Елоиза Джеймс
Афера по Коледа (18)

Глава 17

13 юли

Попи не беше свикнала да е сърдита. Сега под гръдната й кост гореше малко въгленче от гняв. Подхранваше го от мига, в който получи бележка от Флеч, че смята да й направи посещение.

Посещение! Бяха минали повече от два месеца, а съпругът й бе решил да й направи посещение!

Какво му беше сторила, че да се държи толкова грубо? Не беше правила нищо друго, освен да го обича. Обичаше го дори когато той си пусна онази брадичка и стана така объркващо елегантен, и спря да закусва с нея.

Търпението на всяка жена си имаше граници. Макар че „търпение“ не беше подходящата дума за нажежения като ръжен гняв, който изпитваше, когато си спомнеше как Флеч се усмихваше на Луиз. Усмихваше й се така, както някога на нея самата. А после, когато я видя, усмивката му помръкна и в очите му се изписаха единствено презрение и ненавист.

— Някога ме обичаше — обърна се Попи към отражението си в огледалото. То я погледна на свой ред — съвсем същото лице, в което Флеч се бе влюбил някога. Носеше същите дрехи, или почти същите. Поддържаше съответния стандарт. Начервяваше устните си, преди да слезе за закуска, и никой никога не я бе виждал dishabille^[1].

Но тежестта на безмълвните изисквания на Флеч никога не я напускаше. „Да приличам повече на французойка“ — мислеше си тя. Той искаше от нея да бъде французойка, макар че тя не беше.

Бракът й се оказа същият като отношенията й с майка й. Изискванията на майка й бяха други: бъди красива, бъди могъща, бъди покорна. Но най-важните бяха тези, които Попи никога не би могла да постигне. „Ти никога няма да бъдеш красива като мен — беше казвала майка й много пъти. — Никога няма да омагьосваш мъжете така, както ги омагьосвах аз. Аз можех да се омъжа за херцог…“

Една ужасна мисъл я прободе: ами ако никога не е била влюбена във Флеч? Ако просто се е подчинила на заповедта на майка си да се омъжи за херцог… а той беше на нейно разположение? Сега, като се замисли, си спомни, че Флеч беше единственият неженен херцог, когото срещна в Париж по време на дебюта си.

Попи не разбираше съпруга си. Струваше й се, че дори не го познава. Как тогава би могла да бъде влюбена в него? Ужасното напрежение в гърдите й поотслабна. Само си беше мислила, че го обича.

Нямаше друг избор, освен да обича майка си, каквито и разочарования да й причиняваше. Но можеше да реши да не обича Флеч и да не допуска неговото разочарование да я наранява.

„Трябва сама да взема решение — помисли си Попи. — Сама да реша бъдещето си. Какво искам да направя с живота си?“

„Никога да не се върна в тази къща — отговори сърцето й. — Да спра да се опитвам да се харесам на съпруга си. Да престана да се опитвам да го обичам.“

Това, което наистина искаше, беше да бъде Попи, а не херцогиня Флечър. В главата й ненадейно нахлуха цял куп идеи: книги, които искаше да прочете, места, които искаше да види. Почувства се замаяна от радост. Нямаше нужда да е херцогиня. Можеше да бъде просто самата себе си. Попи.

Можеше да живее сама. Като Джема. Джема беше напуснала съпруга си и се бе настанила в своя собствена къща. И Попи можеше. И можеше да пътува! В главата й нахлуха опияняващи представи за Париж, за Нил, за дивите Америки.

Някой тихо почука на вратата и камериерката й каза:

— Негова светлост желае да ви види.

Попи се обърна към червилото си, но после отпусна ръката си. Тя не обичаше Флеч. Никога не го беше обичала. Защо да се разкрасява за него?

Слезе по стълбите и за своя изненада се усмихна. Колко време беше минало, откакто за последен път се усмихна искрено в компанията на Флеч? Навярно повече от година. Беше прекарала цялото това време в крайно напрежение, в отчаяни опити да разбере как да му се хареса, как да го накара да я обикне.

Беше й малко трудно да влезе в салона, защото — макар че това не беше важно, бързо си напомни тя — Флеч беше толкова красив. Косата му беше черна като абанос и блестяща като тъмна нощ. Носът му беше прав, а очите — малко скосени, което му придаваше леко екзотичен вид. Ако не беше така дяволски красив, нямаше да е толкова взискателен.

— Попи! — извърна се той намръщен към нея. Това улесняваше нещата. Той постоянно й се мръщеше и на Попи й беше омръзнало.

Тя му се усмихна — усмивка, различна от тази, с която го поглеждаше обикновено. Не беше онази ужасна простодушна усмивка, молеща за любов.

— Да, Флеч?

— Трябва веднага да се върнеш вкъщи.

— Няма да се върна — отговори тя и седна. — В близко бъдеще възнамерявам да остана при Джема. Тя няма да замине за провинцията преди декември заради ангажиментите на Боумонт в Камарата на лордовете; аз ще остана с нея.

— Не може ли да си спестим цялата тази врява, моля те, Попи? Познаваме се от толкова отдавна. Не е възможно да не можеш просто да ми простиш и да се прибереш у дома.

— Прощавам ти.

— Хубаво! — отговори той с вид на човек, който ни най-малко не се е съмнявал в това.

— Макар че се държа чудовищно грубо с мен пред хората.

— Вече ти се извиних. Никога повече няма да направя подобно нещо.

— Освен това флиртуваше с една от приятелките ми.

— Изобщо не подозирах… — започна той и спря.

— Да — съгласи се замислено Попи и почука с пръст по стола, — за това е по-трудно да намериш обяснение, нали? Луиз наистина ми е приятелка. Скъпа приятелка, за твой лош късмет. Но, разбира се, в Лондон има много жени, които не познавам.

— Да. — За пръв път Флеч очевидно се почувства неловко.

— Затова мисля, че ще се съгласим, че просто трябва да потърсиш малко по-далеч — каза внимателно Попи.

Челюстта му действително увисна леко — много приятна гледка.

— Трябва да начертаем плана си — продължи Попи. — Разбира се, ще трябва пак да заживеем заедно в даден момент… да кажем, след пет години или там някъде? Когато решиш, че въпросът за наследник става неотложен, уверявам те, че ще ти съдействам. В началото на брака ни исках дете, но сега осъзнавам, че ще е много по-мъдро да почакам. Искам да направя някои неща.

— Така ли? — попита той смаяно.

— Да. С теб се разделихме приятелски, затова можем да планираме всичко без озлобление. Предлагам пет години, а после пак ще трябва да заживеем под един покрив.

— Какво?

— Можем да направим план за повече от пет години, но тогава рискуваме да се окажем бездетни. Все пак сме женени от четири години, а нямаме потомство.

Той просто я гледаше.

— Можем да обсъдим тези уговорки по-късно — продължи Попи и пак се усмихна окуражително. — Флеч, има ли нещо, което искаш да кажеш на този етап?

Макар че поведението й беше неимоверно ведро, онова въгленче на ярост все още гореше под гръдната й кост. Тя млъкна, но Флеч сякаш беше онемял.

— Джема ме увери, че много би искала да ги придружа в провинцията за коледния сезон. Ще доведе със себе си много гости. Помислих си, че след това бих могла да се върна за няколко години във Франция, но все още не съм сигурна какви са плановете ми. Смятам да пътувам много.

Онова въгленче на ярост я накара да добави сладко:

— Но не се бой, Флеч, ще се старая да те уведомявам накъде съм тръгнала. Няма да е удобно да не знаеш къде се намира съпругата ти. На никого не бива да му се налага да следи съпругата си като яребица през ловния сезон.

Най-после Флеч си върна дар слово.

— Нямах това предвид.

— Ще ти казвам къде отивам и няма да има нужда да се тревожиш за мен. О! Как забравих! Ти никога не се тревожиш, нали?

Флеч сключи вежди.

— Говориш, сякаш не си на себе си, Попи. Наистина съжалявам, че те ядосах.

Изглеждаше толкова озадачен, че тя действително се разсмя — тих, искрен смях.

— Наистина съм ядосана, Флеч, но колкото на теб, толкова и на себе си. Изобщо не биваше да се омъжвам за теб.

— Така ли?

— Мисля, че се омъжих за теб само защото майка ми, ми каза.

— Ти… ти се омъжи за мен, защото беше влюбена в мен!

Тя отново се усмихна, беше й приятно да му каже истината.

— Не, не бях, Флеч. От момента, в който навърших седем години, майка ми започна да ми повтаря, че ще се омъжа за херцог. Ти беше първият английски херцог, който пристигна в Париж, затова се омъжих за теб. Да, мислех, че съм влюбена, но сега разбрах, че съм сгрешила. Което — продължи тя — е много хубаво, тъй като ти очевидно си стигнал до същия извод преди известно време.

Той отвори уста.

— Не е ли така? — настоя Попи. — Защото на мен ми се струва, че не само си осъзнал, че не си влюбен в мен, но си решил да потърсиш близост другаде.

Помежду им се спусна тишина, която нарасна дотолкова, че стана непоносима за Попи. Може и да не беше влюбена в него, но подобно безразличие от страна на съпруга й беше ужасно унизително.

— Наистина не виждам смисъл да продължаваме да обсъждаме тази тема.

— Още не сме обсъдили нищо! — възрази Флеч.

— Няма какво толкова да обсъждаме.

— Сега трябва да се върнеш у дома — каза той с онази упоритост, с която се отличаваха малките момчета в сиропиталището.

— Няма да се върна.

— Трябва.

— Защо?

За миг светът спря да се върти. Защото, против волята й, въпреки всичко, което каза, въпреки смелостта й и факта, че не го обичаше, една малка част от сърцето й…

— Заради майка ти — каза той.

— Майка ми.

Онази болезнена част от сърцето й отново се затвори. За миг Попи си помисли, че ще заплаче, но после се овладя.

— Какво за майка ми?

— Когато си тръгна, знаеше, че майка ти се е преместила в нашата къща — изгледа я ядосано той. — Оттогава минаха два месеца, а тя изобщо не се кани да си тръгва.

Попи установи с голямо задоволство, че гневният поглед на Флеч не я притеснява ни най-малко.

— Сигурна съм, че ще успееш да се справиш с нея.

Флеч присви очи.

— Какво си намислила, Попи? Откъде ти хрумнаха всички тези безумия, които наговори? Херцогиня Боумонт ли те подучи?

— Изобщо не съм говорила с Джема за плановете си — отговори искрено Попи. — Само я попитах дали мога да остана с нея до Коледа. И със сигурност не съм й казвала за изводите, които си направих за брака ни. Естествено, тя знае какво мислиш ти за брака ни. Цял Лондон вече го е научил.

— Говориш толкова злобно! — подметна Флеч.

— О, боже! — възкликна Попи. — Не е нарочно. Прекарах толкова време в опити да те запленя, че сигурно е съвсем естествено, че ми е омръзнало.

— Майка ти… — подхвана той безпомощно.

Въгленчето на ярост нарасна още малко, когато Попи осъзна, че единственото, което наистина го интересува, е фактът, че майка й живее в къщата му. Попи чудесно знаеше, че на никого не би му било приятно да живее с майка й.

— Ще говоря с майка си — въздъхна тя, примирена с тази мисъл. Щеше да благодари на лейди Флора, задето остана с Флеч.

— Попи! — както никога, в гласа му звучеше отчаяние.

Но Попи бе приключила с разговора. Флеч можеше да върви по дяволите заедно с черните си дрехи и цялата си красота. Обърна му гръб, без да се сбогува, и тръгна към вратата.

— Попи!

Тя излезе.