Габриел Гарсия Маркес
Спомен за моите тъжни проститутки (5)

5.

Докато четях „Мартенските иди“^[1], попаднах на една зловеща фраза, която авторът приписва на Юлий Цезар: Не е възможно накрая да не станеш такъв, за какъвто те смятат другите. Не успях да открия действителния източник нито в личното творчество на Юлий Цезар, нито в творбите на неговите биографи, от Светоний до Каркопино, обаче си заслужаваше да я науча. Фатализмът му, приложим към живота ми, през следващите месеци ми вдъхна решителността, от която се нуждаех, не само за да напиша този спомен, а и без свян да го започна с любовта към Делгадина.

Нямах нито миг покой, едва се хранех и отслабнах толкова, че панталоните ми се свличаха от кръста. Беглите болки се загнездиха в костите ми, настроението ми безпричинно се менеше, нощем изпадах в състояние на заслепение, което не ми позволяваше нито да чета, нито да слушам музика, а пък денят ми преминаваше в глупашка дрямка, която не заместваше съня.

Облекчението ми дойде от небето. В претъпкания автобус от квартал Лома Фреска съседката до мен, която не бях забелязал да се качва, ми пошушна на ухото: Шибаш ли още? Бе Касилда Армента, моя стара любов от „по три пъти за пет песо“, която ме бе търпяла като ревностен клиент още откакто беше наперена девойка. След като напусна занаята, болнава и без пукнат грош, се бе омъжила за един китаец градинар, който й даде име, подкрепа и може би малко любов. На седемдесет и три години тежеше колкото винаги, още беше красива, със силен дух, и бе запазила непокътнато безсрамието на занаята.

Заведе ме в дома си, китайска ферма на един хълм по пътя за морето. Седнахме на плажните столове на сенчестата тераса, сред папрати, буйна астромелия и окачени на стряхата клетки с птици. В подножието на хълма се виждаха градинарите китайци с конусовидни шапки как садят зеленчуци под изгарящото слънце, а по-натам сивият залив Бокас де Сениса с двата скални вълнолома, които като канал насочваха реката няколко левги навътре в морето. Докато разговаряхме, видяхме как бял презокеански кораб навлезе в устието и мълком го проследихме с очи, докато чухме неговия рев на скръбен бик в речното пристанище. Тя въздъхна. Разбираш ли? За повече от половин век за пръв път не приемам посещението ти в леглото. Вече сме други, казах. Тя продължи, без да ме слуша: Всеки път, когато говорят за теб по радиото, когато те възхваляват за обичта на хората и те наричат маестро на любовта, аз си мисля, представи си, че никой като мен не познава твоите умения и твоите прищевки. Сериозно, каза, никой не би могъл да те понася по-добре от мен.

Не се сдържах повече. Тя го усети, видя влажните ми от сълзи очи и едва тогава откри, че вече не съм какъвто бях, но аз издържах погледа й със смелост, на каквато никога не бях вярвал, че съм способен. Остарявам, й казах. Вече сме стари, въздъхна тя. Работата е там, че човек не го усеща отвътре, а отвън всички го виждат.

Беше невъзможно да не си разкрия сърцето, така че й разказах цялата история, която ме изгаряше отвътре, още от първото ми обаждане по телефона на Роса Кабаркас в навечерието на деветдесетия ми рожден ден до трагичната нощ, в която изпотроших всичко в стаята и не се върнах повече. Тя изслуша излиянията ми, сякаш ги изживяваше, предъвка ги много бавно и накрая се усмихна.

— Постъпи както искаш, но не губи това създание — ми каза. — Няма по-тежка злочестина от тази да умреш сам.

Отидохме в Пуерто Коломбия с влакчето, малко като играчка и бавно като кон. Обядвахме срещу кея от прогнили дъски, откъдето всички кораби бяха влизали в страната, преди да дренират залива Бокас де Сениса. Седнахме под навес от палмови клони, под който едрите чернокожи матрони поднасяха пържена риба парго, ориз с кокосово мляко и резени зелен банан. Подремнахме в душния зной в два следобед и продължихме да разговаряме, докато огромното пламтящо слънце потъна в морето. Действителността ми изглеждаше фантастична. Погледни докъде я докарахме с нашия меден месец, присмя се тя. Но продължи вече сериозно: Днес, като поглеждам назад, виждам върволица от хиляди мъже, преминали през леглото ми, но душата си давам да бях останала дори с най-калпавия от тях. Слава на Бога, намерих си моя китаец навреме. Все едно съм омъжена за кутрето си, но пък си е само мой.

Тя ме погледна в очите, прецени реакцията ми на онова, което току-що ми бе разказала, и добави: Така че върви още сега да потърсиш онова бедно създание, дори да е вярно подсказаното от ревността ти, но така или иначе изживяното вече никой не може да ти отнеме. Но никаква дядовска романтика. Събуди я, шибай я и в ушите с този магарешки чеп, с който дяволът те е дарил в замяна на твоето малодушие и скъперничество. Казвам ти сериозно, завърши прочувствено тя: не умирай, преди да изпиташ чудото да чукаш с любов.

На другия ден, докато набирах номера на телефона, ръката ми трепереше. Както от напрежение преди новата ми среща с Делгадина, така и от неведение как ще ми отговори Роса Кабаркас. Бяхме се препирали сериозно заради прекомерната цена, която ми поиска за направените от мен поразии в стаята й. Наложи се да продам една от най-обичните картини на майка ми, чиято стойност възлизаше на цяло състояние, но в решителния момент стигна едва до една десета от очакванията ми. Добавих към сумата остатъка от спестяванията си и я занесох на Роса Кабаркас с безапелационното предложение: Или взимаш това, или нищо. Беше самоубийствена постъпка, защото ако продадеше дори една от тайните ми, щеше да съсипе доброто ми име. Но тя не трепна, а задържа картините, които бе взела като залог в нощта на спора. Оказах се абсолютният губещ само с един ход: бях останал без Делгадина, без Роса Кабаркас и без последните си спестявания. Въпреки това изслушах сигнала на телефона един път, два пъти, три пъти и накрая нея: Е, и? Не ми излезе глас. Затворих. Проснах се в хамака, опитвайки се да се успокоя с аскетичния лиризъм на Сати^[2], ала толкова се изпотих, че брезентът под мен подгизна. До следващия ден не събрах кураж да се обадя.

— Добре, жено — казах твърдо. — Днес да.

Роса Кабаркас, естествено, беше над всичко това. Ах, печални мой мъдрецо, въздъхна с непобедимия си дух, изчезваш за два месеца и се обаждаш само за да искаш илюзии. Разказа ми, че не е виждала Делгадина повече от месец, но тя, изглежда, дотолкова се възстановила от уплахата по време на моя разгром, че дори не го споменала, нито питала за мен, и е много доволна от новата си работа, по-удобна и по-добре платена от шиенето на копчета. Вълна от живи пламъци обгори вътрешностите ми. Сигурно като курва, казах. Роса ми възрази, без да мигне: Не ставай глупак, ако е така, щеше да е тук. Та къде другаде можеше да е по-добре? Бързината на логиката й подсили съмненията ми: А откъде да знам, че не е там? В такъв случай, отвърна, по-добре за теб е да не го знаеш. Или не? Отново я намразих. Тя, като доказателство за отстъпчивост, обеща да потърси момичето. Без особени надежди, защото телефонът на съседката, на който я търсела, продължавал да е изключен, а нямала ни най-малка представа къде живее. Но не е повод за умиране, мамка му, ще ти се обадя до един час.

Този час продължи три дни, но тя откри момичето здраво и на разположение. Върнах се посрамен и я целувах милиметър по милиметър, като в покаяние, от дванайсет през нощта, докато петлите пропяха. Дълга прошка, която си обещах да продължа да повтарям вечно, и така все едно започвах пак от началото. Стаята беше разнебитена, а немарливото ползване бе съсипало всичко, което бях донесъл. Роса Кабаркас я бе оставила така и ми бе заявила, че всяко подобрение ще е с мои пари за сметка на дълга ми. Моето финансово положение обаче бе стигнало дъното. Парите от пенсията за нищо не стигаха. Малкото вещи, останали вкъщи за продан — с изключение на свещените скъпоценности на майка ми, — нямаха търговска стойност, а нищо не бе достатъчно старо, за да се приеме за антика. В по-добри времена губернаторът ми бе направил съблазнителното предложение да откупи наведнъж гръцките, латинските и испанските класици за библиотеката на департамента, но тогава не ми даде сърце да ги продам. По-късно, с политическите промени и развалата на света, никой в правителството не мислеше за изкуство и литература. Изморен да търся достойно решение, пъхнах в джоба си накитите, които Делгадина ми бе върнала, и се упътих да ги заложа в една зловеща уличка, която водеше към градския пазар. С вид на разсеян мъдрец обиколих няколко пъти онези коптори, претъпкани с долнопробни кръчми, магазинчета за стари книги и заложни къщи, но достойнството на Флорина де Диос ми препречи пътя: не се осмелих. Тогава реших да ги продам с вдигната глава в най-стария и реномиран бижутериен магазин.

Продавачът ми зададе няколко въпроса, докато разглеждаше скъпоценностите през монокъла си. Имаше поведение, маниери и дори излъчваше страхопочитание като лекар. Обясних му, че са бижута, наследени от майка ми. Той одобряваше с ръмжене всяко мое обяснение и накрая свали монокъла.

— Съжалявам — каза, — но това са най-обикновени стъкълца.

Като видя изумлението ми, поясни с леко състрадание: Добре поне, че златото е злато и платината е платина. Опипах джоба си, за да се уверя, че съм взел фактурите от покупката, и казах помирително:

— Купени са в тази почтена къща преди повече от сто години.

Той не се трогна. Случва се, каза, с течение на времето най-скъпите камъни от наследствените скъпоценности да изчезват; биват подменени от непокорни отроци или от безчестни бижутери, а измамата се разкрива едва когато някой се опита да ги продаде. Но позволете за миг, каза и отнесе накитите през една врата в дъното. След момент се върна, без никакво обяснение ми посочи да седна на стола за чакащи и продължи да работи.

Огледах магазина. Бях идвал няколко пъти с майка ми и си спомних едно повтарящо се изречение: Не казвай на баща ти. Внезапно ми хрумна мисъл, от която настръхнах: А ако Роса Кабаркас и Делгадина са се споразумели и са продали истинските, а са ми върнали накитите с фалшиви камъни?

Изгарях от съмнения, когато една секретарка ме покани да я последвам през същата врата в дъното в малък кабинет с дълги рафтове, натъпкани с дебели томове. Огромен бедуин се изправи иззад писалището в дъното и като ме заговори на „ти“, ми стисна ръката сърдечно като стар приятел. Учихме заедно в гимназията, ми каза вместо поздрав. Лесно си го спомних: бе най-добрият футболист в училище и шампион от първите ни бардаци. В някакъв момент бях престанал да го виждам и навярно му се сторих толкова грохнал, че ме сбърка с някой съученик от детските години.

Върху стъклото на писалището бе отворен един от дебелите томове от архива, в който бе споменът за бижутата на майка ми. Точно описание, с дати и подробности, когато тя лично е наредила да бъдат подменени камъните на две поколения красиви и доблестни дами Каргамантос и бе продала истинските на същия този магазин. Станало по времето, когато бащата на сегашния собственик управлявал магазина, а ние още сме ходели на училище. Той самият ме успокои: подобни хитрости били обичайни сред знатните западащи фамилии, за да решават парични затруднения, без да жертват честта си. Изправен пред суровата действителност, предпочетох да запазя бижутата като спомен от една друга Флорина де Диос, която никога не бях познавал.

В началото на юли почувствах действителното разстояние до смъртта. Сърцето ми загуби ритъм и започнах навсякъде да виждам и да усещам безпогрешните предзнаменования за края. Най-ясното се случи по време на концерта в салона на „Изящни изкуства“. Климатичната инсталация се бе повредила и макар че цветът и каймакът на изкуствата и литературата се варяха на водна баня в претъпканата зала, магията на музиката правеше климата божествен. На финала, по време на Allegretto poco mosso, ме разтърси ослепителното прозрение, че слушам последния концерт, който съдбата ми е отредила, преди да умра. Не изпитах болка, нито страх, само потресаващото вълнение, че съм успял да го доживея.

Когато най-после, плувнал в пот, успях да си пробия път между прегръдките и фотоапаратите, се озовах лице в лице с Химена Ортис, като стогодишна богиня в инвалидна количка. Самото й присъствие се стовари отгоре ми като смъртен грях. Носеше копринена туника с цвят на слонова кост, гладка като кожата й, огърлица от три реда истински перли, косата й с цвят на седеф бе подстригана по модата на двайсетте години, с кичур като лястовиче крило върху бузата, а големите й жълти очи светлееха от естествените сенки под тях. Всичко в нея опровергаваше слуховете, че разумът й се помрачава от непрощаващата ерозия на паметта. Вкамених се безсилен пред нея, превъзмогнах горещата вълна, заляла лицето ми, и я поздравих безмълвно с дворцов поклон. Тя се усмихна като кралица и сграбчи ръката ми. Тогава осъзнах, че съдбата ми предоставя още един удобен случай, така че не го пропуснах, за да изтръгна онзи трън, който открай време ме измъчваше. Мечтаех от години за този миг, й казах. Тя, изглежда, не разбра. Не думай!, каза. А ти кой си? Никога не узнах дали наистина ме бе забравила, или това бе последното отмъщение в живота й.

Увереността, че съм смъртен, всъщност ме бе изненадала малко преди да навърша петдесет, в една подобна на тази случка, в карнавалната нощ, когато танцувах апашко танго с една изключителна жена, чието лице не видях въобще, с около двайсетина килограма по-тежка и с две педи по-висока от мен, ала въпреки това се носеше като перце, подхванато от вятъра. Танцувахме толкова плътно притиснати, че усещах как кръвта тече във вените й, чувствах се като в полусън от наслада с нейното тежко дишане, воня на амоняк и астрономическите й гърди, когато за пръв път ме разтърси и едва не ме събори на земята спазъмът на смъртта. Беше като шепот на безмилостен оракул в ухото ми: Каквото и да правиш, тази година или след сто, ще си мъртъв вовеки веков. Тя се отдръпна уплашено: Какво ви е? Нищо, отвърнах, като се мъчех да овладея сърцето си: — Треперя заради вас.

Оттогава започнах да измервам живота в десетилетия. Петото бе решаващо, защото осъзнах, че почти всички други са по-млади от мен. Шестото бе по-напрегнато поради подозрението, че вече не ми остава много време за грешки. Седмото бе изпълнено със страх от известна вероятност да се окаже последното. Въпреки това, когато се събудих жив в първото утро на деветдесетте ми години в щастливото легло на Делгадина, бях пронизан от утешителната мисъл, че животът не е нещо, което протича като буйната река на Хераклит, а е уникалната възможност да се преобърнеш на скарата и да продължиш да се печеш и от другата страна още деветдесет години.

Започнах лесно да се разплаквам. Всяко чувство, свързано по някакъв начин с нежността, ми засядаше като буца в гърлото и не винаги успявах да я превъзмогна. Дори помислих да се откажа от самотното удоволствие да бдя над съня на Делгадина, и не толкова поради неведението за смъртта ми, колкото поради болката да си я представям без мен през остатъка от живота й. В един от онези неясни дни по невнимание се оказах на знатната улица „Нотариос“ и се изненадах, като открих само развалините от стария хотел за срещи, където, ненавършил още дванайсет години, бях посветен насила в изкуството на любовта. Някога сградата бе принадлежала на корабовладелци, великолепна като малко други в града, с облицовани с алабастър колони и позлатени фризове, с вътрешен двор, покрит със стъклен купол в седем цвята, който отразяваше светлината като в оранжерия. На първия етаж, с готически портал към улицата, в продължение на повече от век се бяха помещавали колониалните нотариални кантори, в които се бе трудил, преуспял и разорил моят баща за цял един живот на фантастични мечти. Старите фамилии постепенно бяха напуснали горните етажи и те бяха присвоени от цял легион пропаднали труженички на нощта, които до изгрева се качваха и слизаха с клиентите, примамени за песо и половина из кръчмите край близкото речно пристанище.

Дванайсетгодишен, все още по къси панталонки и с ботинките от началното училище, и докато баща ми се препираше на една от безкрайните си срещи, не можах да устоя на изкушението да проуча горните етажи, където открих божествено зрелище. Жените, които продаваха телата си до зори, се раздвижваха из сградата след единайсет сутринта, когато жегата от напечения купол ставаше нетърпима, та трябваше разсъблечени да изпълняват домашните си задължения из цялата къща, докато обсъждат гръмогласно нощните си приключения. Бях потресен. Единственото, което ми хрумна, бе да избягам откъдето бях дошъл, но тогава една от голите жени с плътни телеса, миришещи на домашен билков сапун, ме прихвана през гърба, вдигна ме във въздуха и ме отнесе в картонената си стаичка, без да мога да я видя, сред крясъците и аплодисментите на останалите разсъблечени съквартирантки. Метна ме по гръб на кревата си за четирима, с майсторска ловкост ми свали панталоните и ме възседна, но леденият ужас, който сковаваше тялото ми, не ми позволи да я приема като мъж. Същата нощ, измъчван от безсъние в леглото си вкъщи поради срама от нападението, не можах да спя повече от час, измъчван от копнежа да я видя отново. Така че на следващата сутрин, докато нощните гуляйджии още спяха, разтреперан се качих в стаичката й и я събудих, като ридаех на глас, полудял от любов, която продължи докато не я отнесе безмилостно вихърът на истинския живот. Казваше се Касторина и беше кралицата на къщата.

Стаичките в хотела струваха едно песо за любовите набързо, ала малцина от нас знаеха, че цената е същата и за двайсет и четири часа. Освен това Касторина ме въведе в мизерния си свят, в който жените канеха бедните клиенти на своите галазакуски, услужваха им със сапун, лекуваха зъбобола им, а в случаи на крайна нужда ги даряваха с любов по милост.

В привечерите на последната ми старост обаче никой не си спомняше безсмъртната Касторина, умряла Бог знае кога, издигнала се от окаяните ъгли на речния кей до свещения трон на върховна матрона, с нейната пиратска превръзка, която скриваше едното й око, изгубено в някакво кръчмарско сбиване. Последният й постоянен тъпкач, щастлив негър от Камагуей, когото наричаха Хонас Каторжника, бил един от най-големите тромпетисти в Хавана докато не изгубил цялата си усмивка по време на железопътна катастрофа.

След онази горчива обиколка усетих бодеж в сърцето, който три дни не успях да облекча с какви ли не домашни церове. Лекарят, при когото отидох по спешност, бе потомък на изтъкнат род, внук на доктора, който ме беше прегледал на четирийсет и две години, и толкова приличаше на него, че ме уплаши, състарен като дядо си на седемдесет заради ранната плешивина, очилата за безвъзвратно късогледство и безутешната тъга. Подложи ме на грижлив преглед от глава до пети със старанието на бижутер. Преслуша гърдите и гърба ми, измери кръвното налягане, провери рефлекса на коляното, очните дъна, цвета на долния клепач. В промеждутъците, докато сменях положението си на кушетката за прегледи, ми задаваше толкова неясни и бързи въпроси, че едва ми оставяше време да обмисля отговорите. След един час се вгледа в мен с щастлива усмивка. Добре, каза, май няма какво да направя за вас. Какво искате да кажете? Че състоянието ви е възможно най-доброто за възрастта ви. Много любопитно, му казах, същото ми каза дядо ви, когато бях на четирийсет и две години, все едно времето не минава. Винаги ще се намери някой да ви го каже, отвърна, защото винаги ще сте на някаква възраст. За да го предизвикам към съкрушителна присъда, му казах: Окончателна е единствено смъртта. Да, каза, но не е лесно да стигнете до нея в такова добро състояние като вашето. Наистина съжалявам, че не мога да ви угодя.

Бяха благодушни спомени, но в навечерието на 29 август почувствах огромната тежест на века, който ме очакваше безучастно, докато с натежали като олово крака изкачвах стълбите за вкъщи. Тогава видях отново Флорина де Диос, майка ми, в моето легло, което бе нейно до смъртта й, и тя ми даде същата благословия, която ми бе дала, когато я видях за последен път два часа преди да умре. Разтърсен от вълнение, го приех като последно предизвестие и се обадих на Роса Кабаркас, за да ми доведе момичето още същата нощ, в случай че не се изпълнят надеждите ми да доживея до последния дъх на деветдесетте ми години. Позвъних й отново в осем и тя пак ми повтори, че не е възможно. Трябва да стане, на каквато и да е цена, изкрещях ужасен. Затвори, без да се сбогува, но след петнайсет минути ми се обади отново:

— Добре, имаш я тук.

Пристигнах в десет и двайсет вечерта и връчих на Роса Кабаркас последните писма в живота си с разпореждания относно момичето след ужасния ми край. Тя си помисли, че още съм разстроен от убития там, и ми каза подигравателно: Ако ще умираш, гледай да не е тук. Аз й възразих: Ще кажеш, че ме е прегазил влакът за Пуерто Коломбия, тази жалка купчина желязо, която не е в състояние никого да убие.

Подготвен за каквото и да е през онази нощ, легнах по гръб в очакване на последната болка в първия миг на деветдесет и първия ми рожден ден. Дочух далечен камбанен звън, усетих уханието на душата на Делгадина, заспала на една страна, дочух вик на хоризонта, риданията на някой, може би умрял преди един век в стаята. Тогава угасих лампата с последен дъх, сплетох пръсти с нейните, за да я отведа с мен, и в дванайсет отброих дванайсетте камбанни удара с моите последни дванайсет сълзи, докато пропяха петлите, и веднага след тях тържествуващите камбани, празничните фойерверки, които честваха и ликуваха, че бях надживял жив и здрав моите деветдесет години.

Първите ми думи бяха към Роса Кабаркас: Купувам къщата, цялата, заедно с магазина и овощната градина. Тя ми каза: Да направим един облог между старци: който оживее, той наследява всичко на другия, и ще го подпишем пред нотариус. Не, защото ако аз умра, всичко трябва да остане за нея. То е същото, каза Роса Кабаркас, аз ще се погрижа за момичето и после й оставям всичко, твоето и моето; нямам другиго на този свят. Междувременно ще добавим към стаята ти хубава баня, климатична инсталация, и книгите, и музиката ти.

— Мислиш ли, че тя ще се съгласи?

— Ах, тъжни ми мъдрецо, приемам, че си стар, но не и че си глупак — каза Роса Кабаркас, заливайки се от смях. — Бедното дете си е загубило ума от любов по тебе.

Излязох на улицата сияещ и за пръв път разпознах себе си на далечния хоризонт на моето първо столетие. Домът ми, тих и подреден в шест и четвърт, започваше да се радва на цветовете на една щастлива зора. Дамиана пееше с пълен глас в кухнята, а възкръсналият котарак обви опашка около глезените ми и вървя с мен до писалищната маса. Тъкмо подреждах повехналите листове хартия, мастилницата, гъшето перо, когато слънцето избухна между бадемовите дървета в парка и речният пощенски параход, закъснял с една седмица заради сушата, навлезе с рев в канала на пристанището. Най-после това беше истинският живот, със спасеното ми сърце, осъдено да умре от щастлива любов в блажената агония на някой ден след моите сто години.