Дейвид Балдачи
Ширината на света (5)

Quinque
Господин Ендемен

Щом излязохме от гарата, влакът ускори и след броени минути вече се носеше като хала в нощта. Аз гледах тъмната местност, прелитаща зад прозореца, и се дивях на бързината му.

Дивях се също защо сме единствените пътници в него. А може би в съседните вагони имаше и други?

Все така свързани от нишката на невидимостта, тръгнахме да ги огледаме, но никъде нямаше жива душа.

Само един вагон бе по-различен от останалите. По стените липсваха прозорци, а към всяка седалка бяха прикрепени зловещи вериги.

Спогледахме се неспокойно при вида им, а после побързахме да се приберем в нашия вагон.

Докато сядахме на местата си, Делф каза:

— Чудя се кого ли оковават в тези вериги?

— Не и онези с изтритите съзнания — поклатих глава аз. — Според мен те просто си остават в Честен, а на никого не е притрябвало да оковава хора, неспособни да мислят самостоятелно.

— Явно тази вечер са разтоварили всички, защото проклетият влак е напълно празен — отбеляза Петра. — И все пак ще е интересно да узнаем накъде отива и кой го управлява.

Извадих пръчката, насочих я напред към локомотива и изрекох:

— Кристиладо магнифика.

Видяхме двама мъже, разположили се в удобни кресла. Те не носеха наметала, а сини униформи с фуражки, подобно на онези, които регулираха движението по улиците. Пред тях имаше голямо дървено табло, осеяно с множество бутони и лъскави лостчета. А също циферблати, зад чиито стъкла тънки стрелки трептяха над някакви цифри. Единият запали лула и над нея започна да се вие синкав дим. Той и другият мъж си бъбреха небрежно. Пред тях имаше голям прозорец, показващ пътя, по който се носеше влакът.

Прекъснах заклинанието и се обърнах към спътниците си. Те бяха видели същото като мен и Делф имаше облекчен вид.

— Е, поне вече знаем, че не се носим напосоки.

— Но къде отиваме? — настоя Петра.

— Във всички случаи не там, откъдето идва влакът. Иначе трябваше да се обърне на обратно, а не го е сторил. Значи се е запътил към ново място.

— За да вземе още хора, предполагам — рече намусено Делф. — И да ги докара в Честен по тъмна доба, та да изтрият и техните съзнания.

Погледнах неспокойно през прозореца, чудейки се още колко ще пътуваме. И какво ни очаква, щом пристигнем. Потърках слепоочията си и тръснах леко глава. Ефектът от онези звуци и образи в недрата на гарата почти бе изчезнал, но частица от него оставаше загнездена в мозъка ми. Толкова сладостна, приятна и… перфектна, че инстинктивно ме ужасяваше повече от всичко, с което се бях сблъсквала или сражавала в Мочурището.

Хвърлих поглед назад, към града, откъдето бяхме потеглили.

Място, наречено Честен.

Каква ирония само. Та там имаше само лъжи точно както у дома, в Горчилище.

Лъжи.

Интересно, че моята раса — за която се предполагаше, че е „добра“ — и „злите“ Маладони използваха едни и същи методи, за да държат хората в подчинение.

Продължавах да масажирам слепоочията си, сякаш така можех да върна преживяното усещане. То бе прекрасно, не ще и дума, но имаше и образи, свързани с него. Опитах да си припомня какви бяха те.

Ръка, протягаща се надолу от свод, подобен на небе. А в дланта и имаше нещо наистина възхитително. Напрегнах се още повече, за да го фокусирам. Та това бях… аз! Усмихваща се и лека като перце. Съвършена и по-щастлива от всякога. Възможностите пред мен бяха безгранични. Можех да постигна каквото си поискам. А аз исках да постигна… Тук образите леко тъмнееха, но това ни най-малко не накърняваше чувството ми на доволство. Бях сигурна, че каквито и да се окажат моите въжделения, те ще ми донесат пълно удовлетворение. За кратко се видях как пека хляб. После лазех на четири крака и търках някакъв под. В следващия миг метях улиците.

И тогава разбрах.

Това не бяха моите желания.

Това бяха желанията, които някой искаше да възприема като свои.

Откритието бе толкова противно, че потръпнах от погнуса. Целият живот на тези хора бе отнет — ни повече, ни по-малко. Те нямаха избор, освен да водят съществуване, избрано за тях от друг.

Влакът продължаваше да се носи с грохот напред.

Делф пое първата стража. Аз щях да застъпя след него.

Най-сетне имах възможност да поспя истински. Поклащането на вагона ме унесе и се събудих освежена и готова за нови изпитания.

Докато Делф на свой ред се нагласяше за почивка, аз погледнах пейзажа, прелитащ покрай нас. Имаше скупчени малки къщи, дремещи покрай тях стада крави и овце, хълмове, редки горички, открити поля.

— Делф, Петра! — извиках.

Те ме изгледаха, примигвайки. Колкото до Хари Две, той изобщо не беше заспивал. Всъщност именно неговата настръхнала козина и оголени зъби бяха изострили вниманието ми. И сега разбирах защо кучето ми е нащрек.

— Какво има? — попита Делф.

— Влакът забавя ход.

Наистина скоростта ни бързо намаляваше, но гледката навън си оставаше все същата. Не можеше да има гара насред нищото, нали?

В следващия миг се вцепених.

През небето се носеха предмети, подобни на падащи звезди, но много по-близо до земята. Лесно можех да се досетя какво търсят тук. Търсеха нас!

— Ставайте! — рекох припряно. — Да се махаме.

— Моля? — изгледа ме сепнато Петра. — И къде смяташ да отидем?

— Където и да е, само не тук.

Летящите предмети вече следваха движението на влака. Един се доближи достатъчно до прозореца, за да мога да го разгледам.

Това беше мъж, облечен в елегантен костюм с жилетка. На главата му бе нахлупено кафяво бомбе, което по някакъв начин се удържаше там въпреки скоростта и вятъра.

В ръката си бе стиснал магическа пръчка.

Той надзърна във вагона, обхождайки цялата му вътрешност с очи. Можех да си представя, че придружителите му правят същото с другите вагони. Значи бяха разбрали, че сме се промъкнали в празната композиция. И ни бяха настигнали.

— Вега, виж! — посочи Петра към другата страна на влака. Там се носеха още две подобни фигури и надзъртаха през прозорците. Изведнъж ми стана ясно какво предстои да се случи.

Сграбчих останалите и ги притиснах към пода. Миг по-късно прозорците експлодираха, обсипвайки ни с натрошено стъкло. Заклинание подир заклинание се стоварваха, опустошавайки вътрешността на вагона.

Ние запълзяхме към задния му край. Един къс стъкло одраска лицето ми. Чух как Делф до мен изпъшка, когато парче от раздробена седалка го улучи в бедрото.

Мина ми през ум да разтворя магичен щит, но той само щеше да издаде местоположението ни, отблъсквайки предмети от себе си.

Така че просто оставихме пороят от отломки да ни засипва.

Вдигнах глава тъкмо навреме, за да видя как един от нападателите се стрелва през разбития прозорец и кацва върху пода.

Пръчката му бе вдигната и той я поклащаше полека наляво-надясно, като пипало на насекомо, търсещо плячката си. Обърнах се по гръб и насочих своята пръчка право в гърдите му. Ако дадеше и най-малък признак, че ни е усетил, щях да го помета от влака.

Заотстъпвахме заднешком, докато не стигнахме малкото преддверие в края на вагона.

Едва влезли в него, вратата рязко се разтвори от пантите и вътре се появи друг мъж, пак облечен в спретнат костюм и бомбе.

Докато той се озърташе, ние стояхме безмълвно, притиснали гърбове в стената. С крайчеца на окото си видях как Петра насочва пръчка към него, но вдигнах показалец, давайки и знак да изчака.

Мъжът мина покрай нас и се присъедини към другия във вагона.

— А сега да се омитаме оттук — рекох тихо.

Пристъпихме към вратата, през която бе влязъл новодошлият. Преди да я достигнем обаче, влакът рязко наби спирачки и ние изпопадахме като круши. За щастие, виковете ни на болка и изненада бяха заглушени от скърцането на колелата и грохота на буферите.

Надигнахме се криво-ляво и скочихме навън. Търкаляхме се няколко метра, но нишката, която ни свързваше, удържа и останахме невидими. Накрая приседнахме във високата трева и се заозъртахме наоколо.

Влакът стоеше неподвижно, а край него сновяха множество летящи фигури. Всички прозорци бяха избити и това дори ми вдъхна известно успокоение, защото означаваше, че не са знаели в коя част на композицията се намираме.

Спокойствието ми обаче не трая дълго.

Двамата мъже със сини униформи, които управляваха локомотива, бяха извлечени навън от хората в костюми и бомбета и изправени пред нашия вагон. Лицата им бяха пребледнели от ужас.

После първият магьосник, когото бях видяла да лети край прозореца, ги доближи. Той бе висок на ръст и щом свали шапка, изпод нея се показа тъмна коса, акуратно сресана на път. Носът му бе дълъг, с восъчен цвят, а устата — широка, с тънки, безжалостни устни. Очите му бяха черни, като две зейнали дула.

Той прокара пръсти през косата си, нахлупи бомбето отново и заговори с тих, заплашителен тон:

— Значи не сте видели никого?

— Не, господин Ендемен — отвърна разтреперано единият от машинистите.

Ендемен, повторих си наум. Вероятно бе важна особа, щом се обръщаха към него с „господин“.

— И все пак са били забелязани наоколо.

Какво означаваше забелязани? Та ние бяхме невидими.

— Един много едър младеж с тъмна коса — продължаваше невъзмутимо Ендемен. — Придружен от красива, русокоса млада жена и куче с липсващо ухо.

Сърцето ми се сви. Сигурно ги бяха видели, докато са били сами, а аз съм разузнавала около подземния перон. Но следващите думи ме опровергаха.

— С тях е имало и още една жена. По-висока от блондинката, опърпана и мръсна на вид.

Лицето ми пламна от негодувание. Но сетне коленете ми омекнаха. Нима магията на пръстена ми бе изневерила?

— Ние… не сме видели никого, сър — заекна същият машинист.

Ендемен го изгледа внимателно.

— Предполагам, сте извършили щателна проверка преди напускане на гарата, както го изискват задълженията ви?

Мъжете в униформа се спогледаха отчаяно, но не отговориха. Можех само да си представя ужаса, който изживяват.

Ендемен щракна с пръсти.

Моментално още шестима костюмирани с бомбета и магически пръчки се появиха сякаш от нищото и ги наобиколиха.

— Ами ние… прегледахме всички вагони.

— Прегледахте? — усмихна се Ендемен. — Това означава ли, че сте влезли вътре и сте надзърнали под всяка седалка, или просто сте хвърлили едно око през прозореца, колкото да се уверите, че всичко е наред?

— Нямахме основания да предполагаме, че… — поде плахо вторият машинист, но така и не успя да довърши.

— Ригаморте — изрече Ендемен. Снопът черна светлина удари мъжа право в гърдите. Нозете му се подкосиха и той… просто умря на място.

Усетих как ми призлява.

Другарят му моментално падна на колене, със сключени пред себе си ръце.

— Моля ви, господин Ендемен, не сме искали да сторим зло. Ние само…

— Ригаморте.

И ето че неговото бездиханно тяло също се търколи на земята.

Ендемен остана да гледа замислено пред себе си.

Беше извършил деянието без колебание, без гняв, като човек, който се отървава от досадни насекоми. Сякаш това бе най-нормалното нещо на света. Състоянието на духа, необходимо за извършване на убийство, което за мен бе почти непостижимо, освен ако някое мое любимо същество не се намираше в смъртна опасност, при него изглежда бе в постоянна готовност. Не можех да си представя как някой може да е толкова… жесток.

Той поглади самодоволно пръчката и я прибра във вътрешния джоб на сакото си.

Сетне се озърна наоколо, карайки ни да се снишим още повече в тревата.

— Ще претърсим цялата околност — каза. — По въздух и по земя. Рано или късно ще ги открием. Крийл — обърна се към един от придружителите си, — ти се погрижи за телата. На семействата да се предостави обичайното обяснение за злите Кампиони. Съболезнования, компенсации за загубата и така нататък. Хайде, действай.

— Да, господин Ендемен.

В главата ми забушува рояк от нови мисли. Зли Кампиони?

Крийл насочи пръчката си към двата трупа и промърмори нещо, което не успях да доловя. Те моментално се оказаха омотани в плътно зебло и пристегнати с върви. Крийл се издигна във въздуха и посредством заклинание накара зловещия товар да го последва. Сетне като вихрушка се изгуби в неизвестно направление.

Ендемен изгледа останалите, облечени досущ като него — в елегантни костюми с жилетки, вратовръзки, кафяви бомбета и лъснати обувки. И носещи смъртоносни пръчки.

— Ще се разделим на две и ще се пръснем по терена — нареди на хората си. — Половината във въздуха, другата — на земята. Заклинанията да се сведат до минимум. Забележите ли нещо, подайте сигнал. Изчакайте ме, преди да убивате. Искам да задам някои въпроси. Да вървим!

Аз се досещах какво предстои и бях започнала да изтеглям малката ни група още докато Крийл се занимаваше с опаковането на телата.

Сега всички се издигнахме във въздуха и полетяхме с цялата скорост, на която бях способна. Петра бе най-отзад, за да ни охранява с пръчката си при нужда. Макар че стигнеше ли се до схватка, тя нямаше да трае дълго. Трудно можехме да се опълчим на толкова много зли магьосници.

Образът на двамата клетници, строполяващи се мъртви на земята, бе още пред очите ми. Съмнявах се, че някога ще се отърва от него.

Докато опустошеният влак изчезваше в далечината, единствената ми цел бе да увеличавам разстоянието, делящо ни от преследвачите.

Неочаквано върхът на пръчката ми се насочи надолу, променяйки посоката на полета ни. Колкото и да се мъчех, не можех да я изправя.

Ние се спускахме шеметно от небето.

Към своята гибел.