Метаданни
Данни
- Серия
- Вега Джейн (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Width of the World, 2017 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Деян Кючуков, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Дейвид Балдачи
Заглавие: Ширината на света
Преводач: Деян Кючуков
Година на превод: 2017
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Сиела Норма АД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2017
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: Алианс Принт
Излязла от печат: 28.12.2017
Отговорен редактор: Мирослав Александров
Художник: Живко Петров
Коректор: Мария Йорданова
ISBN: 978-954-28-2496-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10515
История
- — Добавяне
Tres
Изоставени
Отвътре железопътната гара изглеждаше още по-голяма, отколкото отвън. И бе пълна с бързащи хора, понесли куфари и чанти. Положително бяха повече от всички Уъгове в Горчилище, взети заедно.
Огледах се и забелязах нещо. На една от стените имаше голямо табло с надписи, приличащи на имена на населени места, с цифри срещу всяко име. Хората спираха пред него, четяха, а сетне поглеждаха часовниците на китките си и забързваха нататък.
— Това ще да е разписанието на въпросните влакове — предположи Делф. — Кога пристигат, накъде отиват и тъй нататък.
— Откъде ти хрумна? — поинтересувах се.
— Имахме нещо подобно в Мелницата. — Когато товарехме чувалите с брашно, на стената висеше табела, по която се ориентирахме кога трябва да заминат и за кого са предназначени.
Кимнах в знак на съгласие. И все пак изглеждаше невероятно, че място като това може да граничи с Мочурището. И че Горчилище е от другата страна на Мочурището — село, забутано сякаш в друго време, където липсваха всички тези автомобили, влакове и други чудесии.
Недалеч от нас имаше изход, водещ към дългия влак, вмъкнал се току-що в гарата. Над него примигваше надпис ГОЛЯМ ЧЕСТЕН.
Пред стъкления портал се точеше опашка от хора. Всички спретнати, добре облечени и изглеждащи… в общи линии като мъжа, наругал шофьора си пред ресторанта — така, сякаш са по-важни от останалите. Те показваха на двама униформени билетите си, а сетне и нещо друго. Извадих пръчката и криейки я в ръкава си, промърморих:
— Кристиладо магнифика.
Веднага видях ясно какво е „другото“ — малка книжка с тяхната снимка, име и някаква допълнителна информация. Също протягаха и ръцете си към проверяващите. Върху дланите им имаше нещо, но не се разбираше какво.
Мнозина от пътниците на гарата носеха от хартиените листа, които бях забелязала да се продават из улиците. Някои ги държаха сгънати под мишница, а други седяха по пейките и ги четяха. Един стана и остави своите листа, а аз се осмелих да ги взема, за да ги разгледам. Бяха пълни с печатни букви, а също с картинки, каквито не бях виждала преди.
— Колко доволни изглеждат само — отбеляза Петра с леко презрение в гласа.
Беше застанала до мен и наблюдаваше една жена, която търкаше плочите на пода с голяма гъба и кофа със сапунена вода. Жената се усмихваше и си тананикаше така, сякаш притежаваше всичките пари на света, но нямаше нищо против да стои на колене и да чисти мръсотията, оставена от другите.
Всички наоколо имаха приятни изражения на лицата не само тук, но и по улиците, и в ресторанта. Разбира се, като се изключат сърдитият мъж в голямата кола и онзи, който ни беше преследвал. Да, Петра имаше право — повечето местни изглеждаха напълно доволни от живота.
Но това не означаваше да притъпяваме бдителността си. Всеки момент някой можеше да ни подгони отново и тогава току-виж тези „щастливи“ жители извадеха вкупом магическите си пръчки и започнеха да мятат заклинания по нас. Както и по-рано в църквата, инстинктът ми диктуваше да вървим нагоре. Забелязах стълбище в дъното и поведох другарите си към него. Известно време се разминавахме с други хора, после те изчезнаха и останахме сами. Изкачвахме се, докато не стигнахме площадка, а след нея — коридор с множество врати отстрани. Използвах пръчката, за да видя какво има зад тях. Бяха просто стаи, пълни с различни предмети. Накрая попаднах на една, която изглеждаше празна.
Отворих вратата и влязохме вътре.
Оказа се, че стената в дъното всъщност е гърбът на таблото с разписанието на влаковете. Щом доближихме, забелязах, че в него има процепи, през които се вижда просторната зала, напусната от нас току-що. Изведнъж таблото завибрира и някакви пластини по него започнаха да се въртят с шеметна бързина.
Отскочих сепнато назад, но Делф побърза да ме успокои:
— Това е просто новата информация. При толкова влакове трябва от време на време да я обновяваш, та хората да са в течение, нали?
— Предполагам — отвърнах без ентусиазъм. Ако таблото постоянно тракаше в същия дух, трудно щяхме да си отпочинем тук.
Бях очаквала да заваря в града смърт, опустошение и кръвожадни Маладони, властващи над всичко. Вместо това наоколо цареше мир, благоденствие и както по всичко личеше, свобода.
Обзе ме дълбоко разочарование, а в следващия миг се почувствах гузна. Кой би предпочел войната пред мира?
Но сетне продължих да размишлявам. Първоначално бяхме напуснали Горчилище в търсене на истината. Истината за нашето минало и за нашето бъдеще. В Мочурището се бяхме натъкнали на Астрея Прайн, неговата Пазителка, която ме бе обучила за магьосница. Тя ни бе разказала за миналото. Как войната срещу Маладоните е била изгубена, а Горчилище — създадено като място, където се скрият оцелелите. Мочурището е било изградено с вълшебство около него, за да не можем ние да излезем, а Маладоните — да влязат вътре.
С мъка я бях убедила да позволи на Делф и мен да си опитаме късмета — да прекосим Мочурището и да подновим битката срещу чудовищата. И ето че някакви типове, владеещи магия, действително ни бяха проследили и нападнали, но бяха ли те Маладони? Съществуваха ли изобщо подобни същества? Все пак от войната насам бяха изминали осем века. Много неща можеха да се случат за толкова време.
По изражението на Делф отгатнах, че и в неговата глава се върти същото.
— Може пък Маладоните да са били победени — подхвърли той. — От хората, които сега живеят тук.
— Но как? — погледнах го невярващо. — Те дори не си служат с магия.
— Не бъди толкова уверена — вметна Петра.
Махнах с ръка.
— Не сме видели никой да го прави, освен онези двамата в „Свети Некро“. Нито онзи с черните дрехи, дето ни завари в църквата, нито другият, който ни следеше от ресторанта. Иначе нямаше да сме тук, нали? — Замълчах за секунда. — Има и друго. Преди да надяна ръкавицата, техните пръчки можеха да усетят знака с трите куки. Той е нашият символ — мир, надежда, свобода. Всичко, което Маладоните са ненавиждали. Откъде ще знаят за него, ако не са от тях?
Петра отвори уста да възрази, но се отказа. Делф също изглеждаше объркан.
Аз самата се чувствах толкова уморена, че мозъкът ми отказваше да работи. Таблото отново забръмча и пластините се запремятаха лудешки, подобно на моите мисли. Ами ако грешах? Ако Маладоните изобщо не контролираха това място?
Ако Астрея Прайн и себеподобните и бяха направили колосална грешка, обричайки всички Уъгморти на най-безрадостното възможно съществуване?
Сведох очи към пръчката си. За какво ми беше цялата тази магия, ако нямаше битки за водене? Войни за печелене? Страховити врагове за побеждаване? Ето че аз бях тук, а брат ми Джон — у дома в Горчилище, под опеката на Моригон, която го бе превърнала в нещо напълно неузнаваемо. Нима го бях изоставила напразно? Но после ме осени внезапна мисъл, която всъщност винаги бе витала в дъното на съзнанието ми.
Ами родителите ми? Моят дядо?
Дали те не бяха тук, в Честен?
Изправих гръб, ободрена от тази възможност. Ако претърсех мястото както трябва, нищо чудно и да ги откриех.
— Май нещата не се връзват, а? — рече Делф, който ме наблюдаваше внимателно.
— Кое не се връзва?
— Твоят дядо Върджил е бил Екскалибур, нали?
— Да.
— Екскалибур? — попита заинтригувано Петра.
— Нещо като могъщ магьосник по рождение — поясни Делф. — И е напуснал Горчилище сред кълбо от пламъци преди много време, когато Вега и аз сме били още съвсем малки.
Петра изглеждаше смаяна, но си премълча.
— Знам всичко това, Делф — пресякох го аз малко рязко, очаквайки да мине по същество.
— Значи може да е дошъл тук.
— Да, мина ми през ума. Тъкмо си мислех дали няма да го открием наоколо. Както и родителите ми.
— И щом е пристигнал, да е видял същото, което и ние — продължи той, сякаш не ме беше чул.
— Имаш предвид, мирно място, където всички преливат от щастие и са добре нахранени? — рекох иронично.
— Именно. И после да е сторил онова нещо.
— Кое? — смръщих озадачено чело.
— Да е призовал родителите ти, както спомена Астрея. И то сравнително неотдавна.
— Дори ако е така, какво?
— Защо ще го прави, ако не е имал нужда от тях? Върджил не е бил глупак. Трябва да е имал основателна причина, не смяташ ли?
Прехвърлих думите на Делф в ума си. В тях действително имаше смисъл. Но после се сетих за друга подробност, която явно му беше убягнала.
Моят дядо не беше призовал мен. Не беше измъкнал от Горчилище нито мен, нито брат ми.
Всъщност не беше сторил за нас нищо, освен… да ни зареже. А и родителите ми не бяха правили опит да се свържат с нас след изчезването си. Така че вероятно просто не ги беше грижа дали ще прекараме целия си останал живот в Горчилище. Без тях.
Какво се оклюма, Вега Джейн? — попита Делф.
Идеше ми да се разплача, но стиснах зъби и се въздържах. Не исках да показвам слабост пред него, а още по-малко пред Петра.
— Изглежда ще трябва да открием всичко сами — казах. — Тук надали има някой, който да иска или да може да ни помогне. — Изгледах ги подред, преди да сведа отново очи към пода. — Изоставени сме.