Джоджо Мойс
Сама в Париж (7)

7.

Фабиен седеше на покрива по тениска и долнище на пижама, замислен, с празна чаша от кафе до него. Погледна снимката на Сандрин, която стискаше в ръка. После, когато стана твърде студено, за да седи навън повече, той влезе обратно вътре — внимателно този път — и огледа внимателно апартамента. Беше права. Наистина беше кочина. Взе торба за боклук и се зае да разтребва.

Час по-късно малкият апартамент беше поне частично преобразен: мръсните дрехи бяха събрани в коша за пране, старите вестници бяха струпани до вратата за рециклиране, чиниите — измити и спретнато подредени на сушилника. Всичко беше разтребено, подредено. Той беше изкъпан, избръснат и облечен. Нищо не го спираше да пише. Сложи събраните страници, чинно подредени по номера, до лаптопа си и изпъна най-горната. Вторачи се в нея.

Времето минаваше. Прочете няколко от страниците, после ги остави. Взе една страница и я гледа известно време, после сложи пръсти върху клавиатурата. Погледна телефона. Впери поглед през прозореца към сивите покриви. Отиде до банята. Вторачи се в клавиатурата. Накрая погледна пак часовника си, стана и грабна якето си.

 

 

Нямаше никого пред малкия павилион, който беше точно срещу Нотр Дам. Фабиен спря скутера си, свали каската и за миг се загледа в Сена, където тъкмо минаваше огромен туристически кораб, натоварен с орди от пасажери, разглеждащи забележителностите, които възклицаваха шумно и правеха снимки през огромните прозорци. Малката „Роза на Париж“ с няколко дървени скамейки си стоеше търпеливо на дока, кротка и безлюдна. Извади пакет от багажника на скутера си и тръгна към павилиона, където баща му седеше на табуретка и четеше вестник.

— Сьомга — каза той, като подаде пакета на баща си. — Емил каза, че иначе ще се развали.

Клеман целуна сина си по двете страни, после разгърна пакета и отхапа залък, след което задъвка с удоволствие.

— Не е лош. Кажи му да сложи по-малко копър другия път. Ние не сме руснаци. Тестото е хубаво обаче.

— Няма ли работа?

— Заради новия катер. Обира всички туристи.

Известно време и двамата гледаха реката. Една двойка слезе към реката, двамата се поколебаха на няколко крачки от павилиона, а после явно промениха решението си й се отдалечиха. Фабиен почеса глезена си.

— Щом нямаш нужда от мен, може да ида да видя изложбата на Кало.

— В случай че може да видиш там Сандрин?

Фабиен поклати глава.

— Не! Харесвам Фрида Кало.

— Разбира се — съгласи се Клеман, загледан във водата. — Толкова често говориш за нея.

— Тя каза, че никога не правя нищо в живота си. Просто… искам да й докажа, че не е така. Мога да ходя на културни събития. Мога да се променя. О, разтребих апартамента си.

Последва кратка пауза. Фабиен погледна въпросително, докато баща му потупваше джобовете си, сякаш търсеше нещо.

— Опитвам се да ти намеря медал — обясни Клеман.

Фабиен стана, усмихна се иронично.

— Ще се върна към четири, татко. В случай че ти потрябвам.

Клеман довърши сандвича със сьомга. Сгъна хартията на малко квадратче и избърса устни с нея. Потупа сина си по ръката със свободната си длан.

— Синко — каза той на Фабиен, който се бе извърнал. — Остави я вече. Не приемай всичко толкова сериозно, става ли?

 

 

Сандрин все му повтаряше, че винаги закъснява. Сега, докато стоеше на края на опашката, където на земята бе отбелязано: „Един час от това място“, „Два часа от това място“, на Фабиен му идваше да се наругае здраво, задето не бе дошъл по-рано; както бе планирал първоначално.

Бе застанал накрая ентусиазирано някъде преди четирийсет и пет минути, с надеждата, че опашката се движи бързо. Но се беше преместил едва три метра. Беше хладен и безоблачен следобед и вече започваше да усеща студа. Придърпа вълнената си плетена шапка по-ниско над челото си и подритна тротоара с върховете на ботушите си.

Можеше да зареже опашката, да си тръгне и да иде да помага на баща си, както бе обещал. Можеше да се прибере и да довърши чистенето на апартамента си. Или да добави масло в двигателя на скутера и да провери гумите му. Можеше да подреди документите си, което отлагаше месеци наред. Но никой друг не напускаше опашката и той също остана.

Някак си, мислеше си той, докато нагласяше шапката над ушите си, можеше да се почувства по-добре, ако остане. Така нямаше да се е предал, както повтаряше Сандрин, че прави.

Разбира се, това нямаше нищо общо с факта, че Фрида Кало е любимата художничка на Сандрин. Вдигна яката си и си представи как се сблъсква с нея в бара. „О, да — щеше да подхвърли небрежно той. — Ходих да видя изложбата на Диего Ривера и Фрида Кало.“ Тя щеше да се изненада, може би дори да се зарадва. Можеше дори да купи каталога и да й го подари. Още докато си го мислеше, съзнаваше, че идеята е глупава. Сандрин нямаше да се доближи дори до бара, в който работеше. Отбягваше мястото, откакто се бяха разделили. Какво изобщо правеше той тук?

Вдигна очи и забеляза някакво момиче, което вървеше към края на колоната от хора, с прихлупена над челото тъмносиня шапка. На лицето й бе изписано слисването, което той виждаше и у всеки друг, когато разбереше колко е дълга опашката.

Момичето спря до една жена през няколко човека от него. Забеляза в ръката й две листчета.

— Извинете? Говорите ли английски? Това опашката за изложбата на Фрида Кало ли е?

Не беше първата, която пита. Жената вдигна рамене и отговори нещо на испански. Фабиен забеляза какво стиска тя в ръка и пристъпи напред.

— Но ти имаш билети — каза той. — Няма нужда да се редиш тук. — Посочи й към предния край на колоната. — Виж, ако имаш билети, опашката е там.

— О! — Тя се усмихна. — Благодаря. Какво облекчение!

И тогава той я позна.

— Ти беше в „Кафе де Бастид“ снощи, нали?

Тя, изглежда, се стресна. После вдигна ръка към устата си.

— О! Сервитьорът. Разлях вино върху теб. Много съжалявам.

— За нищо — отвърна той. — Няма значение.

Тя понечи да се отдалечи, но после се обърна и се загледа в него, а после и в хората от двете му страни. Изглежда, обмисляше нещо.

— Чакаш ли някого? — попита тя Фабиен.

— Не.

— Искаш ли… искаш ли да вземеш другия ми билет? Имам два.

— Не ти ли трябва?

— Те са… подарък. Вторият не ми трябва.

Той се загледа в момичето, чакаше тя да обясни, но тя не каза нищо повече. Протегна ръка и взе предложения билет.

— Благодаря!

— Това е най-малкото, което мога да направя.

Двамата тръгнаха заедно към малката опашка пред входа, където се проверяваха билетите. Той не можеше да сдържи усмивката си при този неочакван обрат. Погледът й се извърна към него и тя се усмихна. Забеляза, че ушите й са порозовели.

— Е — каза той. — На почивка ли си тук?

— Само за уикенда — отвърна тя. — Просто… нали разбираш… прииска ми се да попътувам.

Той леко наклони глава встрани.

— Това е хубаво. Просто да заминеш. Много… — потърси думата — импулсивно.

Тя поклати глава.

— Ти… всеки ден ли работиш в ресторанта?

— През повечето време. Искам да стана писател. — Сведе поглед и подритна малко камъче. — Но си мисля, че вероятно винаги ще си остана сервитьор.

— О, не — възкликна тя, а гласът й изведнъж прозвуча ясно и силно. — Сигурна съм, че ще успееш. Толкова много неща стават пред очите ти. Имам предвид живота на хората. В ресторанта. Убедена съм, че си пълен с идеи.

Той сви рамене.

— Това е… мечта. Дори не съм сигурен, че е нещо добро.

А после се озоваха на входа и служител на охраната й махна към бюрото си, където щеше да провери чантата й. Фабиен забеляза, че тя се смути, и не знаеше дали да я изчака.

Но докато стоеше там, тя вдигна ръка, сякаш му махаше за довиждане.

— Добре — обади се тя. — Надявам се изложбата да ти хареса.

Той натика ръцете си още по-дълбоко в джобовете и кимна.

— Довиждане.

Тя имаше леко червеникава коса и лунички по лицето. Отново се усмихна и очите й се присвиха, сякаш често намираше хумор там, където другите не го виждаха. Той осъзна, че дори не знае името й. Но преди да може да попита, тя тръгна да слиза по стълбите и се скри в тълпата.

Месеци наред Фабиен сякаш бе зациклил в някакъв коловоз и не можеше да мисли за друго, освен за Сандрин. Всеки бар, в който ходеше, му напомняше на място, в което са били двамата. Всяка песен му напомняше за формата на горната й устна, за уханието на косата й. Сякаш живееше с призрак.

Но сега, в галерията, нещо се случи с него. Усети как емоциите му са обладани от картините, от огромните цветни платна на Диего Ривера, от мъничките, измъчени автопортрети на Фрида Кало, жената, обичана от Ривера. Фабиен почти не забелязваше тълпите пред картините.

Спря пред едно великолепно малко платно, на което тя бе нарисувала гръбнака си като пропукана колона. Имаше нещо в тъгата в очите й, което не му позволяваше да извърне поглед. Това е страдание, каза си той. Замисли се колко дълго тъгува по Сандрин и се почувства засрамен самовглъбен. Подозираше, че тяхната любов съвсем не е велика като тази на Диего и Фрида.

Откри, че непрекъснато се връща отново и отново пред едни и същи картини, че чете за живота на двойката, за споделената им страст към изкуството, правата на работниците, един към друг. Усети как в него се надига стремеж към нещо по-голямо, по-добро, по-значимо. Искаше да живее като тези хора. Трябваше да подобри писането си, да продължава да работи. Имаше нужда от това.

Бе изпълнен с желание да се прибере у дома и да напише нещо съвсем ново и свежо, нещо правдиво като тези картини. Повече от всичко той искаше да пише. Но какво?

А после я видя, застанала пред жената с напукана колона вместо гръбнак. Не откъсваше поглед от жената на картината, която гледаше с огромни и тъжни очи. Стискаше тъмносиня шапка в дясната си ръка и докато гледаше картината, по бузата й се търкулна сълза. Лявата й ръка се вдигна и все така загледана в платното, я избърса с длан. Внезапно се извърна, навярно усетила погледа му върху себе си, и очите им се срещнаха. И преди да осъзнае какво прави, Фабиен пристъпи напред.

— Аз всъщност нямах… нямах възможност да те попитам — каза той. — Искаш ли да пием кафе?