Матю Фицсимънс
Приятел и враг (16)

16

Експедицията за Съмърсет потегли на следващия ден. Подземният гараж под офиса на „Консултантска група «Абе»“ беше почти празен и стъпките на Гибсън отекваха в бетонните стени. Хендрикс, запалил цигара, се беше облегнал на очукан гранд чероки, чиито джанти бяха осеяни с петънца ръжда. По страничните панели имаше дълбоки вдлъбнатини. Задната броня имаше вид, сякаш някой се бе опитвал да я прекрои, като бе използвал бетонен бордюр вместо длето.

— Тоя джип е направо красота. Рейнджровърът да не е на ремонт?

— Автомобил за деветдесет хиляди долара ще събере всички погледи в Централна Пенсилвания, Гибсън. Опитваме се да не бием на очи.

Гибсън вдигна ръце в знак, че се предава.

— Само се пошегувах, мой човек.

— Ти си гледай компютрите, ясно? — Хендрикс посочи два големи сака и тръсна пепелта от цигарата си. — Това е оборудването, което поиска. Намести го отзад.

Хендрикс се качи в черокито и запали двигателя. Гибсън разкопча циповете на саковете и прегледа съдържанието им, преди да ги постави в багажника до няколко други, идентични на вид.

Хендрикс бе понесъл адски много оборудване. С какво бяха пълни?

До тях спря Джен с форд таурус в още по-лоша форма и от черокито. Имаше вид да е каран по улица, на която не й е достигал един сантиметър ширина. Но каквито и козметични дефекти да имаше, те явно не се простираха под капака на двигателя. Моторът ръмжеше доста заплашително. Гибсън затръшна вратата на багажника на черокито и забеляза, че и то като тауруса беше с регистрационни номера от Пенсилвания и стикер от същия щат върху бронята. Може да нямаше специална подготовка, но оценяваше високо хора, които обръщаха внимание на подробностите.

Пътническата врата на тауруса беше заключена. Той почука на стъклото и надникна вътре. Джен поклати глава и му посочи с пръст черокито. Хендрикс натисна клаксона.

— Занасяш ли ме? — изрече Гибсън само с устни.

Джен открехна леко стъклото.

— Ще се видим в Съмърсет.

— Очаквам да се качиш днес — викна Хендрикс.

— Буквално съм готов да ти платя да отвориш тази врата.

— Знам те колко печелиш.

Хендрикс отново му кресна да побърза. Гибсън хвърли към Джен последен умолителен поглед, но тя се взираше напред с каменно изражение и полагаше големи усилия да потисне усмивката си.

Хендрикс излезе от града и се включи в панорамната магистрала „Клара Бартън“, успоредна на стария канал Чесапийк — Охайо. Короните на дърветата се сключваха като балдахин над пътя и те пътуваха с отворени прозорци. Гибсън попита дали може да слуша бейзболния мач. Хендрикс посочи към радиото.

— Имаш ли любим отбор? — попита Гибсън.

— Баща ми харесваше „Доджърс“. Аз самият нямам интерес към бейзбола.

— Той също ли беше полицай?

— Не.

Гибсън почака Хендрикс да продължи, но той май беше приключил по темата. Посегна да включи радиото.

— Беше тонинженер. Работеше основно за „Ес Ес Ти Рекърдс“ и „Слаш Рекърдс“.

— Страхотно. За някои известни групи ли?

— Не и ако не си падаш по стари пънк групи. „Блек Флаг“.

Гибсън поклати глава.

— Тогава няма да знаеш нито една от тях.

— След като баща ти се е занимавал с музика, ти как стана ченге?

— Постъпих в Академията. Ти как мислиш?

Хендрикс включи радиото, за да отбележи края на разговора.

„Вашингтон Нешънълс“ водеха с 2:0 във втория ининг. На Дюк би му харесало Вашингтон отново да има свой отбор. Когато Гибсън беше малък, най-близко до подобно определение бяха „Ориолс“ и Дюк го водеше на десет-петнайсет мача годишно. Но Гибсън подозираше, че баща му предпочита да слуша бейзбол по радиото. Помнеше как пътуваха с колата между Шарлотсвил и Вашингтон и слушаха Мел Проктър и Джим Палмър да коментират мачове. Беше му толкова отегчително някакви старци по радиото да обсъждат нещо, което не виждаш. Но като толкова други неща с годините и това започна да му носи комфорт. Често дори не следеше самата игра, но му харесваше успокояващият й ритъм.

Разговорът му с Калиста Доплес още го караше да кипи. Ако можеше да й се вярва, то всичко, което си беше мислил Гибсън през последните десет години, почиваше на лъжа. Всичките му представи за собствения му живот внезапно се бяха разклатили от едно просто твърдение: Дюк Вон не е бил престъпник. Крадецът от самото начало е бил Бенджамин Ломбард. Ломбард бе присвоил милиони долари, а после бе натопил приятеля си, за да се измъкне сух. Гибсън все още не се бе отърсил от шока. Не можеше напълно да осмисли факта, че е бил прав от самото начало. Само че после бе повярвал на историята на Ломбард и за свой срам се бе обърнал срещу баща си като всички останали.

Човъркаше го и друга мисъл. През всички тези години беше убеден, че баща му се е самоубил заради чувството за вина, че е откраднал от Ломбард. Не беше оставил писмо и това бе единственият мотив, който Гибсън можеше да си представи. Но ако Дюк Вон не беше крадец, ако не беше престъпник, какво тогава го бе подтикнало към самоубийство? Този въпрос бе измъчвал неумолимо Гибсън, а отговорът го бе оставил гневен и огорчен. Но поне бе предлагал някакъв жалък финал. А сега и това нямаше.

Гибсън си спомняше идеално старата им къща. Предният двор, който той бе почиствал с гребло и косил през по-голямата част от детството си. Брястът със спираловидна корона. Под него Дюк напразно се бе мъчил да научи сина си да мята фалцова топка. Скърцането на стълбите на верандата и плетените столове, които никак не бяха удобни. Външната врата, която никога не се заключваше.

В онзи ден бе широко отворена. Гибсън повика баща си, но отговор не дойде. От стереото се чуваха „Игълс“ с началото на „Ново хлапе в града“. Баща му обичаше този тип музика: Джеймс Тейлър, Джаксън Браун, Боб Марли и Уейлърс, Кросби, Стилс, Наш и Йънг. Неговата музика, символизираща „слънчев следобед в колежа с игра на фризби“. Гибсън пусна училищната си раница пред стълбите, обиколи къщата и отново повика баща си. Спомняше си объркването си, защото баща му трябваше да се прибере чак в петък, а той можеше да преброи на пръстите на едната си ръка случаите, когато Дюк Вон беше подранил за нещо.

Провери всяка стая по два пъти. Задния двор. Понякога Дюк отскачаше до съседите; сигурно си бъбреше за бейзбол с господин Хупър, който работеше в университета. Изглеждаше логично. И все пак на Гибсън не му харесваше, че завари външната врата широко отворена. Направи още една обиколка из къщата и забеляза, че вратата към мазето е открехната. Там не беше поглеждал, защото никой никога не слизаше долу. Използваха го основно за склад и имаше импровизирана спалня за гости, ако някой останеше да пренощува, което рядко се случваше.

Отвори вратата и видя, че лампите в сутерена светеха. Блъсна го остра миризма на изпражнения. Извика баща си, но отново не дойде отговор. Слезе по стълбите. Бавно. Знаеше, че нещо не е наред. Оставаха му още четири стъпала. Наведе глава и огледа помещението. Видя босите крака на баща си да се полюшват във въздуха, насочени към циментовия под, сякаш се канеше да литне.

Още една крачка.

Въобще не приличаше на себе си. От въжето лицето на баща му се беше изопнало и почерняло. Гибсън пошепна името му и се отпусна тежко на най-долното стъпало. Заплака чак при идването на полицаите, които му казаха, че трябва да дойде с тях.

Защо го направи, Дюк? Бил си невинен. Кое те отведе в мазето?

Пристигнаха в Съмърсет в късния следобед. Намираше се на час източно от Питсбърг. Съмърсет беше работническо градче с по-малко от седем хиляди жители. Претенцията му за историческа слава, доколкото я имаше, идваше от факта, че е бил бунтовническо средище на Въстанието за уискито през 1794 г. В по-близко минало беше свързан с 11 септември, когато полет 93 се бе разбил в близкия Шанксвил. Ала сега Съмърсет бе важен с близостта си до бензиностанцията в Брийзуд, отдалечена само на осемдесет километра в източна посока.

Хендрикс заобиколи сградата на съда с медния й купол в центъра и се спря да изчака Джен, която беше на десет минути зад тях. Хендрикс може и да не беше най-приятният спътник, но пък се оказа страхотен шофьор. На Мериленд Лайн бяха попаднали в трафик и Гибсън включи джипиеса на телефона си, за да потърси заобиколен маршрут.

— Разкарай това — изръмжа Хендрикс и ги изведе на празното шосе 68, без да поглежда към картата. Сякаш носеше вграден в себе си джипиес.

Всеки смята себе си за добър шофьор, но Хендрикс беше наистина ненадминат. Спираше и ускоряваше толкова плавно, че човек почти не го усещаше. Някак си винаги се озоваваха в лентата с най-бързо движение и това не се дължеше на късмет; ако кола удареше спирачки на половин километър напред, Хендрикс предусещаше как то ще се отрази на движението пред него и съответно променяше скоростта и лентата.

Джен спря до тях минути по-късно. Гибсън нямаше как да е сигурен колко дълбоко бе проникнал WR8TH в „Консултантска група «Абе»“, затова беше спуснал електронна завеса между тях и офиса — никакви имейли, есемеси и текстови документи. Майкъл Рилинг в момента установяваше отделен сървър за операцията без връзка с „Консултантска група «Абе»“, но междувременно информацията се записваше само на ръка в бележници, странна новост за всички освен за Хендрикс, който сякаш предпочиташе този начин на работа.

Което означаваше също така да не се правят хотелски резервации, но Хендрикс познаваше отлично Съмърсет и им изрецитира имената на мотелите в радиус от пет километра.

— Бил ли си тук преди? — попита го Гибсън.

— Приличам ли ти да съм идвал някога тук?

— Значи вечер се прибираш у дома си и изучаваш атласи, така ли?

— Ако отивам някъде, да. Гугъл не е заместител на истинското знание. Запиши си го.

Щом Джен пристигна, избраха невзрачен едноетажен мотел, далече от шума от магистралата. Гибсън още не беше в състояние да се отпусне и реши да потича преди вечеря. Излезе от стаята си и кимна на Хендрикс, който беше изнесъл отвън дървен стол от стаята си и лениво пушеше.

— Ще се върна след час.

Хендрикс изръмжа и Гибсън затича в умерено темпо по улицата. Лятото бе настъпило; все още бе задушно, макар да минаваше шест вечерта. Той се отправи на юг към центъра и по път зърна „Съмит“ — класическа закусвалня с готова конструкция от неръждаема стомана и неонова табела в червено и зелено. Заведението беше обновено, но той бе готов да се закълне, че първоначално е било от веригата „Суингъл Фемили Дайнър“, много популярна през шейсетте години. Дюк би определил точно откога датира, но така или иначе си беше колекционерска рядкост. Гибсън вече знаеше къде ще се храни по време на престоя им тук.

При съда той сви надясно и се отправи на запад към залязващото слънце. Забави, като видя библиотеката, и продължи ходом, тъй като искаше да я огледа по-внимателно. Уебсайтът й се състоеше от една страница и съдържаше само информация за работното й време. Видял бе няколко снимки, но те не му даваха добра представа за разположението й. Най-вече беше любопитен да зърне онова, което можеше да се окаже база на един от най-търсените престъпници.

Като за бърлога на злодей видът й беше леко разочароващ. Библиотеката „Каролин Антъни“ беше красива тухлена сграда с очертани в бяло прозорци и главен вход. Беше отделена от улицата с добре поддържана морава, цветни лехи и ниски храсти. От едната страна на главния вход имаше яркочервен противопожарен кран, а от другата — чешмичка. Беше малко късче от стара Америка и също като сградата на съда беше някак не на място сред невзрачните дъсчени постройки наоколо.

Чешмичката едва течеше. Гибсън успя да пийне глътка вода, после обиколи библиотеката. Отстрани и отзад върху наклонен терен се простираше обществен парк с пейки, маси за пикник, тревисти поляни и каменен фонтан в центъра, изпращащ пулсиращи струи вода нагоре.

Напомни му за снимката със Сюзан и жабата. Това на свой ред извика в ума му нещо, което го бе смутило преди… Шапката… имаше нещо в тази бейзболна шапка на „Филаделфия Филис“. Какво пък толкова?, си каза. Трябвала й бе шапка да си скрие лицето и беше купила такава на „Филис“. Хайде, по-кротко, Шерлок Холмс.

И все пак мисълта продължаваше да го човърка. Напомни си, че трябва да се съсредоточи върху непосредствената задача: плана на библиотеката. Явно имаше три достъпа за влизане и излизане: главен вход, служебен за доставки и страничен, който водеше към парка. Сградата беше отделена от околните и предоставяше малко оправдания да се върти около нея. Като се прибавеше към това и фактът, че градът беше съвсем малък, всеки външен човек бързо би се набил на очи. WR8TH щеше да ги забележи, преди те да открият него.

Гибсън използва мобилния си телефон да провери онова, което вече знаеше — безжичният интернет на библиотеката не беше защитен с парола. Извървя половин пресечка, преди напълно да изгуби сигнала. Утре щеше да се върне с устройство за тестване на обхвата и да установи периметъра на уайфай сигнала. Но вече беше болезнено ясно, че WR8TH можеше да се включи в безжичния интернет на библиотеката, без да стъпва вътре — на практика без тя дори да е в полезрението му. Току-що бе станало ясно, че задачата им се усложнява. Ставаше не невъзможна, но по-мъчна.

Е, нищо не можеше да направи по този въпрос сега. Отново пъхна слушалките в ушите си и затича обратно към мотела, за да се обади на Ели преди вечеря.