Сергей Лукяненко
Лордът от планетата Земя (46)

1. Орбиталната крепост

— Сигурно трябваше да се сбогуваме — загрижено каза Тери, когато флайърът ни набра височина. — Такъв обаятелен човек!

— Той е бивш роудър. Моралът им е поощрявал напускането без предупреждение — промърморих сънено аз, докато наблюдавах Ланс. Той насочваше флайъра някъде към планините… Искаше ми се да бях станал по-рано, за да поговоря с него — не ми се получи. Успях да заспя едва към заранта.

— Ланс, накъде летим?

— Съобщиха ми координатите на мястото в планините, където ще се приземи катерът. На това корито — той удари с юмрук по прозрачната стена на кабината, — няма да успеем да излезем извън атмосферата.

— Нима катерът не може да се приземи в града?

— Може.

Погледнах към Тери, която се беше облегнала на рамото ми. После въздъхнах и казах на Ланс:

— Гадничък ти е щабът, старче. Подличък. Не се ли сещаш накъде летим?

— Накъде?

— Към мястото, където кацна Белият рейдър. Там, където се намираше кварковата бомба. Където спасявахме Земята.

Ланс се обърна, погледна към приборите, към екрана, където светеше зелената нишка на курса. И изруга.

— Охо. Напредваш. Но не пред Тери, Ланс.

— Ще го изпратя… в отдалечен гарнизон… — без да отваря очи, обеща Тери. И се дръпна: — Значи наистина летим натам?

— Психологически натиск. Напълно в духа на Сеячите.

Ланс попита с виновен глас:

— Принце… да се свържа ли с тях? Да поискам ли друго място за излитане?

— Не. Не бива да ни изкарват от равновесие.

— Добре… Не съобразих каква е работата, принце. Кълна ви се. Просто не искам да се връщам там, където загина нашият Данко.

— Та той нали оживя? — Очите на Тери се разшириха от изумление.

— Нашият юнга загина, Тери — отвърнах тихо аз. — Сглобиха го наново… но той не си спомняше почти нищо от своите приключения.

— Да, разказвал си ми.

Премълчах си. За Тери Данко беше просто случаен епизод в одисеята на звездолета „Тера“. За нас с Ланс момчето беше член на екипажа, приятел, който се биеше редом с нас — и беше убит пред очите ни. Уви, възкресението се беше получило само при Христос, и то с помощта на баща му. Почти с удоволствие си повторих кощунствената фраза. Не вярвам в богове. Калпави богове се бяха оказали Сеячите… а други не си струва да се измислят.

— Ето го катера — промълви тихо Ланс. — Ще го накараме веднага да излети.

Долу, на свежата планинска трева, се белееше корпусът на малкия орбитален катер. До него стоеше пилот и… не можех да повярвам на очите си — пушеше! Стига, бе! Тютюнът все още се употребяваше.

Пред очите ми внезапно се извъртяха в последователност всички бъдещи събития. Изпросвам си цигара… пура… пурета от пилота. Стоим до катера, тровим се с никотин и водим учтив разговор, докато гледаме от планината към далечните градини на Алма-Ата. И пилотът мимоходом вмъква в разговора полубезсмислени фрази капани, които пренастройват психиката ми на нужната на Сеячите вълна. А в цигарата освен тютюн има още някаква гадост…

Ще имате да вземате. Усмихнах се ехидно. Слава на Бог, вече пет години не пушех.

— Знаеш ли, Ланс — казах почти весело, — вероятно излитането ще се отложи с петнайсетина минути. Ще се наложи да пообикаляме около катера, да поседим на тревата…

— Едва ли — усъмни се Ланс.

И естествено, правият се оказах аз.

 

 

Станцията на проекта „Сеячи“ се намираше в стационарна орбита. За съвременен катер с гравитационни компенсатори и анихилационни двигатели изминаването на двайсет и пет хиляди и осемстотин километра отнемаше петнайсет минути.

Ние пътувахме почти час. Катерът първо започна бавно, чудовищно енергоемко ускоряване над повърхността на Земята. Преминахме над Египет — триъгълните сенки на пирамидите лежаха на жълтия пясък така, както и преди хиляди години. После пилотът съобщи, че преминаваме над екватора, а аз попитах дали не се предвижда екскурзия над Антарктида.

След половин минута — очевидно пилотът се посъветва с началството — перченето приключи и катерът пое към станцията. Но и това не се оказа твърде бърза работа.

Станцията на „Сеячите“ бе оградена от почти три „пояса на безопасност“. Наименованието беше напълно условно: всъщност всеки „пояс“ представляваше сфера от множество автономни и взаимодействащи помежду си бойни станции. Някои от тях, както любезно ни съобщи пилотът, не надвишаваха размера на топка за тенис. Други достигаха стотина метра. И цялата тази армада искаше от нашия катер кодове, пароли, разрешения за влизане в поредната зона за безопасност, проверяваше съдържанието на катера.

Най-силно ме порази мътносиво кълбо, което приличаше на първия земен спътник с изпочупени антени. То се вмъкна в катера ни през обшивката, като при това леко се замъгли и изгуби контрастността си, след което отново стана материално, придоби ясни очертания. Кълбото бавно прелетя през пасажерския отсек на катера, надникна в товарния — вратата рязко се разтвори пред него — и се скри в кабината на пилота. Както ми обясни Ланс, контролната сонда използваше „темпорално прекъсване“, за да премине през бронята. Тя премина през обшивката на катера, като се гмурна в друга секунда, когато катерът още не се е намирал в тази точка на пространството.

Като че ли задрямах, изморен от демонстрацията на могъщество от проекта „Сеячи“. Това вероятно дори не беше спектакъл, предназначен за нас двамата с Тери, а бяха стандартни мерки за безопасност. Но в тях имаше нещо измъчено и демонстративно — като на военните паради в тоталитарните държави от двайсети век. А аз и без това не се съмнявах, че отбраната на станцията е надеждна. Та нали щом стереотипните Храмове на планетите-хроноколонии бяха неуязвими за каквото и да било оръжие, то същото можеше да се очаква и от главната база на „храмовиците“…

Самата станция изглеждаше доста по-прозаично от защитниците си. Огромно кълбо, мътносиво, обвито в мъгла. Приближихме се плавно към него и по катера сякаш премина вълна от топъл въздух. За миг, преди катерът да премине през безупречната монолитна обшивка — Сеячите не се занимаваха с обикновени люкове — аз забелязах, че кълбото стана въгленочерно с разноцветни светлинни петънца по бронята.

— Пуснаха ни в субективното време на станцията — гордо съобщи Ланс, доволен от ролята си на екскурзовод. — Иначе щяхме да преминем през нея като през мираж.

Обзорните екрани угаснаха. Разкопчах колана на седалката — незнайно защо, на Земята предпочитаха този древен способ за осигуряване на пътниците. Люкът на катера се отвори.

Пръв излезе Ланс, след него аз. Подадох ръка на Тери — разстоянието до пода не беше повече от половин метър, но той се оказа неприятно хлъзгав, като покрит с лед. После скочи Трофей, измяука недоволно и изкара нокти в опит да се вкопчи в метала.

Посрещаха ни. Четирима, облечени в същите черно-бели униформи като Ланс. С пистолети в ръцете — наистина само парализиращи. Но вероятно някъде през стените към нас бе насочено доста по-сериозно оръжие.

— Някой от вас има лазерен пистолет — сухо произнесе един от охранителите. — Дайте го.

Свалих от колана си кобура и го хвърлих на пода. Съобщих учтиво:

— Почти е разреден. За четирима няма да стигне… само за двама или трима.

— Сергей, командир Раймонд ви очаква. Принцесата и лейтенант Ланс могат да почакат в залата за гости — каза охранителят, без да реагира по никакъв начин на думите ми.

— Не. Ще отидем всички заедно — възразих аз. Просто ми се искаше да видя реакцията им на моето неподчинение.

— Добре — намеси се друг охранител. — Но ще се наложи да оставите животното.

Трофей се озъби. Дулата на парализаторите веднага се насочиха към него. Наведох се и го потупах по гръбчето.

— Всичко е наред, Трофей. Ще почакаш с тях, докато се върнем — казах му нежно. — Дръж се прилично, не убивай никого. На гости сме, ясно?

— Той частично разумен ли е? — с интерес попита охранителят.

— За частичността не съм сигурен. Нахранете го, обича печено месо. В краен случай яде и сурово.

— Ед, заедно с животното — в гостната. Останалите — в приемната на командир Раймонд — обърна се към въздуха първият заговорил ни охранител. И ние се понесохме през станалите безплътни стени — по същия начин като в Храмовете.

Честно казано, при подобен контрол над материята охранителите с техните пистолети бяха просто смешни.

 

 

Приемната или беше огромна, или просто изглеждаше така. Мързеше ме да отида до облечените в ален велур стени и да проверя дали наистина съществуват. Пък и не беше ясно как ще реагира на това охраната.

Освен тримата, които пристигнаха заедно с нас, в приемната имаше още двама. Бяха ги въоръжили прилично — бойни костюми с включени щит генератори и лъчемети в ръцете. Стояха от двете страни на висока, тапицирана с тъмна кожа врата, и стойката им не беше по-лоша от тази на войниците, които някога охраняваха Мавзолея.

Ланс ми прошепна в ухото:

— Познавам едно от тези момчета, обучавахме се в един взвод… Рядък идиот, но реакциите му са отлични.

Седнахме в удобните кресла насред залата. Командир Раймонд очевидно не бързаше да ни приема и това явно притесняваше охранителите. Те тъпчеха на едно място зад гърбовете ни и тихо разговаряха. Дочух: „Обявиха втора степен… нещо замислят…“.

Заслушах се. И се усмихнах, щом чух отговора: „Нашата група няма да я хвърлят в бой… само ако фангите окупират Плутон.

Това си е работа на оперативниците. А и Десантният корпус за какво е?“.

Психологията на редниците не се беше променила твърде за два века. Никой не бързаше да умира.

Охранителят до вратата направи крачка напред. Смяна на караула? Не, заслуша се за няколко секунди в нещо, предназначено само за него, и тържествено произнесе:

— Командир Раймонд Маккорд се извинява за принудителното забавяне. Предлага да проведе кратък разговор с принца на планетата Тар, разговорът ще носи личен характер. След това очаква в кабинета си принцеса Тери и лейтенант Ланс.

— Върви — каза ми тихо Тери. — Това може да се окаже интересно.

Кимнах и тръгнах към вратата. Охранителят я отвори пред мен и отстъпи встрани, но недостатъчно бързо. Рамото ми се плъзна по повърхността на полето щит, политнах настрани и трудно успях да запазя равновесие. Охранителят се усмихна. Наистина идиот.

Втора врата — също толкова разкошна, тапицирана с кожа. И вълна от топъл въздух — по-точно онова, което човешкият организъм възприемаше като топъл вятър. Кабинетът на Раймонд Маккорд бе изолиран от собствено хронополе.

Спрях се за секунда и се огледах. Стомана и стъкло. Излъскани метални стени, на които гаснеха, преливайки във всички цветове на дъгата, изключените току-що екрани. Почти невидими мебели — маса и няколко стола. Над масата бавно се въртеше холограмно изображение на станцията — полупрозрачно, с ясно различими прегради и цветни линии на комуникациите.

— Седнете, Сергей. — Раймонд се надигна от стола си, улови насочения ми към включения макет на станцията поглед, протегна към него ръка… И се усмихна:

— Нека работи, Сергей. Това е секретна схема, но аз ви вярвам.

Намръщих се:

— А ако фангите ме заловят? И ми сканират паметта? Раймонд, не ме правете на глупак. Това е лъжлив макет. За всички посетители, с надеждата, че някой от тях ще падне в ръцете на врага.

Раймонд въздъхна, махна с ръка над макета. Той изчезна. Раймонд седна на стола си и ме погледна замислено:

— Много ми се иска да поработя с вас, Сергей.

— Жалко, че желанието не е взаимно.

На живо командир Маккорд изглеждаше много по-млад. От него лъхаха бодрост, увереност, доброжелателност. Той се облегна на масата, наведе се леко към мен. Дланите му бяха старателно разперени настрани, позата не беше напрегната. Нима си мислеше, че тези психо-физиологически номера не са ми известни? Поза на доверие, поза на внимание… Нека си го мисли. Скръстих ръце на гърдите си, кръстосах крак връз крак. Максимално отрицание, затваряне в себе си, защита…

Маккорд се разсмя:

— Добре, Сергей. Разбрах. Няма да си играем с подсъзнанието.

— На такова примитивно ниво наистина не си струва.

— Тогава да поговорим откровено. Що за глупост е това с нападението над дома ви?

— Не са глупости, Маккорд. Домът ми е разрушен.

— Не е наше дело.

— А фангите?

Маккорд погледна към прозрачния плот на масата и аз видях как в него пробягват просветващи зелени черти.

— Според нашите детектори не лъжете. Или смятате, че говорите истината… Но проникването на фанги на Сомат е невъзможно, уверявам ви. В хиперпространството съществува бариера — тя изхвърля в реалния Космос всички тела, които идват откъм страната на фангите.

— Какви страни в Космоса, Маккорд! И като е тръгнало натам, защо пък фангите да нямат база в земната сфера на влияние?

Раймонд кимна. И неочаквано попита:

— Сергей, вие сигурно сте обиден от моя… натиск. И всички въпроси, свързани със сътрудничеството, са безполезни. Така ли е?

— Не — отвърнах аз, сам изненадан от отговора си. — Не съм обиден. Може би вашите сенси са поработили върху това… но аз нямам никакви претенции към вас. Струва ми се, че сега сте изпаднали в паника.

— Да. Затова и се хващам за отработените файлове.

Първият жаргонен израз от двайсет и втори век, който чувах от Маккорд, беше доста забавен. И доста обиден, за което командирът едва ли подозираше.

— И защо сте се вкопчили в мен, Раймонд? Защо ви е да привличате слабограмотен, не твърде добре владеещ оръжието младеж за своите операции?

— Защото вие сте принц на планетата Тар. И ако всичко се развие успешно за Тери — неин император.

— Толкова ли е важен Тар за вас?

— Да. Той е разположен в стратегически важен район… на границата с фангите. На острието на иглата, насочена към центъра на тяхната федерация.

— Оттук ли идва името?

— Да. Операция „Игла“. Ако Тар започне военни действия с подкрепата на съюзните планети — която ние ще осигурим — на фангите ще им се наложи да воюват на два фронта. Ще успеят да удържат на натиска на хроноколониите, почти сигурно е, че ще успеят. Но ударът на земния флот ще ги унищожи.

— Просто така, като в схемите на кадет Биглер… — промърморих аз.

— Какви схеми?

Усмихнах се:

— Ами такива… В двайсети век е имало един непризнат пълководец… Маккорд, не ме интересуват тактико-стратегическите планове на Земята. Може би наистина възнамерявате да постъпите така, може би просто искате да въвлечете хроноколониите и фангите във взаимна касапница. А самите вие да си седите отстрани, зад бариерата в хиперпространството… Не знаех за нейното съществуване.

— И на Земята малцина знаят за нея. Фангите знаят — преди един месец две техни ескадри бяха изхвърлени назад от скок към Земята. Мисля, че капитаните на корабите са се изненадали… са успели да се изненадат.

— И какво е станало с тях?

— В зоната, където бариерата изхвърля корабите, патрулира наша ескадра. И освен това тази зона е осеяна с автоматични бойни станции. Нито един от вражеските кораби не оцеля.

— Ясно. Маккорд, когато разговаряте с мен, трябва да имате предвид едно нещо: аз не знам нищо за конфликта между Земята и Фанг. И не съм сигурен, че в него Земята се намира на правилната страна.

Може би успях да го изненадам. Маккорд дори плесна с ръце полувъзмутено, полусмутено.

— Сергей, Земята е вашата родина!

— Някога моя родина беше страната СССР. И аз воювах за нея. Стига ми толкова сляп патриотизъм.

— Но вие можете да проучите цялата история на конфликта. Можехте да я узнаете още на Сомат, там има станция за хипервръзка.

— Имаше. Вие унищожихте дома ми.

— Пак ли? Когато принцеса Тери се съгласи да долети на Земята, ние оставихме в дома ви охрана, а в орбита около Сомат — патрулен кораб. Той предава на всеки час съобщение, че всичко е наред. Искате ли да се свържете с него?

— Когато се прибрах у дома, той беше разрушен. — Започвах бавно да освирепявам. — Роботите охранители откриха огън по мен. Вкъщи нямаше нищо, освен следи от погром.

— Нашите роботи не могат да стрелят по хора! Дори при защита, Сергей! Сигурен ли сте в думите си?

— Ако не беше щит генераторът, щях да се превърна в шепа пепел. В това съм сигурен.

— Сергей, това е грешка… — Раймонд прокара длан по масата, натискайки невидимите сензори. — Сега ще вляза във връзка с патрулния кораб… А пък ако роботите бяха стреляли по вас, никакъв щит генератор нямаше да им попречи. Вие притежавате стандартния модел, нали, от онзи кораб, който взехте от Храма?

— Да.

— Това е играчка в сравнение с огневата мощ на бойните роботи… А ето и отговора на кораба. Включвам връзката.

Чух тънък накъсан писък. После, след пауза, безличен глас:

— Патрулен кораб „Сомат-1“. Непланирано свързване. Докладвам: не са засичани прониквания на вражески кораби в границите на охраняваната зона. Обектът на планетата не осъществява връзка. Защитните роботи на планетата функционират нормално. Чакам заповеди.

— Прекъснете връзката — помолих аз. И го посъветвах ехидно: — Командире, отлетете на Сомат и вижте какво се е случило там. Изпратете някой от своите… оперативници. Но не се надявайте в орбита все още да е вашият „Сомат-1“.

— След половин час ще имаме цялата информация — отвърна Раймонд. — Ако думите ви се потвърдят… Да почакаме.

Кимнах.

— Още една молба, Сергей. Ако на Сомат е имало сблъсък с фангите, то аз не изключвам и тяхно проникване на Земята. Трябва да знаем подробности за случилото се.

— Каквото си спомня, ще ви го разкажа.

— Не става дума за това. Моля да ми разрешите да сканирам паметта ви.

Напрегнах се и попитах тихо:

— А ако откажа? Ще ме завлечете насила?

— Не. Отношенията с Тар са по-важни за нас. — Маккорд се извърна и тихо добави: — Във всеки случай така смятат в настоящия момент. Никой няма да ви завлече насила на сканиране. Обещавам ви. Мога само да ви помоля за помощ.

— Това опасно ли е? Сканирането.

— Не. Самият аз съм се подлагал десетки пъти, още когато бях оперативник. И вашият приятел Ланс, доколкото ми е известно, също.

Няколко секунди мълчах. После попитах:

— А ако се откажа от всичко? От сканирането, от операция „Игла“, от каквото и да е сътрудничество? Какво ще промени това?

— Тактиката на бъдещата война.

— Според вас тя е неизбежна? Доколкото знам, не е задължително „студената война“ да преминава в „гореща“.

— Сергей, преди два дни фангите заловиха в Космоса пътнически лайнер с деца. За нас това означава много. В миналия век Земята премина през генетично безветрие — няколко десетилетия взаимна несъвместимост между хората. Тогава по нормален начин се раждаха само няколко процента деца, останалите се създаваха изкуствено. Това наложи своя отпечатък върху всички ни… много силен отпечатък. Имаше своеобразен култ към детството, култ към семейството. Сега генотиповете са оправени, но психологията на хората не се промени. Никога няма да простят на фангите смъртта на децата. Ако съобщим за случилото се, войната ще започне веднага…

Маккорд забарабани с пръсти по масата. И продължи, повишавайки рязко тон:

— Затова сега изолираме родителите на изчезналите деца. Поставихме под карантина всички, които знаят за изчезването на лайнера, но не са способни да пазят тайна. Това обаче е временна мярка — само за да се отложи началото на войната. Разполагаме с две или три седмици, и то само ако не се разбунтуват собствените ми оперативници. След това ще се пролива кръв — и червена, и жълта…

— Фангите жълта кръв ли имат?

— Да. Кехлибареножълта.

Мълчах. Не ми пукаше за разноцветната кръв. И лайнерът с децата, и психологията на двайсет и втори век — това не бяха мои грижи. Планетата Сомат… или Тар, ако щете, можеше да обяви неутралитет. Воювайте…

— Сигурен ли сте, че децата са загинали, Раймонд?

Той ме изгледа недоумяващо:

— Наистина не знаете нищо за фангите. Искате ли да получите цялата информация? Дори настоявам за това. Изгледайте видеото, изслушайте разказите на очевидците, а после решавайте на чия страна сте.

— Добре — буквално против волята си отвърнах аз. Точно така се попада в нежелани ситуации — когато решиш да научиш цялата истина.

— Радвам се, че не се криете от реалността… — Маккорд се усмихна леко. — Ще ви заведат в информационната зала. Заедно с Тери и Ланс, ако желаете. Мисля, че на тях също ще им бъде интересно.

Свих рамене и станах от стола.

— След час ще ви чакам отново, Сергей. Мисля, че дотогава ще се изясни и ситуацията на Сомат.