Елоиза Джеймс
Афера по Коледа (29)

Глава 28

20 септември

Кралското дружество се срещаше в Съмърсет Хаус. Когато Джема и Попи стигнаха пред безразборно издигнатите му тухлени арки и бели мраморни стени, Джема все още протестираше.

— Много ще ти хареса — увери я Попи. — От години чета за господин Мурхед. Той е пътувал до всички краища на света.

Джема изстена веднъж, а после пак, още по-високо, когато първият човек, когото видяха, се оказа госпожица Татлок, която посрещаше хората пред входа към залите на обществото. Госпожица Татлок им се усмихна така, сякаш не беше скандално влюбена в съпруга на Джема.

— За мен е огромно удоволствие, Ваша светлост, Ваша светлост — поздрави ги тя. — Сигурна съм, че беседата на господин Белзис ще ви се стори омагьосваща.

— Омагьосваща ли? — повтори шепнешком Джема, докато влизаха в голяма стая, вече пълна с хора. — Каква глупачка само!

— Джема! — възкликна Попи.

— Наистина, Попи, не смяташ ли, че е отблъскваща?

— Не — отсече Попи. — На мен ми се струва много интелигентна млада жена.

— Отблъскваща — настоя Джема и потръпна. После седна и разгърна документа, който им беше дала госпожица Татлок. — Вечерта ще започне с дискусия на тема маймуните тамарин. Чудесно! Открай време съм запленена от ниски, космати мъжки екземпляри.

— Шшшт! — смушка я с лакът Попи.

— А после ще има енергичен дебат между господин Браунриг и господин Прингъл на тема дали Адам и Ева са имали пъп. Попи!

— Ами, въпросът е много интересен — отговори Попи. — Но погледни, след това господин Мурхед ще говори за неотдавнашното си пътуване в Африка. Това ще бъде много интересно.

— Хм! — измърмори Джема. — Боже мой, дошли са много хора! Ето го лорд Стрейндж. Как мислиш, дали да го помоля да ми продаде останалите фигури от комплекта за шах?

— Къде?

— До прозореца. Разговаря с онази прелестна млада жена.

И наистина, облегнат на рамката на един каменен прозорец, стоеше мъж с остри черти, строен и сякаш лесно възбудим. Той разговаряше с млада жена с коса, по-златна от тази на Попи и определено по-червени устни.

— Хмм! — измърмори Попи.

— Нали те предупредих — отвърна бодро Джема. — И така, мислиш ли, че ще се съгласи да ми продаде останалите фигури?

Точно тогава Стрейндж се извърна и погледна към другия край на стаята. Погледът му се плъзна по Попи и Джема без колебание, сякаш виждаше картофи, готови за сеитба.

Попи се извърна към Джема.

— Не.

— Не, няма да ми ги продаде.

— Не и ако не си готова в замяна да го дариш с интимности.

— Попи, учудваш ме! Мислех те за такава невинна душа!

— Не съм сляпа за факта, че някои мъже не се интересуват от почтени жени.

— Всички казват, че много обичал жена си. Тя умряла след раждането на детето им.

— Бил е женен?

Джема кимна и се обърна да поздрави един приятел, затова Попи продължи да седи и да мисли за факта, че един аристократ, прочут с разпуснатия си начин на живот, очевидно е желал съпругата си и я е обичал. Но започваше да проумява, че този начин на мислене не й носи полза, затова прогони от ума си всички мисли за Флеч, поне докато не го видя как се покланя пред нея.

За миг можа само да го погледне с отворена уста.

— Какво, за бога, правиш тук?

— И аз мога да ти задам същия въпрос — каза той. — Изобщо не подозирах, че се интересуваш от научни въпроси, Попи.

Тя най-сетне стана и направи реверанс. Искаше й се Джема да се върне, но тя вече се намираше сред ято бъбрещи аристократи.

— Идвам за първи път — каза тя и добави: — Би ли си тръгнал, Флеч? Моля те.

— Да си тръгна ли? — попита той. — Защо?

— Защото всичко това е много неловко! — изсъска тя и седна.

Той незабавно се настани до нея.

— Това е мястото на Джема.

— Защо да си тръгвам?

— Не е възможно да се интересуваш от такива неща — настоя Попи. — Но аз се интересувам.

— Така ли?

— Да, и ще се чувствам неловко, ако си тук. Може ли да те помоля да ми направиш услуга и да си тръгнеш?

— Можеш, но няма да го сторя — отсече той, погледна я намръщено и скръсти ръце на гърдите си. — Все пак ми каза, че искаш да сме приятели.

Попи изпита тревога, когато видя раздразнението му. Порица се мислено и ведро отговори:

— Тогава, разбира се, си добре дошъл. Приятелят ти Гил сигурно е с теб? Няма ли да дойде да ме поздрави?

— Няма го. Защо питаш?

— Защото никога не правиш нищо без Гил. Защото ако си на интелектуална сбирка, това сигурно е защото Гил се интересува от тези неща?

— Обиждаш ме — отбеляза той с равен глас.

— Извинявам се, не исках. Виж, ето го доктор Лудън и тъй като изрично го помолих да дойде, трябва да го поздравя. Извини ме, Флеч. — И тя изчезна.

Флеч се загледа след нея, онемял от изненада. Когато си представяше срещата с нея, и през ум не му минаваше, че тя ще му обърне гръб и ще се отдалечи с бодра крачка. Или че ще се усмихне на един млад мъж с дълъг нос и… Флеч почувства как юмруците му се свиват. Преди да се осъзнае, беше скочил на крака.

Мина през тълпата и застана зад гърба на Попи, където тя не можеше да го види. Поради някаква причина беше сигурен, че няма да му се зарадва.

— Онези бележки, които ми изпратихте, за задните крака на ленивеца, бяха много интересни — казваше тя на този доктор Лудън. Той беше нисък — е, може би не беше, но беше по-нисък от него. „Мога да го победя“ — помисли си презрително Флеч. А после огледа раменете на доктора и реши, че борбата би била равностойна.

„Но все пак мога да го победя.“

„Ще го победя!“ — закънтя един глас в главата му, докато гледаше как ученият се усмихва грейнал на Джема. Май говореха за морски видри. Какво знаеше Попи за видрите? Странно, но изглежда, знаеше много, тъй като ги сравняваше с обикновени английски морски видри.

Пет минути по-късно тя все още не беше отклонила поглед от лицето на доктор Лудън, докато той продължаваше да дърдори за видрите.

Флеч отстъпи крачка назад. Засега Попи като че ли дори не го беше погледнала. Той седна, скръсти ръце на гърдите си и зачака.

Както и предполагаше, когато публиката се запъти към местата си, Попи тръгна обратно към него и с леко притеснение се зачуди къде ще седне Джема.

— Джема — каза той — си е намерила нов приятел, лорд Стрейндж. Почакай само Боумонт да чуе за това!

— Лорд Стрейндж притежава удивителна колекция от рядкости — осведоми го Попи. — Доколкото разбрах, колекционира предимно творби на изкуството, но има и някои много интересни научни рядкости. Бих дала всичко, за да видя колекцията му!

— Няма да те пусна и да припариш до имението му! — изсъска Флеч. — Ти дори не подозираш какво става там, Попи!

— Според мен думата е „оргии“. Четох всичко за тях в една история на Древен Рим.

— Попи!

— Нали не си мислиш, че ще се изкуша да се включа във веселбата? — попита тя. Ъгълчетата на устните й се извиха нагоре, но в усмивката й нямаше и капка веселост.

Флеч отвори уста, но от нея не излязоха думи.

— Така си и мислех — каза хладно Попи. — Това би трябвало да те радва, Флеч. Все пак не е много вероятно да ти сложа рога.

В очите й имаше нещо толкова тъжно и безнадеждно, че сърцето му се сви.

— Ти…

Тя обърна глава и махна на Джема, която се бе настанила в другия край на стаята.

— Не става въпрос за рога — подхвана Флеч, като се мъчеше да намери думи. — Но Стрейндж е пропаднал човек.

— О, пропаднал! — отвърна пренебрежително Попи. — Преди мислех, че всеки мъж, който си намери любовница, е пропаднал. Ужасната ми наивност сякаш просто трябва да бъде опровергана, не си ли съгласен?

В предната част на стаята господин Мурхед започваше беседа за племе, наречено карамоджонг, което живееше в Африка. Попи и Флеч седяха мълчаливо един до друг.

— Това беше ужасяващо скучно — отбеляза Флеч след края на беседата.

— Не съм съгласна — отвърна хладно Попи. — При първа възможност смятам да си купя неговата „Няма място в ковчега“.

— Звучи ми като детска песничка.

— Абонирах се за всички нови пътеписи и книги за природата в „Лакингтън“. Ти плащаш.

— Никога не сме говорили така за книги.

— Какво има да говорим, за бога? Освен ако не изпитваш таен интерес към откритията на естествознанието? — Той отвори уста, но тя не беше свършила. — Уверявам те, че ако попадна на някоя статия за нов дизайн чорапи или за революция в света на бродерията върху атлаз, ще те осведомя.

— Рядко се случва да ми напомняш на майка си — измърмори Флеч, — но сега изведнъж видях приликата.

— Предполагам, че сега подобно нещо ти се случва по-често, тъй като живееш с нея. Как вървят нещата с милата ми майчица? Знаех си, че накрая пак ще стигнем до тази тема. Все пак трябва да има причина за появата ти.

— Не съм дошъл да говорим за майка ти! — почти изрева той.

— Учудваш ме — отбеляза Попи. Но така нареченият „енергичен дебат“ на подиума бързо се превръщаше във взаимно очерняне между двама брадати любители на старини.

Тъй като Попи не изглеждаше по-заинтересована от пъпа на Ева от него самия — макар че кой знае, като се имаше предвид колко тайни пази — Флеч се почувства свободен да продължи разговора под прикритието на гневния дебат.

— Бог никога не би поставил фалшиво доказателство върху тялото на Адам — отсече господин Браунриг с вид на човек, обсъдил този въпрос с Всевишния миналата седмица.

— Майка ти изглежда добре — изсъска Флеч на Попи. — Но ти как си?

Тя внимателно се заслуша в разгорещения отговор на господин Прингъл, след което се обърна към Флеч със сияйна усмивка.

— Приказно! — увери го тя. — Не си спомням да съм била по-щастлива. Надявам се, че и ти си толкова щастлив?

— Разбира се — измърмори той.

— Бог няма нужда от фалшива история — заяви господин Браунриг, очи в очи и нос до нос с опонента си.

— Джема казва, че си държал реч в Камарата на лордовете — каза Попи. — За какво ставаше дума?

— Доколко Пит е готов да стане Първи лорд на съкровищницата.

— Не знаех, че се интересуваш от тези неща.

— Речта ми беше абсолютен провал.

Най-накрая тя обърна глава и погледна към него.

— Какво искаш да кажеш? Във вестника пишеше, че речта ти била извънредно силна.

— Силна, да. И опозицията я прие добре — отговори Флеч. — Някъде по средата започнах да подкрепям гледището на опонента си.

Попи ахна и за своя чест успя да не се усмихне.

— Как, за бога, си направил подобно нещо, Флеч?

— Лорд Темпъл ме помоли да представя неговата гледна точка и реших, че ще е лесно. А после, по средата на речта, осъзнах, че не съм съвсем съгласен с доводите, които привеждам, затова ги обърнах.

— Не можеш да постъпваш така!

— Но постъпих — поусмихна се той при спомена. — Помислих си, че от перуките ще почне да се вдига пушек.

— Това е последното, което очаквах от теб — промълви Попи, без да откъсва поглед от него.

— Кое? Че оплесках речта? Ако съдя по това, което ми каза преди малко, подобно нещо е съвсем естествено за мен.

— Да говориш в парламента. Никога не съм си мислила, че се интересуваш от такива неща.

— Или от нещо друго, освен цвета на жакета си?

Тя започваше да придобива леко виновен вид.

— Знам, разбира се, че се грижиш чудесно за имението.

— Беше ми приятно — призна той. — Разбира се, всичко се превърна във фарс, когато осъзнах, че подкрепям неправилната страна, но вината е моя: трябваше да отделя повече време и да обмисля речта си.

— Сигурна съм, че ти е била необходима голяма смелост — промълви Попи и го докосна по ръката. — За да признаеш, че си сбъркал.

— Не съм го признал — отговори Флеч. — Просто говорих толкова много, че никой не разбра какво точно казвам, преди да стигна до заключението.

— Адам е бил създаден от пръстта без никакви белези! — изрече много натъртено единият от двамата любители на старините.

— Мисля, че почти свършиха — прошепна Попи.

— Откъде знаеш? Според мен могат да спорят цяла нощ. Наистина се мразят, а?

— О, не, не мисля. Според мен тази разправия е предварително замислена. В последния брой на „Философски доклади“ господин Браунриг цитира господин Прингъл и каза, че трактатът му за черупката на морския охлюв е един от най-добрите по рода си.

— За черупката на морския охлюв? — попита Флеч.

— Да. Точно затова си поръчах трактата, но не ми се стори много интересен. Прингъл твърди, че концентричните кръгове върху черупката показват колко сезона е живяла мидата.

Флеч просто я погледна и примигна.

— Това подсказва, че всяка година на черупката на мидата се появява нов пръстен — обясни Попи.

— И защо да не е така?

— Възможно е — отговори Попи.

На подиума Браунриг и Прингъл се гледаха свирепо в последен прилив на научна ярост, преди да се отдалечат с гръм и трясък. Докато ги гледаше, Флеч си помисли, че Попи е права и двамата са на път да се оттеглят в някоя задна стая и да изпият заедно по чаша бренди. Цялата сцена приличаше на странна сянка на дебатите в Камарата на лордовете.

— Защо не ми каза, че се интересуваш от черупки, ленивци и такива неща?

Тя го погледна намръщено, очевидно озадачена.

— Ти не се интересуваш от концентрични кръгове върху черупки, нали. Флеч?

— Не.

— Ами тогава?

— Но ти… ти беше влюбена в мен!

По някаква причина изпита непреодолимо желание да го изрече пак. Да й го каже. Да я накара да си вземе обратно думите, че не го е обичала.

Очите й бяха ясни и сини.

— Всъщност не бях, Флеч. Вече говорихме за това. Нито ти, нито аз бяхме истински влюбени. И така или иначе това е… това е различно от целия този живот.

— Какъв живот? — попита Флеч. Имаше чувството, че се хваща за сламки, че се опитва да разбере някакъв чужд език.

— Това… това ми доставя удоволствие — поясни Попи и се огледа. — Не виждаш ли колко е интересно?

И Флеч се огледа. Стаята беше неугледна и претъпкана, предимно с мъже, но имаше и немалко дами. Отдясно няколко души водеха оживена дискусия на тема летящи катерици.

— Те всъщност не летят — каза един дребен закръглен мъж и издаде напред кръглата си пухкава брадичка. Имаше червеникавокестенява коса, която започваше някъде по средата на темето. Флеч никога не беше виждал човек, който толкова да се нуждае от перука.

— Напротив, летят — отговори един едър мъж.

— Той е професор — прошепна Попи и кимна към него.

Флеч забеляза, че очите й блестят, и изсумтя.

— Доктор Фибин доказа без никакво съмнение, че катериците могат да прелитат на разстояние между дванайсет и петнайсет метра.

— Фибин е глупак — отсече полуплешивият.

Колкото и да му беше неприятно да го признае, Флеч се съгласи с него.

— В музея „Ашмолиън“ в Оксфорд имат препарирана летяща катерица — обясни Попи и отново седна до Флеч. Писах им, за да уредя нещата, и през септември ще посетя музея.

— С това ли си се занимавала през цялото време? — промълви Флеч, стъписан. — Не съм те виждал на никакви събирания. Значи си обикаляла по музеи?

— О, не! — отрече Попи. — Тоест, не още. Но смятам да започна. Знаеш ли, единственият път, когато майка ми, ми позволи да дойда в Съмърсет Хаус, беше на една лекция за маниерите в обществото, макар че Кралското дружество имаше сбирка тук точно по същото време!

— Ти си омъжена жена — напомни й Флеч. — Можеше да посещаваш музеи, когато си поискаш, Попи.

— Сега мога — отговори тя. — Тихо, Флеч! Господин Белсайз ще започне да говори.

Господин Белсайз наистина заговори. Без да спре. Но Флеч просто седеше на мястото си, взираше се в изтъркания килим и се питаше защо Попи никога не се бе почувствала свободна да посети музей и защо той така и не бе разбрал, че тя иска да отиде там. Едно тънко гласче в периферията на съзнанието му мислеше също така и за предстоящия дебат в Камарата във връзка с индийския проектозакон на Фокс.

— Няма да ходиш в Оксфорд с Джема — отсече той, докато господин Белсайз жадно гълташе вода.

— Ще отида, разбира се! — отговори Попи.

— Няма да позволя съпругата ми да хукне извън Лондон без мен — настоя той.

Тя го погледна, очевидно развеселена.

— Флеч, ако поискам да замина за Париж съвсем сама, ще го сторя. Утре.

— Аз ще те заведа в Оксфорд — предложи той и скръсти ръце на гърдите си.

— Не.

— Попи, ако не ми позволиш да те придружа до Оксфорд, ще кажа на майка ти, че страдаш от рядко заболяване на кръвта и имаш нужда от присъствието й.

Тя го погледна с присвити очи.

— Трябваше да се сетя, че пак ще стигнем до майка ми.

— По много причини — измърмори той и се облегна в стола си. Освежен, господин Белсайз се беше впуснал в още една дълга тирада.