Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Paris for One, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканирал
aisle (2019 г.)
Разпознаване и корекция
Regi (2019 г.)

Издание:

Автор: Джоджо Мойс

Заглавие: Сама в Париж

Преводач: Илвана Гарабедян

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2017

Тип: сборник разкази

Националност: американска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 22.06.2017 г.

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Атанаска Парпулева

ISBN: 978-954-26-1701-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9930

История

  1. — Добавяне

2.

„Гар дю Нор“ в Париж кипеше от оживление. Когато излезе от вратите за перона, замръзна на място посред тълпите от хора, които се блъскаха и разминаваха, влачейки куфари на колелца, които се удряха в глезените й. Групички младежи в спортни горнища зяпаха начумерено, застанали встрани от всички, и тя внезапно си спомни, че „Гар дю Нор“ е центърът на всички джебчии във Франция. Стиснала здраво дамската си чанта, тя тръгна неуверено в една посока, после — в друга, и временно загуби ориентация сред стъклените витрини на павилионите и ескалаторите, които сякаш не водеха наникъде.

Тритонов сигнал прозвуча по високоговорителя, последван от съобщение на френски, което Нел не разбра. Всички крачеха енергично, с вида на хора, които знаят къде отиват. Навън беше тъмно и тя усети как в гърдите й се надига паника. Намираше се в непознат град и дори не говореше езика. И тогава видя табелата над главите на хората: „Такси“.

На опашката имаше поне петдесет човека, но какво от това. Разрови се в чантата си за резервацията в хотела и когато най-сетне дойде нейният ред, просто я протегна напред.

— Хотел „Бон вий“ — каза тя. — Мм… s’il vous plaît[1].

Шофьорът я изгледа така, сякаш не можеше да разбере какво му казва.

— Хотел „Бон вий“ — повтори тя, мъчейки се да го изговори с френско произношение (все пак се бе упражнявала у дома пред огледалото). Опита отново. — Бон вий.

Той я изгледа неразбиращо и просто грабна листа от ръката й. Вторачи се за миг в него.

— О! Хотел „Бон вил“! — каза той и вдигна очи към небето. Върна й отново листа и се включи в натовареното улично движение.

Нел се отпусна назад на седалката и въздъхна дълбоко.

Е… добре дошла в Париж.

 

 

Пътуването, възпирано от трафика, отне двайсет дълги и скъпи минути. Тя гледаше през прозореца оживените улици, фризьорските и козметичните салони и си повтаряше тихичко имената от френските пътни знаци и табели. Елегантните сиви сгради се издигаха високо в небето над града и кафенетата грееха в зимната нощ. Париж, помисли си тя и във внезапен, напълно неочакван прилив на вълнение си каза, че всичко ще бъде наред. Пийт щеше да дойде по-късно. Тя щеше да го чака в хотела, а на сутринта щяха да се посмеят над притесненията й да пътува сама. Той винаги й повтаряше, че се тревожи прекалено.

„Споко, бейби“, казваше той. Пийт никога не се притесняваше за нищо. Беше обиколил света с раница на гърба и продължаваше да носи паспорта в джоба си — „за всеки случай“. Дори когато бил задържан от някакви въоръжени мъже в Лаос, той не се притеснил. „Нямаше смисъл да се тревожа. Или щяха да ме застрелят, или не. Нищо не можех да направя“, беше казал. После бе кимнал. „Накрая отидохме да пием бира с тези момчета.“

Или пък онзи път в Кения, когато бил на малък ферибот, който се преобърнал насред реката. „Просто отрязахме въжетата на гумите отстрани на лодката и си кротувахме, докато дойде помощ. Доста спокоен си бях и тогава, докато не ми казаха, че във водата има крокодили.“

Понякога се чудеше защо Пийт, с неговото загоряло лице и невероятен житейски опит (макар момичетата да се присмиваха на опита му), бе избрал нея. Тя не беше нито бляскава, нито необуздана. В действителност дори не бе напускала пределите на областта. Веднъж й бе казал, че я харесва, защото не го тормози. „Другите момичета все нещо ми опяват.“ Той имитира с ръка говореща уста. „Ти… ами, с теб ми е спокойно.“

Нел се питаше дали не я възприема като нещо подобно на удобен диван конфекция, но вероятно бе по-добре човек да не задълбава в подобни мисли.

Париж.

Тя смъкна стъклото на прозореца, попивайки звуците на оживените улици, уханието на парфюми, на кафе и пушек, на ветреца, който развяваше косата й. Всичко бе точно такова, каквото си го бе представяла. Сградите бяха високи, с издължени прозорци и малки балкончета — нямаше офис сгради. На почти всеки ъгъл имаше кафене с кръгли масички и столове отвън. Колкото по-навътре навлизаше таксито в града, толкова по-елегантни изглеждаха жените, а хората се поздравяваха един друг с целувка, спрели на тротоара.

Наистина съм тук, мислеше си тя. И внезапно се почувства щастлива, че има няколко часа на разположение да се освежи преди пристигането на Пийт. За първи път не искаше да бъде смутената наивница с широко отворени очи.

Ще бъда парижанка, каза си тя и се облегна на седалката.

 

 

Хотелът се намираше на малка уличка встрани от големия булевард. Тя преброи няколко банкноти в евро, според показанията на таксиметровия апарат, и ги подаде на шофьора. Но вместо да ги вземе, той реагира, сякаш го беше обидила, размаха ръце към куфара й в багажника и започна да жестикулира намръщено.

— Съжалявам. Не разбирам — каза тя.

— Куфарът! — развика се той. И продължи да говори нещо бързо на френски, което тя не разбра.

— В пътеводителя пишеше, че курсът струва най-много трийсет евро. Проверих го.

Последва още викане и жестикулиране. След малко тя кимна, сякаш е разбрала, после притеснено му подаде още десет евро. Той взе парите, поклати глава, после стовари куфара й на тротоара. Тя остана там, докато потегли, чудейки се дали не е била порядъчно ограбена.

Но хотелът изглеждаше прилично. Тя беше тук! В Париж! Реши, че няма да допусне нищо да я разстрои. Влезе вътре и се озова в тясно фоайе, което ухаеше на пчелен восък и още нещо, което тя реши, че е типично френско. Стените бяха в дървена ламперия, а фотьойлите — стари, но стилни. Всички брави бяха от месинг. Вече си представяше какво ще си помисли Пийт. „Не е зле — щеше да каже той, кимайки. — Никак не е зле, бейби.“

— Здравейте — каза тя и понеже нямаше представа как да го каже на френски, продължи: — Говорите ли английски? Имам резервирана стая.

Зад гърба й се бе появила друга жена, която леко пуфтеше и сумтеше, докато ровеше в чантата си за своята резервация.

— Да. И аз имам запазена стая. — Жената сложи своята разпечатка до тази на Нел на плота. Нел се отмести леко встрани, опитвайки се да прикрие притеснението си.

— Пфу. Преживях истински кошмар, докато стигна до тук. Кошмар! — Жената беше американка. — Трафикът в Париж е истински ад.

Жената на рецепцията беше около четиридесетте, с къса черна коса, подстригана в класическо каре. Тя погледна двете леко намръщена.

— И двете ли имате резервация?

Наведе се и огледа внимателно разпечатките. После побутна всеки лист към притежателката му.

— Но аз имам само една свободна стая. Всичко останало е заето.

— Невъзможно е. Вие потвърдихте резервацията. — Американката й побутна обратно листа си. — Направих я миналата седмица.

— Както и аз — обади се Нел. — Аз резервирах стаята преди две седмици. Вижте, така пише на разпечатката ми.

Двете жени се изгледаха една друга, внезапно осъзнали, че са конкуренти.

— Съжалявам. Не знам как е станало така, че и двете да имате резервация. Стаята е само една. — От устатата на французойката прозвуча така, сякаш вината е тяхна.

— Е, ще трябва да ни намерите друга стая — настоя американката. — Трябва да зачетете резервациите. Вижте, напечатано е черно на бяло.

Французойката повдигна идеално оформената си вежда.

— Мадам. Не мога да ви дам нещо, което нямам. Има една стая с две единични легла. Можем да предложим на едната от двете ви да й върнем парите, но нямаме две стаи.

— Но аз не мога да отида другаде. Имам среща с един човек — обади се Нел. — Той няма да знае къде съм.

— И аз не мърдам от тук — заяви американката и скръсти ръце. — Току-що съм прелетяла шест хиляди мили и ме очакват на официална вечеря. Нямам време да търся друга стая.

— Тогава можете да си поделите стаята. Мога да предложа и на двете ви петдесет процента отстъпка в цената.

— Да си деля стаята с непозната? Сигурно се шегувате — възкликна американката.

— Тогава ви предлагам да си намерите друг хотел — хладно заяви рецепционистката и се извърна да вдигне телефона.

Нел и американката се изгледаха една друга.

Американката заговори първа:

— Току-що пристигам от Чикаго.

Нел заяви:

— Никога досега не съм била в Париж. Не знам къде да намеря друг хотел.

Никоя от двете не помръдна. Накрая Нел се обади:

— Вижте, моят приятел ще дойде да се видим тук. Засега можем и двете да си оставим горе куфарите, а когато той пристигне, ще видя дали не може да ни намери друг хотел. Той познава Париж по-добре от мен.

Американката я изгледа от глава до пети, сякаш преценяваше дали може да й се вярва.

— Няма да деля стаята си с вас.

Нел я погледна в очите.

— Повярвайте ми, това съвсем не е представата ми за приятен уикенд.

— Изглежда, нямаме голям избор — каза жената. — Не мога да повярвам, че това се случва.

Информираха рецепционистката за намеренията си. Според Нел американката демонстрираше прекомерно раздразнение, като се има предвид фактът, че тя в общи линии й беше отстъпила стаята си.

— И когато тази дама си тръгне, аз настоявам да получа отстъпката си от петдесет процента — настояваше тя. — Цялата история е направо срамна. Там, откъдето идвам, никога не би могло да се случи подобно нещо.

Нел се чудеше дали някога се е чувствала по-неловко, попаднала в капана между пълната незаинтересованост на французойката и кипящото негодувание на американката. Опита се да си представи как би постъпил Пийт. Той щеше да се засмее, да приеме леко всичко. Способността му да се надсмива над живота бе едно от най-привлекателните му качества. „Всичко е наред“, повтаряше си мислено тя. По-късно щяха да се смеят на случката.

Взеха ключа и се качиха заедно в тесния асансьор до третия етаж. Нел следваше другата жена. Вратата се отвори и се озоваха в мансардна стая с две легла.

— О — възкликна американката. — Няма вана. Отвратително е, че няма вана. И е толкова малка.

Нел остави чантата си. Седна на ръба на леглото и прати съобщение на Пийт, за да му каже какво е станало и да попита дали може да им намери друг хотел.

Ще те чакам тук. Можеш ли да ми кажеш дали ще успееш да стигнеш навреме за вечеря? Доста съм, гладна. Вече е осем часът.

Никакъв отговор. Помисли си, че може да е в тунела под Ламанша, а това означаваше, че ще му трябва поне още час и половина да пристигне. Седеше мълчаливо, докато американката сумтеше и пуфтеше, измъквайки всичко от куфара си на леглото, след което зае всички закачалки в гардероба с дрехите си.

— По работа ли си тук? — попита Нел, когато мълчанието й натежа.

— Имам две работни срещи. Едната е тази вечер, после имам свободен ден. Не съм имала почивен ден вече цял месец. — Каза го така, сякаш Нел бе виновна за това. — А утре трябва да съм в другия край на Париж. Така. Сега трябва да тръгвам. Вярвам, че няма да ми пипаш нещата, докато ме няма.

Нел я изгледа втренчено.

— Няма да докосна нещата ти.

— Не искам да съм груба. Просто нямам навик да деля стаята си с напълно непознат човек. Когато пристигне приятелят ти, моля те да оставиш ключа долу.

Нел се помъчи да прикрие гнева си.

— Разбира се — каза тя и взе бележника си, преструвайки се, че чете нещо, докато американката излезе от стаята с последен поглед през рамо. Точно в този момент телефонът й завибрира. Нел го грабна.

Съжалявам, бейби. Няма да успея. Приятно прекарване.

Бележки

[1] Моля. — Б.пр.