Уилям Бърнхарт
Многолико правосъдие (21)

20.

Бари Додс се прибираше от бар «На местопрестъплението» към дома си спокойно и замислено. Беше нисък мъж — нисък и топчест, ако трябва да бъдем съвсем точни. Невинаги бе изглеждал така. Когато работеше като патрул, веднага след колежа, и се наложеше да вземе участие в улична схватка, беше истински ентусиаст. Но след четири години прие повишение и работа зад бюро в участъка. Отразяваше се по-добре на кръвното му налягане, но не и на талията му.

Додс леко се поклащаше, докато ходеше, и особено, ако си беше пийнал повечко. А тази вечер беше пийнал доста. Напоследък му се случваше все по-често и най-ужасното бе, че нямаше никаква представа защо е така. Не беше подложен на по-голям стрес от обикновено, заетостта му не беше по-голяма и не бе преминал през никакво разтърсващо събитие в живота си. Или поне не си спомняше за такова. Явно обаче нещо го тревожеше. Или беше това, или той бавно и сигурно се превръщаше в алкохолик.

«Какво пък толкова!», каза си. Направо го заболяваше главата от тия разсъждения. Като спомена глава, се сети, че тя наистина го цепи, макар че това едва ли се дължеше на задълбоченото мислене. Съществуваше и друго възможно обяснение, то също завършваше на «-ене», ама…

Той се изсмя, сетне зави и пое напряко през Мейниън Парк към хубавата двуетажна къща, където живееше с жена си и трите си деца. Подухна хладен вятър, който го поуспокои, той се отпусна и се отдаде на прелестното полуалкохолно и полусънно опиянение, което е в състояние да направи огромни добрини на всеки човек…

— Почерпил си се, а, Бари?

Додс се закова на място. В парка беше тъмно като в рог. Лампите угасваха в девет часа.

— Кой е? Кой е там?

— Кой е според теб? Някой вампир ли?

Додс се завъртя и се препъна в собствения си крак.

— Къде си, мамка ти? Предупреждавам те — аз съм полицай и имам пистолет!

— Не, нямаш. Хари не позволява на посетителите да внасят оръжие в бара, а ти не взе нищо на излизане оттам. Наблюдавах те много внимателно, така че не ми пробутвай повече глупости.

Този път гласът говори достатъчно дълго и Додс го разпозна.

— Лавинг? Ти ли си?

Лавинг излезе на светло.

— Точно така. Хубав парк си имаш тук, Бари. Искаш ли да се полюлеем на клатушката?

Додс изтри челото си.

— Глупак такъв! Изплаши ме до смърт.

— Нямам представа защо — отговори Лавинг. — Не съм направил нищо страховито. Може би имаш гузна съвест.

— Какво, за бога… Пак ли за оня Кинкейд? Защото, ако е за него, забрави…

— Това твоята къща ли е? — посочи Лавинг. — Онази от другата страна с хубавата бяла дъсчена ограда?

И бездруго тесните очи на Додс се присвиха.

— Накъде биеш? Това заплаха ли е?

— Сигурно е приятно да се живее там — продължи Лавинг, без да му обръща внимание. — Удобно. Бас държа, че жена ти и децата обожават това място.

Додс продължаваше да се поти. Не знаеше дали да си плюе на петите, да извика за помощ, или да се бие, но като се има предвид състоянието му, едва ли щеше да направи като хората кое да е от тези неща.

— Да, Лавинг, къщата ни харесва. Работих здраво за нея. Много дълго време лових лошите. Спечелил съм си я.

— Спечелил си бил къщата! Ама че нахален неблагодарник! — Лавинг се приближи до много по-ниския от него мъж и огромната му сянка падна върху него. — Щеше да живееш в някой приют за бездомни, ако не беше Бен Кинкейд! Жена ти щеше да те е напуснала преди години и нямаше да ти дава да виждаш децата, освен може би на някой неделен излет до зоопарка!

— Какви ги дрънкаш?

— Казвам, че човек трябва да избира, нещастник такъв — заяви Лавинг и ръгна Додс в ребрата. — Казвам, че си му длъжник.

— Не дължа нищо на тоя гаден убиец на ченгета!

— Напротив! — изрева Лавинг. — И ще ти кажа още нещо. На мен също си ми длъжник и аз съм решил да си получа дължимото.

— Ти си ненормален, Лавинг. Халюцинираш!

— Много добре знаеш, че Вътрешният отдел щеше да те разжалва. Не че беше направил нещо нередно. Поне не бог знае какво. Половината полицаи са вършили подобни неща, но теб те спипаха на местопрестъплението. Разполагаха с повече от достатъчно от онова, което напоследък минава за доказателство, за да се наредиш на опашката за безработни, ако не и да отидеш в затвора. Бен Кинкейд спаси жалкия ти задник.

— Той си свърши работата и аз му платих за това.

— Плати му жълти стотинки. Не можеше да си позволиш скъп адвокат. Беше пръснал твърде много пари в залата за бинго. Ако Кинкейд не беше поел случая ти, ти беше изгубен. И нека ти напомня, че го направи, защото аз го помолих за това като лична услуга — изпъна рамене Лавинг. — Длъжник си на него, длъжник си и на мен. И сега е моментът да се разплатиш.

Додс се отмести и залитна. Стисна облегалката на една пейка, за да се задържи прав.

— Лавинг, не мога да разговарям с теб. Знаеш какво ще стане.

— Какво? Синята мафия ще сложи в леглото ти отрязана конска глава ли?

— Ако Матюс и момчетата разберат, че съм говорил с теб…

— Няма защо да разбират. Никой освен мен няма да знае, а аз няма да обеля и дума. Не искам да свидетелстваш в съда, Бари. Просто имам нужда от малко вътрешна информация. Трябва да знам какво става.

Додс впери поглед в пейката, устните му трепереха, но от тях не излезе и звук.

— Става дума за «синя преса», нали, Бари?

Бавно, все още разтреперан, Бари кимна.

— Кой стои зад всичко това? Кой го прави?

— Не… мога да кажа…

— Хайде, Бари, можеш да се справиш и по-добре. Матюс е, нали?

— Не знам! — извика полицаят. Силата на гласа му очевидно изненада и самия него. — Искам да кажа, че предполагам, но не съм сигурен. Това са само слухове. — Понечи да хукне. — Не мога да ти кажа нищо повече.

Лавинг го стисна за китката и го завъртя.

— Говорѝ!

Погледът на Додс отчаяно обходи околността. Беше тъмно като в рог, посред нощ, двамата очевидно бяха съвсем сами, но това не го успокои.

— Има една тайна група ченгета, нали разбираш?

Лавинг смръщи лице:

— Нещо като специален отряд, така ли?

— Да, нещо такова. Само че не е официален, ако ме разбираш. Той е… частен.

— И какво точно се опитва да направи тази група?

— Да се бори с престъпността. Да поправя злините. Да предотвратява извършването на неправди. Всичко, което би трябвало да правят ченгетата, само че… без проблемите, с които се сблъскват те. Без пречките.

— Искаш да кажеш, че група полицаи се събират и си играят на Мръсния Хари в свободното си време, така ли?

— Трябва да признаеш, че напоследък нещата доста се объркаха, Лавинг. Полицаите се претрепват от работа, рискуват живота си, поемат какви ли не рискове. Престъпниците са въоръжени с узита, с терористични оръжия, с неща, които дори не би трябвало да са позволени в една цивилизована държава, и стрелят по нас като по живи мишени. А ние какво — висим като примамки, за да заловим престъпниците и да ги предадем на правосъдието. И какво става после? В половината от случаите съдиите ги пускат заради някаква формалност.

— Я стига! Това се случва само по филмите.

— Улиците стават все по-опасни, а да осъдиш някого — все по-трудно. И какво трябва да направят ченгетата? Да гледат как всички престъпници се измъкват безнаказано ли? Или да се опитат да вземат някакви мерки?

— От колко време действа тази шайка?

— Не мога да кажа точно.

— Какво са направили досега?

Додс закърши ръце:

— Не знам докъде е стигнало всичко. Мислех, че повече приказват. Нали знаеш, дърдоренето в бара и перченето около масата за покер. Но тогава стана онова нещо с Джо Макнотън и… всичко се промени.

— Искали са да отмъстят за смъртта на Джо.

— Да. Разбира се. Всички обичаха Джо. Беше голяма работа.

— Значи тия смешници са решили лично да раздадат малко справедливост?

— Отначало не. Всички смятаха, че онази мацка Делкентън ще си получи заслуженото, може би дори смъртна присъда. Но след като шефът ти извади от ръкава си оня ефектен трик в съда и убийцата на Джо излезе на свобода… Е, тогава чашата преля.

Лавинг грубо стисна Додс за ръцете и впери гневен поглед в очите на по-ниския мъж:

— Те са подхвърлили ножа, нали? Те са го сложили в кантонерката на Бен!

— Не знам нищо за това — още по-силно се разтрепери Додс. — Наистина.

— Трябва да разбера, Бари!

— Истината ти казвам. Не знам. Изглежда логично да е така. Всички експертизи показват, че това наистина е ножът, с който е извършено убийството. Признай, че едва ли убиецът го е оставил там. Така че кой друг би могъл да притежава оръжието на убийството освен…

— Освен ченгетата. — Лавинг отвратен отблъсна Бари от себе си. — Гадните, извратени ченгета. — Той замълча и додаде: — Но ако са имали ножа, защо не са го използвали по време на процеса? Не са ли искали да има присъда?

— Разбира се, че искаха. Всички искахме. Ако са разполагали с ножа, щяха да се погрижат прокурорът да го получи. — Настана мълчание. — Освен ако…

— Освен ако нещо, свързано с начина, по който са го открили, не уличава Кери Делкентън, а води към някой друг. Тогава биха скрили оръжието, поне докато не го подхвърлят някъде, за да насочат делото натам, накъдето искат. — Лавинг рязко вдигна глава. — Като например в кантората на адвоката на Делкентън.

— Може ли вече да си вървя? Жена ми очаква да се прибера преди полунощ и ще се тревожи.

— Бари, трябва да разбера кой е сложил там този нож!

— Никога няма да го узнаеш от мен.

— Говоря сериозно, Бари.

— Не знам кой го е направил!

За съжаление Додс явно казваше истината.

— Не можеш ли да разбереш?

— Не. Категорично не.

— Все още си ми длъжник, Бари.

— Поправка — бях ти длъжник, но вече ти се изплатих. На чисто сме.

— Нищо подобно.

Додс се изви и опита да се освободи.

— Казвам ти, не мога да го направя!

— Аз пък ти казвам, че можеш. — Погледът на Лавинг изгаряше Додс. — Бен Кинкейд ти спаси живота. А сега ти ще спасиш неговия.