Уилям Бърнхарт
Многолико правосъдие (36)

35.

Както бе обещал, Лабел започна следващото заседание на съда с разпит на съдебния лекар Боб Баркли. Баркли заемаше този пост относително отскоро и Бен го виждаше в съда за пръв път. Предшественикът му, доктор Коригаи, беше починал от инфаркт няколко месеца преди това.

Баркли беше млад, енергичен и жизнерадостен човек — пълна противоположност на Коригаи, който винаги се държеше сериозно и въздържано и отдаваше на работата си огромна и някак мрачна тежест. За Баркли тя представляваше по-скоро нощен купон. Заразният му ентусиазъм подсказваше, че според него да си съдебен лекар, е нещо много забавно. Явно обожаваше да говори за човешки крайници и за кървави петна.

Промяната беше доста рязка. Коригаи винаги се бе държал толкова умно и авторитетно, че съдебните заседатели се отнасяха към становището му с уважение, дори и от показанията му да им се доспиваше без време. Баркли успяваше да ги задържи будни, но въпросът беше в това, каква тежест ще имат пред съдебните заседатели показанията на съдебен лекар, който се държи като откачен сърфист.

След като изясни квалификацията и компетентността на свидетеля, Лабел го насочи към разглежданото дело.

— Вие ли извършихте аутопсията на тялото на Джо Макнотън?

— Разбира се — отвърна Баркли с тон, сякаш казваше: «Видя ли, мамо, не съм забравил да изхвърля боклука!».

— И стигнахте ли до някакви изводи относно причината за смъртта?

— Абсолютно.

— Ще изложите ли заключенията си пред съда?

— Разбира се. — Баркли влезе в ролята си, като се поизвърна, за да може да гледа съдебните заседатели в очите. — Причината за смъртта бяха двайсетте или трийсетте прободни рани, нанесени с нож с назъбено острие, широко между два и половина и три сантиметра. Това са разпространени характеристики — и най-обикновен кухненски нож отговаря на тях. Ударите са били нанесени по цялото тяло на жертвата — по торса, ръцете, краката, врата, лицето и дори в едното око.

Бен забеляза как двама от съдебните заседатели потръпнаха.

— Раните бяха прекъснали няколко жизненоважни артерии и бяха предизвикали силно кървене, довело в крайна сметка до смъртта на жертвата.

— Бърза ли е била тази смърт, господин Баркли?

— Вероятно не. Нямаше смъртоносни удари по главните органи, единствено пенисът беше отрязан. Не бяха прекъснати нито вратните вени, нито сънната артерия. Смъртта, предизвикана от загуба на кръв, би могла да настъпи за период от половин час до два часа.

— А дали жертвата е била в съзнание, докато кръвта й безвъзвратно е изтичала?

— През повечето време — да. В съзнание и с невероятно силни болки.

Тази част от показанията беше без всякаква връзка с въпроса — кой е убиецът на Джо Макнотън, но имаше пряко отношение към горещото желание на Лабел да доведе съдебните заседатели до такава полуда, че да са готови да осъдят всеки, когото той им нареди да осъдят.

— Има ли някакъв начин да опишете болката, която Макнотън вероятно е изпитвал, преди да издъхне?

Баркли се замисли за момент.

— Порязвали ли сте си някога пръста? — попита риторично. — Сигурно се е случвало ножът да се отплесне, докато режете зеленчуци. Може дори да сте се порязвали на лист хартия. Ужасно боли, нали? За един кратък миг болката е толкова силна, че не сте в състояние да мислите за нищо друго. Но при такива леки наранявания тя отминава бързо, защото се намесват възстановителните процеси в тялото. Отделя се серотонин, раната се затваря, кръвта коагулира. Но раните на Джо Макнотън са били толкова много и толкова сериозни, че не е съществувала никаква надежда те да зараснат, преди тялото му да изгуби всичката си кръв. Той е изпитвал силна и непоносима болка до мига на смъртта си.

Съдебната зала притихна за момент. Всички присъстващи осмисляха нещо, което всъщност бе твърде ужасно, за да бъде осмислено.

Когато бе готов да продължи, Лабел вдигна един нож, поставен в найлонова торбичка за съхранение на веществени доказателства. По време на показанията на Матюс ножът бе приет и бе получил етикетче като веществено доказателство номер четиринайсет.

— Държа в ръка нож, който вече бе идентифициран като ножа, намерен в кабинета на адвокат, работещ за подсъдимата Кери Делкентън. Виждали ли сте този нож преди?

— Да.

— А имали ли сте възможност да го изследвате във връзка с извършената от вас аутопсия на Джо Макнотън?

— Не разполагах с ножа по време на аутопсията. Но когато го получих, го сравних с бележките, които преди това си бях направил във връзка с оръжието — вероятен причинител на смъртта.

— И стигнахте ли до някакви изводи по отношение на този нож?

Бен забеляза, че Лабел внимава повече от друг път да не води свидетеля. Вероятно смяташе, че е в стихията си, и не искаше да бъде прекъсван от възражения от страна на защитата.

— Да, стигнах.

— Доктор Баркли, според вашето експертно мнение съвместим ли е този нож с раните по тялото на Джо Макнотън, които сте прегледали?

— Напълно.

— Смятате ли, че е възможно това да е оръжието, причинило смъртта на Макнотън?

— Да, смятам — заяви разпалено Баркли, — а мога да бъда и още по-конкретен. Предвид на кървавите петна по ножа и тяхната форма, а също и поради факта че кръвта беше от същата кръвна група като тази на Макнотън, а също и заради съвпадението между назъбеността на острието и набраздеността на раните, смятам, че е твърде вероятно това да е оръжието, с което е било извършено убийството. От медицинска гледна точка.

— Благодаря ви, доктор Баркли, оценявам усърдието ви.

Бен се питаше дали наистина става дума за усърдие. Приличаше му повече на угодничене.

— Освен раните, довели до смъртта, имаше ли и други рани по тялото?

— О, да, и много от тях бяха наистина сериозни, макар и не смъртоносни.

— Бихте ли ни описали тези наранявания, ако обичате?

— Вече споменах за пенектомията. Освен това по цялото тяло имаше дълбоки драскотини и ожулвания.

— А съвместими ли са тези ожулвания с предположението, че тялото е било влачено по циментова или чакълеста повърхност?

— Съвсем. Според мен не съществува никакво съмнение — точно това се е случило. Не забравяйте, че тялото е било голо, затова последствията от влаченето са наистина много сериозни.

— Имаше ли и други наранявания?

— Да, установих наличието на тежка контузия в главата на жертвата, в резултат на която контузия имаше масивно кръвонасядане в лявата половина на лицето.

— Нещо друго?

— Да. Имаше и няколко счупени кости. Когато тялото е било привързано с вериги за фонтана, двете му ръце и единият крак са били извити в неестествено и болезнено положение. Едната ръка се е отделила или когато са били слагани веригите, или когато са били махани.

Повечето съдебни заседатели поклатиха глави.

— Докторе, основателно ли би било да твърдим, че убиецът не се е отнесъл твърде внимателно с жертвата?

Баркли се намръщи:

— Би било основателно да твърдим, че убиецът се е отнесъл към жертвата с преднамерена жестокост и с явната цел да поругае тялото.

— Нека ви попитам още нещо, докторе. На този процес подробно се обсъжда въпросът за физическата сила и най-вече това — дали подсъдимата, крехка млада жена — макар и да е спортувала активно и да е била в доста добра форма — би могла да извърши подобно престъпление. Имате ли мнение по този въпрос?

Бен сръга Кристина.

— Възразявам! — скочи тя. — Този въпрос е извън професионалната компетентност на свидетеля.

— Не е така — отговори Лабел. — Кой може да се произнесе по-точно по този въпрос от лекаря? Той знае точно колко е тежало тялото на убития. Знае и точно на какви страдания е било подложено то. Познава възможностите на човешкото тяло. Смятам, че този въпрос е изцяло от неговата компетентност.

— Е, на границата е — заяви Кейбъл, неохотно признавайки, че възражението на Кристина има известно основание, — но не мога да кажа, че е напълно извън компетентността му. Ще му позволя да отговори.

Кристина намръщена седна на мястото си.

— Не трябваше ли да поспоря малко? — обърна се към Бен.

— Не — прошепна той. — Запази ненадминатата си нападателност за времето, когато наистина ще ти потрябва.

— Можете да отговорите на въпроса — услужливо каза на свидетеля си Лабел.

— Благодаря ви — отвърна Баркли и отново се извърна към съдебните заседатели. — По мое мнение в това убийство няма нищо, което да не може да бъде извършено от възрастен човек със средно голяма сила.

— Дори и преместването на тялото?

— Да. Спомнете си, че тялото не е било носено, а влачено. Мъртвото тяло е тежко, но влаченето му не е толкова трудно, особено ако човек не се интересува какво му причинява по този начин.

— А какво ще кажете за оковаването на тялото за фонтана? — Лабел предпочете да зададе трудния въпрос лично, а не да го оставя на защитата. Умна стратегия, особено след като двамата с Баркли несъмнено бяха подготвили отговорите.

— Трябва да призная, че това би било по-трудно, но все пак не вярвам да не е по силите на средно силен възрастен човек. Веригите биха могли да се използват за повдигането на трупа, след като се овържат около тялото и се увият около фонтана — нещо като скрипец, с помощта на който тялото да се постави на това място. А като се има предвид какво е причинил убиецът на жертвата, според мен е основателно да се предположи, че е имал прилив на адреналин, а той повишава силата. Почти всеки би могъл да го направи наистина.

— Дори и жена, която е висока около метър и шейсет и тежи приблизително петдесет килограма?

— Да, дори и тя. — За пръв път Баркли погледна към Кери. — Особено като се има предвид добрата й спортна форма и яростта, която е изпитвала в този момент.

— Възражение! — извика Кристина. Този път не се наложи да я подканят. — Това категорично е извън компетентността му.

— Приема се — спокойно отговори съдията. — Съдебните заседатели да пренебрегнат това твърдение на свидетеля.

Но и Бен, и Кристина знаеха, че злото вече е сторено. Съдебните заседатели го бяха чули и каквото и да им наредеше съдията, нямаше да го забравят.

— Доктор Баркли — продължи Лабел, — по време на аутопсията открихте ли и други белези, които да ви насочат към самоличността на убиеца?

— Да. Открих незначителни, но все пак видими остатъци от кожа под ноктите на жертвата.

— Кожа под ноктите му — повтори Лабел. — Кажете ми, докторе, съществува ли начин да се разбере със сигурност чия е тази кожа?

— Вече да. ДНК тестовете.

— Бяха ли направени ДНК тестове?

— Да. За щастие открих достатъчно кожа за провеждане на изследването. Работата ми беше проверена от независима агенция — «Селтек» в Далас — заяви лекарят и побърза да добави: — Няма никакво съмнение в резултатите. ДНК-то съвпада с пробите, взети по време на ареста от подсъдимата Кери Делкентън.

Бен осъзна, че добричкият чичо доктор беше прибързал, защото и двамата с Лабел знаеха, че въпросът ще предизвика възражение. Ако Баркли не е провел изследването лично, нямаше право да обявява резултатите.

— Да възразя ли? — прошепна Кристина.

— Не си прави труда. Той вече го каза. Освен това просто ще повикат своя човек от «Селтек» да го потвърди. Така или иначе, вече го изплюха.

Лабел изстреля следващия си въпрос също толкова бързо:

— Съществува ли възможност тези тестове да грешат, докторе?

— Ни най-малка. Резултатите бяха проверени и препроверени и от мен, и от «Селтек». Няма никакво съмнение. Под ноктите му имаше кожа на Кери Делкентън. Вероятно са се борели, докато тя го е намушквала…

— Възражение! — извика Кристина.

— Приема се — отсъди Кейбъл. — Нека свидетелят да се въздържа от предположения.

— Ще задам въпроса по друг начин — каза Лабел. — Мястото, на което сте намерили кожата, съвместимо ли е с очакванията ви спрямо човек, който се опитва да се защити от един убиец?

— Разбира се. Напълно.

Лабел кимна към масата на защитата:

— Свидетелят е ваш.

* * *

Кристина се опитваше да си дава вид, че не се притеснява, но знаеше, че не може да заблуди никого. Не че не беше говорила в съда досега, но да разпитваш важен свидетел по време на сложен процес, беше нещо съвършено различно. Непрекъснато си повтаряше тихичко: «Аз съм силна. Аз съм непобедима!», но това не й помагаше особено. Направо не беше на себе си от страх.

— Доктор Баркли, вие сте съдебен лекар, нали така?

Въпросът беше съвсем безопасен. Нима можеше да го отрече?

— Всъщност не съм.

Кристина се сепна.

— Заемам поста на щатски патоанатом. Това е терминология, която използваме в Оклахома, но не ме питайте защо. Така че, технически погледнато, да ме наричате съдебен лекар, не е правилно.

— Но същността е една и съща, нали?

— До голяма степен.

«Страхотно начало — помисли си Кристина. — Може следващия път да сбъркам името му или нещо подобно.»

— Често ли извършвате аутопсии в качеството си на щатски патоанатом?

— Разбира се.

— Колко често?

— Средно ли? — сви рамене той. — Около десетина на седмица.

— А докато извършвате своите десетина аутопсии на седмица, винаги ли размишлявате върху това — каква болка е изпитвала жертвата? Това стандартна част от работата на щатския патоанатом ли е?

— Ами… не.

— Тогава защо го направихте в този случай?

Баркли се пообърка:

— Просто отговарях на въпросите, които ми бяха задавани.

— Така е. И защо господин Лабел държеше всички да чуят това? То свързано ли е с времето и с начина на настъпване на смъртта на жертвата?

— Не.

— Разбира се, че не е. Но така показанията ви стават по-драматични, нали? И със сигурност предизвикват отвращението и презрението на съдебните заседатели.

— Възразявам — намеси се Лабел. Кристина се запита защо се бе забавил толкова. — Това не е въпрос.

— Уместна забележка — рече съдия Кейбъл. — Тук сте, за да задавате въпроси, госпожице Маккол, а не за да изнасяте речи. Това се прави по-късно.

«Добре че ми казахте!»

— Докторе, отговорите ви на въпросите, свързани с болката и страданието, бяха изцяло основани на предположения, нали?

Баркли доби възмутено изражение:

— Основаваха се на проведения медицински преглед.

— А не е ли възможно човекът да е изпаднал в шок и след това да е изгубил съзнание още при първия удар? Или при удара по главата, който може да е предшествал намушкването с ножа?

— По мое мнение…

— Не питам за пристрастното ви мнение, докторе. Не аз съм ви призовала като вещо лице. — С крайчеца на окото си Кристина видя как Лабел понечи да се надигне, но веднага се отказа. По-добре беше да остави жизнерадостния лекар да се погрижи сам за себе си. — Попитах дали е възможно той да е изпаднал в шок или в безсъзнание още при първия удар.

— Предполагам, че е възможно…

— И за да си послужим с терминологията на господин Лабел — това съвместимо ли е с доказателствата?

— Ами, предполагам, че съществува слаба вероятност, но…

— Значи отговорът ви е «да». Защо не информирахте съдебните заседатели за тази възможност?

— Моля?

— Признахте, че са възможни поне два варианта, но въпреки това решихте да изложите пред съдебните заседатели единия и напълно пренебрегнахте другия. Защо подведохте членовете на състава? Да не би защото да издъхнеш в непоносима болка, е много по-драматично, отколкото незабавно да изпаднеш в безсъзнание?

Баркли се изпъна на стола:

— Господин Лабел ме попита какво се е случило според мен и аз му казах.

— Но не ви чух нито веднъж да обясните, че е възможно да е станало и иначе. Казахте на съдебните заседатели само онова, което искате те да знаят.

— Това е абсурдно. Аз…

— Питам се колко ли още възможни варианти сте пропуснали да споменете пред тях?

— Възразявам — намеси се Лабел. Явно повече не можеше да се въздържа.

— Приема се — каза съдията. — Моля адвокатът да се насочи към друг въпрос.

Тя го направи с удоволствие, понеже и бездруго беше приключила с този. Заседателите чуха онова, което Кристина искаше. «Страхотно», поздрави се наум тя и с мъка потисна усмивката си. Кръстосаните разпити не били чак толкова лошо нещо! Всъщност й действаха доста стимулиращо.

— Като стана дума за вероятностите, които не споменахте пред съдебните заседатели, господин докторе, нека да поговорим за ножа. Вие твърдите, че веществено доказателство номер четиринайсет е оръжието, с което е било извършено престъплението, нали така?

— Това гласяха показанията ми, да.

— А не казахте ли и това, че формата на ножа е доста разпространена?

— Да…

— Което на прост език означава, че много хора имат подобни ножове у дома.

— Но не окървавени.

— Хайде стига, докторе, съществуват много начини един нож да бъде изцапан с кръв, нали? В крайна сметка това е нож!

— Предполагам, но тази кръв беше от кръвната група на Макнотън…

— А тя е нулева, нали?

— Мисля, че това е…

— Най-разпространената кръвна група на света, нали така?

Той наклони глава на една страна и отговори:

— Точно така.

— Ето защо противно на твърдението ви пред съдебните заседатели вие не знаете дали точно това е ножът, с който е бил убит Джо Макнотън. Можете да твърдите със сигурност единствено, че Макнотън е бил убит с подобен нож.

— Не ми се струва вероятно…

— Че може да е станало с друг нож ли? — Кристина не му остави време да си поеме въздух. — Това твърдение на медицинската ви компетентност ли се основава? Или на онова, което полицията ви каза за мястото, където е бил открит ножът?

— Ами… предполагам…

— Докторе, вашите показания на медицинската ви компетентност ли се основават, или просто повтаряте онова, което са ви казали полицаите?

— Възразявам — обади се Лабел. — Това е недопустимо.

За удивление на Кристина съдията не се съгласи незабавно.

— Не съм сигурен, господин прокурор. Според мен тя има основание.

— Тя поставя под съмнение личността и компетентността на един щатен патоанатом!

— Е, повече или по-малко това й е работата, нали? Отхвърля се.

Искаше й се да подскочи високо и да плесне силно ръката на съдията.

— Докторе, вие за пореден път се опитахте да не изложите пред съдебните заседатели всички възможности. Убийството би могло да бъде извършено и с друг нож, нали?

Този въпрос беше от изключително значение, защото, ако ставаше дума за друг нож, всяка връзка с Кери се изгубваше.

— Но по този нож имаше пръстови…

— Извинете ме, докторе, но не свидетелствате ли отново извън компетентността си?

Кристина много добре знаеше, че със следващия свидетел нещата с ножа ще се закучат, но това беше проблем на Бен, а не неин.

Баркли пое въздух и каза:

— Съществува слаба вероятност да става дума за друг нож.

— Много ви благодаря, докторе.

Точно така! Ама не беше ли страхотна!

— Като говорим за ножа, докторе, ние изобщо не сме сигурни, че ножът — който и да е нож — е бил причината за смъртта, нали?

— По тялото имаше между двайсет и трийсет рани…

— Да, но това не означава, че те са причинили смъртта, нали?

— Никой не би приел, че…

— Не е ли бил нанесен и силен удар по главата?

— Да…

Кристина свери с бележките си:

— Контузия, достатъчно силна, за да предизвика счупване на черепа, права ли съм?

— Да…

— Това е доста сериозен удар. Възможно ли е да е бил смъртоносен?

— Като се има предвид силата на кървенето…

— Не отговорихте на въпроса ми, докторе. Възможно ли е този удар да е бил смъртоносен?

— Предполагам, че е възможно. Но не смятам, че…

— И ако това е била причината за смъртта, ножът няма нищо общо с нея.

— Но имаше рани от нож!

— Да, но ако жертвата не е умряла от тях — ако ударът в главата вече е бил предизвикал смъртта му — значи човекът с ножа може да е обезобразил тялото, но не е задължително той да е бил убиецът, нали?

«Заповядай, Бен. Ето ти нещо за следващия свидетел. Не казвай, че нищо не съм ти дала!»

— Въз основа на кръвотечението смятам, че…

— Като стана дума за това, жертвата е имала и поне един тежко счупен крайник, нали?

— Така е. — Баркли губеше ведрото си, темпераментно излъчване с всяка изминала минута.

— Не е ли възможно счупването да е предизвикало вътрешния кръвоизлив? И дори да е било смъртоносно?

— Възможно е, но външното кървене би предизвикало смъртта преди това.

— Вие допускате, че всички наранявания са били нанесени по едно и също време. Но ние не знаем това със сигурност, нали?

Той доста се смути:

— Ами… изглежда логично.

— Докторе, да не би да сте тук, за да свидетелствате в качеството си на логик?

— Очевидно не.

— Тогава не го правете. Истината е, че всяко от нещата, които споменах, може да е предизвикало смъртта, нали?

— Възможно е… но каква разлика…

— Докторе, има ли някакъв начин да знаете дали човекът, който е намушкал с нож сержант Макнотън, е същият човек, който е счупил ръката му или го е ударил по главата?

— Ами предполагам…

— Но не знаете със сигурност.

— Не.

— Значи е възможно да е имало и друг човек? Някой, който не е докосвал ножа.

С други думи, някой друг освен Кери.

Баркли започваше да се огъва. Явно му идваше твърде много.

— Вероятно е възможно.

— Благодаря ви. Важно е съдебните заседатели да знаят, ако има и най-малкото основание за съмнение. — Тук ключовата дума, разбира се, беше съмнение. Всяко съмнение. — Докторе, казахте, че пробата от кожата, намерена под ноктите на жертвата, съвпада с пробата, взета от Кери Делкентън. Някои хора биха заключили от думите ви, че двете проби са напълно идентични. Но това не е вярно, нали?

— Това означава, че приликите между двете са достатъчни, за да се установи с медицинска точност…

— Докторе, видях анализа — прекъсна го Кристина и вдигна над главата си дълъг отрязък навита на роло хартия. — Те не са съвсем еднакви, нали?

— Не, не съвсем.

— Да повторим още веднъж — вие не сте напълно сигурен, че кожата е на Кери, а само предполагате, така ли е?

— Шансовете да е от някой друг…

— Това не е Вегас, докторе. Не ме интересуват шансовете. За мен е важно да кажем истината на съдебните заседатели. А истината е, че кожата може и да е на Кери, но може и да е на някой друг. Това не е като пръстовите отпечатъци. Не можете с абсолютна сигурност да кажете откъде е дошла кожата.

— ДНК анализите не могат да го постигнат — възпротиви се Баркли. — Но те могат да установят, че шансовете пробата да е от някой друг са толкова…

— Да или не, докторе — възможно ли е пробата да е от някой друг?

— Възможно е, но…

— Благодаря ви, че отговорихте на въпроса ми. Важно е да отграничим истината от предположенията.

— Ваша чест — намеси се Лабел, — тя отново държи речи.

— Вече ви предупредих — строго изгледа съдия Кейбъл Кристина. — Не го правете пак, млада госпожице.

«Ще опитам, старче. И внимавай със сексистките забележки.»

— Като говорим за предположения — направихте наистина удобно предположение, като казахте на съдебните заседатели, че кожата се е озовала под ноктите на Макнотън, докато се е борел с нападателя си. Но истината е, че нямате ни най-малка представа как кожата се е озовала там, нали?

Баркли се поколеба, преди да отговори. След като четири пъти се опари, той не искаше да изкаже поредното предположение.

— При дадените обстоятелства ми се струва резонно…

— Вие не знаете как е станало. Отново предполагате. Вашите показания не са нищо друго освен предположения, съшити така, че да подпомогнат неоснователната теза на обвинението.

Лабел понечи да протестира, но Баркли скочи на крака и го изпревари:

— Ами как по друг начин се е озовала там! — изкрещя той. — Това беше нейната кожа!

— Присъствахте ли в съдебната зала вчера, докторе?

— Знаете, че присъствах.

— Значи несъмнено сте чули сензационните и съвсем ненужни показания за необикновените сексуални предпочитания на жертвата.

— Смятах, че става дума за подсъдимата…

— И сте чули да се твърди, че той е участвал в… груб секс.

Лицето на Баркли започна да почервенява. Очевидно грубият секс не беше тема, за която Лабел го беше подготвил да говори.

— Е, и?

— Аз не съм експерт, докторе, но ако двама души правят груб секс, не смятате ли, че е възможно под ноктите на единия да остане малко кожа?

— Ами… как би могло…

— Може би в резултат на одраскване по гърба в някой страстен миг? Здраво стискане на задника?

Лицето на Баркли стана мораво.

— Откъде мога да знам?

Кристина се усмихна:

— Точно в това е въпросът, докторе. Няма откъде. Кожата може да е останала там и в резултат на най-нормален полов акт и може изобщо да не е била свързана с убийството. Вие не знаете как тя се е озовала там, както не знаете и дали ножът е оръжието, с което е било извършено убийството, нито дали жертвата е изпитвала силна болка, нито пък дори точната причина за смъртта. Вие просто предполагате и съдебните заседатели трябва да го знаят.

* * *

Лабел, естествено, се опита да отклони нещата, но след този бурен кръстосан разпит не бе в състояние да направи много. Той бе сторил своето, Кристина — също. Съдебните заседатели бяха готови за следващия свидетел. И тъй като той отдавна чакаше в кулоарите, вероятно беше по-добре да продължат нататък.

По време на почивката между свидетелите Кристина не можа да се въздържи:

— Е, Бен, знам, че това ще ти прозвучи малко като въпроса на неуверен в себе си любовник: «И на теб ли ти беше толкова хубаво?», но въпреки това ще те попитам: какво мислиш за първия ми кръстосан разпит?

— Иска ми се и аз да бях толкова добър, когато започвах — отговори Бен.

— Наистина ли? Смяташ ли, че се справих? Искам да кажа, и аз смятам така, но вероятно не успявам да съм обективна.

Бен се усмихна и лекичко я тупна с юмрук по рамото:

— И на мен ми беше толкова хубаво.