Джоджо Мойс
Сама в Париж (13)

13.

Още преди да отвори очи напълно, Фабиен знаеше, че нещо е различно. Нещо се бе променило, вече не усещаше онова огромно бреме, което го бе притискало всеки ден от момента на събуждането. Примигна, устата му бе пресъхнала, надигна се на лакът. Нищо в стаята не изглеждаше различно, но определено имаше махмурлук. Опита се да проясни съзнанието си и тогава чу звука на течаща вода под душа.

Предишната нощ бавно се върна в съзнанието му.

Отпусна се обратно на възглавницата за минута и остави събитията да се подредят в главата му. Спомни си момичето, танцуващо на бара, дългата разходка из Париж, утрото в прегръдките й. Спомни си смеха, бележника със списъци, сладката й усмивка, кракът й върху неговия.

Надигна се от леглото, навлече джинси и първия попаднал му пуловер. Отиде до машината за кафе и я напълни с вода, после изтича надолу по стълбите до пекарната, за да купи кроасани. Когато се върна, отвори вратата тъкмо когато Нел излизаше от банята, облечена в зелената рокля от предната вечер и с мокра коса, падаща по раменете й. За момент останаха неподвижни.

— Добро утро — каза той.

— Бонжур — отвърна тя.

Тя явно го наблюдаваше как ще реагира. Когато той се усмихна, му отвърна със също толкова широка усмивка.

— Трябва да се върна в хотела и да си хвана влака. Вече е… доста късно.

Той погледна часовника си.

— Така е. Аз съм на работа. Имаш ли време за кафе? Нося кроасани. Не може да си тръгнеш от Париж без кафе и кроасан.

— Имам малко време, ако и ти имаш.

Държаха се малко сковано един с друг, разбирателството им от предната нощ бе избледняло. Седнаха отново на леглото, върху покривката, и двамата облечени, достатъчно близо един до друг, като приятели, но без намек за нещо повече. Тя отпи глътка кафе и затвори очи.

— О, страхотно е — каза тя.

— Мисля, че всичко има страхотен вкус тази сутрин — каза той и двамата се спогледаха. Той ядеше бързо, беше по-гладен, отколкото се бе усещал седмици наред, докато не забеляза, че е изял по-голямата част, и спря, за да й предложи на нея кроасан, който тя отказа. Навън се носеше камбанен звън от църквата и лай на дребно кученце.

— Мислех си — започна той, докато още дъвчеше. — Хрумна ми идея за нова история. Разказва се за момиче, което прави списъци за всичко.

— О, не бих написала подобно нещо — каза тя и го погледна иронично. — Кой би повярвал в това?

— Историята си я бива. Тя е страхотен човек. Но е може би, прекалено предпазлива. Трябва да претегли внимателно всичко…

— „За“ и „против“. Предимства и недостатъци.

— „За“ и „против“. Харесва ми този израз.

— И какво се случва с нея?

— Още не знам. Нещо я изважда от релсите.

— Буф! — възкликна тя.

Той се ухили, облиза трохите от пръстите си.

— Да. Буф!

— Ще трябва да я направиш много красива.

— Няма нужда да я разкрасявам. Тя е красива.

— И невероятно сексапилна.

— Само да я видиш как танцува върху бара, и ще разбереш.

Протегна ръка и й подаде парче кроасан в устата, а след това се целунаха. После продължиха с целувките. И внезапно кроасаните, работата и влакът бяха напълно забравени.

Фабиен спря пред хотела на уличката зад „Риволи“. Улиците бяха изненадващо пусти. Неколцина туристи се разхождаха и правеха снимки на фасадите. Той закъсняваше за работа, но в ресторанта имаше малко клиенти в понеделник сутрин, само редовни посетители, които идваха да поседят с кучето си или с вестника, или пък туристи, които си убиваха времето, докато дойде часът им за заминаване. Но после се пълнеше с хора, а към четири часа вече нямаше свободни места.

Седналата зад него Нел свали ръце от кръста му. Слезе от седалката и застана до скутера. Свали каската и му я подаде, после разроши косата си, която бе залепнала за главата й под каската, и сега стоеше загърната в палтото си и с омачканата зелена рокля.

Изглеждаше уморена и рошава и му се прииска да я прегърне здраво.

— Сигурна ли си, че не искаш да те закарам до гарата? Ще се оправиш ли дотам? Помниш ли какво ти казах за метростанцията?

— Вече закъсняваш за работа. Ще намеря метрото.

Двамата се вторачиха един в друг. Тя пристъпи от крак на крак, чантичката й се люшна отпред. Фабиен вече не знаеше какво иска да каже. Свали каската си и потърка глава.

— Ами… — подхвана тя.

Той чакаше.

— Най-добре да ида да си взема куфара. Още е горе. — Мачкаше в ръце дръжката на чантата си.

— Ще се справиш ли? С този Пийт? Не искаш ли да се кача с теб?

— О, мога да се оправя с него. — Тя смръщи нос, сякаш Пийт изобщо не беше важен. Фабиен искаше да я целуне.

И не можа да се сдържи.

— Е… Нел от Англия. Ще… се чуем ли пак?

— Не знам, Фабиен от Париж. Всъщност не знаем нищо един за друг. Може да нямаме нищо общо помежду си. И живеем в различни страни.

— Вярно е.

— От друга страна, имахме две идеални нощи в Париж. Би било жалко да ги съсипем.

— Това също е вярно.

— Ти си зает човек. Имаш работа и цяла книга за писане. И наистина трябва да я напишеш. Много бързо. Нямам търпение да разбера какво се случва с онова момиче.

Нещо бе станало с лицето й, имаше някаква деликатна промяна. Изглеждаше спокойна, щастлива, уверена. Той се запита как е възможно да се случи само за четирийсет и осем часа. Щеше му се да знае какво да й каже. Ритна леко бордюра, като се питаше как човек, който се гордее, че има дар слово, сега не може да намери и една дума. Тя погледна през рамо към хотела.

— О! — Тя бръкна в чантата и извади бележника си, след което му го подаде. — Ето. Материал за книгата ти. Мисля, че вече не ми трябва.

Той го огледа, после внимателно го пъхна под якето си. Тя се наведе и отново го целуна, докосвайки го с длан по бузата.

— Довиждане, Фабиен — каза тя и отстъпи назад.

— Довиждане, Нел.

Двамата се гледаха, застанали на пустия тротоар, докато накрая, след като повече не можеха да издържат, той сложи каската си. С рев на скутера и махване на ръка той потегли към улица „Риволи“.