Матю Фицсимънс
Приятел и враг (19)

19

Къщата беше достатъчно навътре от улицата и Тинзли не се опасяваше, че може да бъде видян. Високите кипариси я скриваха, така че някой трябваше да се приближи по пътеката, за да го забележи. Тинзли коленичи на зелената изтривалка отпред, която го приветстваше с „добре дошъл“, и сръчно се справи с ключалката. Пусна вратата да се отвори сама и се заслуша. Скърцаше съвсем леко на четирийсет и петте градуса. Въпросително бипна аларма.

Тинзли влезе, затвори вратата и дезактивира алармата. Потта по кожата му се охлади и той неволно потрепери. Вътре беше почти студено в сравнение с убийствената жега вън. Той отиде в задната част, където кухнята и дневната представляваха едно обширно помещение. Беше късен следобед и светлината нахлуваше през големите панорамни прозорци. На една от стените беше монтиран голям телевизор с плосък екран, така че да се вижда и от канапето, и от кухненския остров с гранитен плот. От двете страни на телевизора имаше големи вградени библиотечни рафтове, отрупани с книги с твърди корици. Сякаш бяха там да компенсират и да се извинят за принизяващия интелектуално телевизор. Атмосферата определено говореше за женско жилище, макар Тинзли да не можеше да определи защо.

Лекарката нямаше да се прибере преди седем часа. Тинзли си беше дал достатъчно време да се запознае с разположението и обстановката — кои врати са заключени и кои отключени, кои скърцат и кои се отварят безшумно, къде се намират телефоните, къде може да бъде видян от някой от прозорците на горния етаж. Движеше се безшумно из къщата и прокарваше пръсти в латексови ръкавици по стените, сякаш проверяваше здравината им. Седна на ръба на леглото й и се замисли какъв мизансцен би подбрала тя, как би го извършила като лекар.

Когато беше готов, приглади завивката и се върна на долния етаж, където имаше стая за гости и вратата й се отваряше безшумно. Щеше да чака там. Упражни се да минава пътя до спалнята й. Пробва дъсчения под, докато опозна всяко скърцане. Когато беше доволен, включи отново алармата, отиде в стаята за гости и затвори вратата зад себе си. Предпазливо изпразни мехура си в тоалетната. После се пъхна под леглото и прочисти ума си. Тихото жужене на къщата беше приятно. Той зачака.

Тинзли усети с гръбнака си вибрирането на гаражната врата. Това го върна в пълно съзнание и той се заслуша в онова, което му шушнеше къщата. Вратата на гаража се затвори, алармата прозвуча отново, но миг по-късно беше изключена. Високи токове затракаха към предната част на къщата и тогава звънецът на входната врата иззвъня. Някой я бе придружил. Може би гост, поканен от нея. Но дали мъж или жена? Тя беше вдовица, така че и двата варианта бяха възможни. Той се заслуша как тя отвори вратата. Оживените гласове на две жени изпълниха предното антре. Чу се смях.

През следващите няколко часа Тинзли слуша как жените приготвят вечеря. Класическа музика заглушаваше гласовете им, но той следеше бдително на кое място в къщата бяха. Анализираше и каталогизираше всеки звук и мирис, които се донасяха до него. Пускането на водата в тоалетната. Тракането на прибори, звънтенето на чаши. Миризмата на чесън и зехтин. Възпроизвеждаше движението им в къщата върху шахматната дъска в главата си. Приятелката беше милостиво пощадена, след като вратата на стаята за гости така и не се отвори.

Той беше дошъл само за нея.

Минаваше единайсет, когато лекарката изпрати гостенката си. На приятелката й щеше да е трудно да повярва, че домакинята сама бе отнела живота си след тъй приятно прекарано време. Но постепенно щеше да убеди сама себе си, че въпросната вечер е била замислена като сбогуване. Но тя беше толкова весела, тъй пълна с живот… Психиатрите щяха да обяснят, че самоубийците често биват с приповдигнато настроение, след като веднъж вече са взели решението си. Сякаш товар е паднал от плещите им. Накрая тя щеше да го приеме като истина, макар че съмнението щеше да си остане загнездено в подсъзнанието й.

Тинзли слушаше обичайните шумове. Тракането при зареждане на миялната машина. Течаща вода. Изхвърляне на боклук. Накрая музиката спря. Стъпки. Алармата беше включена. През пролуката под вратата той видя как светлината угасва и тя се качва по стълбите на втория етаж. След десет минути вече беше сигурен, че приятелката не си е забравила нещо в къщата и няма да се върне неочаквано.

Тинзли изпълзя изпод леглото. Дори със заглушителя, прикрепен към него, усещаше браунинга 22-ри калибър лек в ръката си. Беше малокалибрено оръжие, но служеше основно за шоу. Ако му потрябваше, беше достатъчно ефикасно на близко разстояние и практически безшумно. В случай че нещата придобиеха неочакван обрат, зигзауерът беше достатъчно добро подкрепление.

Тинзли излезе от стаята за гости и последва лекарката на горния етаж. В спалнята светеше, но той чу гласа й от кабинета. Говореше по телефона, както стана ясно, с фризьорката си. Той остана на площадката и я изслуша как оставя съобщение, с което отменя часа си. Дреболия, но от тези, които често убеждаваха някой скептичен детектив. Браво на нея, много възпитано. След като я чу да затваря телефона, той влезе в стаята.

Промени стойката си, като се изпъна повече и вкара в гласа си лек британски нюанс. Образът на джентълмена шпионин беше толкова дълбоко вкоренен във фантазията на някои американци, че тези детайли им помагаха да го възприемат по този начин. Удивително беше колко се постига с малко изисканост.

— Добър вечер — каза той.

Тази ситуация можеше да се развие по два начина.

Тя извика и бързо се изправи. Естествена реакция. Стените на къщата бяха достатъчно дебели, а тя не изкрещя толкова силно, че да привлече вниманието на съседите. Държеше пистолета така, че тя да го вижда, но не насочен към нея. Устата й се затвори рязко, зениците й се разшириха, а дишането й стана накъсано. Премести очи от лицето му към оръжието, пак към лицето му. После ги присви, когато го позна.

— Това сте вие.

— Здравейте, докторе.

— Защо сте в дома ми? Какво искате?

Тинзли я харесваше. Достатъчно умна беше, за да е наясно, че е притисната в ъгъла и че физическият сблъсък няма да свърши добре за нея. Опитваше се да поведе логичен разговор. Не че щеше да й помогне, но това бе най-добрият избор, с който разполагаше. Щеше да се отнесе с нея милостиво, стига тя да му позволеше.

— Искам да отворите сейфа си, доктор Фърст. Ще го направите ли, моля?

— Моя сейф? Но какво… — Тя не довърши. — Може ли да се обадя по телефона? Ще изясним всичко.

Не й отговори. Не разполагаше с отговор, който да й хареса.

— Моля ви — настоя тя.

Той посочи към библиотеката, където беше скрит сейфът. Тя се изправи, като се подпря за равновесие на ръба на бюрото, и изпълни каквото се искаше от нея. Сейфът беше зад керамична урна. Тя я отмести встрани и завъртя скалата с бързи машинални движения. Натисна лостчето и вратичката се отвори.

— Благодаря, докторе — каза той. — Отдръпнете се.

Единственото в сейфа беше тънък непрозрачен плик. В него имаше лист хартия. В левия горен ъгъл беше бланката на медицинския център към Университета на Питсбърг. Отдолу пишеше „Доклад за ДНК тест“. Тинзли пъхна листа обратно в плика, без да чете по-нататък.

— Това единственият екземпляр ли е?

— Единственият.

— Добре. Да отидем сега в спалнята. Имам да ви предам съобщение.

Очите на лекарката се разшириха тревожно и Тинзли разбра заблудата й.

— Не, нищо такова, докторе. Нямам никакво намерение да ви причинявам болка, освен ако не създавате неприятности. Уверявам ви.

Говореше истината. Инструкциите му изрично гласяха да стане безболезнено. Той отпусна надолу ръката с пистолета в знак на добра воля. Тя беше готова да бъде послушна. Все още се надяваше, че спокойният му тон е свидетелство за подчинено на логика поведение. Той се отдалечи от нея и застана до прозореца. Луната се беше вдигнала високо в небето.

— Помолен бях да ви предам, че няма лоши чувства. Всичко това ще приключи до дни.

— Бездруго никога на никого не бих казала — изрече тя с вълнение в гласа си. — Беше просто момент на слабост.

— Не, разбира се, че не. Но доклад от лабораторни изследвания представлява твърде голям риск. Залогът през ноември е много висок. Нередно е било да го пазите.

— Знам. Съжалявам. Просто като се замисля за горкото момиче, се чудя в какво се превърнахме. Какво сторих. — Тя потърси в лицето му знак, че разбира.

Той не знаеше как да изобрази такъв.

— Не е моя грижа. Аз съм само пратеникът. Но имам въпрос. И се надявам да бъдете откровена.

— Разбира се — увери го тя.

— Доктор Фърст, има ли нещо друго в къщата, за което трябва да знам? Нещо друго уличаващо?

— Не, кълна се. Само онова, което беше в сейфа.

Тинзли кимна. Знаеше, че тя казва истината, и го вложи в изражението си.

— Благодаря ви. Оценявам го.

— Значи приключихме?

— Почти. Инструктиран съм за всеки случай да претърся дома ви. Но — изрече натъртено той, за да й даде да разбере, че предстои нещо добро — ще се постарая нищо да не разместя и разбъркам, при положение че бяхте така отзивчива.

Беше лъжа, но щеше да осигури покорството й.

— Благодаря ви — прошепна тя, сякаш той й правеше услуга.

— Сега ще ви дам леко успокоително.

— О! — В гласа й отново се промъкна тревога.

— Няма страшно. Както казах, налага се да претърся къщата, а предпочитам да не ви държа вързана. По този начин ще ви е много по-удобно. По-добре е за кръвообращението ви. Ще спите няколко часа, а като се събудите, мен вече няма да ме има и цялата тази неприятност ще е приключила.

— Добре — отвърна тя, като полагаше всички усилия да му вярва.

Той отвори ципа на малка кожена чантичка и извади отвътре спринцовка и ампула луминал. Не беше медикамент, който обикновено използваше в подобни ситуации, но пък тя като лекар лесно би могла да се сдобие с него. На съдебния лекар щеше да му се види логично. Не беше седатив, но имаше подобен ефект — поне в малки дози.

— Колко чаши вино изпихте?

— Две.

Той регулира леко дозата и постави спринцовката на нощното шкафче.

— Бъдете така добра.

— Искате да се инжектирам сама?

— Ами да, вие сте лекар.

След кратък размисъл тя взе спринцовката. Вдигна ръкава си и откри вена точно под лакътя си. Когато приключи, остави спринцовката на нощното шкафче и го изгледа раздразнено, сякаш казваше „Сега доволен ли сте?“. С удивителна скорост бе преминала от ужас към загриженост.

— Моля ви, внимавайте с кристала на долния етаж. Съпругът ми го купи от Ирландия по време на сватбеното ни пътешествие. Никак не бих искала да пострада.

Той я увери, че ще бъде извънредно внимателен.

Когато тя вече беше в безсъзнание, Тинзли извади друга спринцовка от чантичката си и й постави втора инжекция. Четирийсет милилитра щяха да са повече от достатъчни предвид възрастта и теглото й. Седна в кресло до прозореца и заслуша как дишането й се забавя и секва. Изчака още половин час и провери жизнените й функции. Удовлетворен постави празната ампула до спринцовката и отстъпи назад да огледа картината. Нещо липсваше.

Отиде долу до пианото и огледа снимките в рамки, докато откри една с покойния й съпруг. Бяха седнали и се държаха за ръце, а зад тях се виждаше океанът. Той отнесе снимката горе и я постави на нощното шкафче, където би могла да я вижда. После излезе от спалнята, като затвори внимателно вратата зад себе си.

В кабинета взе документа, който бе инструктиран да прибере, и затвори сейфа. Поспори със себе си къде да остави писмото и реши, че кабинетът е правилното място. Листовете хартия с личния й монограм бяха плътни, той изправи плика върху подложката за писане. До него постави писалката.

Обикновено избягваше да използва подправени писма, твърде много рискове криеха, но го бяха уверили, че това няма да бъде оспорено от никого.

Доволен от постановката, се върна в спалнята, свали обувките на доктор Фърст и ги сложи до леглото — една до друга, с токовете, сочещи навън от леглото. Не знаеше защо изпита импулс да стори това, но го почувства като финален щрих.

Тинзли излезе безшумно от къщата. Започваше да вали; едри капки падаха тежко върху тротоара. Улицата беше пуста. Тинзли свали латексовите ръкавици и потъна в сенките.