Уилям Бърнхарт
Многолико правосъдие (44)

43.

Трима въоръжени полицаи преведоха Бен и Кери през кордона около сградата, в която се намираше Оклахома Банк. Тя бе на петдесет и няколко етажа и беше най-високата постройка в Тулса. Качиха се с асансьора на последния етаж и се втурнаха по стълбите към покрива.

Когато излезе от люка, Бен сякаш попадна в съвършено различен свят. Над главата му кръжаха хеликоптери и силните им прожектори осветяваха мрачната сцена. По целия покрив се щураха полицаи, но гледаха да стоят на разстояние от самотната човешка фигура на ръба. Само един цивилен стоеше на десетина метра от мъжа и държеше мегафон в ръка.

Арлен Матюс, разбира се. Отново се навираше в очите на Бен като злокачествен струпей, който не иска да зарасне.

Цялата сцена изглеждаше на Бен твърде зловеща, защото много му напомняше за нощта, когато бе арестуван — хеликоптерите, ченгетата, самият Матюс. Но през онази нощ всичко бе просто театър, подготвен от Матюс и приятелчетата му и целящ да го сплаши и унижи. Този път беше съвсем истинско. Кърк Делкентън стоеше на ръба на покрива и заплашваше, че ще скочи. Трябваше да направи само една мъничка крачка. И можеше да го стори много преди някой да успее да се приближи до него. Никой не бе в състояние да го спре.

— Хванете го! — изпищя Кери. Бе осъзнала какво се случва. — Някой да го спре!

— Опитват се, госпожо — каза един униформен полицай наблизо, — но не могат да направят много. Заплашва, че ще скочи, ако някой го доближи. И май наистина ще го направи.

— Как се е качил на покрива? — попита Бен.

— Нямам представа — отговори полицаят. — Сигурно се е промъкнал в работно време, а след това се е скрил някъде на стълбището, докато е минавала охраната. Но това са само предположения.

— Защо точно тук? — попита Бен. — Сигурно има други места, на които е по-лесно да се самоубие човек.

— По-лесни — да, но малко от тях са по-сигурни — каза полицаят и обходи с поглед околността. — Ако се отблъсне рязко от сградата, няма сила на света, която може да го спаси.

— Някой да му помогне! — извика Кери. — Моля ви!

— Кърк, сестра ти е тук — съобщи Матюс по мегафона.

Тези думи незабавно въздействаха на Кърк.

— Не! Отпратете я! Не я искам тук! — закрещя той.

— Кърк, тя се тревожи за теб — странно, някак нечовешки прозвуча гласът на Матюс. — Не иска да ти се случи нищо лошо.

— Казах да я отпратите! Не искам да ме вижда така!

— Тогава се дръпни от ръба. Нека да те отведем у дома.

— Там вече няма нищо за мен. Нямам нищо никъде! — Кърк внезапно се свлече на колене. — Всичко свърши за мен…

— Не говори така, Кърк. Нищо не е свършило. Не и докато сам не го пожелаеш.

Бен наблюдаваше разтърсващата сцена отзад. Кери се притискаше плътно до него.

— Какво става? — попита я той. — Знаеш ли какво го е разстроило толкова?

Кери не отговори веднага.

— Кери? — хвана я той за раменете. — Кери, ако знаеш нещо, трябва да го кажеш на полицията!

— Знам какво му има — тихо каза тя.

Той я придърпа по-близо:

— Кери, това има ли нещо общо с делото?

Появата на сержант Матюс ги прекъсна:

— Можете ли да ми подскажете какво да му говоря? Нещо, което да го убеди да се отдръпне от ръба?

Кери се поколеба, преди да отговори.

— Кажете му, че е получил прошка — прошепна.

— Прошка ли? Че какво е направил?

Тя поклати глава:

— Просто му го кажете. Кажете му, че вече няма значение. Че всичко е свършило.

Матюс се намръщи:

— Не можете ли да ми дадете нещо, за което да се хвана? Колкото повече информация имам, толкова по-добре ще си свърша работата.

— Само това мога да ви кажа.

Матюс се върна на предишното си място. Колкото повече се приближаваше към Кърк, толкова повече се паникьосваше другият мъж.

— Кърк… чуй ме…

— Какво? — рязко вдигна глава Кърк.

— Кърк… получаваш опрощение.

— Грешиш! — извика в отговор Кърк. Лицето му беше мокро и блестеше под силната светлина, която хвърляха прожекторите от кръжащите над тях хеликоптери. — Никога няма да получа опрощение. Няма достатъчно строго наказание за мен. Дори Бог ми обърна гръб!

— Чуй ме, Кърк, не знам коя църква посещаваш, но когато бях малък, нас ни учеха, че Бог никога не обръща гръб на никого. Всички сме грешни, но Бог ни прощава.

— Не и този път — каза Кърк и погледът му бавно се върна на ръба на покрива. — Не и сега.

— Не прави глупости, Кърк. Нека да поговорим малко. Няма защо да бързаш.

— Всичко свърши — каза Кърк с равен глас и се приближи към ръба. — Време е да се сложи край.

Тялото му се залюля напред-назад в самия край на покрива.

— Кърк, чуй ме! — Матюс се въртеше на всички страни с надеждата да получи някаква помощ. — Ще направим каквото поискаш. Виж, доведохме сестра ти. Ще я пратя да поговори с теб. Тя…

— Не! — изкрещя Кърк и пристъпи крачка. След секунда вече го нямаше.

Бен и Кери се спуснаха към ръба. Съвсем навреме, за да видят как тялото се изгубва от погледа им и се носи стремително надолу като на въздушен акробат, как безмълвно лети към безмилостната реалност на твърдия паваж петдесет етажа по-долу.

— Кърк! — изпищя Кери, строполи се на колене и закри лицето си с ръце. Бен клекна до нея, притисна я силно до себе си. — Кърк!

Но беше твърде късно. Вече никой не можеше да направи нищо за Кърк — нито Кери, нито Бен, нито сержант Матюс, нито дори Бог. Бъдещето не криеше нищо за Кърк — единствено студена, жестока смърт. И живот в отвъдното, ако отец Дани имаше право. Какъвто и да беше този живот, не бе възможно да е по-жесток от живота, който Кърк бе напуснал.

* * *

Часове по-късно в полицейското управление Кери се бе възстановила достатъчно, за да може да говори свързано. Лицето й беше зачервено и подуто от плач. Очите й бяха толкова уморени, че едва успяваше да ги държи отворени.

— Хайде — подкани я Бен и обгърна раменете й с ръка, — ела да те заведа у дома.

Тя поклати глава с малкото сила, която й бе останала:

— Не, трябва да поговорим.

— За… нас ли?

— За процеса.

— Кери, мисля, че сега не е моментът. Не и при тези обстоятелства.

— Вече мога да свидетелствам.

Бен я зяпна с полуотворена от учудване уста:

— Не разбирам…

— Вече мога да свидетелствам. Искам да свидетелствам.

— Но нали каза, че…

— Не разбираш ли? — Тя вдигна глава и отправи умолителен поглед към небето. — Вече всичко се промени. Всичко.