Луи Жаколио
Принцът пират (7)

VII
ЧЕРНИЯ ХЕРЦОГ. ФИОРДЪТ РОЗОЛФС. МАЛКО ИСТОРИЯ. СТАРИЯТ ЗАМЪК. РОДЪТ БЬОРН

Едва ли някъде океанът представлява по-величествена гледка, отколкото край Розолфския нос, където се развиват описаните дотук събития. При най-малкия вятър от север навътре в морето се надигат огромни вълни, които с рев се хвърлят върху скалите, сякаш искат да ги откъртят от брега и да ги потопят в океана. При сблъсъка със скалите едни от вълните се разпадат на кипяща бяла пяна, а други се разбягват из близките фиорди на разстояние до петнадесет мили.

Това именно е морето Ар Мор, както са го наричали древните келти. То е мрачно и гневно, когато над него надвиснат тежки, докарани от север облаци, и боботи зловещо прелюдията си към бурята, но е тихо и спокойно, когато вълните спят в дълбоките бездни, а блестящата тъмнозелена гладка повърхност отразява бледите лъчи на северното слънце. Ала и в двата случая то изглежда еднакво гордо и величествено в своята необятност и безпределност, в своята променливост и движение. Единствено глъбините му са вечно неизменни и мрачни.

Странно, но въпреки промените и капризите си океанът винаги създава впечатление, че е един и същ. Причината за това е, че както в буря, така и в затишие океанът си остава вечен безформен хаос, чиито очертания се губят в далечината и пораждат чувство за неизмеримост.

Човешкият дух е огледало, което отразява различните явления в природата. Затова и непрекъснатото съзерцание на океана в привидното му еднообразие е отпечатало мрачна и мечтателна суровост върху характера на жителите от този край на Норвегия.

Въпреки безбройните криволичещи и широки фиорди, осеяни с острови, скали и зъбери, тук при всеки прилив и отлив бушуват и се пенят гневни вълни, които, отблъснати от нащърбените брегове, връхлитат една върху друга и образуват непроходими водовъртежи, поглъщащи всеки попаднал тук кораб. Тогава нито знания, нито опитност могат да помогнат на моряка.

Тези почти недостъпни брегове, оградени на всичкото отгоре и с подводни скали, биха могли да дадат убежище на цяла флота морски разбойници, и то такова убежище, че оттам пиратите само биха се изсмели в лицето на най-страшната потеря преследвачи.

Именно от тези места са навлизали в морето с плоскодънни-те си ладии средновековните нормани, без да се страхуват от бури, и са всявали ужас в Англия и Франция. Те се появявали ненадейно, плячкосвали крайбрежните селища и докато тръгне войска срещу тях, те вече се отдалечавали в морето. До началото на нашия век потомците на норманите били най-смелите мореплаватели.

Под предлог, че отиват на лов за риба, те поемали към Балтийско море, към Средиземноморието, кръстосвали при входа на Ламанша — винаги с леки лодки и по всяко време. И горко на търговските кораби и тежките испански галеони с товари злато! Те ги обсаждали, избивали целия екипаж, вземали товара и потапяли корабите.

Грабителите не оставяли никаква следа след себе си.

Към залез-слънце, когато се надигал вятър, предвещаващ буря, от всички фиорди тръгвали леки ладии, плъзгащи се чевръсто по вълните като големи хищни птици. Те се отправяли да търсят някой заблуден кораб, примамвали го към подводните скали, където само съдове, подобни на техните, можели да преминат, и на другия ден целият бряг осъмвал покрит с всевъзможни останки, които дивите крайбрежни обитатели си поделяли.

Промяната на нравите, духовният прогрес и главно усъвършенстването на морската полиция според най-новите международни закони почти унищожили морското разбойничество, но варварското прилагане на крайбрежното право, според което останките от корабокрушения вследствие на буря принадлежали на крайбрежните жители, продължило още дълго да съществува въпреки опитите да бъде отменено. То вероятно съществува и до днес, като се има предвид, че и в наше време има случай на тайнствено изчезване на кораби.

Около Розолфския нос навътре в сушата се простират равнини, покрити с мъх, трева и друга слаба растителност, сред която тук-там стърчат северни борове и ели, попаднали там кой знае как. Това са пустеещи девствени земи, подобно на руските степи, на индийските джунгли или на американските савани. Тук живеят и се множат на свобода вълци, лисици, рисове, белки, бобри; има и много дивеч, гъмжи от диви северни елени. Много често се срещат и мечки, а полярните плъхове са такава напаст, че където и да попаднат, не се спират пред нищо. Налегне ли ги глад и студ, милиони от тях заливат най-топлите райони на Норвегия и Швеция и единствено с огън могат да бъдат спрени.

Перото е безсилно да опише фантастичната картина на ширните скандинавски равнини, обвити три четвърти от годината с мъгла, в която всички форми губят очертанията си и се сливат в едно. През дългите летни дни слънцето почти не слиза от небето, а зиме изгрява за малко и бързо се скрива. Затова пък нощите са постоянно светли и северното сияние ги изпълва с тайнственост, която влияе и на душевността на хората тук.

В норвежките народни предания и легенди голямо място се отделя на привиденията и призраците. Едни от най-страшните разкази се отнасят именно за Розолфския нос. Според тях в определено време на годината на това място се събират злите духове на морето, равнините и бурята и насред виелицата подхващат лудо хоро. През този период, съвпадащ със смяната на пролетните мусони с летните, никой не смее да припари в това дяволско място. И до ден днешен се смята, Че малкото тукашни жители са свързани с нечистите сили и им се приписва способност да викат духове, да правят магия на корабите и да погубват хора и животни. Но както се страхуват от тях, така и прибягват понякога до тяхното всевластие. С наивната си вяра в разни тайнствени ужаси и със смелите си риболовци и мореплаватели тази страна напомня затънтен край от средновековието. И никой не би се учудил, ако изведнъж между скалите се появи широка плоскодънна лодка на древните скандинавци.

Розолфският фиорд, който се врязва двадесет мили навътре в сушата, се ползва със същата лоша слава. Нито една норвежка лодка не смее да навлезе в него, тъй като съществува поверие, че която е свърнала натам, не се е върнала.

Ако рибарят, обикаляйки около Розолфския нос, случайно се натъкне на тайнствения фиорд, бързо обръща лодката си и кръстейки се, гледа да излезе в морето. А когато завият снежните виелици, вечер в хижите започват да се разказват легенди, една от друга по-страховити.

В дъното на този морски канал, сред унила и безлюдна степ, се издига старинен замък, построен през XI век от Ерик Бьорн, един от близките приятели на Ролан^[1], който отказал да го последва, когато Ролан решил да се установи в Нормандия. Замъкът сега е развалина, но навремето е представлявал масивна постройка, обградена с четири високи кули и широк, дълбок ров с един-единствен мост срещу главния вход. Той бил солидна крепост срещу нашествениците през средните векове, когато огнестрелното оръжие не било още открито. В него Ерик издържал двегодишната обсада на приемника на Ролан — Харалд. Обсадените получавали провизии по подземен тунел, дълъг две мили, който извеждал до самото море. Изходът на подземието бил изкусно замаскиран между крайбрежните скали и било немислимо да се открие.

Всеки, който влизал в замъка, минавал най-напред през широк квадратен двор, застлан с камъни и обграден от конюшни, сарачници, погреби. В дъното се издигала двуетажна постройка, на която първият етаж имал прозорци само откъм вътрешния двор, а прозорците на втория етаж били тесни и ниски — колкото да се вижда равнината наоколо. Най-отгоре имало тераса, която съединявала четирите кули. Обикновено тук се сражавали защитниците на замъка, като изливали върху нападателите врящо масло и смола, а сетне ги замеряли с горящи факли.

На сто мили от Розолфския замък, което се равнявало на пет дни път, се простирала широка равнина, толкова гъсто обрасла с мъх и храсти, че конете едва успявали да преминат, теглейки колите. Благодарение на местоположението си — тази трудно проходима местност — Бьорнови били независими от норвежките херцози и отказали да им се подчинят, дори и когато последните получили кралска титла. Всички опити да бъдат покорени упоритите северни владетели завършвали с неуспех. Бьорнови били сурови воини; докато континенталното дворянство живеело от сухопътни грабежи, те, както впрочем и всички норвежки владетели, се занимавали с морско разбойничество — скитали по морето и събирали десятък от всеки срещнат кораб, а при най-малката съпротива задигали целия му товар. В Розолфския залив се трупали богатства от всички краища на света. Докато грабежите по суша се регулирали под формата на мита и данъци, морските разбойници продължавали безнаказано да нападат търговски кораби и се надсмивали на всички международни постановления.

Бьорнови проявили огромна настойчивост да запазят всичко, което считали за своя привилегия, и отстъпили едва след като Англия и Холандия, чиито търговски интереси най-много страдали от розолфските норвежци, организирали „кръстоносен“ поход срещу тях. В началото на XVII век адмирал Ройтер обесил Олаф Бьорн заедно с петдесет негови подчинени и викингите — така се наричали розолфските владетели — се отказали най-сетне от морските си нападения и се заловили с риболов. Флотата им, приспособена и съоръжена за лов на китове, в продължение на година и половина порила вълните на Северно море и Ледовития океан и отново се прославила със смелостта и умението си. На предишните флибустиери^[2] започнали да гледат като на първи северни риболовци. От новата дейност на Бьорнови богатството им още повече нараснало. Те станали наследствени херцози на Норландия и продължили по традиция да бранят независимостта си, като се държали с норвежките крале едва ли не на равна нога. След провъзгласяването на знаменитата Калмарска уния, според която Швеция и Норвегия ставали подвластни на Маргарита и Золдемар Датски, Свен Бьорн внесъл в парламента официален протест, задето е включена в унията и Норландска област. Този протест станал основен статут за целия род на Бьорнови.

Разбира се, въпросният протест на Норландския херцог за официална независимост си останал исторически факт само на книга и властта на Бьорнови никога не се е простирала по-далече от ненужните стени, ограждащи замъка. Заедно с Розолфския фиорд владенията им не са обхващали повече от шестстотин къщи, разположени по брега — равнината останала необитаема поради многото мечки, вълци и други хищни зверове.

Могъществото на Бьорнови се дължало на неизчерпаемите им богатства. Трупането на съкровища в продължение на седем или осемвековно пиратство напълнило подземията на замъка с несметно количество злато и сребро. Когато изпадали в нужда, владетелите на трите кралства всеки път се обръщали към щедрите Бьорнови и никога не получавали отказ. А щом веднъж дадели някаква сума на кралете, Бьорнови изобщо не поставяли условие да им бъде върната. Ето два примера, които показват колко голямо било богатството на тази фамилия.

По време на първия кръстоносен поход Бьорнови поели издръжката и въоръжили десет хиляди копиеносци, а когато Людовик попаднал в плен, те предложили за него огромен откуп. Когато попитали пратеника Хуго Бьорн кой го е натоварил с това предложение, той гордо отвърнал:

— Викингите! — И добавил старата титла на дедите си, нормандските вождове, съвременници на Ролан.

В рода на Бьорн имало един обичай извън общоприетите по онова време. Строенето на кораби, риболовът и продажбата на стоки в Хамбург, Франкфурт и други ханзейски градове се вършели от по-старите членове на семейството, а младите постъпвали на военна служба и пазели честта и достойнството на рода в северните дворове. Щом някой от Бьорнови навършел шестнадесет години, главата на семейството му давал полк и го пращали да служи във Франция, Дания или Швеция. Където и да постъпел на служба, всеки Бьорн получавал генералски чин, привилегия, придобита отдавна от древния херцогски род.

В края на XVIII век животът на тази фамилия значително се променил. Те продали риболовната си флота на хамбургски корабопритежатели, като подписали договор да не се занимават повече с лов на китове, за да не правят конкуренция на новите собственици. За себе си Бьорнови оставили само няколко кораба за лично ползване, построени във Венеция от най-скъпото дърво и снабдени с всякакви удобства. Общо пет на брой, те били един от друг по-бързоходни.

Сам по себе си този факт не удиви никого — всички смятаха, че Бьорнови отдавна е трябвало да престанат да се занимават с търговия, след като огромните им доходи многократно надвишаваха кралските бюджети на Швеция и Норвегия. Постъпката на Бьорнови би могла да се обясни с модното тогава презрение към търговията, наложено в Европа от лекомисления и горделив Луи XIV, ако последвалите събития не ни караха да се замислим. Скоро след продажбата на риболовните кораби Ха-ралд Бьорн, наричан Черния херцог, баща на Олаф и Едмунд Бьорн, които в това време служеха във Франция с чин контраадмирали, прати заръка до синовете си да вземат безсрочен отпуск и незабавно да се завърнат в Розолфс.

Младежите безропотно се подчиниха, като разчитаха, че у дома ще узнаят причината за това нареждане, което разби всичките им мечти за кариера и слава. Старият Харалд обаче само похвали синовете си и им благодари за послушанието, без да обясни причината за неочакваното си разпореждане.

Черния херцог беше суров човек. Появата му караше всеки неволно да потръпва — дори синовете му не смееха първи да го заговарят. По-малкият им брат, петнадесетгодишният Ерик, също не знаеше нищо за случая; съобщи им само, че старият херцог се застоявал напоследък в лабораторията, която се намираше в една от кулите на замъка. Ден и нощ там горели печки, а в прозорците се виждала светлина, която придавала някаква мистичност на замъка. Лабораторията построил един от рода Бьорн — Сигурд, който живял в XIV век. Той се родил урод, негоден за военна служба, нито за каквато и да е физическа работа. Затова усърдно се заловил с алхимия и с разни тайнствени науки, като приобщил към заниманията си и един от своите племенници. Оттогава в семейството станало обичай най-младият му член да се посвещава на науката. Всеки трябвало да излага резултатите от работата си в писмена форма. Така се събрали извънредно много важни научни открития, които никога не излезли извън стените на замъка в Розолфс. Това обстоятелство породило всевъзможни легенди за замъка и нямало човек в околността, който да не е твърдял, че Бьорнови се занимават с магии.

Харалд бил най-младият в рода и отраснал сред реторти и колби. Случило се така, че двамата му по-големи братя загинали по време на лов в степта и той неочаквано се оказал глава на семейство. Това го принудило да изостави научните си опити, но скоро, след една случка, с която по-нататък ще запознаем читателя, той отново се върнал към тях, като дори пожертвал печалбата от търговията и кариерата на синовете си.

Напразно Олаф и Едмунд си блъскаха главата над загадъчното поведение на баща си. Особено ги заинтригува обстоятелството, че завръщането на баща им към заниманията в лабораторията съвпаднало с посещението на някакъв тайнствен непознат човек, който престоял само една нощ в замъка и изчезнал. След като не научиха нищо повече, младите хора престанаха да се занимават с въпроса и решиха да чакат търпеливо, докато случаят или баща им по своя воля не им открие тайната.