Стивън Кинг
Тъмната кула (24) (Тъмната кула VII)

ДВЕ

Вместо да му обърне гръб (както жадуваше част от нея), Сузана пое ръцете на Роланд. Той я притегли в обятията си и когато се опита да я целуне по бузата, обърна лицето си така, че устните му се притиснаха в нейните. „Нека му покажа, че съм направила своя избор — помисли си тя. — Нека му покажа, че щом съм тук, значи съм тук до края. Господ да ми е на помощ, ще бъда с него до края.“

ТРИ

В магазинчето „Шапки и дамски облекла“ имаше дрехи, ала I е се разпаднаха в мига, в който ги докоснаха — молците и годините си бяха казали думата. В странноприемницата на Федик („Тихи стаи, дубри легла“) Роланд откри ракла, пълна с одеяла, и чвамата се увиха с тях. Те миришеха на мухъл и застояло, но следобедният ветрец разсейваше донякъде неприятната миризма. Решена да изтръгне наведнъж болката от душата си, Сузана попита своя дин какво се е случило с Джейк.

— Пак този писател значи — горчиво въздъхна тя, докато бършеше сълзите си. — Господ да го прокълне.

— Хълбокът ми отказа и… Джейк изобщо не се поколеба. — Стрелеца за малко да каже „момчето“, както бе свикнал да мисли за сина на Елмър, когато почти бяха настигнали Уолтър. Ала след като беше получил втори шанс, се бе зарекъл никога вече да не прави това отново.

— Типично за него. — Сузана се усмихна. — Никога не би се поколебал. Смелостта му беше безгранична. Ти погрижи ли се за него? Направи ли всичко, както трябва? Не си ми разказал за това.

И ето, че сега й разказа, като не пропусна да спомене и за обещанието на Айрийн Тасенбаум за розата. Тъмнокожата жена кимна, след което каза:

— Ще ми се да бяхме сторили същото и за твоя приятел Шийми. Той умря във влака. Ужасно съжалявам, Роланд.

Стрелеца кимна. Искаше му се да има тютюн, но за съжаление нямаше. Поне револверите му бяха отново при него, както и седемте оризии, но като цяло положението им никак не бе добро и щеше да се влошава.

— Отново се е наложило да ви телепортира, нали? — попита той. — Знаех си, че още един опит ще го довърши. Сай Бротиган също знаеше това, както и Динки.

— Не беше това, Роланд — поклати глава Сузана. — Кракът му. Нейният дин я изгледа неразбиращо.

— Порязал се е на парче счупено стъкло по време на битката за „Синия рай“, а много добре знаеш, че въздухът и мръсотията на това място бяха отровни! — последната дума бе изплюта от Дета, и то с толкова силен акцент, че Стрелеца едва успя да я разбере: „Утроуни!“ — Проклетият му крак се поду… пръстите му заприличаха на наденици… сетне бузите и гърлото му потъмняха, като че ли бе пребит от бой… хвана го треска… — Тя си пое дълбоко дъх и се уви още по-плътно с двете одеяла. — Започна да бълнува, но към края главата му се проясни. Говореше за теб и за Сюзан Делгадо. Думите му бяха пропити с толкова любов и съжаление… — замълча за миг, после извика: — Ще отидем дотам, Роланд, ще отидем до Тъмната ти кула и ако това, което открием там, не си струва, ще направим така, че усилията ни да не останат невъзнаградени.

— Ще отидем — потвърди той. — Ще открием Тъмната кула и нищо няма да застане между нас. И преди да влезем вътре, ще изречем имената им. На всички изгубени.

— Твоят списък ще бъде по-дълъг от моя — въздъхна безногата жена, — но и моят няма да е кратък.

Стрелеца нищо не каза, но гласовитият робот-сводник внезапно пропя, навярно разбуден от звука на гласовете им:

— Момичета, момичета, момичета! — кресна той иззад летящите врати на кръчмата. — Някои са човешки, други са киборги, ала на кой му пука, нали участват в оргии! Те ще сторят всичко, дет’ ви се прииска, щото искат само да ви се натискат… — Кратка пауза, след която той изведнъж изстреля последното изречение: — ВЕДНАГА ТИ ЕЛА ПРИ НАС, ЩОМ ТЕ ЗАСЪРБИ! — след което замлъкна окончателно.

— Колко тъжно е това място — въздъхна Стрелеца. — Ще пренощуваме тук и след утрешния ден няма да го видим никога повече.

— Поне грее истинско слънце, което е голям кеф след Тъндърклап — добави Сузана, — но пък е толкова студено!

Той кимна, сетне я попита за останалите.

— Всички заминаха — отвърна тя, — макар по едно време да си мислех, че единственото място, където ще отидем, е дъното на онази пропаст.

Посочи към оня край на главната улица на Федик, който се намираше най-далеч от крепостната стена.

— В някои от вагоните има телевизионни монитори, които все още работят, и когато пристигнахме в града, видяхме прекрасното състояние, в което се намира мостът. Двата му края си бяха непокътнати, ала в средата липсваха поне стотина метра от него. Добре, че подпорите още стояха. Влакът намали ход, но не достатъчно, че да можем да скочим от него; ако някой бе опитал, със сигурност щеше да загине. Движехме се с около осемдесет километра в час. Когато наближихме пропастта, шибаните подпори започнаха да скърцат и да стенат, а във вагоните зазвуча музика. Също като при Блейн, нали си спомняш?

— Да.

— Но нищо не можеше да заглуши скърцането на подпорите. В следващия момент всичко започна да се тресе, а някакъв глас — дълбок и успокояващ — каза: „В момента имаме малък проблем, моля, останете по местата си.“ Динки прегърна малкото рускинче Дани, а Тед ме хвана за ръцете и рече: „Искам да ви кажа, госпожо, че за мен бе истинско удоволствие да ви познавам.“ После вагонът изведнъж се наклони толкова рязко, че за малко да падна от седалката си — точно това и щях да направя, ако Тед не ме държеше здраво — и си казах: „Това е, всичко свърши, моля те, Господи, нека умра, преди онова, което живее там долу, да е забило зъбите си в мен“, след което в продължение на няколко секунди се движехме назад. Назад, Роланд! Целият вагон — ние се намирахме в първия вагон след локомотива — се изкриви нагоре и се чу звук от раздиращ се метал. Сетне добрият стар „Дух на Топека“ се хвърли мълниеносно напред. Да казват каквото щат за древните, Роланд — признавам, че доста неща са объркали, — ала не може да се отрече, че машините им определено имат кураж.

Стрелеца я слушаше мълчаливо.

— Следващото нещо, което си спомням, е, че пристигаме на гарата. Онзи успокояващ глас отново се обади — този път ни каза да се огледаме наоколо и да се уверим, че всичките ни принадлежности са на мястото си. Все едно пътувахме с „Транс Уърлд Еърлайнс“ и кацахме в „Айдълуайлд“^[1]! Едва когато слязохме на перона, видяхме, че последните девет вагона ги няма! Слава Богу, бяха празни! — Хвърли намръщен (и същевременно уплашен) поглед към далечния край на улицата и добави: — Надявам се онова там долу да се е задавило с тях!

Сетне се оживи.

— Сещам се за нещо хубаво — при скорост от четиристотин и петдесет километра в час (както обяви онзи успокояващ глас) Момченцето-паяк едва ли ще ни настигне скоро.

— Не бих разчитал на това — поклати глава Роланд.

Тъмнокожата жена наклони уморено глава настрани.

— Не говори така.

— Не мога да те лъжа — рече й Стрелеца. — Не се притеснявай — ще се разправим с Мордред, когато му дойде времето… и ти гарантирам, че няма да е днес.

— Добре.

— Минавала ли си скоро под Когана? Защото имам чувството, че е така.

Очите на Сузана се разшириха.

— Голяма плетеница е, нали? — попита тя. — В сравнение с това място „Гранд Сентрал“ прилича на селска гаричка в най-затънтения американски пущинак. Лесно ли намери пътя?

— Ако бях сам, сигурно още щях да се лутам там долу — призна Роланд. — Ко намери верния път. Предположих, че е надушил следите ти.

Безногата жена се замисли.

— Възможно е. Или пък е надушил следите на Джейк. Прекосихте ли широк коридор с надпис „ПОКАЖЕТЕ ОРАНЖЕВ ПРОПУСК, СИНИЯТ ПРОПУСК Е НЕВАЛИДЕН“ на стената?

Нейният дин кимна, макар и да не бе разбрал всички думи. Бе разпознал прохода, по който тръгваха Вълците при всеки свой набег, по наличието на двата сиви коня, застинали до стената, и една от озъбените маски. От погледа му не бе убягнала и саморъчно изработената от гума мокасина, принадлеждаща най-вероятно на Тед или на Динки; Шийми Руиз без съмнение бе погребан със своите.

— И така — започна Стрелеца, — колко души слязохте от влака?

— Пет, без Шийми — отвърна му тя. — Аз, Тед, Динки, Дани Ростов и Фред Уъртингтън — помниш ли го?

Роланд кимна. Мъжът с вид на банкер.

— Разведох ги из Когана — каза събеседничката му — и им показах доста неща. Леглата, където изтръгваха мозъчетата на децата и където Мия роди своето чудовище; еднопосочната врага между Федик и „Дикси Пиг“ в Ню Йорк, която все още функционира; апартамента на Найджъл.

Стрелеца кимна.

— Тед и приятелите му бяха поразени от ротондата с множеството врати, особено от онази, водеща към Далас 1963 година, когато е бил убит президентът Кенеди. Два етажа по-надолу открихме друг портал, отвеждащ в театър „Форд“, където е бил убит президентът Линкълн през 1865. Имаше дори и плакат за пиесата, която са играли, когато Бут го застрелва. „Нашият американски братовчед“. Що за хора биха искали да отидат и да гледат такова нещо?

Роланд си каза, че навярно доста хора биха проявили подобни желания, ала си замълча.

— Всичко е много старо — продължи Сузана. — И много нагорещено. И много страшно, ако трябва да кажа истината. Повечето машини са спрели да работят и навсякъде има локви вода, мазут и бог знае още какво. Някои от тях излъчват слабо сияние и според Динки това се дължи на радиоактивното им съдържание. Хич не искам да ми окапе косата и нещо да започне да ме разяжда отвътре. Имаше и врати, покрай които се чуваха онези ужасни камбанки… тези, които карат зъбите ти да изтръпнат.

— Тодашните камбанки.

— Мдам. И съществата зад някои от вратите. Слузести същества. Не помня кой ми разказа за създанията в тодашния мрак — ти или Мия?

— Сигурно аз — рече. Боговете знаеха, че беше така.

— В онази пропаст отвъд пределите на Федик също живеят кошмарни създания. Мия ми каза. „Чудовища, които лъжат, мамят, увеличават броя си и търсят начини да се измъкнат оттам“, гласяха думите й. Тогава Тед, Динки, Дани и Фред се хванаха за ръце и направиха това, което Тед нарече „малка добромисъл“. Можех да го почувствам, въпреки че не бях част от техния кръг, и ми бе приятно да го усетя, защото там долу си беше наистина страшниучко. — Тя се загърна още по-плътно в одеялата. — Нямам никакво желание да се връщам отново там.

— Но си убедена, че трябва.

— Под замъка има проход, който минава дълбоко под него и излиза от другата страна, в Дискордия. Тед и приятелите му определиха местонахождението му, като уловиха някои стари мисли — „мисли-призраци“, както каза Тед. Фред имаше парче тебешир в джоба си и го отбеляза за мен, но въпреки това ще ми е трудно да го открия. Онова там долу е като лабиринта от стария гръцки мит, в който бродело онова подобно на бик същество. Предполагам, че ще съумеем да го открием отново…

Стрелеца се наведе и погали острата козина на Ко.

— Ще го намерим — кимна. — Този момък ще проследи дирята ни. Нали, Ко?

Рунтавелкото го погледна с обрамчените си в златисто очи, но нищо не каза.

— Както и да е — продължи жената. — Тед и останалите докоснаха съзнанията на съществата, живеещи в бездната извън града. Не искаха да го правят, но го сториха. Тези чудовищни твари не са нито на страната на Пурпурния крал, нито против него — те са сами за себе си, — но могат да мислят. И са телепати. Знаеха, че сме тук и след като веднъж вече установихме контакт, нямаха нищо против едно съвещание. Тед и приятелите му казаха, че тези създания са си пробивали път през катакомбите под Експерименталната станция от много дълго време и че съвсем малко им остава, докато излязат навън. А стане ли това, ще могат да отидат където си поискат.

Роланд се замисли над това, докато се люлееше на изтърканите токове на вехтите си ботуши. Надяваше се, че двамата със Сузана ще се махнат оттук, преди чудовищата да излязат навън… и че това ще се случи преди появата на Мордред. Паяколакът срещу древните същества от дълбините на земята — нямаше ли да е страхотна гледка?

Той даде знак на Сузана да продължи.

— Чухме тодашните камбанки и от някои от проходите — разказа тя. — Не зад вратите, а от тунелите, където няма никакви врати, които да ги задържат! Разбираш ли какво значи това?

Много добре разбираше. Ако тръгнеха по грешния коридор — или ако Тед и приятелите му бяха сгрешили за отбелязания от тях проход, — той, Сузана и Ко не само че нямаше да излязат от другата страна на замъка „Дискордия“, ами щяха да изчезнат завинаги.

— Не искаха да ме оставят там — рече безногата жена. — Отнесоха ме чак до лечебницата, преди да продължат по пътя си, за което съм им страшно благодарна. Не очаквах, че ще намеря обратния път сама, ала явно съм успяла.

Нейният дин я прегърна през рамото, притискайки я към себе си.

— Какъв беше планът им? — поинтересува се той. — Да минат през вратата, използвана от Вълците?

— Да, тази в края на коридора с ОРАНЖЕВИЯ ПРОПУСК — потвърди Сузана. — Ще излязат на същото място, където излизаха и Вълците, след което прекосяват река Уай и отиват в Кала Брин Стърджис. Жителите на Кала ще ги приемат, нали?

— Да.

— И след като чуят цялата история, няма да ги… линчуват или нещо подобно?

— Сигурен съм в това — заяви Стрелеца. — Хенчик веднага ще разбере, че казват истината, и ще се застъпи за тях, дори и никой друг да не го стори.

— Те се надяват, че Пещерата на портала ще ги върне обратно в Америка — въздъхна тъмнокожата жена. — Надявам се, че вратата ще проработи за тях, макар и силно да се съмнявам в това.

Роланд също се съмняваше. Четиримата от тях владееха могъщи сили, а и Тед беше човек с изключителна воля, който умееше да се справя с най-различни критични ситуации. Манихейците също бяха могъщи по свой начин, а славата им на големи пътешественици между световете се носеше навсякъде. Стрелеца си каза, че рано или късно сай Бротиган и неговите приятели най-вероятно ще успеят да се върнат в Америка. Зачуди се дали да каже на Сузана, че това ще се случи, ако ка пожелае, ала сетне се отказа. В момента ка не беше любимата й дума и едва ли можеше да я обвинява за това.

— Сега ме чуй много добре и помисли добре, Сузана. Думата „Дондейл“ говори ли ти нещо?

Ко погледна нагоре с блеснали очи.

Жената се замисли.

— Имам чувството, че съм го чувала някъде — намръщи се тя, — но не мога да се сетя нищо повече. Защо?

Тогава Стрелеца й каза това, в което вярваше; че когато Еди е лежал на смъртния си одър, е бил озарен от видение за някакво същество… място… или човек. Нещо, наречено Дондейл. Еди бе предал това на Джейк, Джейк го бе предал на Ко, а той го беше предал на Роланд.

Сузана смръщи вежди.

— Ами ако думата изобщо не е тази? — попита скептично тя.

— Като деца играехме на една игра, наречена „развален телефон“. Сядахме един до друг, първото хлапе си намисляше някаква дума или фраза и я прошепваше на другарчето си. Само веднъж — без никакво повтаряне. Следващото дете предаваше нататък думата — или по-скоро онова, което си мислеше, че е чуло — и така до края на редичката. Когато стигнеше до последното хлапе, в повечето случаи тя нямаше нищо общо с първоначално измислената фраза и падаше голям смях. Само дето ако сега сме объркали нещо, едва ли ще ни е до смях.

— Ами — рече Стрелеца — да се надяваме, че сме я чули правилно. Може пък да не означава нищо — добави, макар че се съмняваше в това.

— Какво ще използваме за дрехи, ако стане още по-студено? — попита Сузана.

— Не се притеснявай за това; все ще измисля нещо — успокои я нейният дин. — Проблемът ни е друг — откъде да намерим нещо за ядене. Предполагам, че ако се наложи, ще можем да открием склада за продукти на Найджъл…

— Не искам да се връщам под Когана, докато не стане наложително — отсече жената. — Не може да няма някаква кухня близо до лечебницата; все с нещо са ги хранели горките деца, нали?

Стрелеца обмисли тази идея, сетне кимна. Никак не беше лоша.

— Да отидем още сега — предложи той. — Не ми се иска да стоя дори на най-горното ниво на това място след залез слънце.

ЧЕТИРИ

На „Търтълбек Лейн“ през август 2002 година Стивън Кинг внезапно се пробужда от съня си за Федик. „Не ми се иска да стоя дори на най-горното ниво на това място след залез слънце“ — напечатва той и думите веднага се появяват на екрана пред него. Това е краят на една от „подглавите“, както ги нарича, ала това не означава, че е приключил с работата си за деня. Приключването на работата за деня зависи от онова, което чува. Или по-точно казано — от онова, което не чува. Това, за което се ослушва, е Вес’-Ка Ган, Песента на Костенурката. Този път музиката, която понякога е едва доловима, а друг път е направо оглушителна, секва. Утре пак ще се появи. Поне така е ставало винаги досега.

Той натиска едновременно „CONTROL“ и „S“ и се чува тихо прозвънване, сигнализиращо, че написаният днес материал е записан. Сетне писателят се надига от стола, мръщейки се заради болката в хълбока си, и отива до прозореца на кабинета си. Той гледа към алеята, спускаща се под стръмен ъгъл към пътя, където вече рядко се разхожда (а на главния път — шосе № 7 — никога не излиза). Тази сутрин хълбокът го боли особено много, а мускулите на бедрата му направо пламтят. Той потрива болното място, докато се взира навън.

„Роланд, мръснико, как ми върна ми обратно болката!“ — мисли си Кинг. Тя пронизва десния му крак като пламтящо въже, можете ли да кажете Госпот, можете ли да кажете Госпот-Бомб, и той е този, при когото тя се спира накрая. Изминаха три години от инцидента, който едва не отне живота му, ала болката още не си е отишла. Е, не може да отрече, че е намаляла — човешкото тяло разполага с изумителни ресурси за изцеляване, но понякога е просто нетърпима. Единствено когато пише, не се сеща за нея — писането е нещо като добър тодаш, — ала щом прекара няколко часа на бюрото си, хълбокът му разпраща болезнените си импулси по цялото му тяло.

Мисли си за Джейк. Ужасно съжалява, че момчето умира, и предполага, че когато последният том бъде публикуван, читателите просто ще побеснеят. И защо не? Та някои от тях познават Джейк Чеймбърс от двайсет лета, почти два пъти повече от годините, които момчето всъщност е изживяло. О, да, ще побеснеят и още как, и когато им признае, че на него му е също толкова мъчно, колкото и на тях, че е не по-малко изненадан от тях, дали изобщо някой ще му повярва? Не го виждам на снимката, както обичаше да казва собственият му дядо. Мисли си за „Мизъри“ за Ани Уилкс, която нарича Пол Шелдън дърт мръсник, задето се е опитал да се отърве от тъпата, празноглава Мизъри Частейн. Ани, която крещи, че Пол бил писателят и че писателят е нещо като Господ за героите си — не би могъл да убие който и да е от тях, ако наистина не го иска.

Ала той не е Господ. Знае дяволски добре, че нито Джейк Чеймбърс беше тук в деня на катастрофата, нито пък Роланд Дисчейн — самата идея е абсурдна, та те не са нищо повече от рожби на въображението му, за бога! — но също така знае, че песента, която слуша, докато седи пред скъпарския си „Макинтош“, в един момент се превърна в гибелната песен на Джейк и той не може да си затвори ушите за нея, защото това би означавало да прекъсне всякаква връзка с Вес’-Ка Ган, а никак не му се иска да направи това. Не и ако държи да завърши историята си. Тази песен е единствената нишка, която има, дирята трохички, която трябва да следва, ако иска някога да излезе от този непроходим сюжетен лес, който е засадил, и…

„Сигурен ли си, че ти си го засадил?“

Ами… не. Всъщност не. Бързо извикайте хората с белите престилки.

„И напълно ли си сигурен, че Джейк не е бил тук в деня на катастрофата? В края на краищата каква част от инцидента изобщо си спомняш?“

Не много. Помни как покривът на буса на Брайън Смит се появява на хоризонта и осъзнава, че не се движи по шосето, където трябва да бъде, а по банкета на пътя. След това си спомня как Брайън Смит го наблюдава, седнал на каменния зид, и му казва, че кракът му е счупен най-малко на шест-седем места. Ала между тези два спомена — приближаването на синия бус и последствията от появата му — филмът на паметта му е напълно изгорял.

Или почти.

По някое време през нощта, когато се събужда от сънищата, които не може да си спомни съвсем…

Понякога чува… ами…

— Понякога чувам гласове — изрича Стивън Кинг на себе си.

— Защо просто не го кажеш? — След което се засмива и добавя: — Май че току-що го казах.

Той чува приближаващия се тропот на кучешки стъпки по коридора и Марлоу подава дългия си нос в кабинета. Той е уелско корги^[2] с къси крака и големи уши и вече е доста възрастен — има си предостатъчно болежки, да не говорим за окото, което изгуби заради тумор предната година. Ветеринарят беше казал, че едва ли ще се възстанови, ала животното се оправи. Добро момче. Жилаво момче. Когато надига глава, за Да погледне към писателя, на муцуната му е изписана старата му дяволита усмивка. „Как си бе, пич? — сякаш казва кучето. — Успя ли да натракаш няколко хубави думи днес? Добре ли си?“

— Бива — споделя Кинг на Марлоу. — И по-зле съм бил. Ти как я караш?

Марлоу (познат още и като Муцунестия господар) весело размахва опашка.

„Пак се срещаме.“ Ето какво му казах. А той ме попита: „Помниш ли ме?“ Или може би пък каза: „Помниш ме.“ Казах му, че съм жаден. Той ми рече, че нямал нищо за пиене, за което съжалявал, а аз го нарекох лъжец. И бях напълно прав да го нарека лъжец, защото никак не съжаляваше. Изобщо не му пукаше дали съм жаден, защото Джейк беше мъртъв и той се опитваше да си го изкара на мен, кучият му син искаше да ме обвини за смъртта на момчето…

— Но нищо от това не се е случило наистина — казва Кинг, докато гледа как Марлоу се отдалечава към кухнята, където ще завре отново нос в чинийката си, преди да се отдаде на някоя от ужасно дългите си дремки. В къщата са само двамата и в подобни случаи писателят често си говори сам. — Знаеш добре това, нали така? Че нищо подобно не се е случвало?

Най-вероятно е така, ала е толкова странно Джейк да умре по този начин. Момчето фигурира във всичките му бележки и в това няма никаква изненада, защото Кинг смяташе, че Джейк ще бъде с Роланд до самия край. Както и всички от ка-тета му всъщност. Естествено, никоя история, с изключение на лошата — тази, която пристига мъртвородена на белия лист — не е напълно под контрола на писателя, ала тази е до такава степен извън властта му, че ситуацията е просто абсурдна. Стивън Кинг има чувството, че по-скоро наблюдава нещо, което се случва — или слуша някаква песен, — вместо да пише проклетата измишльотина, родена от въображението му.

Писателят решава да си намаже филия с фъстъчено масло и конфитюр за обяд и да забрави за тези дяволски неща поне до утре. Тази вечер ще ходи да гледа новия филм на Клинт Истууд — „Кръв“ — и се чувства доволен, че може да иде някъде и да прави нещо различно. Утре обаче отново ще седне пред компютъра и нищо чудно нещо от филма да се промъкне в книгата — все пак в Роланд има нещо от Клинт Истууд и Човека без име на Серджо Леоне.

И… като стана дума за книги…

На масичката му за кафе лежи книгата, която пристигна с „Федерал Експрес“ от бангорския му офис тази сутрин. „Пълно събрание на поетическите съчинения на Робърт Браунинг“. Естествено, тухлата съдържа „Чайлд Роланд Кулата достигна“, епическата поема, залегнала в основата на дългата (и изнурителна) сага на Кинг за Тъмната кула. Внезапно го осенява една идея и той едва се сдържа да не избухне в смях. Сякаш прочел мислите и чувствата му (напълно възможно; писателят винаги е подозирал, че кучетата са дошли при нас от великата знам-точно-как-се-чувстваш страна Емпатика^[3]), Марлоу се ухилва още по-широко.

— Има само едно място за тази поема, старче — заявява Кинг и хвърля книгата обратно на масичката за кафе. Дебелата тухла тежко тупва върху полираната повърхност. — Знам точно къде й е мястото — мърмори си писателят, докато се разполага по-удобно в стола си и затваря очи. „Само ще поседя така минута-две“ — мисли си той, ала прекрасно знае, че се заблуждава и че ще заспи почти веднага. Така и става.