Сергей Лукяненко
Лордът от планетата Земя (25)

3. Цената на мълчанието

Кацнахме на схедмонския космопорт на ръчно управление. Това беше нещо като висш пилотаж — да приземиш кораба сам, когато на планетата има съвсем новичък космопорт с всички системи за автоматично кацане — от дистанционни управления и ракетни буксири до експериментални устройства за принудително кацане в гравитационен лъч.

Ако обикновеното кацане на почти празен космодрум или в просторите на ненаселена планета представлява лесна задача дори за начинаещ пилот — важното е да има резерв от свободно пространство за намаляване на скоростта — то кацането на бетонно петънце с размери, надвишаващи само два пъти и половина диаметъра на кораба, е сериозно изпитание дори за майстор. Въпреки малко по-ниската от обичайната гравитация.

Маневрите извършваше Редрак. Той седеше в седалката си с черен заглушаващ шлем, покриващ цялото му лице — нямаше време дори за бегъл оглед на многобройните пултове и екрани. Най-важната информация се проектираше върху вътрешната повърхност на шлема, а речевият синтезатор я повтаряше в наушниците му. От главния пилотен пулт бяха издърпани допълнителни конзоли, покрити със стотици сензори за директно управление на двигателите. При обичайни условия те не се използваха — всяка тяхна команда можеше да бъде дублирана с натискането на няколко клавиша върху основния пулт. Но сега Редрак нямаше време да натиска няколко клавиша. Той управляваше двигателите на сляпо, като докосваше сензорите с отработени години наред движения — така свири пианистът, без да поглежда клавишите.

Задачата на Ланс беше малко по-проста. Той контролираше работата на главния реактор и двигателите, като подаваше гориво и охладител на дюзите — на каквито и безумни натоварвания да подлагаше кораба Редрак, резервът не биваше да се губи.

Клен почти лежеше — седалката му бе отпусната максимално назад и той можеше да вижда всички екрани — като се започнеше с главния, заемащ половината таван, и се приключеше с видеокуба, който светеше над дясната му ръка и предаваше оптична картина на приземяващия се кораб. Длъжността, която си бе избрал Клен, носеше доста общо название — пилотажен тактик — и бе от рода на онези екстри, които в определени ситуации се превръщат в абсолютна необходимост. Фактически клениецът управляваше всички маневри на кораба при критични моменти в полета.

— А-три — рече тихо Клен. — Пауза. Пауза. В-четири. Пауза. Забавяне. Още малко. А-едно, съвсем мъничко…

Командите, давани от Клен, приличаха на бълнуването на пиян шахматист. Вероятно не само за мен, но и за Ланс хаотичното редуване на номерата на маневриращите двигатели и абсолютно произволните по форма съвети беше неизпълнимо и почти неразбираемо. Но Редрак Шолтри наистина се оказа пилот от висша класа. Това се усещаше по гласа на Клен — в началото леко напрегнат, бавен, а сега уверен и бърз.

Ернадо, който заемаше не твърде сложната длъжност навигатор, засега скучаеше. Щеше да се включи само ако Редрак решеше да издигне кораба над атмосферата и да започне втори опит за кацане. По-скоро хипотетичен случай.

И в момента само двама души на кораба бяха абсолютно излишни. Аз и Данко. Капитанът и юнгата. Нямаше никакво значение, че пултът, зад който бяхме настанили момчето, тайничко бе изключен от линията за активно управление, а моят, капитанският, можеше да отмени която и да е заповед на Редрак или Клен. Аз така или иначе не възнамерявах да се намесвам в управлението и да демонстрирам на екипажа ученическите си познания.

— Д-четири — диктуваше Клен. — Д-пет, д-шест два пъти. Д-седем! Добре, преминахме… Пауза. Намаляваме до нула…

Изключен от връзката с останалите, тихо обяснявах на Данко смисъла на случващото се. Поне за това знанията ми стигаха.

— Сега екипажът работи по схемата за боен пилотаж. Има още и боен-боен или дуелен. Тогава аз и ти, и всички, които не участват в маневрирането, тоест Ернадо и Ланс, ще контролираме системите за защита и нападение… Разбра ли методиката на космическия бой?

— Да, Редрак ми обясни. — Гласът на Данко в канала за двустранна връзка потреперваше от възбуда. — Сър… Капитане, а онзи екран в центъра на пулта картина отгоре ли излъчва?

— Да. Главният пултов екран сега показва космодрума от височината на нашия полет. Тя е малко под три километра. Площадката, на която кацаме, е очертана с червена прекъсната линия.

— Аеронавигационни светлини?

— Не, просто подсказка за корабния компютър. Светлинните маяци съществуват, но на практика не се използват.

— Тук имам толкова много кораби… Ако Редрак сбърка, ще се врежем ли в тях?

— Не и на този космодрум. Ще ни прихванат с гравитационен лъч и ще ни свалят на посоченото място. Всичко ще приключи с малка глоба… и огромен срам.

Данко замълча за миг, като разглеждаше неподвижните силуети на корабите, запълващи огромното, бавно приближаващо се поле. Сфери и пури с различни размери, конуси и цилиндри, дискове и пирамиди, комбинации от всички известни фигури. Кораби от най-различни планети, от всички съществуващи класове — от леки спортни яхти до бойни крайцери. Разстоянието и леката мъгла изглаждаха детайлите и корабите изглеждаха като комплект нагледни пособия по стереометрия, разположени в шахматен ред на масата. Космопортът на Схедмон бе един от най-големите в галактиката — планетата служеше като междинен пункт между суровинните колонии, които нямаха Храмове, и основните светове в галактиката. Тук корабите идваха, за да се заредят с гориво или да се ремонтират, а екипажите получаваха време за отдих преди директния полет в хиперпространството — от Храма на Схедмон по сигнала от Храма на своята планета.

Освен това от незапомнени времена Схедмон беше търговски и културен център на този район от галактиката.

Пък и, честно казано, цялата околност на космопорта представляваше голям и уважаван вертеп, който предоставяше развлечения за всеки вкус…

— Капитане, нямаше ли да е по-лесно да кацнем с гравитационния лъч? Нямаше да се наложи да маневрираме толкова…

— Данко, ти някога карал ли си колело без ръце и със затворени очи?

— Карал съм — с ясно забележима гордост отвърна момчето.

— А защо? По-лесно щеше да е да държиш кормилото и да гледаш пътя…

— Разбрах…

Клен продължаваше да бърбори своите буквено-цифрени комбинации много бързо и вече без никакви добавки. Корабът увисна на петдесетина метра над площадката за кацане.

— Нула-нула, стоп на маневрените, тяга минус нула две. Тангаж нула, отклонение нула… тяга минус четири… Задържаме, минус пет, а не четири! Задържаме… Подпори. Гравикомпенсация. Минус десет! Стоп двигатели, минаваме на резерва… Дистанция плюс едно, допиране…

Корабът леко се разлюля, докосвайки пистата.

Редрак бавно свали от главата си черния шлем. Допълнителните конзоли на пулта му се плъзнаха встрани с тихо жужене. Светлинките на компютърните панели започнаха да мигат в жълто и зелено. Лицето на Редрак ми се стори почти непознато — по него нямаше и следа от предишната недоверчива напрегнатост. Само гордост, пълноправната гордост на човек, който е направил почти невъзможното.

— Кацнахме едно към едно — рече с удовлетворение той. — Отклонение в рамките на сантиметър!

Клен кимна и се надигна от седалката си, като протегна ръка на Редрак. Пилотът я стисна без колебание. Изглежда, обичаите на планетите им съвпадаха напълно със земните.

— Ти си пилот — рече просто Клен.

— Ти си тактик — отвърна му Редрак.

Гледах ги замислено. Пред мен сякаш се разкриваше нещо ново, необичайно. Никога не бих си и помислил, че клениецът може да се зарадва на нещо друго, различно от военна победа, и че Редрак е способен да преодолее втълпената му чрез хипнокодиране подозрителност.

Излизаше, че всичко е възможно.

Дори за Клен животът не се свеждаше единствено до безкраен двубой в името на родната планета. Дори за него имаше просто работа — обичайна работа, в която можеше да вложи всичките си сили, и приятели — онези, с които стоеше рамо до рамо по време на тази работа.

— Благодаря на всички — казах, като се надигах от седалката. — Два часа за уреждане на формалностите и митническия оглед. После почивка… Препоръчвам разходка из местните вертепи.

Редрак се усмихна. Ланс кимна разбиращо. Ернадо сви рамене. Клен попита:

— Присъствието ми може ли да се окаже полезно?

— Може би — отвърнах, без да прикривам скептицизма си.

— Търсим Белия рейдър?

— Човекът, който трябва да е заинтересувал екипажа на Рейдъра.

— С удоволствие ще се разходя из подозрителните места на Схедмон.

Погледнах замислено към Данко.

— Ще се разходим из бардаците без теб, кадет. Разбрахме ли се?

Момчето се напрегна и рече обидено:

— Аз също съм член на екипажа. А ако има стриптийз, мога и да се обърна.

Първи се засмя Ланс. После останалите. Само Редрак се усмихна едва-едва, но неочаквано каза:

— Момчето е право, капитане. То има право да дойде — по устав. Всеки член на екипажа има право на отдих след полет, който е продължил повече от пет дни.

— Добре.

Погледнах изкосо Ернадо. Но всичко беше наред — не открих ни най-малка следа от предишната студенина.

— Ернадо, преди да слезете от кораба, дайте на кадета парализиращ пистолет. И му обяснете как да борави с него.

 

 

… Изкопаният в мекия варовик проход бе тесен и доста криволичещ. Тук-там от тавана капеше вода, събираше се на пода в малки кристалночисти локвички.

— Основното достойнство на ресторанта „Пещерата“ — философстваше Редрак, — е изобилието от входове и изходи. Има много прилични, с асансьори и ескалатори, а има и такива — с всичко необходимо за романтиците… Дори с петна от кръв по стените, там, където са очистили някого. Петната редовно се дооцветяват…

Данко предпазливо ме хвана за ръката. Очевидно ме смяташе за по-голяма гаранция срещу неприятности от пистолета парализатор, който заемаше законното си място в кобура на кръста му.

Коридорът свърши доста неочаквано: с поклащаща се многоцветна холограмна завеса. Кой знае защо, очаквах масивна врата от дърво или метал.

След като минахме през илюзорното „перде“, се озовахме в прохладния полумрак на малка зала. Каменните стени, по които проблясваха искриците на кристални примеси, нисък, неравен таван… Леко облагородена пещера, обзаведена с масивни мебели и осветена от фалшиви „факли“, тясна и дълга, с многобройни ниши разширения, в които се спотайваха ниски кръгли масички. Заетите не бяха много.

— Твърде рано? — попитах.

— Напротив, късно. Веселбата продължава от вечерта до зори. По обяд тук винаги е тихо, дори местните се осмеляват да надникнат.

Заехме една от празните маси, около която имаше само три стола. Днес екипажът ни отдъхваше на две групи, които „не се познаваха“. Поне дотогава, докато е възможно.

Бях абсолютно сигурен, че ресторантът се обслужва от сервитьори. Но никой не бързаше да доближи масичката ни. Затова пък във въздуха се появи светещ надпис на стандарт, който ни приканваше да изречем на глас желаните ястия или да поискаме препоръчаното меню.

— Обслужването е на ниво кафе автомат — въздъхнах.

Редрак сви рамене.

— Уви, капитане… Малцина са желаещите да работят като сервитьори в ресторант, където всяка седмица избухват престрелки. Затова пък кухнята тук е великолепна.

— Можеха да монтират генератор за неутрализиращо поле — отбелязах аз.

— Тогава щеше да се изгуби цялата романтика на „Пещерата“. Тук идват тъкмо защото има риск да не се върнат.

Изборът на ястия предоставих на Редрак и Данко. Повече ме интересуваха посетителите. Полускритите в каменните ниши маси не позволяваха да ги разгледам достатъчно ясно, но засега нямаше нищо интересно. Двама младежи на десетина метра от нас, които твърде нежно се притискаха един към друг… Забавно, но доста обичайно. Възрастна дама с двама кавалери на средна възраст — също твърде тривиално. Компания от петима-шестима полупияни пилоти с непозната униформа — повече от нормално.

— Боя се, че напразно дойдохме в това заведение — казах аз, докато взимах от разтворилия се в стената люк огромните блюда. Месо с гарнитура — за мен, супа и сладкиши — за Данко, три чинии със салата и бутилка вино — за Редрак.

— Поне няма да останем гладни — непринудено отбеляза Редрак. — Сега ще огледам.

След като напълни чашата си с вино, той небрежно измъкна от джоба си очила. Най-обикновени на вид, с огледално-тъмни стъкла и обикновена пластмасова рамка… И електронна плънка, която ги превръщаше в хибрид от бинокъл и прибор за нощно виждане.

— Ернадо, Клен, Ланс — полугласно произнесе той. — А пък аз реших, че сме ги изпреварили…

— Къде са?

— На отсрещната страна, през седем маси.

— Какво друго?

Редрак разглеждаше далечния ъгъл на ресторанта. После поднесе ръка към лицето си, за да оправи очилата, като същевременно коригира увеличението. Отпи от виното, този път без да му личи, че се наслаждава.

— Редрак!

Пилотът се обърна към мен. В огледалната чернота на очилата му танцуваха отблясъци от пламъците на „факлите“.

— Вярвате ли в късмета, капитане?

По тялото ми пробяга хлад. Избърсах устните си със салфетка, сгънах я и я оставих настрани.

— Да.

— Той е тук. На масата в ъгловата ниша, заедно с някакъв хлапак и две момичета.

— Сигурен ли си?

Редрак се намръщи и с лека обида процеди:

— Включете гривната си.

— Оставих я на кораба. Съобщи на Ернадо.

Редрак кимна. Попита:

— Ще изчакаме ли, докато тръгне да излиза?

Поколебах се. Най-разумно би било да хванем „езика“ в някой от многобройните криволичещи изходи от ресторанта, в най-лошия случай — в кабината на асансьора… Но в гърдите ми сякаш удряха студени чукчета. Дали от нетърпение, дали от страх, дали заради проклетата ми интуиция…

— Хващаме го веднага. Вариант „нагъл кавалер“.

Редрак свали очилата и се надигна от масата. Тръгна по тесния коридор, като ги въртеше в ръце. Изпусна ги, докато минаваше покрай масата, на която спокойно обядваше втората половина от нашия екипаж. Наведе се, вдигна очилата, промърмори учтиво нещо.

Ернадо му кимна небрежно. Обърна се към Ланс и произнесе нещо с усмивка.

Всичко вървеше по план. Сега Ланс с дървената деликатност на пиян хлапак щеше да започне да сваля дамата на миналия през Земята пират. После двамата щяха да излязат в най-близкия коридор, „за да се разберат“. А там вече щяха да ги чакат Клен и Ернадо.

Не твърде честно, но доста ефективно.

Взех оставената от Редрак чаша, отпих глътка от нетърпимо киселото вино. Това ли беше най-добрият им сорт?

Всичко вървеше отлично. Ланс бавно се надигна от масата, Ернадо и Клен вече бяха изчезнали. На вратата на тоалетната се появи Редрак с преднамерено мокро лице.

— Стой на мястото си и в нищо не се намесвай — наредих на руски на нищо неподозиращия Данко. — Започне ли стрелба, скачай под масата. Ясно ли е?

Момчето се задави с ястието си, което наподобяваше сладолед, посипан с разноцветна плодова пудра. Попита:

— Какво?

— Това е заповед, кадет! — изръмжах аз, като успях същевременно да не повиша глас и да запазя добродушната си усмивка. — В нищо не се намесвай! Стреляй по всеки чужденец, който се приближи до масата!

От джоба на якето извадих собствените си „очила“. Сложих ги и докоснах мъничкото бутонче… Светът около мен се измести, сякаш бях скочил напред. Лицето на Редраковия познат вече се намираше пред очите ми. Полумракът се разсея. Той оживено говореше, енергично жестикулираше и се усмихваше самодоволно. Да, обичаше да говори момчето. Както и да пие.

Второ бутонче. Тясно насочени микрофони със система за активно филтриране на звука… Кудкудякането на младата девойка — звукът бе толкова неприятен, че се намръщих и бързо тръснах глава. Микрофоните се пренастроиха.

— … все пак се съмнявам. Извинявай, Дрей.

Кимнах леко, потвърждавайки фиксирането върху този глас. Младият събеседник на нашия бъдещ познат не се съгласяваше за нещо с него. Да послушаме, докато Ланс продължава да разиграва комедия, като обикаля от маса на маса и щедро засипва с комплименти дамите. Няма да се забърка в скандал, преди да му е дошло времето.

— А защо ми е да те лъжа!

Това вече го казваше Дрей. Човекът, който бе купил плутоний в Ню Йорк… И отново наведох глава, за да потвърдя, че е необходимо датчиците да ловят и този глас. А той как само набра сила!

— За пръв път те виждам… и за последен, освен ако не забравя как се управлява кораб… Ти не си човек, ясно? Ти си риба в гьол, кокошка в клетка… На тази планета си се родил и тук ще пукнеш… Като онези… земляните… Бях там, разбираш ли? Бях!

— Но на мен са ми разказвали, че е невъзможно в реалното пространство да се достигне до планетата, която я няма — отвърна учтиво и без изобщо да реагира на обидите събеседникът на Дрей. — Само през онзи… как му… хипертунел.

Започнах да се изправям, а ръката ми сама се плъзна под якето.

Юношата, който разговаряше с Дрей, не беше пиян. Не беше и коренен жител на Схедмон. Само пиян и самоуверен идиот не би забелязал у него липсата на особената гърленост в стандартния му галактически. Произношението, което се получава чрез съвсем лека промяна в структурата на гласовите свръзки…

Той измъкваше умело и упорито нужните сведения от Дрей. Сведения за Земята. И усърдно кудкудякащата девойка се вслушваше внимателно в разговора им. А втората, която въртеше в ръцете си кристална чаша, напрегнато следеше приближаващия се Ланс. И в погледа й го нямаше скучаещото любопитство на евтина проститутка, а студената пресметливост на професионалист наблюдател.

— Глупак… Разбираш ме не повече от тази маса… Стигнах до планетата, която я няма, след скок на сляпо с опора маяците на Схедмон, Оар и Гег-2… а векторът знаеш ли по какво се ориентираше? По звездата…

Според мен вече стига, за да се зададе сигурен курс.

— Залегни! — извиках аз, докато измъквах бластера от кобура под мишницата ми. Лазерен излъчвател с импулсно действие с малка мощност, с форсирана система за охлаждане и ефективен обсег при стрелба по жива мишена от сто и двайсет метра…

Момичето, което старателно дъвчеше храната, скочи от масата. В ръцете й проблесна метал — не ми остана време за размисъл.

Тънкият бял лъч пресече тясната и дълга зала на ресторанта. Не исках да убивам, пък и не бях чак такъв точен стрелец… Лазерният импулс се вряза в пистолета, вече насочен към мен. След една десета от секундата металът на пистолета се нажежи до червено. След още една десета се разтопи изолацията на енергоразредителя и десет мегавата се вляха в тънката ръка, стискаща бластера.

Момичето не успя нито да извика, нито да помръдне. Умря мигновено — овъгленият черен труп продължи да стои прав няколко секунди, преди да се свлече на пода в купчинка прах.

Дрей, изглежда, веднага изтрезня. Прескочи масата в посока към най-близката врата. Но още във въздуха го спря силният удар на доскорошния му събеседник. Юношата действаше със скорост, достойна за клениец. Но не беше такъв. От устата му се подаваха тънки кучешки зъби… В критична ситуация изобщо не мислеше за контролирането на инстинктите си.

Поваленият на пода Дрей дори не успя да се надигне, а над него вече се водеше бой. Мигновено оценилият ситуацията Ланс се опита да го отблъсне настрани и с усилие парира мълниеносната атака на пелиеца. Няколко секунди двамата си разменяха удари — после между тях проблесна синята мълния на парализиращ пистолет. В играта се включи второто момиче. Ланс падна.

Следващият й изстрел накара и Дрей да застине. Юношата го повдигна с лекота, метна го на гърба си и направи крачка към изхода. Момичето погледна равнодушно неподвижния Ланс и вдигна оръжието си.

Парализиращият пистолет не убива, разбира се, но три или четири изстрела подред обикновено спират работата на сърцето… Момичето успя да стреля отново само веднъж.

Редрак, тласкан от психокода, успя да изпревари дори мен. Той метна ножа си, най-обикновен, нито плоскостен, нито вибрационен. Но се оказа достатъчен — девойката беше облечена само с дълга черна рокля с широка цепка на гърба. Точно там я прониза острието.

За миг ми се стори, че всичко е наред. Редрак бързо настигаше похитителя, аз щях да го последвам… Но изведнъж иззад скритите в нишите маси наизскачаха хора и започна всеобщо меле.

Не забелязах кога в тълпата са се появили Клен и Ернадо. И Редрак видях отново чак когато той тръшна на масата неподвижното тяло на Ланс, което бе измъкнал от центъра на събитията…

Приведен — сякаш това можеше да ме направи по-незабележим — аз следях с поглед пелиеца, който отнасяше Дрей. Не беше сам, даже след смъртта на спътничките си. Прикриваха го поне шестима души. Ако за останалите посетители случващото се бе просто отлична възможност да се „поразвихрят“, стреляйки на всички страни, то тази малка групичка умело прикриваше оттеглянето на другаря си.

Видях как Клен прегазва тълпата — хората, които заставаха на пътя му, се разлитаха настрани като сухи листа под порива на вятъра. Но ето че той стигна до двама едри мъже с дълги плоскости мечове в ръцете, спря се и извади собствения си меч. Една секунда, втора… Започнаха бавно да го изтласкват назад. Него, клениеца. Наемника. Човека, за когото убиването беше професия!

Бяха ни изиграли.

Ернадо си разчистваше път с непрекъснат огън от парализатора. Ветрила от сини лъчи пращаха на почивка всички, които се изпречваха на пътя му… Но внезапно, напълно неочаквано за мен, Ернадо отскочи встрани. И не безпричинно. На мястото, където бе стоял допреди миг, кипеше оранжево огнено кълбо. Тежък плазмен бластер, военен модел. Оръжие, презирано от мнозина заради излишъка му от мощност.

Наставникът ми успя да изпревари стрелеца. Изплъзна се от удара му и се скри в една от скалните ниши, откъдето се чу сподавен женски писък. Веднага край входа на импровизираното му убежище затанцува тъмножълт пламък. Дори Ернадо да не се опечеше от отразеното топлинно излъчване, сигурно нямаше да може да си подаде носа от нишата.

Пелиецът отвори вратата с ритник… Но не, не я отвори, тази врата също беше илюзорна. Прекрачи в нея, като прокара крак през несъществуващите дърво и метални инкрустации. Дрей безпомощно се мяташе на гърба му…

Пират, контрабандист, негодник, пияница, глупак… Единственият човек, който знаеше пътя към Земята. Моят несъстоял се водач.

Бъдещ водач на Белия рейдър? Не познавах друга сила, способна да организира такъв лов за твърде приказливия Дрей.

Но той нямаше да каже нито дума на стопаните на Белия рейдър.

Прицелих се с бластера в гърба му. И плавно натиснах спусъка.