Луиз Пени
Отровни думи (26)

Глава двайсет и четвърта

Главен инспектор Гамаш и комисар Брюнел вървяха към колибата, всеки потънал в собствените си мисли.

— Казах ви какво открих — заяви дамата, когато стъпи на верандата, — а сега е ваш ред. Какво си шепнехте с инспектор Бовоар в ъгъла като непослушни ученици?

Малко хора можеха да си позволят да нарекат главен инспектор Гамаш „непослушен ученик“. Той се усмихна. После си спомни онова, което блещукаше и им се присмиваше от ъгъла на колибата.

— Искате ли да ви покажа?

— Не, мисля да се върна в градината и да извадя малко ряпа. Разбира се, че искам! — каза комисар Брюнел през смях. Детективът я поведе към ъгъла, а по пътя погледът й шареше във всички посоки, възрастната жена крадешком оглеждаше всички шедьоври, покрай които минаваха. Накрая се спряха в най-тъмното кътче на колибата.

— Нищо не виждам.

Бовоар се приближи към колегите си и светна с фенерче. Брюнел проследи с поглед лъча — нагоре по стената, чак до гредите на тавана.

— Все още не виждам.

— Виждате — настоя Гамаш.

Докато чакаха, Бовоар си спомни други думи, оставени, за да бъдат намерени. Закачени на вратата на стаята му в пансиона тази сутрин.

Младият инспектор бе попитал Габри дали знае откъде се е взело парчето хартия, закрепено с кабарче за дървената врата, но той го бе погледнал недоумяващо и бе поклатил глава.

Бовоар бе прибрал листчето в джоба и бе събрал кураж да прочете написаното чак след първото си cafe au lait за деня.

и с мекотата на женското тяло

ще потуши треската ти с език,

Инспекторът се притесняваше. Но не толкова от мисълта, че откачената стара поетеса е нахлула в пансиона, за да остави послание на вратата му. Нито поради факта че не разбира нито дума. Най-много го тревожеше запетаята накрая.

Означаваше, че има още.

— Съжалявам, наистина не забелязвам нищо. — Гласът на комисар Брюнел върна Бовоар към колибата.

— Виждате ли паяжина? — попита Гамаш.

— Да.

— Значи виждате и това, което искам да ви покажа. Вгледайте се по-внимателно.

Отне един миг, но най-накрая изражението й се проясни. Дамата разшири очи, повдигна вежди учудено и леко наклони глава, сякаш така виждаше по-добре.

— Но там горе има дума, изписана в паяжината! Каква е? Woe? Как е възможно? Кой вид паяк може да направи такова нещо? — изрече възрастната жена, макар че явно не очакваше отговор, а нямаше и да получи.

В този момент иззвъня сателитният телефон. Полицай Моран вдигна и след миг подаде слушалката на главния инспектор.

— Oui, allo — каза Гамаш и се заслуша за няколко секунди. — Така ли? — Послуша още малко, огледа се из стаята и после пак вдигна очи към паяжината. — D’accord. Merci.

Затвори, помисли известно време, след което посегна към подпряната наблизо стълба.

— Искате ли аз да… — кимна Бовоар към стълбата.

— Ce n’est pas necessaire.^[1] — Възрастният детектив си пое въздух и започна да се изкачва по сгъваемата стълба. На второто стъпало протегна трепереща ръка към заместника си. Жан Ги се приближи и Гамаш вкопчи едрите си пръсти в рамото му. Щом се стабилизира, главният инспектор се протегна нагоре и побутна паяжината с писалка. Бавно, незабележимо за хората, които стояха долу, проточили врат, премести една от нишките.

— C’est ca — промърмори.

Слезе заднишком по стълбата и когато стъпи на твърда земя, кимна към ъгъла. Бовоар насочи лъча на фенерчето към паяжината.

— Как го направихте? — удиви се младият инспектор.

Съобщението се бе променило. В паяжината вече не беше изписана думата woe. Сега беше woo.

— Една от нишките се беше разместила.

— Но как разбрахте? — настоя Бовоар. Всички бяха разгледали старателно паяжината. Беше ясно, че не е изплетена от паяк. Изглежда, бе оформена от нещо като конец, може би найлонова корда за въдица, направена така, че да изглежда като истинска паяжина. Скоро щяха да я свалят и да й направят подробни тестове. Можеха да извлекат много информация от нея, макар че промяната в думата — от woe на woo — не правеше нещата по-ясни.

— Във временния щаб са пристигнали последните резултати. Анализи на пръстови отпечатъци, за които ще ви кажа след минута, но първо… Спомняте ли си онова парче дърво, което намерихме под леглото?

— На което беше издълбана същата дума, woe? — попита Моран, като се приближи към тях.

Гамаш кимна:

— По него имаше кръв. От жертвата според лабораторните анализи. Но когато я почистили, разбрали още нещо. Върху дървото не е била издялкана думата woe. Петното кръв е замазало буквите. Когато са го изтрили, отдолу е пишело…

— Woo — довърши Бовоар. — Значи сте преценил, че щом на едното място е тази дума, на другото трябва да е същата.

— Струваше си да опитам.

— Май предпочитам woe. — Бовоар отново погледна към паяжината. — Поне е истинска дума. Какво означава woo?

Всички се замислиха. Ако в този момент някой бе минал покрай колибата и бе надзърнал вътре, щеше да види група възрастни, които почти не помръдват, гледат празно в пространството и от време на време промърморват: woo.

— Woo — повтори Брюнел. — Не викат ли хората „вууу“, когато освиркват?

— Вууу? Не, казва се „ууу“

— Да не би да наричат така кенгурутата съкратено? — попита Моран.

— Кенгу-ву? По-скоро „ру“ — сопна се Бовоар.

— По дяволите — изрече Брюнел.

— Woo, woo — повтаряше си Моран едва чуто. Напомняше му за пронизителното „ту-тууу“ на влаковете, но се молеше да измисли нещо по-добро. Само че колкото повече произнасяше думата, толкова по-безсмислена му се струваше. — Woo — прошепна отново.

Само Гамаш мълчеше. Слушаше ги, но все се връщаше към другата новина в мислите си. На лицето му се изписа строго изражение, докато се питаше какво друго е станало ясно след изследването на кървавите отпечатъци от пръсти, свалени от дървото.

* * *

— Не може да остане тук.

Марк пъхна ръце под струята на кухненската мивка.

— И аз не го искам, но поне ако е наоколо, можем да го държим под око — напомни майка му.

Тримата погледнаха през кухненския прозорец. Възрастният мъж седеше на тревата отвън, кръстосал крака по турски, и медитираше.

— Какво искаш да кажеш? Как така „да го държим под око“? — попита Доминик. Свекърът й беше интригуващ човек. Излъчваше отчаяние, но в същото време бе неудържимо магнетичен. Ясно бе, че възрастният доктор някога е бил силна личност, която е упражнявала силно влияние над околните. И се държеше така, сякаш това не се е променило. В него имаше някакво старовремско достойнство, но и лукавост.

Марк хвана сапуна и затърка с него ръцете си чак до лактите — като хирург, който се подготвя за операция. Всъщност старателно отмиваше прах и гипс, с които се бе изцапал, докато нанасяше мазилка.

Работата бе тежка и определено трябваше да я свърши някой друг. Следващият собственик на новия хотел и СПА център. Така или иначе щеше да е необходима нова мазилка, тъй като самият той се справяше доста зле.

— Имам предвид, че около Венсан се случват разни неща — обясни Карол. — Винаги е било така. Той преминава през живота като славен и царствен кораб. Но няма никаква представа какво разрушение оставя подире си.

Може би отстрани не изглеждаше така, но тя постъпваше милосърдно. Спрямо Марк. Всъщност съвсем не бе убедена, че Венсан е нехаел за щетите, които е нанасял. С времето бе стигнала до извода, че мъжът й нарочно е задавал курс „право срещу хората“. Отклонявал се е от пътя си, за да ги смаже и унищожи.

Тя бе играла ролята на негова медицинска сестра, асистентка и момиче за всичко. Станала бе негов свидетел и в крайна сметка се беше превърнала в будната му съвест. Навярно затова я беше намразил. И тя него.

Отново погледнаха мъжа, който спокойно седеше на тревата в градината.

— Нямам нерви да се занимавам с него в момента — отсече Марк и си избърса ръцете.

— Трябва да го приемем у дома — настоя Доминик. — Той ти е баща.

Марк я погледна със смесица от насмешка и тъга:

— Май ти си поредната жертва. На чара му.

— Да не съм някоя наивна ученичка?

Марк внезапно спря. Осъзна, че жена му си е имала работа с най-богатите и манипулативни гадняри в канадските финансови среди. Но доктор Венсан Жилбер беше различен. В него имаше нещо омагьосващо.

— Съжалявам. Всичко това ми идва в повече.

Очаквал бе, че животът в провинцията ще е освежаваща глътка въздух в сравнение с алчността, страха и манипулациите във финансовите кръгове. Но откакто пристигна тук, се натъкна на труп, премести го, съсипа доброто име на семейството пред съселяните и бе обвинен в убийство. Сега се канеше да изрита светец от дома им, а и определено не бе свършил качествено работата с мазилката.

А листата дори още не бяха пожълтели.

Но дотогава сигурно вече щяха да са заминали. Щяха да си потърсят дом другаде с надеждата, че няма пак да се провалят. Прииска му се да се върне при по-малкото зло — познатия свят на бизнеса, където акулите дебнеха зад всеки ъгъл. Тук всичко изглеждаше приятно и спокойно, но всъщност не беше.

Погледна през прозореца за пореден път. Наблизо беше баща му, седнал с кръстосани крака на тревата в градината, а в далечината, на полето, пасяха два стари измъчени коня, едно подобие на лос и — на значително разстояние от тях — покрито с мръсотия животно, което досега трябваше да е станало храна за кучетата. Когато реши да се премести в провинцията, определено не си представяше нещата така.

— Знаеш ли, Марк е прав — обърна се Карол към снаха си. — Венсан намира път към хората, но винаги е чрез тормоз, обаяние или предизвикване на чувство за вина. Така или иначе, винаги постига своето.

— И какво е то? — поинтересува се Доминик.

Въпросът изглеждаше логичен. Защо тогава им беше толкова трудно да отговорят?

Звънецът на входната врата иззвъня. Тримата се спогледаха. През последните двайсет и четири часа бяха започнали да се боят от този звук.

— Аз ще отворя — заяви Доминик и бързо излезе от кухнята. Върна се само след минута, а след нея вървяха Стария Мъндин и едно момченце.

— Предполагам, че познавате сина ми — усмихна се гостът, след като сърдечно поздрави всички. — Хайде, Чарли, как те е учила майка ти? Какво трябва да кажеш на тези мили хора?

Зачакаха, докато момченцето размишляваше, после изведнъж им показа среден пръст.

— Всъщност това го научи от Рут — обясни Стария.

— Прекрасен пример, няма що. Да му предложа ли един скоч? — попита Карол.

По красивото мургаво лице на Стария Мъндин се разля усмивка.

— Не, Рут току-що го почерпи едно мартини. Гледаме да не смесваме различните видове алкохол.

Внезапно младият баща се огледа неловко, сложи ръце на раменете на сина си и го притисна към себе си.

— Чух, че е тук. Ако нямате нищо против…

Домакините го погледнаха объркано.

— Против? — попита Доминик.

— Доктор Жилбер. Забелязах го наскоро в гората. Познах го, но не знаех, че е ваш баща.

— Но защо не сте казали на никого? — възрази Доминик.

— Не е моя работа да се меся. Явно искаше да остане незабелязан.

Марк си помисли, че може би все пак тук, на село, всичко е много просто. Той самият усложняваше нещата. Бизнес средата някак си го бе приучила да вярва, че всичко е негова работа, а всъщност не беше.

— Не искам да го притеснявам — продължи Мъндин, — но се чудех дали ще е удобно да се срещнем с него. Да го запозная с Чарли… — Изрече го с видимо усилие, което явно му причиняваше болка. — Препрочитал съм няколко пъти книгата му „Създание“. Баща ви е велик човек. Завиждам ви.

Марк също завиждаше на младия мъж. Как докосваше сина си, как го държеше в прегръдките си. Закриляше го и го обичаше. Бе готов да се унижи в името на детето си.

— В градината е — отвърна.

— Благодаря.

Стария Мъндин се спря на вратата и се обърна:

— Имам инструменти. Може да намина утре да ви помогна. Малко помощ никога не е излишна дори на най-силния мъж.

„И главно, сине мой — ще бъдеш Мъж!“ Защо неговият собствен баща никога не му бе казвал, че малко помощ никога не е излишна?

Марк кимна, осъзнал напълно значимостта на това, което се бе случило току-що. Стария Мъндин бе предложил на семейство Жилбер помощ да изградят своя дом, а не да го напуснат. Защото баща му бе Венсан Жилбер. Проклетият му баща ги беше спасил.

Мъндин се обърна към Доминик:

— Впрочем, Съпругата каза да ви предам поздрави.

— Моля, предайте много поздрави и от нас — отвърна Доминик и след миг колебание добави: — На Съпругата.

— Разбира се.

Чарли и баща му се отправиха към градината, а домакините ги изпратиха с поглед.

Доктор Венсан Жилбер някак си бе станал център на вниманието.

Докато младият мъж и синът му се приближаваха към него, Венсан Жилбер отвори съвсем леко едното си око и надникна измежду дългите мигли. Но не към двете фигури, които тихо вървяха към него, а към трите силуета на прозореца.

„Помагай на хората“, така го бяха учили. И смяташе да направи точно това. Но първо трябваше да помогне на себе си.

 

 

В бистрото бе тихо. Неколцина селяни седяха на слънчевите масички отвън и се наслаждаваха на кафе, кампари и спокойствие. Оливие стоеше вътре, до прозореца.

— Мили боже, човек би си казал, че виждаш селото за първи път! — обади се Габри иззад бара, докато полираше дървения плот и допълваше бурканите с бонбони, от които често похапваше.

През последните няколко дни винаги намираше Оливие на едно и също място — край издадения прозорец, загледан някъде навън.

— Луличка? — Габри се приближи до партньора си и му подаде анасонова луличка, но той стоеше неподвижно, като омагьосан. Едрият мъж захапа тъмното желе, като започна от поръсения със захарни дражета край, както си му е редът. — Какво те измъчва?

Готвачът проследи погледа на Оливие, но не видя нищо неочаквано. Нищо, което заслужаваше внимание. Само клиентите на верандата, а малко по-нататък — селския площад. На него се мяркаха Рут и Роза, облечена в плетен пуловер.

Оливие присви очи, когато видя птицата. Обърна се към Габри:

— Онзи пуловер да ти изглежда познат?

— Кой?

— С който е патицата, естествено.

Вгледа се внимателно в Габри. Едрият мъж не можеше да лъже. Той дояде анасоновата луличка и си придаде възможно най-объркан вид:

— Нямам представа за какво говориш.

— Пуловерът е от моите, нали?

— Не се излагай, Оливие. Сериозно ли твърдиш, че с патицата носите един номер?

— В момента не, но когато съм бил малък. Къде са ми детските дрехи?

Габри мълчеше и мислено проклинаше Рут, която явно бе извела на разходка Роза, за да се изфука с новия й гардероб. Макар че не беше чак толкова нов.

— Казах си, че е време да се отървем от тях — призна готвачът. — Рут имаше нужда от пуловери и други топли дрехи, за да не настине Роза през есента и зимата, а аз се сетих за твоите детски дрешки. Така или иначе, за какво са ти? Само заемаха място в мазето.

— Колко ли пък място са заемали? — възрази Оливие. Усещаше, че вътрешно се разпада на парчета, а сдържаността му се стопява. — Как можа? — озъби се на Габри, който се отдръпна ужасен.

— Но ти сам си повдигал темата за изхвърлянето им.

— Аз, аз. Аз да ги изхвърля. Не ти. Нямаш право да постъпваш така.

— Съжалявам, нямах представа, че означават толкова много за теб.

— Ами да, важни са ми. Сега какво ще правя?

Русокосият мъж се вгледа в Роза, която се клатушкаше зад Рут. Старицата мърмореше безспирно на патицата. Един бог знаеше какво й казва. Оливие усети как в очите му напират сълзи, а гърлото му се стяга от силната емоция. Нямаше как да си върне дрехите. Вече не. Бяха изгубени. Изгубени завинаги.

— Искаш ли да ги взема обратно? — попита Габри и хвана ръката на партньора си.

Оливие поклати глава. Дори не можеше да си обясни защо е толкова разстроен. Имаше достатъчно много други причини за безпокойство. А и самият той наистина се бе замислял да се отърве от кашона със стари детски дрешки. Не го бе сторил досега само защото го мързеше и не знаеше на кого да ги даде.

Защо не на Роза? В небето прозвуча далечно крякане. Роза и Рут погледнаха нагоре. Над тях прелетяха ято патици, тръгнали на юг.

Внезапна тъга връхлетя Оливие. Край. Всичко си отиваше. Всичко.

Седмици наред селяните пътували през горите. В началото юношата ги подканял да побързат и от време на време хвърлял поглед зад гърба си. Съжалявал, че накарал семейството и приятелите си да тръгнат с него. Щял вече да е далеч напред, ако не били старците и децата. Но седмиците се точели и се редели ден след ден — всеки мирен и спокоен. Постепенно младежът позабравил тревогите си и дори бил благодарен, че има компания.

Почти спрял да поглежда през рамо. Тогава се появил първият знак.

Било здрач, но здрачът никога не си отивал. Нощта никога не се спускала напълно. Юношата не знаел дали някой друг е забелязал. Все пак имало само едно бледо сияние в далечината. На хоризонта. На следващия ден слънцето изгряло, но не напълно. Небето някак тъмнеело. Но отново само над хоризонта. Сякаш някаква сянка се прокрадвала от другата страна.

Тогава младежът разбрал.

Стиснал здраво вързопа и се втурнал напред, като пътьом подвиквал на всички да побързат. Хората с желание го последвали. Все пак ги очаквали безсмъртие, вечна младост и щастие. Били почти замаяни от радостно вълнение. А той се криел в тази радост.

Нощем светлините в небето започнали да растат. А денем сянката се протягала към пътниците.

— Това ли е? — попитала възрастната леля на момчето, когато изкачили един хълм. — Стигнахме ли?

Пред тях се ширнала вода. Докъдето погледът стигал.

А зад тях сянката ставала все по-дълга.