Джеймс Боуен
Уличният котарак Боб (12)

Глава 12
Номер 683

През следващите няколко дни ходех като замаян. В мен се блъскаха противоположни чувства. От една страна, все още се бунтувах срещу сполетялата ме несправедливост. Имах чувството, че съм лишеи от начина си за препитание, само защото няколко души се бяха настроили срещу мен. В същото време осъзнавах, че това може да е и щастлива възможност.

Подсъзнателно си давах сметка, че не мога цял живот да бъда уличен музикант. Нямаше как до края на дните си да пея песни на Джони Кеш и Оейзис по кьошетата. Освен това, не бих могъл да събера достатъчно сили да спра наркотиците, ако разчитам единствено на китарата. Постепенно взе да ми се изяснява, че се намирам на голям кръстопът. Това ми даваше възможност окончателно да загърбя миналото. И преди съм бил в същата ситуация, но сега, за първи път от години, имах усещането, че мога да се възползвам от предоставения ми шанс.

Естествено, на теория всичко беше прекрасно. Но си давах сметка и за суровата действителност — възможностите ми бяха твърде ограничени. Оттук нататък как щях да си печеля хляба? Малко вероятно е някой да ме вземе на работа. Не защото съм глупав, не — в това бях сигурен. Благодарение на работата си като тийнейджър в един австралийски ай-ти център, имах доста широки познания за компютрите. Изкарах немалко време на лаптопите на свои приятели или на обществените компютри в местната библиотека, чисто ползване беше безплатно. Така научих много по темата. Но нямах нито служебни препоръки, нито необходимия стаж във Великобритания, на които да разчитам. И когато някой потенциален работодател ме попиташе къде съм прекарал последните десет години, нямаше как да му кажа, че съм работил за Гугъл или за Майкрософт. Значи просто трябваше да забравя този вариант.

Нямаше смисъл да кандидатствам и за квалификационен курс по компютри, защото чисто и просто нямаше да ме приемат. Официално все още се водех към рехабилитационната програма за наркозависими. Нямах собствено жилище, живеех под наем. Не бях покрил дори и нулево ниво^[1].

При това условие даже през вратата нямаше да ме пуснат — сигурно не биха и могли. С една дума — нямаше откъде да започна, ако ставаше въпрос за нормална работа. За каквато и да е нормална работа.

Скоро си дадох сметка, че има една-единствена реалистична перспектива. Не можех да си позволя лукса да стоя и да чакам нещо да се случи. Налагаше се час по-скоро да започна да печеля за издръжката ни с Боб. Затова, два дни след изслушването пред съда, двамата с него потеглихме към Ковънт Гардън. За първи път от години китарата не беше с мен. Щом стигнах площада, тръгнах право към мястото, където най-вероятно можех да открия едно момиче на име Сам — местния координатор на Биг Ишу^[2].

И преди бях опитвал да продавам Биг Ишу — през 1998 и 1999 година, когато за първи път се озовах на улицата. Тогава се включих и покривах района около Чаринг Крос и Трафалгар Скуеър. Работата обаче не потръгна. Не издържах дори година и напуснах.

Още помня колко трудно ми беше тогава.

Докато разпространявах списанието, много хора се приближаваха към мен и ми ръмжаха: „Намери си свястна работа!“. Това много ме потискаше. Явно не си даваха сметка, че да продаваш Биг Ишу е работа. Нещо повече — ако добре продаваш Биг Ишу, значи въртиш собствен бизнес. За да продавам списанието обаче, трябваше да имам оборотни средства — купувах бройките, които после продавах. Ето защо, всеки ден, като застана пред щанда на координатора, трябваше да имам поне няколко монети в джоба, за да купя бройки от списанието. Една стара поговорка важи за продавачите на Биг Ишу също толкова, колкото и за всички останали: трябва да имаш пари, за да направиш пари.

Много хора си мислят, че това е изцяло благотворителна дейност и списанието се дава безплатно на разпространителите. Нищо подобно. Ако наистина беше така, хората щяха да продават много повече екземпляри, отколкото сега, философията на тези от Биг Ишу е, че те помагат на хората да помогнат на себе си. Но по онова време аз не бях уверен, че наистина се нуждая от нечия помощ. Още не бях готов да я приема.

И сега помня ония мрачни и убийствени дни, когато кръстосвах мокрите, брулени от вятъра улици и висях по ъглите, опитвайки се да придумам лондончани да споделят част от парите си с мен срещу едно списание. Наистина ми беше страшно трудно — още повече че тогава животът ми се управляваше от дрогата. За усилията си обикновено получавах ругатни и удари в ребрата.

Най-трудно обаче ми беше да понеса факта, че съм невидим за околните. Повечето хора се правеха, че не ме забелязват. Всъщност правеха всичко възможно, за да ме заобиколят отдалече. Затова реших да се пробвам като уличен музикант. Така поне моята музика щеше да привлича вниманието на минувачите и ще им напомня, че аз също съм живо, дишащо създание. Но дори тогава човечето ме подминаваха.

Идва ли щях да помисля пак да продавам Биг Ишу, ако не беше Боб. Начинът, по който той преобърна съдбата ми, а и духа ми, беше удивителен. Ако с продажбите на Биг Ишу можеше да стане същото, както беше, докато свирех с Боб, тогава сигурно щях да направя голяма крачка напред. Имаше обаче един проблем — първо трябваше да ги убедя да ме вземат за разпространител.

Открих Сам на мястото, където обикновено се събираха разпространителите на Биг Ишу, за да си купят списанията — една странична уличка до площад Ковънт Гардън. В момента там имаше няколко продавачи, всичките мъже. Познавах един-двама по лице. Единият беше Стив, за когото знаех, че е от шофьорите на списанието. Често виждах да го кара в понеделник, когато излиза новият брой.

Засичахме се на няколко пъти и по Ковънт Гардън, но стояхме настрана един от друг. Останах с чувството, че не е особено доволен да ме види, но сега това беше най-малката ми грижа. Не бях дошъл да се видя с него, а да говоря със Сам.

— Здрасти! Вие двамата не свирите ли днес? — попита тя като ни позна и приятелски потупа Боб по гърба.

— Не, явно ще трябва да си избия свиренето от главата — отговорих. — Имам неприятности с ченгетата. Пипнат ли ме пак в нарушение, мога здравата да загазя. А откакто се грижа и за Боб, не мога да рискувам. Нали така, приятел?

— Ясно — отвърна Сам и по лицето й разбрах, че вече знае какво ще последва.

— Ами — започнах, поклащайки се на пети напред-назад, — чудех се…

Тя се усмихна и ме прекъсна:

— Всичко зависи от това дали отговаряш на изискванията.

— О, да — отговорих. Знаех, че като категоризиран „крайно нуждаещ се“, имах право да продавам списанието.

— Тогава ще трябва пак да минеш през цялата бюрократична процедура и да отидеш до Воксъл^[3], за да подпишеш — предупреди ме тя.

— Дадено.

— Знаеш ли къде ни е офисът? — попита тя и извади една карта на града.

— Не съм много сигурен — казах. Знаех само, че не е на същото място, където подписах преди години.

— Вземи автобуса до Воксъл и слез на гарата. Той е от другата страна на улицата, недалече от реката. Щом ти дадат служебна карта, върни се при мен и ще те включа в работата.

Взех картата на града и двамата с Боб тръгнахме обратно към къщи.

— Не е зле първо да се подготвим, Боб — казах му. — Все пак отиваме на интервю за работа.

Трябваше да сложа в ред някои документи, преди да отида в офиса на Биг Ишу, затова на следващия ден се отбих при съседката, която беше домоуправител. И без това редовно трябваше да се срещам с нея. Обясних й какво е положението и какво се случи в транспортната полиция. Тя с удоволствие ми даде удостоверение, че живея на квартира като крайно нуждаещ се и че разпространението на Биг Ишу би могло да ми помогне пак да си стъпя на краката.

На следващия ден се постарах да се приведа в приличен вид, вързах си косата, сложих свястна риза и поех към Воксъл, заедно с всички необходими бумаги.

Взех и Боб със себе си. Тайно се надявах, че неговото присъствие ще ми помогне по-лесно да продавам списанието, както ми помагаше и при свиренето. Той щеше да е част от екипа, затова исках да регистрирам и него, ако изобщо е възможно.

Офисите на Биг Ишу се помещаваха в обикновена на вид сграда на южния бряг на Темза, близо до Воксъл Бридж и сградата на_ MI6_^[4].

Докато приближавах рецепцията, първо ми се наби на очи тлъстият надпис: „Забранено за кучета“. Доскоро бяха ги допускали в сградата, но след зачестилите случаите на сбиване между тях, забранили достъпа. За котки обаче нищо не се споменаваше.

След като попълних няколко формуляра, ми казаха да седна и да чакам. Не след дълго ме извикаха за интервю при един от служителите в офиса. Видя ми се свестен младеж и се поразговорихме. Оказа се, че преди години самият той е бил на улицата, но Биг Ишу му е помогнало да сложи ред в живота си отново.

Обясних му какъв е моят случай. Той явно ми влезе в положението.

— Повярвай, знам какво е да си на улицата, Джеймс — каза.

Трябваха му само няколко минути, после ми даде знак, че всичко е наред и ме прати да си взема служебната карта от друг кабинет.

Оставаше да се снимам и да изчакам да ламинират служебната карта с моя пореден номер като разпространител на списанието. Попитах човека, който издаваше картите, дали и Боб не може да получи удостоверение.

— Съжалявам — поклати глава той, — на животните не е разрешено да имат собствена служебна карта. Освен това досега сме имали само кучета и нито една котка.

— А не може ли поне на снимката да съм с него? — попитах.

Чертите му се изопнаха, сякаш искаше да ми каже: „Не съм сигурен“, но накрая склони.

— Хайде, давайте — каза.

— Усмихни се, Боб — обърнах се към него, когато се настанихме пред обектива.

Докато чакахме снимката, човекът продължи с формулярите по регистрацията ми. Когато те приемат за разпространител на Биг Ишу, ти издават произволен номер. Номерата не са последователни. Ако беше така, досега да са надхвърлили хиляда, защото през годините много хора се включват в разпространението на списанието, а после просто изчезват от лицето на земята. Ето защо, ако някой не се вестява известно време, номерът му се връща в обращение. Няма как иначе.

След около четвърт час човекът отново дойде на регистрацията.

— Заповядайте, господин Боуен — и ми подаде вече ламинираната служебна карта.

Не се удържах и се ухилих широко при вида на снимката. Боб стоеше отляво. Двамата вече бяхме екип. Разпространители на Биг Ишу номер 683.

* * *

Обратният път до Тотнъм беше дълъг и трябваше да сменим два автобуса. Запълних тоя час и половина с четене на малката брошура, която ми дадоха от списанието. Нещо подобно бях чел и преди десетина години, но нищо не си спомнях. Честно казано, тогава не го приех много на сериозно. През повечето време умът ми беше съвсем другаде. Този път обаче бях решен да се заема отговорно с работата.

Започваше се е основната философия на списанието:

„Предназначението на Биг. Ишу е да предлага на бездомните и крайно нуждаещите се възможност да изкарват прехраната си по законен начин като продават списанието“.

„Ние вярваме в принципа, че не трябва да се дават подаяния, а нови възможности, сто защо помагаме на хората да вземат съдбата си в свои ръце“.

„Точно от това имам нужда сега — казах си, — от нова възможност. Този път ще се възползвам от нея“.

В следващия абзац се казваше, че трябва да мина през „изпитателен срок, докато не усвоя правилата за работа“. Знаех, че отначало ще имам „определен периметър“ за действие, където работата ми ще се наблюдава и оценява от местните координатори.

Ако всичко потръгне добре, ще ми определят друг периметър, където да продължа. На този етап ще получавам безплатни бройки от списанието, за да мога да започна отнякъде. Съвсем ясно беше казано, че след това всичко ще зависи от мен самия. „Щом се продадат първите безплатни бройки, оттук нататък всеки трябва сам да купува списанието. Получава го по 1 лира бройката, а го продава по 2 лири. Така му остава 1 лира печалба“.

По-нататък се обясняваше, че разпространителите са наемни работници на Биг Ишу. „Ние не възстановяваме стойността на непродадените копия, ето защо всеки трябва внимателно да обмисли възможностите за продажба и да прецени финансите си. Уменията, които придобиват като разпространители, както и възможността да повярват в себе си и да изградят правилна самооценка, са решаващи за бездомните в процеса им на реинтеграция в обществото“.

Ето, в това се състоеше простата им философия. Оказа се обаче, че зад нея стои много повече, както скоро щях лично да се убедя.

* * *

На следващата сутрин пак отидох на Ковънт Гардън, за да се срещна със Сам, местния координатор. Нямах търпение да „встъпя в длъжност“.

— Добре ли мина всичко във Воксъл? — попита тя, когато двамата с Боб я открихме.

— Сигурно е минало добре, щом ми дадоха това — ухилих се и гордо й показах ламинираната си служебна карта.

— Страхотно — усмихна се тя на снимката ни с Боб. — Тогава да започваме.

Сам отброи първите безплатни десет бройки от списанието.

— Заповядай — каза. — Нали знаеш, че оттук нататък ще трябва сам да си купуваш бройките за продажба?

— Да, наясно съм — отговорих.

После тя в продължение на няколко минути изучаваше лист хартия.

— Опитвам се да определя бъдещия ти периметър — каза извинително.

След няколко секунди видях, че вече е взела решение.

— Намери ли вече къде да ме пратиш? — попитах доста развълнувано.

— Мисля, че да — отговори Сам.

Когато чух къде ме праща, просто не можех да повярвам на ушите си.

— Добре, ще те пратим на пробен терен ето тук — каза, сочейки към метростанцията на Ковънт Гардън, няколко метра по-встрани от Джеймс стрийт.

Не се сдържах и се разсмях с глас.

— Добре ли си? Да няма някакъв проблем? — попита объркано тя. — Мога да потърся и някое друго място.

— Не, изобщо няма проблем — отговорих. — Мястото е страхотно. Ще е като едно хубаво носталгично завръщане към миналото. Още сега започвам.

Не губих нито секунда повече и веднага започнах. Беше около девет сутринта — няколко часа по-рано, отколкото обикновено започвах да свиря, но въпреки това наоколо гъмжеше от народ, главно туристи. Утрото беше ясно и слънчево, а това винаги повдига настроението на хората и развързва кесиите им — знаех го от личен опит.

Докато свирех на това място не ме напускаше усещането, че вървя по ръба на бръснача, рискувайки всеки момент да бъда наказан от властите. Но да продавам тук Биг Ишу, беше съвсем друго нещо. За тази работа вече имах официално разрешение. Затова се разположих съвсем близо до входа на метростанцията, но без да влизам вътре.

Не устоях на изкушението да надникна, за да видя дали не се мярка някой от контрольорите, които доскоро ми вгорчаваха живота. И сто ти го единият от тях — едър, тлъст и запотен мъжага в синя униформа. В този момент беше твърде улисан в работа, за да ме забележи, но рано или късно и това щеше да стане.

През това време се залових за работа, опитвайки се да продам десетте бройки от списанието.

Давах си сметка, че са ме пратили тук, защото, от гледна точка на разпространителите на Биг Ишу, мястото беше същински кошмар. На входа и изхода на метростанцията хората не са склонни да си губят времето с човек, който се опитва да им продаде нещо. Тогава те бързат занякъде или за среща с някого. Всеки разпространител на Биг Ишу може да се смята късметлия, ако успее да спре поне един на хиляда души. Това си е абсолютно неблагодарна работа. Докато свирех отсреща на улицата, имах достатъчно време да наблюдавам продавачите на списанието. Те, един след друг, правеха опити и се проваляха в усилието си да привлекат вниманието на минувачите. Вече бях наясно с картинката.

Но също така ми беше ясно, че аз не съм обичаен разпространител на Биг Ишу. Разполагах с тайно оръжие, което вече беше успяло да превземе Ковънт Гардън. Скоро то отново показа своята мощ.

Оставих Боб на тротоара край мен, откъдето той доволно наблюдаваше върволицата хора. Мнозина дори не го забелязваха, устремени нанякъде, залепили мобилните си телефони до ухото или ровещи из джобовете за билет. Но не по-малко го видяха.

Само няколко минути, след като бяхме заели мястото си, две млади американски туристки се заковаха пред нас и взеха да сочат Боб.

— О-о-о! — възкликна едната и започна да рови за фотоапарата си.

— Може ли да снимаме котката ви? — попита другата.

— Разбира се, защо не — отговорих, зарадван, че те имаха любезността първо да попитат, за разлика от много други. — Искате ли междувременно да си купите и списание Биг Ишу? Това ще помогне и на двама ни да си осигурим вечерята.

— Естествено — каза второто момиче почти засрамена, че не се е сетила за това и сама.

— Не е проблем, ако нямате пари — продължих. — Не е задължително да го купите.

Но още преди да свърша изречението, та вече ми подаваше банкнота от пет лири.

— Съжалявам, но май нямам дребни да ви върна. Току-що започнах, буквално. — Сега беше мой ред да се почувствам неудобно. Давах си сметка, че според повечето хора това е обичайна реплика за продавачите на Биг Ишу, но аз наистина нямах почти нищо в джобовете си. Като преброих с какво разполагам се оказа, че е по-малко от лира на дребно. Подадох й всичките монети.

— Всичко е наред — каза тя. — Задръжте рестото и купете нещо вкусно на котката си.

Малко след като си заминаха двете американки, около пас пак се спря група туристи, този път германски. Те също се захласнаха по Боб. Не купиха списание, но това не беше от голямо значение.

Вече бях сигурен, че няма да е проблем да продам десетте бройки. Нищо чудно дори да се наложи да отида при Сам за още преди края на работния ми ден.

Още през първия час продадох шест бройки. Повечето хора имаха точно пари, но един по-възрастен господин в елегантен костюм от туид ми даде петарка. Вече бях сигурен, че съм направил правилния избор. Давах си сметка, че няма винаги да върви така, че ще има спадове и възходи. Въпреки това бях убеден, че съм направил първата голяма крачка по един нов път.

Денят се получи много успешен, но черешката на тортата кацна близо, два часа и половина, след като бях започнал. Вече ми оставаха само две бройки, когато изведнъж усетих, че във фоайето на метростанцията цари някаква суматоха. Изведнъж отвътре се появи малка група служители. Изглежда водеха оживен разговор, а един-двама от тях говореха по радиостанциите си.

В главата ми нахлуха мисли за всичко онова, което ме сполетя напоследък. Зачудих се дали не е станал пак подобен инцидент и дали сега някой друг беден нещастник няма да го отнесе без причина за престъпление, което не е извършил.

Каквото и да беше причинило паниката обаче, тя скоро премина и служебните лица взеха да се разпръскват. Точно в този момент грамадният запотен контрольор ни забеляза двамата с Боб. Веднага тръгна към нас.

Изглеждаше наежен и разгорещен, а физиономията му беше станала червена като цвекло. Казват, че отмъщението е блюдо, което се консумира студено, затова реших да запазя хладнокръвие.

— Какво, по дяволите, правиш тук?! — кресна той. — Мислех, че са те опандизили. Нали знаеш, че мястото ти не е тук.

Отначало нищо не отговорих, само нарочно много бавно извадих служебната карта от Биг Ишу.

— Просто си върша работата, приятел — отговорих, наслаждавайки се на смесицата от объркване и гняв, изписана на физиономията му. — Затова предлагам и ти да си гледаш своята.