Габриел Гарсия Маркес
Спомен за моите тъжни проститутки (1)

1.

В годината, в която ставах на деветдесет, ми се прииска да си подаря една нощ на луда любов с девствено момиче. Спомних си за Роса Кабаркас, собственичка на таен дом, която обикновено уведомяваше добрите си клиенти, когато разполагаше с някоя новост. Нито веднъж не се поддадох на това или на друго от многото й безнравствени изкушения, но тя нямаше вяра в чистотата на принципите ми. И моралът е въпрос на време, казваше с лукава усмивка, ще видиш. Беше малко по-млада от мен и не знаех нищо за нея от толкова години, че можеше и да е умряла. Но още след първия сигнал разпознах гласа й по телефона и изстрелях без предисловия:

— Днес да.

Тя въздъхна: Ех, печални мой мъдрецо, изчезваш за двайсет години и се връщаш само за да искаш нещо невъзможно. Веднага възвърна професионалното си самообладание и ми предложи половин дузина възхитителни възможности, обаче всичките употребявани. Настоях, че не, трябваше да е девица, и още за тази нощ. Тя попита разтревожена: Какво искаш да си докажеш? Нищо, отвърнах засегнат на най-болното място, знам много добре какво мога и какво не мога. Тя каза невъзмутимо, че мъдреците знаят всичко, но не всичко: Единствените Деви, останали в света, сте вие, родените през август. Защо не ми я поръча по-отрано? Вдъхновението не предупреждава, й казах. Но може да чака, каза тя, както винаги по-осведомена от кой да е мъж, и ме помоли поне за още два дни, за да проучи основно пазара. Възразих й съвсем сериозно, че на моята възраст в една такава сделка всеки ден е равен на година. Тогава няма да се получи, каза тя без капка съмнение, но няма значение, така е по-вълнуващо, мамка му, ще ти се обадя след час.

Не е нужно да го казвам, защото ми личи от километри: аз съм грозен, срамежлив и старомоден. Но в желанието си да не бъда такъв, винаги съм се преструвал на точно обратното. И тъй до днешния ден, в който по своя воля решавам да разкажа какъв съм, пък било и само за облекчение на съвестта ми. Започнах с необичайното ми обаждане на Роса Кабаркас, защото погледнато от днешна дата, то постави началото на нов живот, и то на възраст, когато повечето смъртни са мъртви.

Живея в къща в колониален стил, откъм слънчевата страна на парка Сан Николас, в която съм прекарал всичките дни от живота си без жена и без богатство, в нея живяха и умряха родителите ми и в нея възнамерявам да умра сам в същото легло, в което съм се родил, но ми се иска да е някой далечен ден и без болка. Баща ми я купил на публична разпродажба в края на XIX век, дал първия етаж под наем за луксозни магазини на някакво дружество на италианци и си запазил този втори етаж, за да бъде щастлив с дъщерята на един от тях, Флорина де Диос Каргамантос, забележителна изпълнителка на Моцарт, полиглотка и гарибалдийка, най-красивата и най-надарената жена, живяла някога в този град: моята майка.

Къщата е просторна и светла, с гипсови арки и шахматни подове от флорентинска мозайка, с четири стъклени врати към дълъг балкон, където през мартенските вечери майка ми сядаше да пее любовни арии с италианските си братовчедки. От него се вижда паркът Сан Николас с катедралата и статуята на Христофор Колумб, а по-нататък складовете на речния кей и безбрежният хоризонт на голямата река Магдалена, на стотина километра от устието й. Единственото неудобство на къщата е, че през целия ден слънцето се мести от прозорец на прозорец и се налага да затварям всичките, за да се опитам да подремна следобед в напечения полумрак. Когато на трийсет и две години останах сам, аз се преместих в бившата спалня на родителите си, отворих междинна врата към библиотеката и за да преживявам, започнах да разпродавам на търг излишното ми, което се оказа почти всичко, с изключение на книгите и механичното пиано с ролки.

В продължение на четирийсет години раздувах телеграмите за „Диарио де ла пас“, което означаваше да се възстановят и допълнят на местния ни език новините, които успявахме да прихванем в междузвездното пространство на къси вълни или по морзовата азбука. Днес се издържам повече или по-малко с пенсията от онази вече изчезнала професия; още по-малко с тази като учител по испанска граматика и латински, не печеля почти нищо от неделната колонка, която пиша неуморно повече от половин век, и съвсем нищо от музикалните и театралните хроники за многото гостуващи знаменитости, които ми публикуват като услуга. Никога не съм правил нищо друго, освен да пиша, но не притежавам призванието и заложбите на разказвач, нямам представа от законите на драматургията и ако съм се захванал с тази работа, то е, защото се доверявам на просветлението от многото книги, които съм прочел в живота си. Казано на прост испански, аз съм родов завършек без достойнства и без блясък, който нямаше да остави никакво наследство на потомците си, ако не бяха фактите, които възнамерявам да изложа доколкото мога в този спомен за моята голяма любов.

В деня на деветдесетата ми годишнина се събудих, както винаги, в пет сутринта. Тъй като беше петък, единственото ми задължение бе да си напиша авторската колонка, която се публикува всяка неделя в „Диарио де ла пас“. Предутринните признаци бяха идеални, за да не се чувствам щастлив: костите ме боляха още от разсъмване, дупето ми пареше, а гръмотевиците предвещаваха буря след три месеца суша. Изкъпах се, докато се вареше кафето, изпих една голяма чаша, подсладено с пчелен мед и придружено с две питки от маниока, а после си облякох ленения гащеризон за вкъщи.

Темата на бележката за този ден, а как иначе, беше моите деветдесет години. Никога не съм мислил за възрастта като за капчук от покрива, който показва на човек колко живот му остава. Като много малък бях чул да казват, че когато човек умирал, въшките се разбягвали обезумели от косата по възглавницата за срам на семейството. Това толкова ме потресе, че се оставих да ме острижат до голо за училище, а малкото останали ми кичури и до днес мия със сапуна „Благодарното куче“. Това означава, мисля си сега, че като дете чувството ми за публичен срам е било по-развито, отколкото възприятието за смъртта.

Отпреди месеци бях решил, че бележката за годишнината ми няма да е обичайната жалба по изминалите години, а тъкмо обратното: прослава на старостта. Започнах да се питам кога бях осъзнал, че съм стар, и мисля, че беше съвсем малко време преди онзи ден. На четирийсет и две години бях отишъл на лекар, защото имах болки в гърба, които ми пречеха да дишам. Той не им придаде значение: Това е естествена болка за възрастта ви, ми каза.

— В такъв случай — му отвърнах — не е естествена възрастта ми.

Лекарят ми отправи състрадателна усмивка. Виждам, че сте философ, ми каза. Тогава за първи път помислих за възрастта си като за старост, но скоро го забравих. Свикнах да се будя всяка сутрин с различна болка, която с течение на годините сменяше мястото и вида си. Понякога все едно смъртта дереше с ноктеста лапа, а на другия ден се изпаряваше. По онова време чух да казват, че първият признак на старостта е, когато човек започва да прилича на баща си. Сигурно съм обречен на вечна младост, си помислих тогава, защото конският ми профил никога нямаше да заприлича на грубото карибско лице на баща ми, нито на императорския римски профил на майка ми. Всъщност първите промени са толкова бавни, че едва се долавят, и човек продължава да се вижда отвътре какъвто си е бил винаги, ала другите отвън вече ги забелязват.

В петото си десетилетие бях започнал да си представям какво е старостта, когато забелязах първите пропадания в паметта. Обикалях из къщи да си търся очилата, докато откриех, че са на носа ми, друг път влизах с тях под душа или си слагах очилата за четене, без да сваля другите за гледане надалече. Един ден закусих два пъти, защото бях забравил за първия път, и се научих да отгатвам притеснението на приятелите ми, когато не смееха да ми обърнат внимание, че им разказвам същото, което вече им бях разказал предишната седмица. Дотогава пазех в паметта си един списък с познати лица и друг с името на всяко от тях, но когато трябваше да поздравя някого, не винаги успявах да свържа името с физиономията.

Никога не съм се притеснявал за сексуалната си възраст, защото моите способности не са зависели толкова от мен, колкото от тях, а когато искат, те знаят как и защо. Днес се смея на момчетата на осемдесет, които стреснати се съветват с лекаря относно тези притеснения, без да подозират, че на деветдесет дори са по-лоши, ала вече нямат значение: това са опасностите да си още жив. Победа на живота обаче е фактът, че старците губят паметта си за несъществени неща и само в редки случаи тя ни изменя за нещата, които наистина ни интересуват. Цицерон го е обяснил с едно драсване на перото: Няма старец, който да е забравил къде е скрил съкровището си.

С тези и още някои разсъждения бях завършил първата чернова на бележката, когато августовското слънце избухна между бадемовите дървета в парка и речният пощенски параход, закъснял с една седмица заради сушата, навлезе с рев в канала на пристанището. Помислих си: Ето, че пристигат моите деветдесет години. Никога няма да разбера защо, а не се и опитвам, но бе като заклинание срещу онова съкрушително напомняне, когато реших да се обадя по телефона на Роса Кабаркас, за да ми помогне да ознаменувам годишнината си с една разгулна нощ. От години живеех в свещен покой с тялото си, посветен на безразборното препрочитане на моите класици и на личните ми концерти с изтънчена музика, но в онзи ден желанието бе толкова неотложно, че го приех като Божия повеля. След обаждането не можах да продължа да пиша. Окачих хамака в един ъгъл на библиотеката, до който сутрин слънцето не достига, и се проснах, потиснат от нетърпимото очакване.

Бях разглезено дете на майка с множество дарования, отнесена от туберкулозата на петдесет години, и с баща педант, за когото се знаеше, че никога не е допускал грешки. Осъмна мъртъв във вдовишкото си легло в деня, в който бе подписан мирният договор в Неерландия, сложил край на Хилядадневната война^[2] и на толкова други граждански войни през миналия век. Мирът промени града в насока, която не се предвиждаше, нито бе желана. Тълпи от свободни жени направиха приказно богати старите кръчми по улица „Анча“, която по-късно се превърна в павирания тротоар „Абейо“, а сега е булевард „Колон“ в този скъп на сърцето ми град, високо ценен от местните и от другоселците заради добрия нрав на хората и чистотата на светлината му.

Никога с нито една жена не съм спал, без да й платя, а малкото от тях, които не са били от занаята, съм убеждавал да приемат парите с добро или насила, пък дори и за да ги хвърлят после на боклука. Към двайсетгодишен започнах да си водя регистър с името, възрастта, мястото и кратка припомняща бележка за обстоятелствата и похватите. До петдесетата ми година бяха станали петстотин и четиринайсет жени, с които бях преспал поне веднъж. Спрях да попълвам списъка, когато тялото ми вече не издържаше толкова, и можех да си водя сметката и без хартия. Спазвах своя лична етика. Никога не съм участвал в групови гуляи или в публични блудства, не съм споделял тайни, нито съм разказвал мое приключение, било то плътско или духовно, защото още млад осъзнах, че нито едно от тях не остава безнаказано.

Единствената странна връзка беше тази, която в продължение на години поддържах с вярната Дамиана. Беше почти дете, с индиански черти, силна и дива, говореше малко и решително и ходеше боса, за да не ме разсейва, докато пиша. Помня, че четях в хамака в коридора „Жизнерадостната андалуска“^[3], когато случайно я зърнах приведена над коритото с толкова къса пола, че разкриваше пищните извивки на бедрата й. Обзет от неудържимо желание, запретнах полата, смъкнах гащите й до коленете и я пронизах отзад. Ах, господине, издаде тя мрачен вопъл, това не е направено за влизане, а за излизане. Дълбоко треперене разтърси тялото й, но тя се удържа. Унизен от нанесеното й унижение, понечих да й платя два пъти повече, отколкото струваха тогава най-скъпите, но тя не прие дори сентаво и се наложи да й увелича заплатата с толкова, колкото изчислих, че й се полага за яхването веднъж месечно, винаги докато переше и винаги изотзад.

Веднъж си помислих, че моите креватни отчети могат да послужат като добра основа за преразказ на низостите в разпътния ми живот, а заглавието ми падна от небето: „Спомен за моите тъжни проститутки“. Общественият ми живот, напротив, бе лишен от всякакъв интерес: кръгъл сирак, ерген без бъдеще, посредствен журналист, четири пъти финалист на литературните празници в Картахена де Индиас и любимец на карикатуристите заради образцовата ми грозота. С една дума: един пропилян живот, започнал зле следобеда, когато на деветнайсет години майка ми ме отведе за ръка в „Диарио де ла пас“, за да се опита да ми публикуват една хроника за училищния живот, която бях написал в часа по испански и реторика. Отпечатаха я в неделя с обнадеждаващо встъпление от главния редактор. След години, когато узнах, че майка ми е платила за публикацията, както и за следващите седем, беше късно да се засрамвам, защото седмичната ми колонка вече летеше със собствени криле, а освен това раздувах телеграмите и бях музикален критик.

Откакто завърших гимназия с диплома като отличник, започнах да преподавам испански и латински в три общински училища едновременно. Бях лош учител, липсваше ми подготовка, нямах призвание, нито милост към бедните дечица, които ходеха на училище, защото този бе най-лесният начин да избягат от потисничеството на родителите си. Единственото, което съумях да направя за тях, беше под страх от дървената линия да ги накарам поне да запомнят любимото ми стихотворение: О, мъка!, Фабио, каквото виждаш днес, полетата самотни и посърналия хълм, били са някога Италика велика.^[4] Вече на стари години случайно узнах противния прякор, с който са ме наричали учениците зад гърба ми: „Учителят Посърналия хълм“.

Това бе всичко, което ми даде животът, и не съм сторил нищо, за да му измъкна повече. Обядвах сам между часовете, а в шест следобед отивах в редакцията на вестника, за да ловя сигналите в междузвездното пространство. В единайсет вечерта, когато се затваряше броят, започваше истинският ми живот. Преспивах в Китайския квартал два-три пъти седмично и в толкова разнообразна компания, че два пъти бях провъзгласен за клиент на годината. След вечеря в близкото кафене „Рома“ избирах наслуки кой да е бардак и се промъквах скришом през задната врата. Отначало го правех като на игра, но после стана част от професията ми, и то благодарение на развързаните езици на големците от полицията, които споделяха държавни тайни с любовниците си за една нощ, без да подозират, че през картонените прегради са подслушвани от общественото мнение. По този начин, а как иначе, открих също така, че безутешното ми безбрачие се обяснява с нощна педерастия, която съм задоволявал със сирачетата от улица „Кримен“. Имах щастието да го забравя, защото между другите добри причини така узнах и хубавото, което се говореше за мен, и го оцених както подобава.

Никога не съм имал големи приятели, а малцината, които стигнаха близо до това, са в Ню Йорк. Тоест покойници, защото предполагам, че там отиват блуждаещите души, за да не преживят истината за отминалия си живот. Откакто се пенсионирах, нямам да върша кой знае какво, освен в петък следобед да занеса бележката си в редакцията на вестника, както и други донякъде важни занимания: концерти в „Изящни изкуства“, художествени изложби в „Артистичния център“, на който съм член-основател, някоя и друга публична беседа в „Дружеството за обществен напредък“, или знаменателно събитие като сезонен гастрол на Фабрегас^[5] в театър „Аполо“. Като млад посещавах кината на открито, където можехме да се окажем изненадани както от лунно затъмнение, така и от двойна бронхопневмония, причинена от внезапен проливен дъжд. Но не се интересувах толкова от филмите, колкото от нощните птички, които се отдаваха срещу цената на билета, дори безплатно или на вересия. Киното не е моят род изкуство. Порочният култ към Шърли Темпъл бе капката, от която чашата преля.

Единствените ми пътувания бяха четирите за поетичните празници в Картахена де Индиас, преди да навърша трийсет, и една ужасна нощ в моторна лодка, поканен от Сакраменто Монтиел на откриването на новия й бардак в Санта Марта. Колкото до домашния ми бит, ям малко и не съм капризен. Когато Дамиана остаря и престана да готви вкъщи, единственото ми редовно хранене остана тортилята с картофи в кафене „Рома“ след затварянето на вестника.

Така че в навечерието на моите деветдесет години, докато чаках новини от Роса Кабаркас, пропуснах обяда и не можах да се съсредоточа в четенето. Цикадите пищяха до пръсване в жегата в два, а придвижването на слънцето през отворените прозорци ме принуди три пъти да сменям мястото на хамака. Винаги съм си мислил, че дните около рождения ми ден са най-горещите в годината, и се бях научил да ги изтърпявам, но настроението ми в онзи ден не се оказа подходящо за това. В четири следобед се опитах да се успокоя с шестте сюити за виолончело от Иохан Себастиан Бах в неподражаемото изпълнение на дон Пабло Касалс. Според мен те са най-мъдрото нещо в цялата музика, но вместо да ме успокоят както обикновено, те ме докараха до състояние на пълно изтощение. Задрямах на втората, която ми се струва малко мудна, и в съня си обърках жалбата на челото с воя на тъжен отплаващ кораб. Почти в същия миг ме събуди звънът на телефона и поръждавелият глас на Роса Кабаркас ме върна към живот. Имаш късмета на глупаците, ми каза. Открих една ярчица, по-добра, отколкото искаше, но имаме спънка: едва на четиринайсет е. Не ме е грижа да сменям пелени, казах на шега, защото не бях схванал мотивите й. Не е заради тебе, каза тя, а кой ще ми плати трите години затвор?

Никой нямаше да ги плати, а тя, естествено, най-малко от всички. Събираше си реколтата от малолетните момиченца, които бяха стоката в магазина й, тя ги въвеждаше в занаята и ги изстискваше, докато преминеха към още по-лошия живот на дипломирани курви в прочутия бардак на Черната Еуфемия. Никога не бе плащала глоби, защото домът й бе същинска Аркадия за местните власти, от губернатора до последния кметски писарушка, и не можех да си представя, че собственичката е лишена от възможности да нарушава законите както си иска. Така че закъснелите й скрупули целяха да се сдобие с по-голяма изгода за услугите си: колкото по-наказуеми, толкова по-скъпи. Разногласието бе уредено с добавка от две песо за услугата и се уговорихме в десет часа вечерта да съм у дома й с пет песо в брой и в предплата. Нито минута преди това, защото момичето трябвало да нахрани и приспи по-малките си братчета, както и да сложи в леглото обездвижената си от ревматизъм майка.

Оставаха четири часа. Докато се точеха, сърцето ми се изпълваше с възкисела пяна, която не ми даваше да дишам. Направих безплоден опит да запълня времето с процедурата по обличането. Нищо ново всъщност, защото дори Дамиана твърди, че се обличам ритуално като някой епископ. Порязах се с бръснача, докато се бръснех, трябваше да изчакам нагорещената в тръбите вода да се охлади, а от простото усилие да се избърша с хавлията се изпотих отново. Облякох се според случая за вечерта: белия ленен костюм, ризата на сини райета с твърда колосана яка, вратовръзката от китайска коприна, ботинките, пребоядисани с бял цинк, и часовника от чисто злато с ланец, закачен за бутониерата на ревера. Накрая подгънах навътре маншетите на панталоните, за да не личи, че съм се смалил с половин педя.

Имам славата на скъперник, защото никой не може да си представи, че съм толкова беден, след като живея където живея, но истината е, че една такава нощ неколкократно надхвърляше възможностите ми. От ковчежето със спестяванията под леглото извадих две песо за наема на стаята, четири за собственичката, три за момичето и пет резервни за вечеря и други дребни разходи. Общо четиринайсет песо или колкото ми плащат от вестника за цял месец неделни бележки. Скрих ги в тайния джоб в колана и се напръсках с пулверизатора с „Агуа де Флорида“ на „Ланман и Кемп-Барклей и Ко.“. Тогава усетих, че ме обзема паника, и при първия удар на камбаната в осем слязох пипнешком по стълбите в тъмното и потен от страх излязох в сияйната нощ на предстоящия ми празник.

Беше се разхладило. Групи от сами мъже спореха гръмогласно за футбол на булевард „Колон“ между такситата, паркирани в редица по средата на платното. Духов оркестър свиреше тъжен валс в алеята под разцъфналите магнолии. Едно от бедните курвета, които си търсят случайни клиенти по улица „Нотариос“, както обикновено ми поиска цигара и както обикновено му отвърнах: Оставих цигарите точно преди трийсет и три години, два месеца и седемнайсет дни. Минавайки покрай „Аламбре де оро“, се огледах в осветените витрини и се видях по-стар и по-зле облечен, отколкото се чувствах.

Малко преди десет се качих в едно такси и помолих шофьора да ме откара до Общото гробище, за да не разбере къде всъщност отивам. Погледна ме развеселен в огледалото и ми каза: Не ме плашете така, дон мъдрецо, дано Господ ме опази толкова дълго жив, колкото вас. Слязохме заедно пред гробището, защото той нямаше дребни и се наложи да развалим пари в „Ла тумба“, окаяна кръчма, в която осъмналите пияници оплакват умрелите си близки. Когато уредихме сметката, шофьорът ми каза сериозно: Внимавайте, дон, къщата на Роса Кабаркас вече не е дори сянка на каквото беше. Не ми оставаше друго, освен да му благодаря, убеден като всички останали, че за шофьорите от булевард „Колон“ няма тайни под небето.

Навлязох в бедняшкия квартал, който нямаше нищо общо с онзи, който познавах някога. Бяха все същите широки улици, покрити с горещ пясък, с къщи с отворени врати, стени от нерендосани дъски, покриви от палмови клони и посипани с чакъл дворове. Но хората бяха загубили покой. В повечето къщи имаше петъчни веселби и техните барабани и чинели отекваха и в червата. Срещу петдесет сентавос всеки можеше да влезе на което му хареса празненство, но можеше и да остане да танцува безплатно навън край бордюра. Вървях и се молех земята да ме погълне в контешките ми одежди, но никой не ми обърна внимание, като изключим някакъв кльощав мулат, който дремеше пред вратата на една съседна къща.

— На добър час, докторе — ми подвикна от все сърце, — щастливо чукане!

Какво друго можех да направя, освен да му благодаря? Три пъти трябваше да спирам, за да си поема дъх, преди да стигна до последното нагорнище. Оттам видях огромната бакърена луна, която се издигаше на хоризонта. Внезапно ме присви корема и се уплаших за съдбата си, но ми се размина. В края на улицата, където кварталът преминаваше в горичка от овощни дръвчета, влязох в магазинчето на Роса Кабаркас.

Не изглеждаше същата. Навремето беше най-дискретната и поради това най-известната матрона. Беше едра жена и смятахме да я провъзгласим за командирша на пожарникарите както заради снажната й фигура, така и за умението й да гаси пожарите на клиентелата. Но самотата толкова успешно бе смалила тялото, набръчкала кожата и изтънила гласа й, че сега приличаше на старо девойче. От едно време бяха останали само идеалните зъби, на един от които си бе сложила златна коронка просто от кокетство. Спазваше пълен траур по съпруга, починал след петдесет години съвместен живот, и го бе подсилила с нещо като черно боне след смъртта на единствения й син, който бе помагал в съмнителната й дейност. Бяха останали живи само ясните жестоки очи и по тях разбрах, че не бе променила нрава си.

Мъждива крушка светеше на тавана, а по рафтовете в магазина нямаше почти никаква стока, поне като параван на всеизвестната й търговия, която всеки познаваше, но никой не признаваше. Роса Кабаркас обслужваше някакъв клиент, когато влязох на пръсти. Не знам дали наистина не ме позна, или се престори, за да не се издаде. Седнах на скамейката, за да изчакам да се освободи, и се опитах да я възстановя в паметта си такава, каквато беше някога. Повече от веднъж-дваж, когато и двамата още бяхме здрави и читави, тя ме е спасявала от затруднения. Мисля, че прочете мисълта ми, защото се обърна и се вторачи в мен с тревожеща напрегнатост. Годините те отминават, въздъхна тъжно. Понечих да я полаская: И тебе, но за добро. Сериозно, каза тя, дори физиономията ти на умрял кон сякаш се е посъживила. Може би защото смених яслата, казах закачливо. Тя се оживи. Доколкото си спомням, имаше паламарка като на каторжник, ми каза. Как се държи? Измъкнах се по допирателната: Единствената новост, откакто не сме се виждали, е, че понякога ми пари задникът. Диагнозата й бе незабавна: Липса на употреба. Ползвам го само за каквото Господ го е създал, й казах, но беше вярно, че от доста време ми пареше, и винаги при пълнолуние. Роса порови в някакво чекмедже и отвори кутийка със зелена помада, която миришеше на мехлем от арника. Кажи на момичето да ти го намаже с пръстче ей така, и тя с непристойно красноречие завъртя показалец. Възразих й, че слава на Бога, още мога да се справям и без селски мазила. Тя ми се присмя: Ах, маестро, пожалете живота ми. И пристъпи към въпроса.

Момичето е в стаята от десет часа, ми каза; било красиво, чисто, добре възпитано, но си умирало от страх, защото на една нейна приятелка, която избягала с някакъв хамалин от Гайра, за два часа й изтекла кръвта. Добре де, съгласи се Роса, то се подразбира, защото на онези от Гайра им се носи славата, че карат и магариците да реват. И се върна на въпроса: Горкичката, освен всичко друго й се налага да работи и по цял ден шие копчета в някаква фабрика. Не ми се стори толкова тежка работа. Така си мислят мъжете, възрази тя, но е по-лошо, отколкото да трошиш камъни. Освен това ми призна, че дала на момичето разтвор от бромид с валериан и сега спи. Побоях се, че състраданието е нова уловка, за да повиши цената, обаче не било така, каза тя, държала на думата си. И на точните правила: всяко нещо се заплаща отделно, парите в брой и в предплата. Така и стана.

Последвах я през двора, разнежен от повехналата й кожа и от тежкия вървеж на подутите й крака, обути в груби памучни чорапи. Пълната луна се издигаше в средата на небето и светът наоколо изглеждаше като потопен в зелена вода. Близо до магазина имаше навес от палмови клони за гуляите на общинските чиновници с множество кожени табуретки и окачени между гредите хамаци. В задния двор, след който започваше горичката с овощни дървета, имаше веранда с шест стаи от неваросани тухли, с прозорци с груби платна против комарите. Единствената заета бе в полумрак и Тоня Негърката пееше по радиото някаква песен за нещастна любов. Роса Кабаркас си пое дъх: Болерото е животът. Бях съгласен, но до днес не се осмелявах да го напиша. Тя бутна вратата, влезе за миг и пак излезе. Продължава да спи, ми каза. Ще направиш добре да я оставиш да почива колкото тялото й пожелае, твоята нощ е по-дълга от нейната. Бях объркан: Какво мислиш, че трябва да направя? Ти си знаеш, каза тя с неуместно за случая спокойствие, нали затова си мъдрец. Обърна се и ме остави насаме с ужаса.

Нямах спасение. Влязох в стаята с разтуптяно сърце и видях спящото момиче в огромното легло под наем, беззащитно и голо както го е майка родила. Лежеше на една страна с лице към вратата, от тавана я обливаше ярка светлина, под която не убягваше нито една подробност. Седнах в края на леглото да я съзерцавам като омагьосан с всичките си пет сетива. Беше мургава и топла. Бяха я подложили на хигиенна и разкрасяваща процедура, която не бе пропуснала дори първия мъх на венериния хълм. Бяха накъдрили косата й, ноктите на ръцете и краката й бяха покрити с безцветен лак, но кожата й с цвят на меласа изглеждаше грапава и неподдържана. Току-що напъпилите гърдички още бяха като на момче, но в тях се долавяше скрита енергия, готова всеки миг да изригне. Най-хубавото в тялото й бяха големите стъпала за предпазливи стъпки, с дълги и чувствителни пръсти като на втори чифт ръце. Въпреки вентилатора беше обляна в блестяща пот, а и с напредването на нощта горещината ставаше непоносима. Беше невъзможно да си представя лицето й, наплескано и покрито с дебел пласт оризова пудра, с двете петна руж на бузите, с изкуствените мигли, с вежди и клепачи, сякаш начернени със сажди, и устните, уголемени с шоколадово червило. Но нито парцалите, нито мазилата успяваха да прикрият характера й: гордо вирнатия нос, сключените вежди, плътните устни. Помислих си: Нежен боен бик.

В единайсет отидох в банята по обичайните си дела, където върху един стол бедняшките й дрешки бяха сгънати със старанието на богаташка: рокля от етамин с щамповани пеперуди, жълти платнени гащи и въжени сандали. Върху дрехите лежеше евтина гривничка и тъничка верижка с медальон на Богородица. На поставката над умивалника ръчна чантичка с червило, кутийка с руж, ключ и дребни монети. Всичко бе толкова евтино и износено, че не можех да си представя по-беден човек от нея.

Съблякох се и окачих колкото се може по-грижливо дрехите на закачалката, така че да не повредя копринената риза и изгладения ленен костюм. Изпиках се в тоалетната с казанче седнал, както от малък ме бе научила Флорина де Диос, за да не мокря ръбовете на гърнето, и без да скромнича, трябва да кажа, че струята беше незабавна и постоянна като на див жребец. Преди да изляза, надзърнах в огледалото над мивката. Конят, който ме гледаше от другата страна, не беше мъртъв, а скръбен, имаше двойна брадичка като на римския папа, подпухнали клепачи и оредели кичури вместо някогашната ми музикантска грива.

— Говно — му казах, — какво мога да направя, като не ме обичаш?

Като се стараех да не я събудя, седнах гол на леглото и с поглед, свикнал вече с измамната червена светлина, я огледах педя по педя. Прокарах връхчето на показалеца си по мократа й шия и тя цялата потрепери отвътре като акорд на арфа, обърна се към мен със сумтене и ме обгърна в топлината на киселия си дъх. Стиснах носа й с палец и показалец, но тя се отърси, отдръпна глава и ми обърна гръб, без да се събуди. Опитах се да разтворя коленете й с крак, подтикнат от неочаквано изкушение. При първите два опита се възпротиви със стегнати мускули. Изпях в ухото й: Постелята на Делгадина от ангели е обкръжена.^[6] Отпусна се малко. Топла вълна се разля във вените ми и моят муден пенсиониран звяр се събуди от дългия си сън.

Делгадина, душичке моя, примолих й се закопнял. Делгадина. Тя издаде скръбен стон, изплъзна се измежду бедрата ми, обърна ми гръб и се сви като охлюв в черупката си. Настойката с валериан се оказа ефикасна и за мен, а не само за нея, защото нищо не се случи, нито с нея, нито с другиго. Не ми пукаше. Запитах се за какво ми е да я будя, унизен и тъжен както се чувствах, и студен като кефал.

Тогава неизбежно и съвършено ясно зазвуча полунощната камбана и започна утрото на 29 август, денят на мъченичеството на свети Йоан Кръстител. Някой на улицата плачеше с пълен глас, но никой не му обръщаше внимание. Помолих се за него, ако се нуждаеше от това, а също и за себе си, в знак на благодарност за получените благодеяния: Нека не се залъгва никой да си мисли, че повече ще трае туй, което чака, от туй, което вижда. Момичето изстена в съня си и аз се помолих и за него: Защото всичко трябва да отмине все така.^[7] След това угасих радиото и лампата, за да поспя.

Събудих се призори, ала не помнех къде се намирам. Момичето продължаваше да спи с гръб към мен, в позата на зародиш. Имах смътното чувство, че го бях усетил да става в тъмното и бях чул пускането на водата в банята, но можеше и да е било сън. Беше нещо ново за мен. Не владеех уловките на прелъстяването и винаги бях избирал наслуки любимите си за една нощ, воден по-скоро от цената, отколкото от прелестите им, бяхме правили любов без любов, повечето пъти полуоблечени и винаги на тъмно, за да си се представяме по-хубави. Онази нощ открих безподобната наслада да съзерцавам тялото на заспала жена, без да ме пришпорва желанието или да ме притеснява срамът.

Станах в пет неспокоен, защото неделната ми бележка трябваше да бъде на масата в редакцията преди пладне. Освободих си навременно червата с обичайното парене по пълнолуние и когато дръпнах синджира на казанчето, имах чувството, че злостта ми от миналото се изтича в канала. Когато вече освежен и облечен се върнах в стаята, момичето спеше по гръб на помирителната светлина на зазоряването, проснато напряко на леглото с разперени на кръст ръце и пълновластна господарка на девствеността си. Бог да ти я опази, казах й аз. Сложих на възглавницата всички пари, нейните и моите, които ми бяха останали, и с целувка по челото се сбогувах завинаги. Къщата, като всеки бардак призори, най-много приличаше на рая. Излязох през вратата към градината, за да не срещна никого. Под изгарящото слънце на улицата започнах да усещам тежестта на деветдесетте си години и да отброявам минута след минута минутите на нощите, които не ми достигаха, за да умра.