Сергей Лукяненко
Лордът от планетата Земя (19)

4. Рейд

Когато диафрагмата на люка се раздели и катерът плавно излетя от хангара, Даниил се обърна.

На екрана за заден обзор се виждаше корабът, който се отдалечаваше бързо. Сребристото кълбо, вкопчило се в земята чрез десет дебели опорни колони, оградено от пръстен повалени и обгорели дървета, напомняше за Храма на Сеячите. Впрочем така, както евтин малолитражен автомобил прилича на луксозен „Ролс-Ройс“…

— Ето сега вече наистина вярвам, че не се намираме на Земята — прошепна момчето.

Кимнах. Издигащото се зад кораба слънце имаше цвета на мътна мед и бе два пъти по-голямо от земното светило. По истински размери, разбира се, се различаваше още повече. Звездата Шор-17 представляваше типичен червен гигант.

— Винаги съм знаел, че с мен ще се случи нещо… такова — продължаваше Даниил.

Всички ние в детството си вярваме в своята неповторимост. Точно нас очакват изумителните пътешествия и древните клади, прекрасните принцеси и страшните чудовища. Може би е добре, че толкова бързо забравяме детските си мечти. Иначе не всички биха намерили в себе си сила да живеят.

Ланс, който седеше в седалката на пилота, изрече полугласно:

— Ернадо, благодаря, излязохме от зоната за защита. Включвай генератора.

В холограмната мъгла на видеокуба изникна розов купол, който обграждаше кораба. Неутрализиращото поле, изключено за момента на нашето излитане, отново прикриваше звездолета.

Даниил погледна като омагьосан към видеокуба. После отмести поглед към Ланс. Попита:

— Той не разбира ли руски, капитане?

— Не. Ние говорим на стандартен галактически, който е основен език на хуманоидните планети. Между другото, когато разговаряме неофициално, можеш да ме наричаш Сергей. Иначе има опасност да забравя собственото си име.

— Добре. Тогава вие ме наричайте просто Данко — отвърна сериозно момчето.

Кимнах.

Даниил отново погледна към Ланс и рече полугласно:

— Той е съвсем като човек, нали? А онзи, сивокожият, веднага си личи, че е извънземен.

— Той се казва Редрак.

Данко изведнъж се захили. Улови пълния ми с недоумение поглед и поясни:

— Редрак. Спомних си вица… За фамилията Блюхер, която не се превежда от английски.

С усилие сподавих смеха си. Помнех вица и веднага схванах връзката. Кой знае защо, на никоя друга планета вицовете не бяха толкова разпространени, колкото на Земята… Но трябваше да поставя Даниил на мястото му.

— Слушай ме внимателно и помни, юнга — казах аз.

Данко веднага се сви изплашено.

— В галактиката има хиляди планети, населени с хора. Понякога те много приличат на земляните, често мнозина се различават от нас. Сивата кожа е дреболия в сравнение с розовата хитинова обвивка или иглената козина. Но всички ние произлизаме от един общ източник — всички сме създадени от Сеячите. Повечето жители на различни планети са генетично съвместими. Разбираш ли ме?

Момчето кимна неуверено.

— Срещал съм много имена, които за землянина звучат твърде забавно. Но не бива да се шегуваме с тях. Дори само заради собствената си безопасност. Земята и без това не е твърде уважавана планета. Разбра ли?

Данко кимна бързо и изрече с жалостив глас:

— Няма повече…

Ланс незабележимо ми намигна. Не беше разбрал смисъла на разговора, но не се нуждаеше от превод за строгия ми тон.

— Учите кадета на учтивост ли, капитане?

— Налага се.

— Полезно занимание… По спирала ли ще летим, капитане?

— Да. Разбираш ли какво търсим?

— Чужд кораб.

— По-скоро следата му. Шансовете не са големи, но си струва да опитаме.

Летяхме ниско, на двайсетина метра над дърветата. Скоростта на полета пречеше да се разглежда каквото и да било в подробности, но ние така или иначе не разчитахме на зрението си. Работеха детекторите за търсене, преглеждаха горския храсталак във всички възможни диапазони. Струпване на метал, топлинно излъчване, източник на радиоактивност — всичко това можеше да ни отведе до следа.

— Капитане — тихо ме повика Данко. — Капитане…

Погледнах момчето. Господи, ама той продължаваше да изглежда като набит… Може би бях избрал твърде суров тон.

— Какво има, Данко?

Той леко се поободри.

— Капитане, а защо Земята не е твърде уважавана планета? Заради това, че непрекъснато воюваме, нали?

Леко потрепнах. Какъв съм идиот… Та нали е достатъчно да разбера от Даниил за случилото се през последните две години в нашата обща родина…

Живот на ръба на нищетата, електроенергия по три часа на ден, замръзващ през зимата апартамент… Това е за онази част, към която принадлежеше Даниил.

Вили на черноморското крайбрежие, многоетажни имения, огледалните витрини на супермаркетите. Това е за другата…

Етапът на първоначално натрупване на капитала. Законите на историята, дявол да ги вземе всичките!

И още — гори, където не ходят на разходка, а за да берат гъби и горски плодове, просмукани с химикали. Заравяне на токсични отпадъци, докарани от богатите, порядъчни страни. Сменящи се едно с друго правителства. Безкрайни конфликти на непризнатите граници. И престъпност — навсякъде, от училището, където учеше Даниил, до улиците, опустяващи с падането на мрака.

Свят, от който ти се иска да избягаш. Свят, където само децата вярват във възможността за бягство. Но същевременно са абсолютно уверени, че където и да се озоват, там ще царуват същите закони. Правото на силния. Правото един да решава за мнозина. Правото за непоклатимост на лъжливата истина.

Нима исках Данко да запомни и този свят такъв? Със строгото мъмрене на поредния началник, с окичени с оръжие супермени. С презрение към собствената му планета.

— Това е дълга история, малкия — казах нежно аз. — Но работата съвсем не е в това, че сме по-лоши от другите.

Момчето бързо кимна. Сякаш се съгласяваше с това, че няма да получи никакви обяснения…

Въздъхнах и се извърнах наполовина към него.

— Всъщност имаме време — заявих аз. — Та така, всичко започнало преди милиони години. В нашата галактика съществувала цивилизация, която се наричала Сеячите. Повече от всичко обичала да воюва… и да създава нов живот.

… Говорех, като се стараех да подбирам по-прости думи. За Сеячите, които преди изчезването си оставили зародишите на живот на всички кислородни планети. За Храмовете-маяци, които позволяват на възникналите цивилизации да летят от планета до планета. За Земята, на която, незнайно защо, не бил построен Храм. И за клеймото, знак за непълноценност, което по тази причина било лепнато на нашия свят.

Разказах му за принцесата от планетата Тар, която, следвайки древния обичай и свой полудетски каприз, ме беше обявила за свой ритуален годеник. За подаръка й — пръстен, съдържащ в себе си устройство за хиперпреход. И за това как ме беше повикала на помощ — да спася света й, попаднал в капана на своите собствени традиции. За Ернадо, който ми беше станал учител.

Данко ме гледаше с пламнал поглед, когато му описвах бягството от двореца с флайър с неработещ двигател, срещата с Ланс в базата на имперските ВВС. Затаи дъх, когато му разказах за дуела с Шорей — самоуверения супермен, управник на Гиарската федерация. И стисна юмручета, сякаш се канеше да се хвърли в бой, когато му обясних защо съм бил принуден, след като вече съм станал принц, да се отправя в доброволно изгнание, в търсене на планетата, която я няма, нашата родина — Земята.

— Значи вие сте принц? Господар на цяла планета? — промълви най-накрая той.

— Формално. Докато Земята я няма на звездните карти, аз съм скитник. Пришълец отникъде.

— Няма значение… Та нали ще намерите Земята?

— Не знам. — Сякаш бях достигнал до невидима граница в откровеността си. Психокод, заложен в съзнанието на момчето? Глупости… И въпреки това казах: — Може би ще се върна заедно с теб.

Стори ми се, че думите ми като че ли не зарадваха особено Данко. Но той не успя да каже нищо.

— Селище отпред — каза Ланс и леко промени курса.

— Сега ще прелетим над село — преведох на руски аз. Докоснах управляващия панел, превключих страничните екрани на обзор на пространството под катера. Данко потрепери — създаваше се впечатление, че внезапно сме се килнали на една страна. Под нас се стелеше сивкаво-кафявият килим на гората. На дневна светлина той изглеждаше също толкова негостоприемно, колкото и през нощта.

— Намали скоростта до двеста — наредих аз. — Иска ми се да огледам аборигените.

Миг по-късно гората започна да оредява. Появиха се изгорени голи места, квадратчета на полета, засадени с някаква житна култура. Изгаряне на стърнища — един от най-примитивните начини за добив на храна.

После полята свършиха. Мярнаха се върволици от огради, малки конусообразни колиби, напомнящи по нещо на африканските. Между тях, застинали в най-чудновати пози, притиснати към земята, хора гледаха към небето. Имаха дълги кожени наметки, неочаквано бяла кожа и сламеножълти коси.

— Типична хуманоидна реакция на непознат летящ обект — поясни Ланс. — Учихме основи на контактологията. Ако тук намерят ценни руди или екзотични полезни растения, планетата бързо ще се цивилизова. Някой развит свят ще установи над нея протекторат.

Селото остана назад.

Контактология, протекторат, екзотични растения… Мозъкът ми преобразува стандартния галактически език в разбираеми за мен думи. За Данко те вероятно биха звучали като наука за контактите, опека, редки треви… А за по-умен от мен представител на земляните понятията щяха да са още по-сложни — и вероятно щяха да предават по-добре истинския смисъл на галактическия език…

— Сега виждаш, че това не е Земята — иронично казах на Ланс. — Двамата с Данко по нищо не приличаме на този народ.

Ланс кимна безмълвно.

По нищо не приличаме… А така ли е? Цветът на кожата и косата са подробности, както сам бях обяснил на Даниил. Важното е нивото на развитие на технологиите. И в това отношение Земята е също такава изостанала планета, като този негостоприемен свят, въртящ се около студената звезда Шор-17. Над нас също могат да установят протекторат. И да започнат разработка на урана — в Космоса той се цени не по-малко, отколкото у нас. Ще изнасят паунови пера и китайска коприна, индийски подправки и древни картини. Междувременно ще „цивилизоват“ Земята, ще прекратят дребните ненужни войни, а вместо това ще започнат да вербуват младежите в армията на планетата покровител…

А може би неописуемо ни е провървяло, че на Земята няма Храм? Развиваме се сами, без да се чувстваме по-нисши. Стремим се към звездите, без да предполагаме, че можем да се окажем в дългата редица изостанали светове, които не представляват интерес за никого… Струва ли си да търся Земята, да проправям към нея широк път вместо настоящата криволичеща пътека? Не е ли по-добре да се върна на нея заедно с Даниил… или поне да прекратя търсенето, заради което в бъдещето ще ме проклинат хиляди поколения земляни?

— Още едно селище. — Гласът на Ланс ме откъсна от мислите ми. — Покрихме кръг с радиус от сто километра около кораба. Никакви следи…

— Продължаваме търсенето. — Казах това не само на Ланс, но и на самия себе си.

Длъжен бях да намеря Земята. Дори само затова, че през нея вече беше преминал мошеник, който бе купил плутоний и титан за няколко евтини технически новости. И Данко, обикновено момче от Земята, неслучайно се беше озовал край кораба ми. Някой се бе включил в играта, в която награда беше Земята. И по-добре тя да е протекторат на Тар, който дължеше свободата си на един землянин, отколкото на който и да е друг свят. Може и да не стана управник на Тар, но принцесата никога няма да причини зло на моя свят.

Ще намеря Земята — или ще загина. Тук става дума за нещо повече от любов. Това е животът на Земята, която бе родила мен и всичко, което ми бе скъпо. Ще убивам и ще нарушавам непоколебимите галактически закони, може да стана предател и палач. Но Земята трябва да остане свободна. Паметта на милионите предци, солената вода на земните океани в кръвта ми — това никога няма да ми позволи да отстъпя.

— Отново село! — обърна се възторжено Данко към мен и пак се залепи за екрана. Искрено се наслаждаваше на случващото се. — А тези се разбягаха, страхливци…

Ланс ме погледна с усмивка. Попита:

— Даниил е изпаднал във възторг?

Кимнах. Нещо ме накара да застана нащрек…

— Красив език имате, принце. Неразбираем, но е приятно да се слуша. Дори ми се иска да го науча…

— Аз бих научил руския само заради това, че го говори принц… — пошегувах се по навик аз и внезапно млъкнах, щом осъзнах какво ме е притеснило. — Обръщай към селището, Ланс!

Пилотът първо изпълни заповедта с такава скорост, че кълбото на гравитационния компенсатор се сви, поглъщайки допълнителното пренатоварване. Данко застена — за него дори половината „же“ допълнително пренатоварване се бе оказало прекомерно. И едва след това Ланс попита:

— Какво има, капитане?

— Двойкаджия — процедих аз, преодолявайки затисналата ме тежест. — На какво са те учили в офицерския корпус? В това село жителите реагират нестандартно на появата на катера! И преди са виждали летящи машини!

— Разбрах.

Катерът увисна над конусообразните колиби. Кълбото на гравитационния компенсатор бавно се разширяваше, изсипвайки върху нас събраната гравитация. В покрайнините на селото се виждаха няколко фигурки, които стремително се отдалечаваха към гората. Жени с деца, отряд възрастни мъже с копия… Двама здрави аборигени, придържащи изнемощял старец.

— Парализаторът към онези тримцата, Ланс! Това е старейшината, той трябва да знае много!

От дъното на кораба се изстреля почти невидим син лъч. Изостаналите бегълци паднаха на земята.

— Обездвижих всички, капитане. За всеки случай, да предотвратя нападение…

— Три плюс, пилоте. — Подхванах под мишница едва помръдващия Данко. — Спускай се.

Люкът на катера се отвори и аз се измъкнах навън, като с усилие носех на ръце натежалото момче. Пренатоварването изчезна. След нас изскочи Ланс, който сякаш не забелязваше нарасналата гравитация. В ръцете му се поклащаше куфарчето на лингвенсора.

Отдалечихме се на няколко крачки от катера и тежестта ни отпусна. Данко веднага се измъкна от обятията ми, поклати глава и попита:

— Какво беше това, Сергей?

— После ще ти обясня. Стой зад нас, ясно ли е?

Затичахме се покрай колибите по отъпканата глинеста почва.

— Ето ги, капитане!

Спряхме пред неподвижните фигури. Старецът и двамата стражи, проснати на земята.

— Активирай стареца, Ланс.

Ланс се наведе над предполагаемия старейшина на селото и прокара над тялото му малък черен диск. Старецът се размърда. Ланс бързо отвори куфарчето на лингвенсора, набра нещо на клавиатурата. Каза с извиняващ се тон:

— В паметта на машината има само един диалект от тази планета. Надявам се да е достатъчен…

Наведох се над стареца и казах:

— Дойдохме с мир и няма да нараним никого от вас. Не ни нападайте първи и всичко ще бъде наред.

Лингвенсорът издаде поредица от отсечени лаещи фрази. Старецът се надигна с усилие и заговори на същия груб, неприятен език. Лингвенсорът преведе:

— Демони, дошли от небето и говорещи с думите на планинските варвари. Какво искате пак от нас? Обещахте да си идете завинаги!

Двамата с Ланс се спогледахме.

— Прав бяхте, капитане. Тук вече са били и преди нас!

— Разпитай го, Ланс. Нужна ми е цялата информация. Цялата, накуп, дори ако се наложи да му изпържиш мозъка.

След леко забавяне Ланс кимна.

— Слушам, капитане.

Данко ме дръпна за ръкава.

— Сергей… а ние какво искаме да научим?

— Разбираш ли — с възможно най-невинен тон отвърнах аз, — ние търсим едни наши познати, които трябваше да долетят на планетата преди нас. Много се притеснявам да не се разминем.

Данко кимна. И се зае с искрено любопитство да разглежда проснатия недалеч абориген, така и неизпуснал от ръцете си късото копие и меча от напомняща бронз сплав. После момчето погледна към моя меч, висящ в ножницата на гърба ми. Изглежда, че вечерта щеше да ми се наложи да му обяснявам принципа на действие на плоскостното оръжие…