Матю Фицсимънс
Приятел и враг (42)

42

Гибсън се събуди в двойното легло с чувството, че е имал бърза среща със смъртта. Понечи да се превърти настрани, но откри, че просто не му е възможно. Примири се и остана неподвижен. Усещаше тялото си смазано, лишено от всякаква сила. Появи се Хендрикс с бутилка вода и му помогна да отпие няколко глътки. Усилието го изтощи и той заспа отново.

Минаха три дни, преди да е в състояние да погълне малко от бебешката храна, която Джен му подаваше с лъжичка, и още пет, за да се изправи сам до седнало положение. Когато проговори, гласът му излизаше грапав и на болезнени тласъци. Хендрикс го кръсти Том Уейтс, на певеца, прочут с дрезгавия си от пиене и цигари глас, така че Гибсън предпочиташе да пише, вместо да говори.

Сутринта на осмия ден оживяването вече му се струваше възможно. Спусна крака от леглото и се нагърби с херкулесовия подвиг да отиде да се изпикае. Изправи се и започна да мести единия крак пред другия — тътреше се като старец. Отражението му в огледалото на банята го стъписа. Наистина беше старец, със съсипано лице на заклет алкохолик. Десетдневната брада не можеше да скрие яркия белег на шията му, проточващ се от ухо до ухо. Прокара пръст по него и си помисли колко близо до смъртта се бе озовал.

Какво щяха да правят сега?

Гибсън пусна душа и стоя дълго под течащата вода. Мечето отвори очи. Беше нощ, тя лежеше в леглото и наблюдаваше ивицата светлина под вратата. Наблюдаваше за сянка. Почти не дишаше.

Гибсън се опита да прогони образа от главата си. Това привлече вниманието на Мечето и сега тя гледаше право към него. Умолително. Искаше да я попита как Ломбард бе успял да я принуди да мълчи. Но и сам знаеше — чрез ужасния емоционален шантаж, който баща й беше използвал, за да я изолира. Да я контролира.

Само че се провали, мръснико. Провали се. През цялото време Мечето бе планирала бягството си с Били Каспър. И тогава Гибсън бе осенен от прозрение — нямаше никакъв Том Б. Мечето го бе измислила. Създала бе фиктивен баща за нероденото си дете, в случай че не успее да се измъкне. Достоверна история, която да обясни бременността й, с цел да запази детето. Да запази майка си. Може би дори да запази баща си; трудно се унищожава чувството на лоялност у децата. Да поеме всичко върху себе си. Как е било възможно да е толкова силна?

Той се облече бавно и предпазливо. Изстена от болка, докато нахлузваше тениската. Чантата му беше в края на леглото и той я провери, за да установи, че лаптопът му бе изчезнал заедно с флашката на баща му. Но пистолетът на Били си беше там, а също и бейзболната шапка и „Задругата на пръстена“. Вътре беше и снимката на Мечето — бременна, легнала на канапето. Бременна с детето на „Том Б.“.

Хрумна му нещо. Започна да прелиства книгата от края към началото. Отне му минута, но откри пасажа, който търсеше, и прочете на глас познатите думи:

— „И тъй, приятелчета мои, накъде сте поели, пухтящи като ковашки мях? Какво става тук? Знаете ли ме кой съм? Аз съм Том Бомбадил. Казвайте какво ви мъчи, че Том бърза.“

По лицето му потекоха сълзи, но той се усмихваше. Вдъхновено отчаяние. В полето с оранжево мастило беше написано:

Знаех, че ще се сетиш.

Гибсън се засмя на глас, после притисна уста с ръка. Не беше за вярване какво бе сторила неговата малка смела приятелка. За пръв път от дълго време се чувстваше с бистър ум. С бистър ум и гневен. Изтри сълзите. Знаеше какво предстои сега.

Сложи шапката, стисна здраво книгата и с нестабилна крачка отиде в дневната. Беше малка и миришеше на вътрешността на стар пътнически сандък. Масивен стар телевизор върху кривната стойка беше включен на новините.

Предаваха репортаж за предстоящия партиен конгрес в Атланта. Макар че Ан Флеминг не се бе оттеглила официално, номинацията на Ломбард бе сигурна. Предвидено бе двамата да се срещнат в Атланта и да обсъдят възможността за съвместна работа.

Джен седеше пред малка масичка до прозореца и пред нея бяха подредени няколко пистолета и муниции. В момента разглобяваше полуавтоматичен „Щайер M-Al“. Гибсън бе уверен, че тя би могла да се справи и на тъмно, защото очите й не се откъсваха от тесния процеп между завесите.

— Належа ли се? — попита тя, без да го поглежда.

— И аз се радвам да те видя.

— Изглеждаш по-висок — усмихна се тя.

— Не се усещам такъв. Къде сме?

— В Северна Каролина. До Грийнсбъро.

— Грийнсбъро?

Джен и Хендрикс му обясниха набързо положението. След престрелката в къщата край езерото проследяващото устройство, зашито в чантата му, ги бе отвело на юг до Шарлотсвил и до черокито, паркирано пред къщата от детството му.

— А ти как ни откри?

— Хакнах телефона на Хендрикс.

Тя изглеждаше почти впечатлена. Хендрикс — не чак толкова.

— Е, явно сме квит — отбеляза Джен.

— Май да.

Нападателят избягал по стълбите, водещи към задния двор. Изглежда, съсед позвънил на 911, защото успели да се измъкнат тъкмо преди районът да се напълни с полиция. Край Роаноук зарязали колите на паркинг на магазин за хранителни стоки и платили в брой за форд проуб, модел 1995 г.

— Подкарахме го директно от моравата на човека — вметна Хендрикс. Беше буден и се протягаше и прозяваше на канапето.

От там поели на юг. Открили евтино бунгало под наем. Скрили Гибсън в багажника и се представили за младоженци, празнуващи първата годишнина от сватбата си. Наели бунгалото за целия август. Беше изолирано. Платили бяха в брой за него, а хазаинът живееше в Ралей, така че бе малко вероятно да се появи без предупреждение. Общо взето, бе най-безопасното място, което можеше да се осигури с кратко предизвестие, когато превозваш пострадал.

— А мобилните телефони?

— Закачихме ги с лепенки на два различни камиона — отвърна Хендрикс.

— Сега работим с предплатени карти — допълни Джен. — Е, вече знаеш нашата история. Сега би ли ни разказал как се озова висящ на въжена примка?

Гибсън простена:

— Какво има за ядене? Умирам от глад.

— Грахово пюре. Моркови със сметана.

— А освен бебешка храна?

— Така бързо растат — въздъхна Хендрикс.

Хендрикс се оказа отличен готвач. Или пък Гибсън бе по-гладен от всякога. Омете яйцата, бекона и картофените крокети и си взе допълнително. И потрети. Джен дойде от дневната и застана на прага.

— Какво имаше в Шарлотсвил? — попита тя.

Гибсън ги изгледа. Откъде да започне? Без теста за бащинство или флашката на Дюк не съществуваше доказателство. Как да иска от тях да приемат всичко на доверие? Докато тестът за бащинство не беше размахан под носа му, той самият се опасяваше, че виновникът е баща му. Как можеше да ги убеди, че Бенджамин Ломбард е истинският враг? Все пак реши да започне от началото и отвори „Задругата на пръстена“, за да им покаже бележките на Мечето. Те поне бяха нещо реално.

— Какво е трябвало да ти каже? — попита Джен, като вдигна лице от книгата. — Какво се случи на мача?

Той им разправи за срива на Мечето на стадиона.

— Отидох в Шарлотсвил за дневника на баща ми. Мислех, че в него може да се съдържа останалото от историята.

— И така ли се оказа?

Той им преразказа написаното от баща му. Как решил да отведе Сюзан у дома по-рано. Как купил две шапки на „Филис“.

— Дюк е купил шапката? — уточни Джен.

Хендрикс подсвирна.

— Има над какво да си поблъска човек главата тук.

Гибсън им обясни произхода на Том Бомбадил и защо тя си е измислила гадже.

— Бил е Ломбард. Ето защо е избягала. Бебето е било от Ломбард.

Джен и Хендрикс седяха мълчаливо и смилаха бомбата, която бе хвърлил. После Джен погледна партньора си и двамата стигнаха до негласен извод.

— Какво? — попита Гибсън.

— Трябва да ти покажем нещо — каза Джен.

Тя излезе и се върна с лаптопа си и плътен плик. Извади от него полицейска снимка от мястото на произшествието на мъж, висящ обесен в гаража си.

Гибсън я разгледа внимателно.

— Кой е той?

— Терънс Мъсгроув.

— Собственикът на къщата край езерото?

— Същият. Сега трябва да ти покажа друга снимка. Но… — Тя се поколеба. — На баща ти е.

— Дюк? — попита глупаво Гибсън. — Това ли е, което си мисля?

— Не бих ти я показвала, но трябва да я видиш лично.

Той преглътна мъчително и кимна. Тя извади снимката на лаптопа и го обърна към Гибсън да я види. Той осъзна, че дишането му се е ускорило.

Отвори очи. Учуди го колко много неща бе запомнил погрешно. В паметта му баща му беше до самите стълби, когато го беше открил онзи следобед, увиснал достатъчно близо, че да го докосне. Но на снимката Дюк беше в далечния край на помещението. Изританото под краката му беше стол, не табуретка. Очите на баща му бяха затворени, не отворени.

— Защо гледам това? — попита той.

Местеше поглед между двете снимки. Мъртъвците на тях имаха много общо. Дори и двамата бяха по чорапи. Обувките. Момент. Той се върна към другата снимка. Обувките бяха еднакви.

— Обувките?

Джен кимна. Той разгледа снимките отново. И на двете обувките бяха грижливо събрани заедно и сочеха навън от тялото под ъгъл. Един и същ ъгъл. Висящ на въже човек неизбежно ще изпадне в конвулсии; въжето ще се усуква и люлее, щеше да му е нужно време да остане неподвижно. Положението на обувките бе невъзможно съвпадение.

— И двамата са убити от него.

— И сега, десет години по-късно, той се появява отново, за да убие теб.

— Това е лудост — промълви Гибсън.

— Питам само от любопитство. Носът му беше ли счупен? — осведоми се Хендрикс.

— Да. Откъде знаеш?

— Към петдесетгодишен? Бял, слаб. С къса кестенява коса, оплешивяващ. С твърде невзрачна външност?

— Да, това е той.

Хендрикс поклати глава.

— Той простреля Били Каспър. И вероятно е убил Кърби Тейт, макар да не мога да го докажа.

— Става все по-странно — намеси се Джен. — Видях същия човек да стреля по един от онези, които ни обсадиха в къщата.

— Приятелски огън ли? — попита Хендрикс.

— Нищо приятелско не видях.

Хендрикс се замисли.

— И тъй, Ломбард надушва, че ние сме в контакт с WR8TH, и привиква някогашния си наемен убиец. Бил е по петите ни от първия ден. Проследил ни е до Пенсилвания и е чакал да види ще открием ли WR8TH, преди да направи своя ход.

— Но вместо това убива Кърби Тейт в склада — допълни Джен.

— После Ломбард праща тактическия си екип да ни избие в къщата край езерото — продължи Хендрикс.

— Да, защото аз като кръгла идиотка съобщих на Майк Рилинг къде се намираме.

— Мислиш, че Рилинг ни е предал ли? — попита Хендрикс.

Джен сви рамене.

— А колко време мина, преди да се появят онези?

— Кучият му син.

— Кои бяха те? — поинтересува се Гибсън.

— Не знам. Ломбард има връзки с организация, наречена „Колд Харбър“. Нищо чудно да са техни хора.

— Защо му е тогава да праща и наемния си убиец? — попита Хендрикс.

— Може би за да бъде очистен и той. Няма защо да го оставя жив, след като всичко е приключило.

— Ломбард не си поплюва — отбеляза Хендрикс.

— Нищо чудно при този огромен залог в Атланта — отвърна Джен. — На този етап Ломбард е избраникът. Ако Гибсън е прав и той е блудствал със собствената си дъщеря, която е забременяла от него… Мощни интереси са заложили на неговата победа през ноември. Ти докъде би стигнал, за да запазиш тайната си?

— Чак до Сюзан? — обади се Гибсън.

— Мислиш, че е убил родната си дъщеря?

— Не знам. Били намекна нещо такова и аз го помислих за луд. Но дали? Къде е Сюзан? А бебето й? Ако тя е жива и ако човекът на Ломбард се е добрал до Мъсгроув преди десет години, това означава, че се е добрал и до Сюзан. Поправете ме, ако греша. Къде е Сюзан?

Джен обхвана с длани лицето си. Хендрикс сякаш бе забравил как да диша. Както Гибсън виждаше нещата, беше им останал само един възможен ход и трябваше да го предприемат възможно най-скоро. Ако в момента не бяха в полезрението на Ломбард, то скоро щяха да бъдат. Ала дори да оцелееха някак до приключването на конгреса, ако Ломбард си осигуреше номинацията, той никога нямаше да отзове убийците си. Тримата представляваха твърде голяма заплаха. Той щеше да ги унищожи. Неизбежно беше. Просто им липсваха ресурси да се укрият трайно от човек, отправил се към Белия дом.

— Бива си я тази история на ужасите, но можем ли да я докажем някак? — обади се Хендрикс.

— Можем да докажем, че е била бременна.

— Само че няма как да свържем това с Ломбард, нали?

Гибсън поклати глава.

— Какъв е тогава ходът ни? — попита Джен.

— Ще отидем в Атланта.

— На конгреса? — учуди се Хендрикс. — Ти колко време остана без достъп на кислород до мозъка?

— Това е единственият начин — настоя Гибсън и обясни плана си.

Не беше лишен от риск. Означаваше влизане в бърлогата на лъва. Означаваше да се обърнат към единствения човек, който евентуално бе невинен в цялата история. Означаваше да се доберат до Грейс Ломбард и да докажат недоказуемото — че съпругът й е изнасилвал дъщеря им и е замесен в изчезването й.

Когато приключи, никой не заговори. Нямаше какво да се каже. Джен и Хендрикс излязоха от кухнята. Бяха като боксьори, оттеглящи се при звънеца всеки в своя ъгъл. Гибсън отиде до хладилника да провери има ли още нещо за ядене. Бесенето вършеше чудеса за апетита на човек.