Габриел Гарсия Маркес
Спомен за моите тъжни проститутки (2)

2.

Пиша този спомен сред малкото останали книги в някогашната библиотека на родителите ми, чиито рафтове са на път да се разпаднат благодарение на търпението на дървоядите. В края на краищата за онова, което ми остава да свърша на този свят, ще ми стигнат всичките ми видове речници, първите две поредици от „Национални епизоди“ на дон Бенито Перес Галдос и „Вълшебната планина“, която ме научи да разбирам настроенията на майка ми, изопачавани от туберкулозата.

За разлика от другите мебели, а и от мен самия, писалищната маса, на която пиша, с течение на времето изглежда в по-добро състояние, защото е изработена от скъпо дърво от дядо ми по баща, който е бил корабен дърводелец. Дори когато нямам да пиша, аз я подреждам всяка сутрин с безполезната точност, заради която съм изгубил толкова любови. На една ръка разстояние държа моите книги-съучастници: двата тома на „Първи илюстрован речник“ на Испанската кралска академия от 1903 година; „Съкровищница на кастилския или испанския език“ от дон Себастиан де Коварубиас; граматиката на дон Андрес Бельо, както се полага в случай на съмнение в семантиката; новия „Идеологически речник“ на дон Хулио Касарес, специално за неговите антоними и синоними; „Vocabolario della Lingua Italiana“ на Никола Дзингарели, за да ме подпомага с майчиния ми език, който научих още в люлката, както и речника по латински, защото бидейки майката на първите два, го смятам и за мой роден език.

Вляво на писалището държа винаги пет листа качествена канцеларска хартия за неделната ми колонка, както и кутийката с пясък за ръсене, който предпочитам пред модерната попивателна преса. Вдясно стоят мастилницата и поставката от леко балсово дърво за перодръжката със златно перо, защото още пиша на ръка с романтичния почерк със завъртулки, на който ме научи Флори на де Диос, за да ме държи далече от учрежденския краснопис на съпруга си, общински нотариус и експерт-счетоводител до последния си дъх. Преди време във вестника ни задължиха да пишем на машина заради по-лесното пресмятане на оловните букви на линотипа и по-точното макетиране на текста, но никога не възприех този лош навик. Продължих да пиша на ръка, а после да го преписвам на машина, по която мъчително кълвях като кокошка, благодарение на незавидната чест да съм най-старият сътрудник. Днес, пенсиониран, но не и победен, се ползвам от святата привилегия да пиша у дома, с изключен телефон, за да не ме безпокои никой, и без цензор, който да ми наднича над рамото и да дебне какво пиша.

Живея без кучета, птици и прислуга, като се изключи вярната Дамиана, която ме е спасявала и в най-немислимите затруднения и продължава да идва веднъж седмично, за да свърши какво има да се върши, макар да е вече късогледа и късопаметна. На смъртното си легло майка ми ме помоли да се оженя млад за бяла жена, да си имаме поне три деца, от които едно момиченце с нейното име, същото, което преди нея са носили майка й и баба й. Не забравих молбата на майка си, но понятието ми за младост беше доста разтегливо и все ми се струваше, че още не е твърде късно. До едно горещо пладне, когато сбърках вратата в къщата на семейство Паломарес де Кастро на плажа в Прадомар и заварих гола Химена Ортис, най-малката им дъщеря, която си беше легнала за сиестата в съседната стая. Лежеше с гръб към вратата и се обърна да ме погледне с толкова стремително движение, че не ми остави време да избягам. Ах, извинете, успях да избъбря със сърце в гърлото. Тя се усмихна, обърна се към мен, извивайки се като газела, и ми изложи тялото си от глава до пети. Цялото помещение се насити с нейната интимност. Не беше съвършено гола, зад едното й ухо бе затъкнато отровно цвете с оранжеви венчелистчета, като на картината „Олимпия“ на Мане, на дясната си китка носеше златна верижка, а на шията огърлица от ситни бисери. Не си представях, че някога в живота си ще видя нещо по-смущаващо, и днес мога да потвърдя, че съм бил прав.

Засрамен от своята непохватност, затръшнах вратата с решението да я забравя. Но Химена Ортис не ми го позволи. Изпращаше ми съобщения по общи приятелки, предизвикателни записки, груби заплахи, докато се разнасяше слухът, че сме лудо влюбени един в друг, а всъщност не си бяхме разменили нито дума. Невъзможно беше да й устоя. Имаше очи на дива котка, предизвикателно тяло, независимо дали е с дрехи или без тях, и буйна коса от непокорно злато, чието женствено ухание ме караше да плача от ярост във възглавницата. Знаех, че никога няма да е любов, но дяволското привличане, което изпитвах към нея, бе толкова пламенно, че се опитвах да се утешавам с всяка срещната уличница със зелени очи. Тъй като не успях да потуша огъня от спомена за нея в леглото в Прадомар, накрая сложих оръжие с официално искане на ръката, размяна на пръстени и обявление за голяма сватба преди Петдесетница.

Вестта избухна с по-голяма сила в Китайския квартал, отколкото в обществените клубове. В началото бе посрещната с подигравки, но после се превърна в определено възмущение от страна на местните начетени дами, които възприемаха брака по-скоро като нелепо, отколкото като свято задължение. Годеничеството ми, в съответствие с всички ритуали на християнския морал, премина на терасата с амазонски орхидеи и висяща папрат в дома на годеницата ми. Пристигах там в седем вечерта, облечен целият в бял лен, с някакъв подарък, било гердан от мъниста, било швейцарски шоколад, и разговаряхме до десет, донякъде с намеци, донякъде сериозно, под надзора на леля Архенида, която заспиваше незабавно, досущ като компаньонките от тогавашните романи.

Колкото повече се опознавахме, толкова по-дръзка ставаше Химена и колкото по-силни ставаха юнските горещини, толкова повече корсажи и фусти сваляше, така че не беше трудно човек да си представи разрушителната сила, която несъмнено притежаваше в полумрака. След два месеца годеничество нямахме за какво да си говорим и тя постави въпроса за децата, но без да го изрича, като се захвана да плете на една кука от сурова вълна терлички за новородени. Като галантен годеник аз също се научих да плета заедно с нея и така ни минаваха безполезните часове, оставащи до сватбата, аз плетях сините терлички за момченца, тя плетеше розовите за момиченца, та да видим кой щеше да улучи, докато се натрупаха толкова, че щяха да стигнат за над петдесет дечица. Още преди да удари десет, аз се качвах в някой файтон и се отправях към Китайския квартал, за да си изживея нощта в блаженството на живите.

Бурните ергенски празненства, които ми устройваха в Китайския квартал, бяха съвсем различни от угнетителните вечери в Обществения клуб. Този контраст ми послужи да разбера кой от двата свята всъщност е моят и аз се поддадох на илюзията, че и двата, но всеки от тях в различно време, тъй като от кой да е от тях виждах как другият се отдалечава със сърцераздирателните въздишки, с каквито се разминават два кораба в открито море. Балът в навечерието на сватбата в „Подер де Диос“ завърши с церемония, каквато можеше да измисли само един галисийски свещеник, изнемогващ от сластолюбие, който закичи всички присъстващи жени с воали и венци с портокалови цветчета, за да се омъжат едновременно за мен в обред на всеобщо тайнство. Беше нощ на велико светотатство, в която двайсет и две от тях ми се врекоха в любов и послушание, а аз им отвърнах с клетва за вярност и подкрепа до гроб, че и след него.

Не можах да спя от предчувствието за нещо непоправимо. Още призори започнах да се вслушвам в часовете, отброявани от часовника на катедралата, до ужасяващите седем камбанни удара, когато трябваше да съм в черквата. Телефонът започна да звъни в осем, продължително, упорито, непредсказуемо в продължение на повече от час. Не само, че не отговорих, не смеех дори да дишам. Малко преди десет затропаха с юмрук по вратата, после се разнесоха виковете на познати и ненавистни гласове. Уплаших се, че по злополучна случайност ще изкъртят вратата, но към единайсет къщата потъна в наежената тишина, която обикновено настъпва след големите бедствия. Тогава заплаках за нея и за себе си и се помолих от все сърце да не я срещна никога повече в живота си. Някой светец ме е чул само наполовина, защото Химена Ортис напусна страната още същата нощ и се върна едва след двайсет години, благополучно омъжена и със седемте деца, които можеха да бъдат мои.

След това обществено предизвикателство никак не ми беше лесно да си запазя работата и колонката в „Диарио де ла пас“. Но не затова прокудиха бележките ми на единайсета страница, а заради слепия устрем, с който навлезе XX век. Прогресът се превърна в градския мит. Всичко се промени; полетяха самолети и предприемчив мъж хвърли чувал с писма от един „Юнкер“, с което изобрети въздушната поща.

Единствено неизменни останаха бележките ми във вестника. Новите поколения им се нахвърлиха като на мумия от миналото, която трябва да бъде унищожена, но аз продължих в същия дух, неотстъпчив пред новаторските веяния. Останах глух към всичко. Бях навършил четирийсет години, но младите редактори я нарекоха „Колонка на Копелето Мудара“^[1]. Тогавашният главен редактор ме извика в кабинета си и поиска от мен да се съобразя с новите течения. С тържествен тон, сякаш току-що го беше измислил, ми каза: Светът върви напред. Да, отвърнах му аз, върви напред, но се върти около слънцето. Запази неделната ми бележка, защото нямаше да намери друг, който да му раздува телеграмите. Днес знам, че съм бил прав, и ето защо. Юношите от моето поколение, амбицирани от живота, забравиха телом и духом мечтите за бъдещето, докато действителността не им даде урок, че бъдещето не е това, което са мечтали, и тогава откриха носталгията. Такива бяха и моите неделни бележки, като археологическа реликва сред отломките от миналото, и стана ясно, че те не са предназначени само за старите, но и за младите, които не се боят да остареят. Тогава бележката ми се върна в редакторския раздел, а при по-специални случаи и на първа страница.

На всеки, който ме попита, винаги казвам истината: курвите не ми оставиха време да се оженя. Все пак трябва да призная, че осъзнах това обяснение едва в деня на деветдесетия си рожден ден, когато излязох от дома на Роса Кабаркас с решението никога повече да не предизвиквам съдбата. Чувствах се различен. Настроението ми се промени, когато видях военни на пост пред желязната решетка, ограждаща парка. Заварих Дамиана на четири крака да мие пода в салона и младежкият вид на бедрата й на нейната възраст ме изпълни с трепета от други времена. Навярно тя го усети, защото придърпа полата си. Не можах да потисна изкушението и я попитах: Кажете ми, Дамиана, за какво си спомняте? Не си спомнях нищо, каза ми тя, но вашият въпрос ми го припомни. Усетих тежест в гърдите. Никога не съм се влюбвал, казах. Тя ми отвърна незабавно: Аз да. И завърши, без да прекъсва работата си: Проплаках двайсет и две години за вас. Сърцето ми подскочи. Потърсих как да се измъкна достойно и казах: Можехме да бъдем добра двойка. Постъпвате лошо, като ми го казвате сега, възрази тя, защото не ми служи дори за утеха. На излизане от къщи ми подхвърли съвсем естествено: Няма да ми повярвате, но аз, слава на Господа, и досега съм девствена.

Малко по-късно забелязах, че из цялата къща бе наредила вази с червени рози, а на възглавницата бе оставила картичка: Желая ви да стигнете стуте. С този лош привкус седнах да си продължа бележката, която предния ден бях оставил написана до половината. Довърших я на един дъх за по-малко от два часа и трябваше да извия врата на лебеда^[2], за да я изтръгна от вътрешностите си, без да ми проличат риданията. В изблик на закъсняло вдъхновение реших да завърша с изявлението, че с настоящата бележка слагам край на един дълъг и достоен живот без злощастието да съм умрял.

Възнамерявах да я оставя при портиера на вестника и да се върна вкъщи. Но не можах. Персоналът в пълен състав ме чакаше, за да отпразнува рождения ми ден. Сградата беше в ремонт, със скелета и бездушни отломки навсякъде, но бяха прекъснали работата заради тържеството. Върху дърводелски тезгях бяха наредени напитките за тоста и подаръците, увити в пъстра хартия. Зашеметен от светкавиците на фотоапаратите, се снимах с всички за спомен.

Зарадвах се, като видях, че са дошли журналисти от радиото и от другите градски вестници: „Пренса“, сутрешен консервативен; „Ералдо“, сутрешен либерален, и „Насионал“, вечерен сензационен, който се опитваше да облекчи общественото напрежение, като печаташе подлистници с любовни мелодрами. Не беше странно, че са се събрали заедно, защото съгласно духа на града винаги бе добре прието войската да поддържа непокътнати дружеските си отношения, докато маршалите водят издателската война.

Присъстваше, и то в извънработно време, официалният цензор дон Херонимо Ортега, когото наричахме „Гадняра в девет“, защото се явяваше точно в този час всяка вечер с кръвожадния си молив на сатрап-консерватор. Оставаше в редакцията, докато не се увереше, че в утрешното издание не е останала нито една безнаказана буква. Към мен изпитваше лична ненавист заради граматическите ми изхвърляния или защото използвах италиански думи без кавички и не в курсив, когато смятах, че са по-изразителни от испанските, което би трябвало да е правомерна употреба между езици-близнаци. След като от четири години го търпяхме, накрая го приехме като собствената си нечиста съвест.

Секретарките внесоха в залата торта с деветдесет запалени свещи, които за пръв път ме изправиха лице в лице с броя на годините ми. Трябваше да си преглътна сълзите, когато ми изпяха поздравлението, и без никаква причина си спомних за момичето. Не беше изблик на ненавист, а на закъсняло състрадание към същество, за което не очаквах отново да си спомня. Когато моментът отмина, някой бе пъхнал нож в ръката ми, за да разрежа тортата. Опасявайки се от подигравки, никой не посмя да импровизира реч. Бих предпочел да умра, отколкото да му отговоря. За да сложи край на празненството, главният редактор, към когото никога не съм изпитвал особена симпатия, ни върна към неумолимата действителност. Е, да видим сега, почитаеми рожденико на деветдесет, обърна се той към мен: Къде е бележката ви?

Наистина, цял следобед тя ми пареше като горящ въглен в джоба, но бях тъй дълбоко трогнат, че сърце не ми даде да разваля празника с моето изявление за напускане. Отвърнах: Този път я няма. Главният не остана доволен от подобно опущение, което се смяташе за недопустимо още от миналия век. Разберете ме поне веднъж, му казах, прекарах толкова тежка нощ, че се събудих затъпял. Тъкмо това трябваше да напишете, възрази ми той с обичайния си кисел тон. На читателите щеше да им е интересно да научат от първа ръка какъв е животът на деветдесет. Една от секретарките се намеси. Може пък да е някаква сладка тайна, каза и ме погледна лукаво: Или не? Гореща вълна заля лицето ми. Проклятие, си помислих, колко предателско е изчервяването. Друга ме посочи с пръст сияеща. Каква прелест! Още е запазил очарованието да се изчервява. Нейната дързост предизвика ново изчервяване върху предишното. Сигурно е била напориста нощ, добави първата секретарка: Да му завидиш! И ми залепи целувка, която остана отпечатана на бузата ми. Фотографите озверяха. Замаян, връчих бележката на главния редактор, казах му, че предишните ми думи са били шега, ето я, и се измъкнах зашеметен от последния залп аплодисменти, за да не съм там, когато открият, че това е заявлението ми за напускане след половин век шпалти.

Тревожното усещане още ме държеше, когато същата вечер у дома започнах да разопаковам подаръците. Линотиперите не улучиха с електрическата кафеварка, същата като трите, които бях получавал на предишни рождени дни. Печатарите ми бяха подарили разрешение да взема ангорско коте от общинския развъдник. Управата ми връчи символична сума. Секретарките ми подариха три чифта копринени гащи с отпечатани върху тях целувки и картичка, в която изявяваха готовност да ми ги свалят. Хрумна ми, че едно от очарованията на старостта са провокациите, които си позволяват младите приятелки, защото ни смятат извън играта.

Никога не узнах кой ми бе пратил плоча с двайсет и четирите прелюдии на Шопен в изпълнение на Стефан Аскенази. Повечето редактори ми бяха подарили модни книги. Още разопаковах подаръците, когато Роса Кабаркас ми се обади по телефона с въпроса, който не исках да чуя: Какво ти се случи с момичето? Нищо, отвърнах, без да му мисля. Нищо ли е това, че дори не си я събудил?, попита Роса Кабаркас. Една жена никога не прощава на мъжа, който я е пренебрегнал първия път. Изтъкнах, че момичето не можеше да е толкова изтощено само от шиене на копчета и може би се преструваше на заспало от страх пред тежкото изпитание. Лошото е само това, каза Роса, че тя наистина си мисли, че вече не те бива, а не ми се ще да го разгласява наляво и надясно.

Не й доставих удоволствието да се изненадам. Дори да е така, казах й аз, състоянието й е толкова плачевно, че на нея не може да се разчита, нито будна, нито заспала: мястото й е в болница. Роса Кабаркас снижи тона: За всичко е виновна бързината, с която бе сключена сделката, но може да се поправи, ще видиш. Обеща да накара момичето да й се изповяда и ако трябва, да го принуди да върне парите. Как ти се струва? Остави всичко както си е, казах, нищо особено не се е случило, напротив, послужи ми като доказателство, че подобни подвизи вече не са за мен. В това отношение момичето има право: вече не ме бива. Затворих телефона, изпълнен с чувство за освобождение, каквото не бях изпитвал през целия си живот, избавен най-после от робството, което ме бе държало в подчинение от тринайсетгодишен.

В седем вечерта бях поканен като почетен гост на концерта на Жак Тибо и Алфред Корто в залата на „Изящни изкуства“ за едно превъзходно изпълнение на сонатата за цигулка и пиано от Цезар Франк, за което в антракта чух невероятни хвалебствия. Маестро Педро Биава, нашият велик музикант, ме завлече почти насила в гримьорната, за да ме запознае с изпълнителите. Толкова се смутих, че ги поздравих за една соната от Шуман, която не бяха свирили, а някой доста грубо ме поправи в присъствието на всички. Впечатлението, че съм объркал двете сонати от чисто невежество, остана посято сред местната общественост и само бе влошено от нескопосното обяснение, с което се опитах да го поправя в рецензията ми за концерта следващата неделя.

За пръв път в дългия си живот се почувствах способен да убия някого. Прибрах се вкъщи измъчван от дяволчето, нашепващо ти в ухото съкрушителните отговори, които не са ти хрумнали навреме, и нито четенето, нито музиката успяха да притъпят яростта ми. За щастие Роса Кабаркас ме измъкна от този кошмар с крясък по телефона: Какъв късмет, че го прочетох във вестника, мислех, че навършваш сто, а не деветдесет. Отвърнах й настръхнал: Толкова зле ли ти изглеждам? Напротив, възрази тя, изненадах се, че изглеждаш толкова добре. Много хубаво, че не си като някои дърти женкари, които си прибавят години, за да ги сметнат за добре запазени. И добави без преход: И аз имам подарък за теб. Наистина ме изненада: Какъв? Момичето, каза тя.

Не се замислих нито за миг: Благодаря, отвърнах, но тази история вече е минало. Тя не ми обърна внимание: Пращам ти я у вас, увита в шарена хартия и сварена със сандалови пръчици на водна баня, всичко гратис. Държах на своето, но тя се възпротиви с чепато обяснение, което ми се стори искрено. Каза, че момичето било в толкова тежко състояние оня петък, защото пришило двеста копчета с игла и напръстник. Че наистина е било наплашено от кръвопролитните изнасилвания, но вече е получило наставления за саможертвата. Че в нощта с мен станало да иде в тоалетната, но аз съм спал толкова дълбоко, че му дожаляло да ме буди, а когато се събудило на сутринта, мен вече ме нямало. Възмутих се от тази, както ми се стори, безсмислена лъжа. Добре де, продължи Роса Кабаркас, дори да е така, момичето се разкайва. Горкичката, седи тук пред мен. Искаш ли да я чуеш? Не, за Бога, отвърнах.

Бях започнал да пиша, когато се обади секретарката на вестника. Съобщи ми, че главният искал да ме види на другия ден в единайсет. Пристигнах точно навреме. Грохотът от ремонта в сградата беше нетърпим, във въздуха ехтяха удари от чук, носеше се циментов прах и пушек от катран, но редакцията се бе научила да мисли в рутината на хаоса. Кабинетът на главния редактор обаче беше студен и тих и се намираше в някаква идеална страна, която не бе нашата.

Марко Тулио Трети, с юношеска външност, скочи на крака, щом ме видя да влизам, стисна ръката ми през бюрото и без да прекъсва телефонния си разговор, ми даде знак да седна. Започвах да си мисля, че няма никой на другия край на линията и че ми играе този фарс, за да ме впечатли, но скоро открих, че говори с губернатора, и това действително беше труден разговор между двама сърдечни неприятели. Освен това мисля, че пред мен се насилваше да изглежда енергичен, въпреки че в същото време стоеше на крака, докато разговаряше с началството.

Личеше му, че страда от манията за безупречност. Току-що бе навършил двайсет и девет години, с четири езика и три международни дипломи за магистър, за разлика от първия пожизнен президент, негов дядо по бащина линия, който бе станал журналист-емпирик, след като бе натрупал богатство от търговията с бели робини. Имаше свободни маниери, минаваше за елегантен и спокоен и единственото, което помрачаваше превъзходния му вид, бяха фалшивите нотки в гласа му. Носеше спортно сако с жива орхидея на ревера и всичко му седеше като че ли беше в самата му природа, ала всъщност нищо в него не подхождаше за климата на улицата, а единствено за пролетната атмосфера в кабинета му. Аз, който бях загубил почти два часа, за да се облека, изпитах унижението на бедността и това още повече ме вбеси.

Всъщност смъртоносната отрова се намираше на една панорамна снимка на постоянния редакторски състав, направена на XXV-ата годишнина от основаването на вестника, на която с кръстче над главата бяха означени починалите. Аз бях третият отдясно, със сламена шапка канотие, вратовръзка с голям възел, с перла на иглата, с първите ми мустаци като на цивилен полковник, които поддържах, докато станах на четирийсет, и с очила с метални рамки като на семинарист, които след половин век ми бяха станали излишни. В продължение на години бях виждал тази снимка, окачена в различни кабинети, но едва в онзи момент схванах посланието й: от първите четирийсет и осем служители само четирима бяхме останали живи, а най-младият от нас излежаваше двайсетгодишна присъда за масово убийство.

Главният редактор приключи разговора, хвана ме, че гледам снимката, и се усмихна. Не аз съм сложил кръстчетата, ми каза. Струват ми се проява на много лош вкус. Седна пред бюрото и смени тона: Разрешете да ви кажа, че вие сте най-непредсказуемият човек, когото познавам. И за моя изненада ме изпревари: Казвам го заради напускането ви. Едва успях да изрека: Това е цял един живот. Той възрази, че тъкмо заради това не е най-подходящото решение. Бележката му се сторила великолепна и всичко, което съм написал за старостта, е едно от най-хубавите неща, които бил чел, та нямало смисъл да я завършвам с решение, което по-скоро било равносилно на гражданска смърт. За щастие, каза, Гадняра в девет я прочел, когато вече главната страница била набрана, но я сметнал за неприемлива. Без да се посъветва с никого, я зачеркнал от горе до долу с молива си на Торкемада. Когато тази сутрин узнах това, наредих да изпратят протестна нота до губернаторството. Беше мой дълг, но между нас казано, много съм благодарен за своеволието на цензора. Тъй като не възнамерявам да допусна колонката да бъде свалена. Моля ви от все сърце, каза. Не напускайте кораба насред открито море. И заключи високопарно: Остава ни още много да си говорим за музика.

Видя ми се толкова решителен, че не посмях да утежня разногласията с отвличащи вниманието доводи. Проблемът всъщност беше, че и тогава не намерих приличен мотив, за да се изхлузя от ярема, а и ме ужасяваше мисълта още веднъж да му кажа „да“, само за да спечеля време. Наложи ми се да се сдържа, за да не ми проличи безсрамното вълнение, от което сълзите ми напираха. И отново, както винаги, си останахме на същото, както винаги след толкова години.

През следващата седмица, изпълнен по-скоро със смущение, отколкото с радост, минах през развъдника да прибера котето, което печатарите ми бяха подарили. Няма привличане между мен и животните, както не го усещам и към децата, преди да са започнали да говорят. Приличат ми на душевно неми. Не ги мразя, но не ги понасям, защото така и не се научих да се погаждам с тях. Струва ми се противоестествено човек да се разбира по-добре с кучето си, отколкото със съпругата си, да го научи да яде и да не яде в определени часове, да отвръща на въпросите му и да споделя мъките му. Но и да не взема котето на печатарите щеше да се приеме за оскърбление. Освен това се оказа прекрасен ангорски екземпляр, с гладка розова козина и блестящи очи, а мяуканията му сякаш всеки миг щяха да се превърнат в думи. Предадоха ми го в плетена кошница със сертификат за породата и упътване за ползване, каквото дават за сглобяването на велосипед.

Военен патрул проверяваше документите на минувачите, преди да ги пуснат да преминат през парка Сан Николас. Никога не бях виждал подобно нещо, нито можех да си представя нещо по-отчайващо като признак за старостта ми. Беше патрул от четирима военни под командването на млад офицер, почти юноша. Агентите бяха мъже от високите плата, груби, мълчаливи и миришеха на обор. Офицерът, със зачервените бузи на планинците, оказали се по крайбрежието, оглеждаше всички. След като провери личната карта и удостоверението ми на журналист, ме попита какво нося в кошницата. Едно коте, му казах. Пожела да го види. Вдигнах капака много внимателно от страх животинчето да не избяга, но един от военните поиска да види дали няма още нещо на дъното и котето протегна лапа да го одраска. Офицерът се намеси. Това е истинско ангорско съкровище, каза. Погали го, като мърмореше нещо, а котето не го нападна, но не му обърна внимание. На колко е години?, попита. Не знам, отвърнах, току-що ми го подариха. Питам, защото си личи, че е много стар котарак, може би десетгодишен. Понечих да го запитам откъде знае това, а и много други неща, ала въпреки добрите обноски и цветистия му език, нямах сили да разговарям с него. Прилича ми на захвърлен и минал през какво ли не, ми каза. Наблюдавайте го, не го приспособявайте към себе си, а напротив, вие се приспособете към него и го оставете, докато си спечелите доверието му. Затвори капака на кошницата и ме попита: Какво работите? Журналист съм. Откога? От един век, му отвърнах. Не се съмнявам, каза той. Стисна ми ръката и се сбогува с израз, който можеше да бъде както добър съвет, така и предупреждение: — Пазете се много.

По пладне изключих телефона, за да потърся убежище в музиката с една изтънчена програма: рапсодията за кларинет и оркестър от Вагнер, рапсодията за саксофон на Дебюси и струнния квинтет на Брукнер, който е като тих райски залив сред катаклизма на творчеството му. И внезапно се озовах обгърнат от мрака в кабинета. Усетих как под масата се промъква нещо, което не ми заприлича на живо тяло, а на някакво свръхестествено присъствие, докосващо краката ми, и скочих с писък. Беше котаракът с прекрасната си пухкава опашка, с тайнствената мудност и митичното си родословие, и не можах да избегна потръпването при мисълта, че съм сам вкъщи с живо същество, което не е човек.

Когато часовникът на катедралата удари седем, на порозовялото небе имаше една самотна и ясна звезда, някакъв кораб издаде безутешен прощален вопъл, а аз усетих в гърлото си гордиевия възел на всички любови, които биха могли да ми се случат и не се бяха случили. Не можах да издържа повече. Свалих слушалката, сърцето ми се беше качило под небцето, набрах четирите цифри много бавно, за да не сгреша, и на третия сигнал разпознах гласа. Е, добре, жено, казах с въздишка на облекчение: Извинявай за избухването ми тази сутрин. Тя отговори спокойно: Не се притеснявай, очаквах обаждането ти. Предупредих я: Искам момичето да ме чака както Господ го е докарал на този свят и без мазила по лицето. Тя издаде гърления си смях. Както кажеш, отвърна, но се лишаваш от удоволствието да й смъкнеш дрешките една по една, както го обожават старците, не знам защо. А аз знам, казах: Защото все повече остаряват. Тя го прие.

— Добре — каза, — тогава тази вечер точно в десет, преди рибката да е изстинала.