Луи Жаколио
Принцът пират (9)

IX
ТАЙНСТВЕНИЯТ НЕПОЗНАТ. ОТЧАЯН ВИК В СТЕПТА. НАПАДЕНИЕ НА МЕЧКАТА. КРЯСЪК НА БУХАЛ В НЕОБИЧАЕН ЧАС

В нощта, когато „Ралф“ упорито се бореше с разяреното море, чиито подводни скали край норвежките брегове едва не го погълнаха, бурята вилнееше и на сушата, макар и не с такава ярост.

Малко преди залез-слънце един мъж малко над шестдесетте, с горда осанка и маниери на човек, свикнал да заповядва, излезе от Розолфския замък и тръгна по спуснатия за него подвижен мост. Беше облечен в старо кадифено сако и къси също кадифени панталони. Тънките му нервни крака бяха обути в копринени чорапи с модния за онова време тютюнев цвят и в ниски обувки. Облеклото му бе допълнено от шапка от черно-кафява лисича кожа, на която бе забоден ярко блестящ диамант, голям колкото гълъбово яйце, на стойност около два милиона; отстрани на хълбока му, като знак на висок сан, висеше широк и къс норвежки меч, чиято дръжка беше обсипана със скъпоценни камъни.

Този старец, облечен със семпло, но скъпо облекло, беше Харалд XIV, херцог Норланд, главата на рода Бьорн. Обезпокоен от лошото време, той вдигна до устните си златна свирка, закачена на златна верижка, и силно изсвири. Звукът отекна в мрачните сводове на замъка. Почти след миг се появи слуга.

— Къде са синовете ми, Грундвиг? — попита го господарят на замъка. — Да не би да са излезли в морето в това време?

— Те, ваша светлост — замънка объркан слугата, — не биха, разбира се, си позволили… предполагам, че… да, спомням си, че те благоволиха да излязат в степта на лов за елени.

— Някак несвързано приказваш, Грундвиг. Нищо не разбрах — прекъсна го строго херцогът. — Казвай истината, къде са младите господари?

— Ваше височество, вероятно са ме излъгали, като споменаха, че отиват на лов за елени, защото „Сузана“ не е във фиорда.

— Ах, тия безумци! Вечно са в морето независимо от времето! То ще вземе да ги погълне някой ден, както погълна и вуйчо им Магнус.

— Те не благоволяват да слушат моите съвети — с огорчение рече старият слуга. — Напоследък дори започнаха да странят от мен. Преди искаха да ги придружавам навсякъде, а сега ми казват, че съм бил много стар за мореплавател.

Верният Грундвиг изтри бликналите си сълзи и разстроен продължи:

— Моля ви, ваша светлост, не ми възлагайте повече да ги надзиравам. Не мога да се справям с тях. Благоволете сам да разсадите: в това ужасно време малстрьомът сигурно се е раз-вилнял, а те — в морето… без мен, без моята опитност… О, ваша светлост, за Бога, забранете им да си играят тъй с опасностите… Тогава аз ще престана да им натрапвам моите съвети и те отново ще се отнасят с мен както преди и аз пак ще бъда с тях навсякъде, както сега прави Хутор…

Грундвиг можеше дълго да нарежда в този дух; херцогът обаче не му обръщаше внимание — той знаеше, че старият му слуга се жалва и скърби, защото завижда на Хутор. Двамата слуги не се бяха отделяли от младите си господари още от люлката и синовете му бяха много привързани към тях. Преди известно време обаче Харалд възложи на Грундвиг да отклонява Едмунд и Олаф от неразумни постъпки. А на младите хора това никак не им се понрави. Омръзнаха им почтителните увещания на Грундвиг и те започнаха да крият от него, че излизат на разходка по море в лошо време. Докато Хутор постоянно беше с тях.

Грундвиг продължаваше да излива мъката си, а старият херцог в това време си говореше под носа с гордост:

— Да, личат си потомците на древните викинги, царували тук векове наред… Що е угодно Богу, това ще стане с тях. Никой не може да избяга от съдбата си…

Въпреки това херцогът чу последните думи на Грундвиг и рече:

— Не мога да забраня на синовете си да плават в морето, макар че, щом аз заповядвам, всеки трябва да ми се подчинява. — При тези думи лицето на херцога доби суров израз. — В края на краищата нямам нищо против те да тренират духа и тялото си. Нищо не калява човека тъй, както борбата с морето. Ще ми се само да бъдат по-внимателни и да не рискуват живота си напразно… На теб, Грундвиг, са ти известни моите планове, знаеш какво е призванието на двамата млади благородници. Наближава времето, когато от тях ще се иска и смелост, и сила. А моето желание е тъкмо тези качества да бъдат най-силно изявени у тях. Затова отново ти давам свобода на действие, придружавай ги навсякъде — и в морето, и в степта, не спъвай техните пориви, но гледай да не се потопи отново в траур семейството ни. Не забравяй, че баща им двадесет и две години не е престанал да оплаква своя малък син и едва ли ще понесе нова загуба.

— Никога не съм вярвал в смъртта на вашия син, ваша светлост — отговори Грундвиг, поклащайки глава.

— Пак ли почваш с твоите вечни бълнувания?

— Не, ваша светлост, това не са бълнувания… Надод плуваше като риба, а този ден морето беше спокойно като езеро. Той не би допуснал детето да се удави, а в най-лошия случай би намерил трупа му. Позволете също да ви напомня, че при входа на фиорда е бил забелязан някакъв чужд кораб.

— Е, да, ти съчини по тоя повод цял роман. Но аз пък помня, че Надод го разпитваха и родителите му, и аз лично. Обещах му прошка и голяма награда дори, а той твърдеше едно и също: детето паднало във водата и той не могъл да го спаси. Защо мислиш, че не е казал истината?… Вярно, наказах го много строго, но аз му бях забранил да извежда Фредерик в морето… Аз и майка му едва не си загубихме ума от мъка тогава… Но да не говорим повече за това, Грундвиг, старата ми рана още не е зараснала и боли при всеки спомен.

— Простете ми, ваша светлост, но аз ще продължа да държа на своето до края на живота си. Вече двадесет и две години всеки път, когато ваша светлост ми даде отпуск, аз тръгвам по света да го търся и ще правя това до последния си час. Повярвайте ми, ваша светлост, това е последната ми дума и само от уважение към вас повече няма да говоря по този въпрос. Но аз съм убеден, че Надод го е продал за пари, тъй като на мнозина им е изгодно да бъде унищожено мъжкото потомство на норландските херцози. Нима сегашната шведска династия може да забрави, че вие произхождате от древни крале и в парламента холщайнската партия има надмощие над бьорновската само с пет гласа?… Не, ваша светлост, може и да не ми вярвате, но според мен детето е било откраднато и отгледано кой знае къде с надеждата, че няма да бъде открито… Но то е белязано с Бьорновия знак…

— Ако в това имаше нещо вярно — рече херцогът, — тогава би трябвало да се опитат да откраднат и другите ми синове…

— А толкова ли сте уверен, ваша светлост, че не са правени такива опити?

— Да не би да знаеш нещо, за което аз да не съм уведомен? — попита херцогът и побледня като мъртвец.

— Попитайте Хутор, господарю — отвърна злорадо слугата. — Фиордът не връща шпионите, хвърлени в него.

Херцогът потрепери.

В това време бурята се усили. Мракът се сгъсти. Настъпи нощ. В далечината се чуваше ревът на морето.

— Каква ужасна нощ! — въздъхна херцогът. — Като си помисля само, че са тръгнали с един от най-леките кораби!…

— И по-добре, че са с такъв кораб, ваша светлост — отбеляза Грундвиг. — „Сузана“ може да се издига и спуска като тапа и по най-големите вълни. Освен това, ваша светлост, не си мислете, че синовете ви ще тръгнат да плават в такова време… Те са добри и разумни моряци. Сигурно са спрели в някой фиорд.

— Чул те Господ, Грундвиг, чул те Господ!

Изведнъж Черния херцог трепна — стори му се, че дочува далечен звук на рог.

— Какво е това? Сигнал или зов за помощ?

Той пак се ослуша. Същият звук се повтори още няколко пъти.

— Трябва да е някой овчар, който привиква пръснатото от бурята стадо — рече Грундвиг.

— Не, не вярвам да е овчар — отвърна херцогът, като помълча още малко. — Чуваш ли? Звукът нито се усилва, нито затихва. Това значи, че някой е спрял в степта и не се решава нито да продължи по пътя си, нито да се върне назад.

В този момент се чу изстрел, след него втори. После всичко стихна. Сега вече нямаше никакво съмнение. Явно някой зовеше за помощ.

— Бързо на конете, Грундвиг! Иди кажи на Хутор да вземе със себе си още четирима въоръжени и да тръгваме.

След по-малко от три минути Харалд и свитата му, легнали върху гривите на конете, се понесоха натам, откъдето се чуха изстрелите. Нощта беше толкова тъмна, че на метър пред тях не се виждаше нищо, но благородните коне, израснали в дивата степ, безпрепятствено се носеха по гъстата степна трева.

Скоро до ездачите долетя радостен възглас: един едър човек стоеше до коня си и се опитваше да го успокои. Грундвиг веднага разпозна в него тайнствения пътник, който бе идвал няколко пъти за малко в Розолфския замък.

Черния херцог му направи едва забележим знак, после се обърна към свитата си и с отсечен, повелителен глас рече:

— Хутор, връщай се с хората си обратно. Повече не сте ми нужни.

Групата веднага обърна конете и постепенно се изгуби в нощната тъмнина.

— Дявол да го вземе! — обади се непознатият, като позна Харалд и Грундвиг. — Тъкмо навреме идвате, още малко и щеше да е късно. Вижте това…

На няколко крачки от Харалд и Грундвиг, под светлината от фенера, който държеше слугата, в локва димяща кръв лежеше огромна пещерна мечка — рядко срещан вид в Северна Норвегия и Швеция.

— Много точно попадение! — отбеляза Харалд, като оглеждаше гърдите на звяра, от които стърчеше забит до дръжката кинжал. — Имал си късмет. Тия мечки са изключително свирепи и силни.

— Разчитах да пристигна в замъка още по светло — продължи непознатият, — но бурята ме застигна и се загубих в степта. Няколко пъти подадох сигнал с рога, надявайки се да ме чуете в замъка. Изведнъж конят спря. Как ли не опитвах да го подкарам, той не мърда. Тогава скочих на земята и стиснах в ръка широкия си кинжал. След миг ми се мярна някаква тъмна маса, успях навреме да отскоча настрани и забих кинжала, както после се оказа, в самите гърди на мечката. Звярът падна и аз го доубих с два револверни изстрела.

— Знам го аз юнака Анкастрьом!

— Е, това не е никакво геройство, херцог. Просто нямах друг избор: нямаше къде да бягам и волю-неволю трябваше да защитавам живота си. Дори за размисъл нямах време, всичко стана за секунди.

— Тъкмо това хладнокръвие и съобразителност ми харесват у теб, Анкастрьом. Ти си незаменим човек… Какви новини ми носиш?

— Много важни, херцог… Мога ли да говоря?

— В степта няма кой да ни чуе.

— Но ние не сме сами…

— Това е моят верен слуга Грундвиг. От него нищо не крия.

— Време е да се действа, херцог. Народът изнемогва под тежестта на данъците и отказва да ги плаща. Немеца, който заемаше трона на Бьорнови и Ваза, недоволен от привилегиите на дворяните, разпусна дворянския гвардейски полк, командван от зет ви Хорн. Дотогава графът беше сред нерешителните, но сега премина към националната лига.

— Не може да бъде!

— Нося ви доказателства.

— А как е армията?

— Само чака сигнал…

— Ваша светлост — намеси се Грундвиг, — не разговаряйте тук, послушайте стария си слуга. Има неща, които не трябва да се доверяват дори на вятъра в степта. Спомнете си за Свен и Астор, които умряха на ешафода… Спомнете си и за вашия предводител, паднал под ножа на неизвестен убиец!

— Ами! Кой ще тръгне из степта в такава нощ! — отвърна Черния херцог. — Чуваш ли далечния вой? Това са вълци. Те ще разкъсат всеки, който се осмели да излезе в степта — най-добрите пазачи на Розолфския замък.

— Вярно е, ваша светлост, но тази нощ няколко пъти чувам и доста необичайни звуци… Ето, благоволете да се вслушате…

Откъм морето наистина долетя звук, наподобяващ жален вик.

— Чухте ли? — попита Грундвиг, като понижи глас.

— Крясъци на бял бухал! Това са звуците, дето те безпокоят, Грундвиг.

Едва херцогът изрече тези думи, и в далечината отляво се чу друг подобен крясък, като че в отговор на първите.

— Много странно — замислено рече Харалд.

— Наистина е странно, ваша светлост, защото белите бухали лете отлитат в Лапландия.

— Интересно — продължи озадачен херцогът. — Да не би това да е някоя закъсняла двойка и сега да се надвикват в нощта… Добре тогава, да се връщаме у дома. Горя от нетърпение да узная час по-скоро новините. Да отложим разговора за малко по-късно, Анкастрьом. Между стените в замъка ще бъдем в пълна безопасност, а и оттам нищо няма да излезе навън.

— Съгласен съм, ваша светлост — рече Анкастрьом и с тих глас добави: — Немеца се досеща, че недоволстващите помнят Бьорнови, затова нищо чудно да е пуснал наоколо шпиони. А негодникът Хинко, негов приятел и довереник, е събрал цяла армия от такива люде. Съветвам ви, херцог, да бъдете по-внимателен.

— На конете! — извика херцогът, съзнавайки основателността на изложените доводи. — Да вървим у дома!

И наистина колкото и малка да беше вероятността да има чужди хора в степта, не беше нужно да се продължава този важен разговор там. А в това време бурята бушуваше с пълна сила. Вятърът духаше така, че конниците бяха принудени да се държат здраво за конете, за да не бъдат съборени на земята.

— Моите синове също се оказаха в морето в това време — отбеляза херцогът.

— Как е възможно, ваша светлост?

— Ах, Анкастрьом, ти още не ги познаваш, но утре вече ще те запозная с тях. Те много обичат да бъдат сред бушуващите вълни и рева на морето. Истински викинги са…

В този момент херцогът си спомни за опасенията на доверения си слуга, засмя се и ги подкани:

— Хайде, хайде да тръгваме, че моят храбър Грундвиг изпитва страх от бухали.

— Господарю — мрачно възрази Грундвиг, — точно преди тридесет и пет години нощта беше такава и по същия начин тогава почувствах, че в степта става нещо странно… И тогава зловещо грачеха птици. Но вашият баща, благородният херцог Ерик, не ме послуша и отиде на лов, за да го донесат после пронизан със седем кинжала…

— Да, вярно е — с печален глас рече Черния херцог. — И още не е отмъстено за неговата смърт, въпреки че се заклех.