Луи Жаколио
Принцът пират (22)

XXII
КАК ГОВОРЯТ НЕМИТЕ. ОТКРОВЕНОТО ПРИЗНАНИЕ. УЖАСЪТ. ХЕРЦОГИНЯ ЕКСМАУТ

След като провери щателно и петте етажа на кулата и подземието й, Хутор, следван от Грундвиг, се върна в трапезарията, където лежеше трупът на злочестия Гленор. Нищо подозрително не бе открито. Кога ли е успял да избяга убиецът? Това беше необяснимо. Но тъй като диренето се оказа безуспешно, Хутор и Грундвиг се успокоиха до известна степен, че бяха поне сами.

— Хутор — обади се по едно време старият управител на Бьорнови, — работата ми изглежда по-сериозна, отколкото предположих в началото. Явно замъкът е обкръжен от всички страни — и по суша, и по море. Нашите господари са изложени на голяма опасност.

— Може би не трябваше да идваме тук.

— В замъка ние пък нямаше да бъдем пълни господари на нашия пленник. Херцогът е стар, синовете му са безкрайно великодушни и ако негодникът откажеше да говори пред тях, ние нямаше да можем да го принудим. Освен това, ако не бяхме дошли тук, нямаше да разберем колко са силни бандитите, събрани да разрушат замъка. Не се съмнявам, че във всичко това ще открия пръста на „Морските разбойници“, които за няколко години ограбиха и разрушиха сума ти замъци по бреговете на Швеция, Норвегия, Англия и Шотландия. Сигурен съм, че действат по план, изработен от Надод, който за щастие е в ръцете ни. Тъй че имаме време да се окопитим, защото „Разбойниците“ няма да пристъпят към действие преди връщането на Червеноокия.

— Искаш да кажеш, че с тях е и капитан Инголф ли?

— Тъй ми се струва… Дай Боже да се лъжа, но подобно отмъщение е напълно в характера на Надод. Та той може двадесет години да е възпитавал момчето в ненавист към Бьорнови и сега да е довел тук нещастния младеж да изтреби собственото си семейство, да убие баща си, братята си… Няма да се изненадам, ако Надод се е готвел да каже в лицето на умиращия Харалд: „Знаеш ли кой разруши твоя дом, кой уби синовете ти и теб самия? Фредерик Бьорн, твоят най-голям син, отвлечен от мен и възпитан в ненавист към теб… Капитан Инголф и Фредерик Бьорн са едно и също лице.“

— Ох, моля те, Грундвиг, млъкни! Разтрепервам се, като те слушам… Това е ужасно, направо е ужасно!

— Хайде да вървим да разпитаме негодника.

— Ако предположенията ти са верни, той няма да проговори.

— Няма ли?… О, друже, ще видиш, че Грундвиг може да застави и немия да проговори.

И старикът се усмихна с такава ледена жестокост, че чак Хутор изтръпна — не защото му домиля за бандита, а поради вродената му доброта.

Грундвиг слезе в подземието и донесе оттам нещо като мангал, постави го в ъгъла и даде знак на Хутор да доведе пленника.

— Е? — обърна се Грундвиг към Надод, без да се церемони. — Оставих ти достатъчно време, за да обмислиш думите ми. Готов ли си да отговаряш на въпросите, които аз и Хутор ще ти задаваме?

Надод през пялото време се ослушваше, сякаш всеки момент очакваше да чуе сигнал, та дори само някакъв шум. Като видя убития Гленор, в него пламна надеждата, че хората му няма да закъснеят да му се притекат на помощ. Според него убийството на стареца означаваше: „Приятелю, още не сме достатъчно, за да нападнем охраната ти. Горе главата! Скоро ще дойдем да те освободим.“ Затова Надод, който отначало бе готов да си признае всичко, за да запази живота си, сега реши да увърта. Той изгледа враговете си презрително и бавно и многословно заговори:

— Станаха вече двадесет години, откак не сме се виждали, Хутор и Грундвиг. Достатъчно добре ме познавате, за да не ви е чудно, ако откажа да отговарям на въпросите ви, и не се опитвайте да ме заплашвате. Добре обмислих всичко и реших, че няма да проговоря. Не играем равностойно. Засега съм във вашите ръце, но тепърва ще се види кой ще спечели… Правете с мен каквото искате…

— Това ли е последната ти дума? — с леден глас попита Грундвиг.

— Първата и последната. Повече нищо няма да чуете от мен.

— Ще видим — отвърна старецът със заплашително спокойствие, от което Надод леко потрепери.

Пиратът знаеше, че враговете му го искат жив, за да говори, и затова беше убеден, че ще го пощадят — най-много да го затворят в някое подземие. Ето защо леденото спокойствие на Грундвиг го смути, дори поизплаши малко.

„Нима ще си позволят да ме изтезават?“ — помисли си той.

Без да каже дума повече, Грундвиг отиде да запали мангала; изглежда го правеше с удоволствие, тъй като дори подхвана да си тананика една стара норвежка песничка, като я прекъсваше само докато раздухваше въглищата.

Надод следеше с ужас движенията му. И ето че Грундвиг извади нож и го пъхна в жаравата. Когато след няколко минути ножът се нажежи до бяло, той се обърна към Хутор:

— Завържи краката на този негодник.

Хутор побърза да изпълни нареждането на стареца.

— Що за шеги си правите? — попита Надод, разтреперан от страх.

Никой не му отговори.

Грундвиг извади ножа от огъня и стискайки го в ръка, тръгна към Надод, който, обезумял от страх, подскочи от стола в отчаян опит да избяга с вързани крака, ала желязната ръка на Хутор го задържа и нещастникът облещи очи в нажеженото острие, което бавно се приближаваше към лицето му.

— Имайте милост! — завика той. — Готов съм да говоря.

— Тъй ли, братко? Значи поумня, а? — рече Грундвиг със саркастична усмивка. — Чуй ме сега още веднъж. Наричат те Червеноокия. Е, добре, давам ти честната си дума, че много скоро ще почнат да ти викат Безокия, тъй като ще изгоря и другото ти око. Защото да те убия… не заслужаваш — би било слабо отмъщение. Отговаряй ми само с „да“ или „не“, защото, предупреждавам те, знам всичко и е безполезно да лъжеш. И тъй, истина ли е, че Фредерик Бьорн не се е удавил в морето, както твърдеше навремето?

— Да, Фредерик Бьорн наистина не се удави, само че не знам дали е жив сега или не.

Нажежената стомана отново се приближи към лицето му.

— Кълна се в името на майка си, единственото същество, което съм обичал, че говоря истината!

Думите му прозвучаха искрено и Грундвиг отдалечи ножа.

— Разказвай тогава — подкани го той.

— Още в детството си ненавиждах Бьорнови заради могъществото, богатството, успехите им. Исках да им причиня някакво зло. Този ден, както разхождах Фредерик с лодка във фиорда, покрай нас мина някаква великолепна чужда яхта, намали ход и моряците ме заговориха. Тогава аз им дадох Фредерик.

— Как тъй им го даде?

— Ами казах, че сме бедни сирачета и нямам с какво да нахраня братчето си.

— Подлец!… А как се казваше яхтата?

— Не видях.

— С какъв флаг беше?

— Датски, доколкото си спомням.

На Грундвиг му идете да извика: „Лъжеш, нещастнико! Отлично знаеш, че капитан Инголф и Фредерик Бьорн са едно и също лице!“, но се въздържа — искаше още малко да го поразпита.

— Искаш да кажеш, че оттогава изобщо не си виждал Фредерик?

— Де да можех да го видя! Ама вие толкова жестоко ме бихте тогава, че дълго време бях между живота и смъртта и се оправих благодарение на денонощните грижи на майка ми. Когато напуснах замъка Розолфс, как можех да намеря момчето, след като изобщо не знаех на кого съм го дал.

— Звучи правдоподобно — тихо вметна Хутор.

— Възможно е — отвърна Грундвиг, — но ако Фредерик е този, който командва кораба „Ралф“, как пък ги е срещнала съдбата? Това именно ми е странното.

Разпитът продължи.

Надод не се страхуваше от смъртта, но предпочиташе да каже цялата истина, само и само да запази зрението си. Защото ослепее ли съвсем, нямаше да е способен да отмъщава по-нататък, а освен това продължаваше да таи надежда, че съмишлениците му скоро ще се притекат на помощ.

Няма да повтаряме онова, което е вече известно на читателя. Ще кажем само, че Надод продължи да прави пълни признания; разказа как „Разбойниците“ планували да нападнат Розолфс, как Хинко искал да се отърве от Бьорнови, как той, Надод, лично успял да привлече на своя страна Инголф, който обаче — това също не пропусна да каже — държал да бъде запазен животът на розолфските владетели.

Последното изпълни сърцето на Грундвиг с огромна радост, защото това оправдаваше поведението на капитан Инголф — в качеството си на офицер от флотата той не е могъл да не изпълни заповед от по-високо място.

Накрая Хутор и Грундвиг с ужас узнаха подробности около злощастната гибел на херцогиня Ексмаут и семейството й. Всички те били хвърлени в морето по заповед на адмирал Ко-лингуд, тъй като той се стремял на всяка цена да наследи титлата и положението на по-големия си брат, съпруг на Леонора.

Как ли биха постъпили Хутор и Грундвиг, ако знаеха, че адмирал Колингуд се е явил с ескадра в Розолфс? Но двамата бяха излезли от замъка много преди пристигането на англичаните. Освен това Бьорнови пък не знаеха, че Колингуд е роден брат на херцог Ексмаут — покойният херцог бил скаран с брат си от много отдавна и в дома му било забранено да се произнася името на адмирала. А Харалд от своя страна не поддържаше никакви отношения с роднините на зет си след трагичната случка и не знаеше, че херцог Ексмаут е наследен от брат си.

Развълнувани от всичко чуто, Грундвиг и Хутор си стиснаха ръце и се заклеха да отмъстят жестоко на всеки, който малко или много е участвал в тази подла и ужасна драма.