Глен Купър
Покана за задгробен живот (13)

12.

Беше ден за изписване. В зората на Тариното заболяване дните за изписване бяха обещаващи и пълни с надежда. След операцията последва нова терапия. Животът продължаваше.

Последните няколко изписвания обаче приличаха на тежки въздишки. Действителността беше напълно ясна: пясъчният часовник беше обърнат отново, докато песъчинките пак изтекат.

Сайръс чакаше пред стаята й, докато сваляха интравенозните тръбички и сестрите й помагаха да се облече. В този момент получи киселини — подобно на кучето на Павлов, — щом чу токчетата на Мериън да тракат по коридора.

Беше сама, съпругът й беше забоден зад някое голямо писалище някъде в центъра на града. Тя се смръщи, когато го видя, и с обичайната отрова в гласа изстреля:

— Знаеше, че аз ще я прибера.

— Бях наблизо.

— По график ще я видиш в събота. Щом сега си тук, може би трябва да съкратиш част от времето в събота.

— Хайде, Мериън, не бъди такава. — Беше ядосан, но запази умолителен тон.

— Имаме одобрено от съда споразумение. — След това подхвърли с щедра доза сарказъм: — Знам, че разбираш какво значи съдебно разпореждане. Все още си във ФБР, нали?

Аха, ето отново това ФБР. В началото, когато ходеха и след това през първите години от брака, тя харесваше работата му. Нейният другар беше защитник на невинните, преследвач на виновните. Наслаждаваше се на начина, по който сваляше тежкия кобур щом се прибереше — много мъжествено, много секси.

Не й трябваше обаче много време да разбере, че обратната страна на федералните агенти е оскъдно финансово възнаграждение. Къщата им беше прекалено малка, мебелите твърде обикновени, ваканциите им само в страната, бижутата с твърде малко карати. Имаше месеци, когато нейните проценти от сделките с недвижимо имущество надхвърляха по размер годишната му заплата. Нейното възпитание правеше неприятен факта жената да е главният печеловник в семейството. Недоволството я разяждаше като кърлеж, проникнал дълбоко в кожата. Започна да го тласка към частния сектор. Знаеше фирма в Бостън, от 500-те класирани в списание „Форчън“, която си търсеше началник на корпоративната охрана, и изпадна в ярост, когато той отказа дори да го обмисли. Семената на недоволството бяха посети във влажната почва на съзнанието й.

Сестрата подвикна през вратата:

— Почти сме готови.

Мериън отново се намръщи.

— Между другото, имаш ли нещо общо с отстраняването на доктор Уелър от лечението на Тара?

— Непряко — отговори той. — Решението беше негово.

— Защо?

— Не мога да говоря за това, но няма нищо общо с Тара.

— Той беше много добър. Ще се отрази зле на Тара. Искам отново да я поеме.

— Това няма да стане — заяви твърдо Сайръс.

— Обясни ми защо — настоя тя.

— Не мога. Свързано е със случай, по който работя.

Тя тъкмо се готвеше отново да настои, но се появи Тара, с вид на изоставено дете, пристъпваше на несигурни крака, джинсите й бяха твърде широки, вълнено кепе скриваше плешивината й. Пред нея те никога не се караха. И двамата си сложиха щастливи изражения и зачакаха съпернически кой ще получи първата усмивка, милостта на първото докосване.

— Тате!

Сайръс видя как Мериън стисна зъби, когато той приклекна, за да прегърне момиченцето. Тя буквално изчезна в обятията му: беше прекалено малка, твърде малка! Но макар да беше удържал победа, нямаше да посипва сол в раната. Пусна я и лекичко я бутна към Мериън, която я целуна по челото, докато се опитваше да не заплаче.

— Хайде да си вървим у дома, скъпа — каза Мериън.

— Ще дойде ли и тате?

— Трябва да се връщам на работа, мила. Отбих се само да те изпратя у дома.

Тя притисна мечето до гърдите си и се нацупи.

— Ще дойда в събота.

— Кога е това?

— Само след два дни. Ако си добре, ще излезем да се повозим.

— Не съм сигурна, че ще може да излезе от къщата — намеси се Мериън.

— Ще видим — каза Сайръс с уморена усмивка. — Ще видим.

Докато прекосяваха фоайето, двама родители, които бутаха болничната количка на своята дъщеря, страничният наблюдател би ги помислил за хубава двойка, която се грижи за своето болно дете. Въпреки това Сайръс нямаше търпение да види гърба на бившата си жена и се успокои едва когато тя отиде да вземе колата си от гаража. Той чакаше с Тара на тротоара. Беше хладно, но тя беше добре облечена и дори малко се пооживи на свежия въздух.

— Какво искаш да правиш, когато се прибереш вкъщи? — попита той.

— Да видя новата си кукленска къща.

— Наистина?

— Мама каза, че Марти я е купил за мен. Надявам се да е голяма.

— Доколкото познавам Марти, ще е направо огромна.

Когато Тара беше настанена безопасно на задната седалка на мерцедеса на Мериън и коланът беше сложен, Сайръс я целуна по бузата и помаха след колата. Докато вървеше към гаража, чу, че някой го вика по име.

— Господин О’Мали!

Беше Емили Фрост по късо палто, а бузите й бяха зачервени от студа.

— Изписаха ли Тара?

Сайръс беше по-хладен от утринния въздух.

— Току-що. Майка й я прибра.

Беше очевидно, че са в една посока. Крачеха един до друг, потънали в неловко мълчание, докато Емили подхвърли:

— Когато я видях малко по-рано днес, беше много развълнувана, че ще се прибере вкъщи.

— Да — изръмжа агентът.

Тя си пое дъх и заговори с професионален тон:

— Зная, че с жена си не сте в пълно съгласие относно лечебния план на Тара, но съм благодарна, че ми позволихте да продължавам да се виждам с нея.

Влязоха в паркинга. Той трябваше да плати, за да може да излезе, тя имаше карта. Сайръс посочи към машината за билети като знак, че всеки поема по своя път.

— Не съм си променил мнението. Аз съм изцяло против, но Тара ви харесва, а аз нямам нерви да се съдим за това. Жена ми разполага с по-дебел портфейл от мен.

— Въпреки това, съм ви благодарна. Тя е много мило момиченце. — След това се сбогува набързо и се качи на ескалатора.

Докато се спускаше по извитата алея от един от последните етажи на паркинга надолу, Сайръс провери мобилния си телефон за съобщения от службата. Имаше имейл от Авакиян, с който потвърждаваше срещата им в Кеймбридж. Разполагаше с точно толкова време, колкото му беше нужно, за да стигне там.

На втория етаж на паркинга неочаквано попадна на задръстване от няколко коли. Първата му реакция беше да почуква нервно с пръсти по волана, после прегледа още няколко съобщения. Когато редицата червени стопове пред него не помръдна, започна да търси източника на проблема и забеляза една кола надолу по пътя, наполовина извън очертанията на паркомястото. Колата зад нея беше спряла на милиметри под такъв ъгъл, че препречваше и двете рампи. Приличаше на чукване с пострадали ламарини. Погледна часовника си и изруга. Зад него вече имаше други коли — сега наистина беше затапен от двете страни.

Свали прозореца и показа глава навън, за да огледа по-добре. Някакъв крещеше гневно. Онова, което чу, не му хареса — съвсем не подхождаше на болничен район, да не говорим за детска болница. У него се събуди патрулният полицай.

Слезе от колата и се доближи до мястото на произшествието. Там му се наложи да потисне усмивката си. Късо синьо палто, руса коса. Доктор Фрост се беше нахакала на заден в някакъв тип.

Усмивката му избледня, когато видя мъжа, който я заливаше с думи. В края на двайсетте, с най-стегнато пригладената назад черна коса, която беше виждал. Лъскавият му нов баварец беше наранен: счупен фар и изкривена решетка. Очите на мъжа бяха диви, а вените на шията бяха изхвръкнали, докато ругаеше лекарката с цялата вулгарност на уличник.

— Ей, друже, по-кротко — намеси се Сайръс. — Все пак това е детска болница.

Емили не се беше предала и навярно щеше да успее да накара мъжа да се успокои, предлагайки бързо уреждане на документалните формалности, но изглеждаше облекчена, когато видя агента.

Типът показа на Сайръс среден пръст.

— Това не е твоя работа, човече.

Сайръс направи крачка към него.

— Точно това имах предвид. Тук е пълно с болни деца и разстроени родители. Те нямат нужда от разправии. Разменете телефоните си и освободете пътя.

— Що не вървиш на майната си? Тя се блъсна в мен.

— Съжалявам, но слизахте твърде бързо по рампата.

— Кой е дал на кучката книжка?

Сайръс продължи напред, докато не застана лице в лице с мъжа, само че стърчеше една глава над него.

— По-кротко, човече, разговаряш с лекарката на дъщеря ми.

За миг младият мъж изглеждаше объркан от смесицата между спокойствие и заплаха в гласа на Сайръс, но бързо се окопити.

— Разкарай се. Не ми пука с кого говоря. Тя ще ми струва хилядарка в разправии със застрахователите и сервиза.

— Виж, пич, цената на медицинските услуги ще ти излезе много по-скъпа — отбеляза спокойно Сайръс, докато наблюдаваше как мъжът свива юмруци. — Да не говорим за адвокатските хонорари, ако ти хрумне да ме удариш.

— Господин О’Мали, моля, ще се оправя. Защо просто не извикаме охраната?

Сайръс разигра стар полицейски номер. Може би не много подходящ за агент на ФБР, но въпреки това със задоволително въздействие. Той разтвори палтото и сакото си, за да се покаже дръжката на револвера в кобура под мишницата.

— Охраната е вече тук, доктор Фрост.

— Ти някакво ченге ли си, а? — Мъжът отстъпи назад.

— Да, някакво ченге. Чакай да те питам нещо. Този паркинг е за посетителите на болницата. Нещо ми подсказва, че не си от тях. Какво правиш тук?

— Аз съм представител на търговец на спиртни напитки — обясни мъжът с готовност, вторачен в дръжката на револвера. — Имаме клиенти в района.

— Добре, търговски представителю. Вземи данните за застраховката на лекарката и вдигай гълъбите. Веднага.

След минута баварецът беше заминал и колите отново започнаха да се спускат по рампата. Сайръс закрачи обратно към колата си, за да освободи пътя, но не преди Емили, вторачена със сладко изумление в него, да каже:

— Благодаря за помощта.

Той отвърна на усмивката й, махна за сбогом и си тръгна.

 

 

Седалището на информационната служба на университета „Харвард“ се намираше в центъра „Холиок“ — произведение на архитектурата през 1960-те, което навярно беше замислено като контрапункт на древните червени тухли на студентското градче „Харвард ярд“. Сайръс нахлу в помещението без голямо закъснение — присъстващите още бяха на любезностите, след като си бяха разменили визитките.

Авакиян се беше заел да разтопи леда между участниците, разказвайки една от многото си истории. Заместник-ректорът по ИТ, един лейтенант от университетската полиция и един ИТ мениджър от компютърния център на „Харвард“ на Солджърс Фийлд Роуд бяха наблъскани заедно с него в една конферентна зала. На масата очебийно лежаха няколко черни папки с разпечатки.

Сайръс се извини, мина през процедурата с представянето и започна срещата с изказване на благодарности. Призна, че университетът не е задължен да им сътрудничи в тяхното искане за информация, обаче, тъй като е частна институция, има изключителното право да го направи. Благодарение на тяхната отзивчивост всички непреодолими трудности в разследването на този етап, като призовките и доводите за вероятния мотив, бяха избегнати.

Заместник-ректорът беше доволен да каже няколко думи и да си тръгне заради друга среща.

— Специален агент О’Мали, когато е възможно, винаги сме готови да помогнем на службите. Освен това моята мисия е да защитавам всички наши служители и студенти възможно най-добре. Ако сред нас има лош човек, трябва да узнаем.

— Точно така — изрази съгласието си лейтенантът от полицията. — Особено когато става дума за разследване на убийство.

Сайръс побърза да отговори.

— В твърде ранен етап на разследването сме, за да имаме заподозрян. Просто искаме да можем да изключим доктор Уелър като възможен заподозрян и да продължим нататък в търсенето на по-резултатни следи.

Скоро Сайръс и Авакиян останаха насаме с ИТ мениджъра, млад мъж, който сякаш бе заел нечия чужда риза и връзка за тази среща. Той обясни как работят техните регистри на събития: след 18 часа и през почивните дни всички служители на медицинското училище трябва да прекарват служебните си карти през четеца на пропуските, разположени във всяка от една от сградите в комплекса „Лонгуд“, където са лабораториите. Всички вътрешни пропуски се регистрират денонощно при влизане в лаборатории, където се работи с опасни биоагенти, а и в животинските лаборатории. Разпечатките на масата бяха от сградата, където беше лабораторията на доктор Уелър, подредени по дни от седмицата. Данните бяха за последните два месеца и за да ги улесни, мениджърът беше маркирал личните данни на доктор Уелър с червено. Той изглеждаше особено горд от тази възможност на програмата и Сайръс я обсипа с похвали за това удобство. Отзивът му толкова зарадва младия мъж, все едно му бяха закачили на ревера почетната значка на ФБР.

Сайръс искаше да провери четири дати: предполагаемите вечери, когато са били убити Томас Куин и трите проститутки. Авакиян си сложи очила с дебели рамки за четене и се зае с първите две. Сайръс се захвана с по-скорошните. Двамата се заровиха в разпечатките, а младежът извади лаптоп и започна да се занимава с нещо свое. След половин час бяха готови.

— Нищо не открих — изръмжа арменецът. — Този Уелър е истински работохолик. И през двете нощи е бил в лабораторията от седем вечерта до шест сутринта, когато се е регистрирал на пропуска. Той често влиза и излиза от лабораториите с животни, но вероятно в това няма нищо нередно.

— Същото важи и за моите дати — каза Сайръс и затвори папката с разпечатките. След това се обърна към ИТ мениджъра. — Възможно ли е да проверим, да речем, през последните шест месеца, дали оставането в лабораторията цяла нощ е нещо обичайно за него?

— Разбира се, може да се направи. Ще ми трябват няколко дни.

На Сайръс му хрумна нещо.

— Възможно ли е да се измъкнеш от сградата, без да минаваш през пропуска?

— Няма как да зная — отговори младият мъж, — защото никога не съм бил в сградата. Моето работно място е в помещението със сървърите, което е на няколко километра от лабораторията.

— Има ли видеонаблюдение на сградата, където е неговата лаборатория? — поинтересува се Авакиян.

— Квадратът е покрит почти изцяло, но вътре в сградите не толкова добре. Мисля, че е предвидено в бюджета за догодина, но може и да бъркам.

Това беше. Нямаха повече за Уелър, отколкото в началото. В асансьора Сайръс натисна бутона за надолу.

— И сега какво? — попита Авакиян.

— Ще ми бъде много интересно да участвам в един от тези салони в края на седмицата.

— Салон? — учуди се едрият мъж и направи гримаса. — Искаш да посетиш козметичен салон?

— Не. Салонът е място, където разни смахнати интелектуалци се потупват по гърбовете и пийват бяло вино.

— Ще си сам, партньоре, защото моите почивни дни са за футбола — обяви Авакиян, стъпвайки тежко в асансьорната кабина.