Дейвид Балдачи
Ширината на света (25)

Viginti quinque
Идеята на Делф

Бях толкова втрещена, че едва не изпуснах стъкленицата на пода.

Поставих я внимателно върху масата и стиснах здраво клепачи.

Щом ги отворих, тя още стоеше там. Част от мен се бе надявала, че всичко е някаква илюзия.

— Те… са хванали дядо ти — каза Делф. — Хванали са Върджил.

Сведох глава в опит да подредя мислите си. Всичко бе толкова смайващо, че почти ми се виеше свят.

Погледнах мястото на китката си там, където ме бе сграбчило съществото от Стаята на кулата.

Сетне обърнах ръка и се взрях в знака с трите куки.

Той излъчваше бледо сияние.

— Какво има, Вега Джейн? — попита съпричастно Делф.

— Не знам. Просто се чувствам странно. А и клеймото ми изглежда по-ярко отпреди, не смяташ ли?

— Май си права.

— И какво ще правим сега? — намеси се Петра. — Щом са пипнали дори дядо ти, който е бил прословутият Екскалибур, какви шансове имаме ние?

— Още не е ясно дали са го пипнали — отвърнах натъртено.

— Нима? — наклони иронично глава тя. — Да не намекваш, че им е поднесъл магичните си способности на тепсия?

Дланите ме засърбяха да извадя пръчката и да превърна нея самата в нещо, поставено на тепсия.

— Казвам само, че няма как да знаем със сигурност.

— На мен пък ми изглежда доста сигурно, че цялата му сила е затворена в ей това шише тук.

Колкото и да не ми се щеше, трябваше да се съглася с нея.

— Мислиш ли, че дядо ти е станал като онези роби в Голям Честен? — попита тихо Делф.

— Не ми се вярва — поклатих глава.

— Но няма как да знаем със сигурност — използва Петра собствените ми думи, колкото да ме подразни.

Това момиче наистина умееше да ми лази по нервите.

— Ще ви кажа какво знаем. Че тази стъкленица е по-голяма от другите, защото в нея е затворена много магия. Магията на един Екскалибур.

— Е, и? — повдигна вежди Петра.

— Те не биха постъпили с него като с останалите, защото той не е като останалите. Биха му предоставили специално отношение, и то не в добрия смисъл. Имам предвид наказание. Ужасно наказание.

— Накъде точно биеш, Вега Джейн? — рече Делф.

Поех си дълбоко дъх.

— Ще ми се да греша, но мисля, че съществото без лице в Стаята на кулата беше моят дядо. Ето, вижте — показах им ръката си. — Когато ме улови тук, изпитах адско парене, но клеймото ми стана по-отчетливо. А и той моментално ме пусна, щом Хари Две го близна.

Петра не изглеждаше убедена.

— Защо им е да го държат жив? Защо просто не го убият, както сториха с Дафне?

— Навярно имат своите причини.

— Като например?

— Не знам! — отпуснах ръка. — Ти вечно питаш, но не даваш никакви отговори — добавих с почервеняло лице.

Тя ме изгледа продължително.

— Виж, аз навлязох доста по-късно в цялата история. Преди това не знаех нищо за дядо ти, за мястото, наречено Горчилище, за Маладоните, нито дори за магията. А не ми харесва да съм… невежа. Вероятно затова задавам толкова много въпроси. Но предполагам, не е честно да очаквам от теб да знаеш всички отговори.

За първи път от дълго време насам почувствах известна симпатия към нея.

В Горчилище аз също исках да проумея много неща и постоянно задавах въпроси. Може би двете си приличахме повече, отколкото ми се щеше да призная.

— Ами ако се опитват да изтръгнат от него информация? — наруши настъпилата тишина Делф.

— Каква информация? — попитах.

— Например за Горчилище. Искам да кажа, че Уъговете се крият там, макар и повечето да не го знаят. Маладоните вероятно умират от желание да се докопат до тях и да ги изтребят до крак. И сигурно смятат, че Върджил е способен да им покаже пътя.

— През Мочурището? — усмихнах се накриво. — Добре дошли са да го прекосят.

— Но дядо ти не е минал оттам, нали? Успял е да го заобиколи по някакъв начин.

— Нямам представа какво е направил. Знам само, че е изчезнал от дома на Моригон сред кълбо от пламъци. Когато видях случката с родителите ми в Приюта, сметнах, че и те са сторили същото. Едва по-късно реших, че той по някакъв начин ги е призовал. А може и всички да са били пленени.

— Върджил е изчезнал дълго преди майка ти и баща ти — поклати глава Делф. — Защо ще чака толкова, преди да ги вземе? А и от онази картичка става ясно, че Маладоните все още издирват вашите. Затова не вярвам да са ги заловили.

— Или всички са били в плен, но те са избягали, а Върджил не е успял — вметна Петра.

Всичко започна да се оплита в главата ми.

Действително, ако Върджил ги беше призовал, независимо дали чрез телепортация или пътешествие през Мочурището, в даден момент те трябваше да са се събрали тук. Но сега Маладоните държаха Върджил — неговото име бе върху стъкленицата, а и имах силно подозрение, че безликото същество в Стаята на кулата е именно той. Следователно, ако родителите ми още се издирваха, бягството изглеждаше напълно вероятен вариант.

— Ами ако дядо ми ги е прикривал от Маладоните, докато са бягали? — предположих.

— Виж, това не е изключено — съгласи се Делф.

— Чудя се къде ли са сега — добави Петра. — Ако са магьосници, две пръчки в повече няма да ни бъдат никак излишни.

Седях, вторачена в плота на масата. Можех само да гадая къде са родителите ми. Не знаех дали са магьосници, нито дори дали имат пръчки.

Извадих малкото картонче с техния портрет и го повъртях в пръстите си. Маладоните положително ги бяха виждали, иначе нямаше как да изготвят изображенията им, нали?

Но още повече ме вълнуваше съдбата на Върджил.

Възможно ли бе онова жалко, съсухрено, лишено от лице същество наистина да е бил той?

Да съм се намирала толкова близо до него, че да ме улови за ръка? А аз, вместо да помогна на Уъгморта, когото бях търсила цял живот, просто да го зарежа?

Потърках зачервени очи. Макар че скоро бях станала от сън, се чувствах капнала от умора.

Един факт не ми даваше мира и не вещаеше нищо добро за цялото ни начинание. Петра бе права — ако тези злодеи бяха успели да сразят дори могъщ Екскалибур като Върджил, какви шансове имахме ние срещу тях?

— Ти им се изплъзна вече няколко пъти, Вега Джейн — рече неочаквано Делф, сякаш прочел мислите ми. — Повали самия Ендемен и успя да му вземеш пръчката. Затова не се подценявай. Както и у дома, на Дуелума, без колебание бих заложил на теб.

— Благодаря, Делф — промълвих едва чуто и изпитах странното усещане, че той иска да се прегръща и целува с мен. Имам предвид, наистина да се целува! И леко настръхвайки, си дадох сметка, че желанието е взаимно.

— Аз също бих заложила на теб, Вега — добави Петра, връщайки ни обратно в действителността.

Делф се прокашля и извърна поглед, а аз и благодарих със суха усмивка, почти убедена, че го е сторила нарочно, за да ни съсипе момента.

— Мислех си, че най-трудната част ще е преминаването на Мочурището — казах. — А сега то ми се струва като песен в сравнение с това тук.

— Ако ще се справяме с Маладоните, ни трябва помощ — съгласи се Делф. — Само тримата далеч не сме достатъчни.

— И откъде да я вземем?

Той посочи стъклениците върху масата.

— Според мен отговорът се крие ето тук.

— Да върнем магията на тези хора? Но как, след като дори не знаем къде са?

— Тогава ще ги намерим. Повечето сигурно са в Голям Честен. Съдейки по твоето описание, там живеят големците. Нещо като членовете на Съвета в Горчилище. А и докато бяхме в Честен, не видяхме никакви роби със забулени очи.

— Добре, да речем, че си прав. Но как ще стигнем до тях? Просто ще стоим на улицата и ще чакаме да минат покрай нас?

— Защо не? При теб се е случило, нали?

— Делф, струва ми се, че не разбираш. Да речем, че открием някого. После какво? Ще го доведем тук и ще му върнем магията? Добре, но нали Маладоните ще усетят липсата му? А и навярно вече са открили подмяната на стъклениците. Ще съберат две и две и ще се досетят какво кроим. После вече ще бъдат нащрек и няма да можем да освободим никого от поробените. Най-много да ги убият, както сториха с Дафне и останалите.

В отговор той вдигна показалец.

— Ще започнем с един, Вега Джейн. Само с един. И ще го направим така, че да не предизвикваме подозрения. Важното е да се уверим, че можем да връщаме магията им. Само така ще постигнем целта си.

Тръснах объркано глава.

— И кака точно е целта?

Делф обходи с поглед стъклениците, а сетне отново се обърна към мен.

— Да ти съставим армия, разбира се.