Глен Купър
Покана за задгробен живот (34)

33.

Алекс беше предпазлив, почти параноичен. По време на целия полет през Атлантика той се притесняваше, че Сайръс О’Мали може да нареди да го арестуват в залата за митническа проверка… или в терминала… или в дома му. Затова беше накарал Джеси да ги посрещне на летище „Лоугън“ с чанта, пълна с дрехи, в багажника. Докато си събираше нещата, за да слезе от самолета, тъжно осъзна, че вероятно никога повече няма да види къщата си. Но това нямаше значение.

Джеси чакаше на изхода на „Пристигащи“ с голям лилав шал около врата и наелектризираща усмивка. Алекс я прегърна толкова силно, че спря дъха й. Тя излезе от клинча със смях и разтвори ръце, за да прегърне Джо за добре дошъл.

— Значи това е твоето момиче? — попита Джо, докато я целуваше по бузата. После се обърна към нея и я попита на шега съжалително: — А ти какво правиш с чекиджия като него?

— Не знам какво е чекиджия — отговори му тя със сладък гласец, — но го обичам.

— Няма значение — промърмори Джо, докато си вдигаше мешката. — Всекиму своето. Хайде да ми покажете Америка.

— Първо искам да ти покажа моята лаборатория — започна да обяснява Алекс.

— Нека първо ти дам нещо — прекъсна го Джеси, докато се качваха на колата. И му подаде плик за писма. — От Артър Спенглър е.

— Добре ли е?

— Той е мъртъв. Брат му намерил това писмо до теб в неговия джоб.

Алекс извади написаната на ръка бележка.

Уелър,

Реших да напиша това като предпазна мярка, ако отида твърде далече. Като учен ти трябва да имаш тази информация. Купих си добър запас от „блаженство“ на улицата и започнах да експериментирам с по-високи дози, за да постигна по-големи резултати. 3 мг ме извадиха за дълго време от строя, но нямаше по-голям резултат. Решен съм по един или друг начин да пресека тази река! Довечера ще взема десет пъти по-голяма от обичайната доза — 5 мг. Ако не се събудя, ще получиш данни за смъртоносната доза.

Наздраве!

Артър

Алекс сгъна писмото и го пъхна в джобчето на гърдите.

— Ще ми липсва — каза той. — Но се радвам за него.

Алекс закара колата до медицинското училище.

Влезе в уличката зад сградата и паркира пред товарната рампа. Беше девет вечерта и улицата пустееше. Той отключи и поведе Джеси и Джо нагоре по задното стълбище към неговия етаж. За радост всички лаборатории нагоре и надолу по коридора бяха тъмни, така че можеха да работят в уединение. Той присвои няколко колички от помещението за екипировка и заедно ги избутаха в неговата лаборатория.

Алекс тръгна из лабораторията, сочейки компютъра, колоните за течна хроматография, поставката за епруветки и стъкленици. Джеси и Джо послушно ги разкачваха и пренасяха на количките, докато ги напълниха с апаратура. Алекс разчисти бюрото си, извади бележниците и приготви новите шишенца с пентапептид от Мексико. След десет минути свършиха всичко.

Скоро се озоваха навън и излязоха от Бостън по посока на магистралата. Джо си поделяше задната седалка с екипировката.

След полунощ колата слезе от магистралата при Бангор, Мейн, и пое по щатското шосе. Джо вече хъркаше на задната седалка, а Джеси не преставаше да милва Алекс по рамото и гърба, за да не заспи.

Не след дълго зърна табелката на Лусерн ин Мейн — достатъчно странно име, но то ги увери, че са на прав път. След половин час забелязаха разклонението за Елсуърт и поеха към скалистото крайбрежие.

Джеси четеше от упътванията, които беше получила от Ерика, и накара Алекс да завие при една пощенска кутия, на която с бяла боя несръчно беше написано „Парис“. Продължиха около километър по виещ се чакълест път, докато пред тях не се показа внушителна самотна къща. Пред входната врата Алекс изгаси двигателя и обяви:

— Пристигнахме.

Слезе пръв от колата и веднага беше бомбардиран с прекрасни звуци и миризми. Над главите им крещяха чайки, а наблизо вълни се разбиваха в скалистия бряг. Въздухът беше студен, чист и солен. В мрака се опита да различи отделните неща. Зад един от прозорците на втория етаж се появи светлина. Ерика го отвори и се провикна към тях.

Джо се събуди рязко, обяви, че трябва да пусне една вода и го направи върху задната гума.

Алекс прегърна Джеси през кръста и я успокои:

— С времето ще го заобичаш.

Къщата принадлежеше на родителите на Ерика, отдавнашни летни жители на Бар Харбър. Къщата принадлежеше на семейството от поколения. Над фронтона на входа имаше дървена табела с надпис: ДОБРЕ ДОШЛИ В „ХАЙ КЛИФС“.

Както беше по пижама, Ерика отвори входната врата. Прегърна Алекс и Джеси и ги въведе в най-хубавата къща, която Алекс някога беше виждал. На мига се почувства удобно. Добро място да започнеш нещо важно, помисли си той.

Къщата беше на осемдесет години, разполагаше с двайсетина стаи. Беше построена по времето, когато елегантността и красотата идваха от дискретното качество на мебелите, извивката на стълбището във формата на птиче крило, топлата сочност на дървесните шарки. Фоайето и съседните помещения бяха огромни и пълни с мебели от отминали времена на небрежна курортна елегантност. Право пред тях имаше голямо помещение, което се простираше по цялата задна част на къщата, пълно с многобройни гроздове от дивани и кресла, а в дъното стоеше антикварен „Стейнуей“. В противоположния край имаше каменна камина, толкова голяма, че трима души можеха да застанат прави в огнището. По-голямата част от пода беше покрита с най-големия персийски килим, който някога беше виждал.

— Ерика, къщата е прекрасна. Благодаря ти — каза Алекс.

— Смяташ ли, че тук има нещо за пиене? — тревожно му прошепна Джо.

— Не се притеснявай, ще те уредим — успокои го Алекс.

— Всичко имаме — възкликна Ерика, която го беше чула. — Кухнята и килерът са там. Заповядай.

Джо й намигна и подхвърли:

— Мисля, че тук ще ми хареса.

Ерика обяви, че се качва на горния етаж, за да събуди останалите. Алекс не възрази. Моментът е важен, каза си той. Трябва да бъде отбелязан с реч. Щеше да бъде жалко да чакат до сутринта.

Бяха нужни десет минути всички да слязат в голямото помещение, да се съберат сънливи, но щастливи. Сърцевината на салона „Уроборос“ беше налице. Тук бяха всички, които Алекс беше поискал да се присъединят към него.

Тук беше Дейвис Фокс, хубав в памучния си халат. Сам Родригес споделяше леглото с Ерика. Беше навлякъл джинси и тениска, а лицето му сияеше в широка усмивка. Мелиса Корниш, високата метър и осемдесет баскетболистка, беше дошла по стар екип. На младини тя участваше в първия университетски отбор на Масачузетския университет. С Алекс се бяха запознали по време на един сутрешен крос. Днес тя преподаваше криминално право в Северозападния университет и беше от първите членове на салона. Вик Пай не само беше успял да се обръсне, но и да сложи бяла риза и камуфлажни панталони. Беше дребен, но як и със смайващото излъчване на боливудски герой. Вик беше друг чешит, докторант на харвардския теологически факултет, където се занимаваше с мултикултурните виждания за смъртта и умирането. Последните двама бяха Стив Махади и неговата приятелка. Стив беше преподавател по естествени науки в Бостънското училище по латински. Той беше едро брадато мъжище и членуваше в дружеството от четири години. Откакто се беше включил в „Уроборос“, не беше пропускал салон и бе един от най-разпалените почитатели на Алекс. Неговата Лесли беше тиха системна анализаторка, която работеше във „Веризън“. Беше напълно отдадена на Стив и рядко беше на повече от половин метър от него.

Алекс с гордост представи Джо на групата, а той им стана симпатичен, като раздаде на всички желаещи бира.

— Зная, че е късно — започна Алекс, — но исках да кажа нещо още тази нощ. Обадих се на всеки от вас лично и вие казахте „да“. Вие сте хората, които искам за това пътуване. И вие ми дадохте своя отговор. Оставихте всекидневието си и дойдохте тук, без дори да знаете за какво ви викам. Тази преданост за мен означава много. Знам обаче, че тя не е отдадена на Алекс Уелър, а на нашето общо преживяване. Всеки от нас е вземал „блаженството“. Ерика, искам да ти благодаря, че стана кръстница на веществото. Всеки от нас е бил трогнат и променен от него. И всеки от нас разбира, че нашето колективно преживяване не е важно само за нашия собствен живот, но и за живота на всички хора. Ние имаме отговорност. Аз го знам, вие също го знаете. Тази отговорност е да споделим нашите познания в полза на всички останали. Има задгробен живот. Край на хилядолетията предположения, спорове и сляпа вяра. Ние разполагаме с доказателство. Това означава, че има Бог — някакъв вид Бог. Утехата, изумителната радост, че не сме сами и без посока във вселената, която носи това познание, е нещо, което имаме задължението, не — наш дълг е да го споделим. И така, приятели мои, тази нощ обявявам, че нашата малка група търсачи на истината и нейни вестители ще образува ядрото на едно ново движение. Движение, което ще разтърси света и завинаги ще го промени. Човечеството няма повече да бъде владяно от страхове, тревоги, ревности — малки, незначителни неща. Ние имаме възможността да издигнем хората на по-високо равнище, където властват по-възвишени неща. И така, тази вечер нашето дружество „Уроборос“ се превръща в нещо по-голямо… в нещо всемирно. Тази вечер е рожденият час на Кръстоносния поход за вътрешен мир и вие, приятели мои, сте негови основатели. Затова нека вдигнем чаши за Кръстоносния поход за вътрешен мир и за нас самите! Надявам се, че харесвате името. То е най-доброто, което можах да измисля.

Всички отпиха по глътка и разговаряха развълнувано няколко минути, докато Сам не се изправи, за да попита:

— Е, Алекс, аз имам само един въпрос. Имаш ли от „блаженството“?

Алекс се засмя и отговори весело:

— Всъщност, Сам, имам цял товар!

 

 

Тази нощ повечето взеха от наркотика и къщата остана тиха до ранния следобед, когато най-сетне хората започнаха да слизат от горните етажи.

Алекс се събуди до Джеси в голямата ъглова главна спалня. Чуваха се писъците на чайките и шумът на вълните, а помещението беше пълно със светлина. Той стана внимателно от леглото, за да не я събуди, и отиде до прозорците. Пейзажът беше зашеметяващ: покритата със сняг морава свършваше рязко и отстъпваше място на високия скален бряг. Големи вълни се блъскаха и разбиваха на пяна в черните гладки канари по каменистия бряг. Океанът се диплеше и пенеше чак до хоризонта, където сякаш се сливаше с мъгливото небе. Край прозореца се стрелкаха чайки, оглеждайки го с едно неподвижно око.

От другия прозорец се опита да погледне по протежение на бреговата ивица, ала гледката беше препречена от гъстите борови гори, които обграждаха имота.

Той се облече и се спусна по официалното стълбище, плъзгайки ръка по гладкия орехов парапет, полиран от дланите на поколения деца.

Къщата беше започнала да оживява. В трапезарията Стив и Лесли бяха забили носове в своите лаптопи. В кухнята Мелиса, Ерика и Дейвис варяха яйца. В голямото помещение Джо се беше заел да запали камината, като същевременно забавляваше Сам и Вик с тайните на успешното обезвреждане на крайпътните импровизирани взривни устройства.

Алекс поздрави всеки от тях с прегръдка и целувка по бузите. После се насочи към машината за кафе и каната под нея. Наля си голяма чаша и дръпна Ерика настрана.

— Къщата е великолепна. Благодаря ти.

— Радвам се, че ти харесва.

— Сигурна ли си, че тук е безопасно? Че родителите ти няма неочаквано да се появят?

— Те са в Испания, там ще прекарат зимата. Къщата е изцяло на наше разположение.

Алекс подбра Сам и Джо, накара ги да си облекат палтата и ги изведе през френските прозорци в задния край на верандата, която обикаляше цялата къща. Слънцето надничаше през един отвор в облаците и правеше въздуха мек. Ако шезлонгите и люлеещите се столове не бяха покрити с втвърдила се снежна коричка, можеха да се разположат и да се наслаждават на гледката. Вместо това се облегнаха на перилата, но трябваше да крещят, за да надвикат вълните.

— Възхитително, нали?

— Да — съгласи се Джо.

— Вижте — Сам посочи група островчета навън в залива Френчмен, покрити с вечнозелена растителност.

— Ерика каза, че се наричат Плешивия таралеж. А в тази посока е Яйчената скала. Човек се влюбва в тези имена. В Бронкс няма нищо такова.

— Кога пристигнахте? — попита Джо.

— Преди няколко дни. Стояхме в къщата, за да не привличаме внимание. — Посочи към Алекс. — И чакахме заповеди от великия човек.

Алекс се изсмя.

— Никой никога не ме е наричал велик човек.

— Човече, започвай да свикваш — посъветва го Сам. — Имам чувството, че много скоро ще станеш много известен.

— Сам, предполагам, че вече виждаш накъде съм се запътил. Затова исках да поговоря с теб и Джо насаме. Имам големи планове. Ако нещата се развият добре, както се надявам, движението ни бързо ще се разрасне. Затова се нуждаем от известна организация, от йерархия. И тук е вашата роля. Искам да бъдете мои помощници: моята лява и моята дясна ръка.

Джо вдигна рамене.

— Както кажеш, братко.

Сам попита тревожно:

— Защо аз? Аз съм нов, защо се доверяваш на мен?

— Инстинкт. Харесах те и ти се доверих от деня, когато се видяхме за първи път. Ти си умен и имаш индивидуалност. Искам да ми помагаш с информацията. Трябва ни присъствие в интернет. Трябва да комуникираме. Искам да поемеш тази дейност от мое име.

— Разбира се, Алекс — съгласи се Сам. — Мога да се справя с това.

— А ти, братко мой, войнико, искам да поемеш охраната. Скоро ще започнат да ни търсят. Ще ни преследват. Твоята задача е да ни помогнеш да оцелеем достатъчно дълго, за да си свършим работата. Ще се справиш ли?

— Главен побойник? Да, без проблеми. Роден съм за тази работа.

Алекс си позволи да се усмихне доволно.

— Сега можем да се заловим сериозно за работа — каза им той, надвиквайки прибоя. — Боже, колко обичам морето! — След това прегърна двамата си другари.

— Хайде да влезем вътре и да видим дали някой не иска „блаженство“?