Джеймс Боуен
Уличният котарак Боб (14)

Глава 14
Трудни времена

Есента тази година беше влажна и студена. Дърветата скоро хвърлиха листата си, брулени от неспирния студен вятър и силните дъждове. Една сутрин, когато двамата с Боб излязохме от блока и тръгнахме към спирката на автобуса, слънцето изобщо не се виждаше, а ръмеше лек ситен дъждец.

Боб не беше запален почитател на дъжда и отначало на това отдадох сънливия му вид и несигурния вървеж. Ходеше така, сякаш събира сили за всяка крачка, почти като на забавен каданс. „Може пък да е размислил и да не му се идва днес с мен — реших. — Или е вярно онова, което разправят за котките — че надушват във въздуха влошаването на времето“. Вдигнах поглед към небето. Над Лондон се трупаха плътни стоманеносиви облаци, подобни на огромен извънземен кораб. Явно целият ден щеше да е така. Сигурно проливният дъжд не беше далече. Известно време си мислех, че Боб има право и трябва да се връщаме. После обаче се сетих, че почивните дни наближават, а ние нямаме достатъчно нари, за да изкараме до понеделник. „Кучето скача според тоягата, дори ако от него са снети всички обвинения“, казах си, опитвайки се да преглътна трудното положение.

Работата по улиците на Лондон никога не е била лесна, но днес, като че ли, изглеждаше по-неприятна от всякога.

Боб продължаваше да крачи като след траурно шествие и ни отне няколко минути, докато извървим стотината метра по улицата.

— Хайде, приятелю, качвай се на борда — подвикнах му и се обърнах, за да заеме обичайното си място.

Той се разположи върху раменете ми и ние пак закретахме към Тотнъм Хай Роуд и спирката на автобуса. Дъждът вече беше започнал да се усилва. Върху паважа падаха едри, тежки капки. С Боб всичко изглеждаше наред, докато шляпах през локвите — гледаше да ме използва, доколкото е възможно, като заслон от дъжда. Щом се качихме на автобуса обаче, си дадох сметка, че унилото му поведение не се дължи само на лошото време.

Обикновено пътуването с автобуса беше един от любимите моменти на Боб в графика ни за деня. Той беше любознателен котарак. За него светът представляваше източник на несекващи вълнения. Колкото и често да пътувахме, той не пропускаше да залепи нос на стъклото. Днес обаче дори не си направи труд да заеме седалката до прозореца — не че щеше много да види през запотеното стъкло, по което се стичаха дъждовни ручеи и превръщаха гледката в размито петно. Вместо това се сви в скута ми. Изглеждаше уморен, цялото му тяло беше отпуснато. Погледът му беше някак отнесен и сънлив, сякаш още не се е отърсил от дрямката. По всичко личеше, че не е в обичайното си бодро настроение.

Когато слязохме от автобуса, положението му видимо се влоши. За щастие дъждът малко беше намалял и някак успях да прецапам из малките улички до Ковънт Гардън. Придвижването никак не беше лесно и трябваше непрекъснато да отскачам встрани, за да избегна неголемите локви и огромните чадъри, които връхлитаха насреща ми.

Докато вървяхме по Нийл стрийт усетих, че нещо не е наред с Боб. Вместо да седи спокойно и стабилно върху раменете ми както обикновено, сега лежеше отпуснат, люлееше се и се подрусваше на всяка крачка.

— Добре ли си, приятелю? — обърнах се към него, забавяйки крачка.

Внезапно взе да се държи много особено, издаваше странни звуци и сякаш щеше да повърне всеки момент. Давеше се и се напъваше да си прочисти гърлото. Сигурен бях, че ей сета може да падне или да скочи, затова го свалих на земята да проверя какво не е наред. Още преди да успея да приклекна до него, обаче, той започна да повръща. Не изкара нищо твърдо, само жлъчен сок. Въпреки това продължаваше да бълва. Виждах как цялото му тяло се гърчи в конвулсии, докато се напъва и се опитва да изкара онова, което беше причина за състоянието му.

Известно време се питах дали вината не е моя и дали не се влоши, защото го взех със себе си.

Той отново получи пристъп и пак повърна само жлъчен сок. Очевидно не само придвижването дотук беше причина за болестта му. Скоро вече не остана нищо, което да избълва. Това беше странно, защото добре си беше похапнал и на вечеря, и тази сутрин. Тогава, най-накрая, разбрах, че тук има нещо по-сериозно. Сигурно е бил болен още преди да излезем от апартамента, или е станало докато си е вършел работата в храстите. Чувствал се е зле и докато пътувахме с автобуса, това вече ми беше ясно. Ядосвах се на себе си, че не съм го усетил по-рано.

Странно е как постъпва човек в такава ситуация. Убеден съм, че моята реакция беше като на всеки родител или стопанин на домашен любимец. През главата ми минаха какви ли не отчаяни, често взаимоизключващи се мисли. Дали тази сутрин Боб просто не е ял нещо, което е раздразнило стомаха му? Или пък е погълнал нещо в апартамента, което да го доведе до това състояние? Ами ако е много по-сериозно? Дали сега нямаше да се строполи мъртъв в краката ми? Бях се наслушал на истории за котки, които просто умирали в ръцете на стопаните си, след като са изпили някакъв препарат за почистване, или са се задавили с пластмасов предмет. За миг си представих как Боб умира. За щастие успях да се съвзема, преди въображението ми съвсем да се е развихрило.

„Стегни се, Джеймс, и дай разумно да се справим с проблема“, казах си.

Давах си сметка, че след цялото това повръщане и след като вече нищо не е останало за изхвърляне, Боб се е обезводнил. Ако не побързах да направя нещо, това можеше да увреди някой от органите му. Реших, че е добре да му дам някаква храна и — още по-важно — вода. Вдигнах го на ръце и го понесох към близкия търговски център на Ковънт Гардън. Нямах много пари в себе си, но успях да събера колкото за консерва сочно пилешко, каквото Боб много обичаше, и хубава минерална вода. Не исках да рискувам като му дам замърсена вода от чешмата. Това още повече можеше да влоши положението.

После го занесох на Ковънт Гардън, и го оставих на тротоара, близо до обичайното ни място. Извадих купичката му и изсипах консервата в нея.

— Заповядай, приятелю — погалих го и побутнах купичката пред него.

Обикновено той би се нахвърлил на храната и би омел всичко до дъно, но днес не го направи. Вместо това я гледа известно време, преди да се реши да опита. Но дори тогава действаше много предпазливо и едва близваше оттук-оттам. Изяде само желираното, изобщо не докосна месото. Това беше поредният тревожен сигнал. Пред мен не беше онзи Боб, когото познавах и обичах. Определено нещо не беше наред.

Със свито сърце се заех да продавам списанието. Все пак имахме нужда от пари, за да изкараме следващите няколко дни, особено ако се наложеше да заведа Боб при ветеринаря и да купувам лекарства. Но умът ми изобщо не беше в работата. Цялото ми внимание беше насочено към Боб, а не в това да привличам купувачи. Той лежеше отпуснат и апатичен до мен. Никак не ме изненада, че съвсем малко хора спряха да пуснат по някоя монета. След два часа приключих с работата. Боб беше престанал да повръща, но все още изглеждаше зле. Трябваше да го заведа на сухо и топло у дома.

* * *

До този момент бях извадил голям късмет с Боб. Откакто го взех под крилото си, той се радваше на отлично здраве. Отначало имаше бълхи, но това беше естествено за уличен котарак. След като взех мерки срещу тях и му дадох хапче срещу стомашни паразити, вече не страдаше от никакви здравословни проблеми.

От време на време го водех в клиниката Блу Крос в Излингтън, където му сложиха микрочипа. Докторите и сестрите там вече го бяха опознали и винаги хвалеха здравето му. Ето защо сега се чувствах страшно притеснен. Ужасявах се, че може да е нещо сериозно. Докато лежеше в скута ми в автобуса на път за Тотнъм, имах чувството, че ще се пръсна от мъка. Едва се удържах да не се разплача. Боб беше най-хубавото нещо в живота ми. Мисълта, че мога да го изгубя, ме ужасяваше. Гледах изобщо да не я допускам в главата си.

Щом се прибрахме, Боб тръгна право към радиатора. Там се сви на кълбо и заспа. Остана така с часове. През нощта почти не мигнах, непрекъснато мислех за него. Той нямаше сили дори да се добере до леглото при мен, а дремеше до радиатора в другата стая. От време на време се измъквах от завивките, за да го наглеждам. Промъквах се на пръсти в мрака и се ослушвах в дишането му. По едно време ми се стори, че изобщо не диша. Коленичих до него и сложих ръка на диафрагмата му, за да се уверя, че се повдига. Направо не е за вярване колко облекчен се почувствах, когато усетих, че тихичко мърка.

Парите ни бяха съвсем на свършване, затова на следващия ден нямаше как да не отида на работа. Оказах се пред истинска дилема — дали да оставя Боб сам в апартамента, или да го облека топло и да го взема със себе си, за да го държа под око?

За късмет, времето този ден беше по-хубаво. Даже слънцето реши да се покаже. Когато излязох от кухнята с купа мюсли в ръце, забелязах Боб да ме гледа. Видя ми се живнал в сравнение с предишния ден. А когато му предложих храна, я изгълта много по-ентусиазирано отпреди.

Реших да го взема с мен. Седмицата едва започваше и трябваше да изчакам няколко дни преди да го заведа на преглед в клиниката Блу Крос. Затова се заех да направя самостоятелно проучване и се упътих към местната библиотека. Седнах на един от компютрите и взех да проучвам симптомите на Боб.

Съвсем бях забравил каква неблагодарна работа е да четеш сайтовете за медицина. Във всички тях се дава възможно най-лошият сценарий. Тогава написах няколко ключови думи и избрах сайтове, които бяха по-скоро информационни. Щом въведох основните симптоми: сънливост, повръщане, загуба на апетит и още няколко, ме заля цял поток от възможни болести.

Някои не бяха чак толкова страшни — причината можеше да е топка косми или дори по-сериозна форма на метеоризъм^[1]. После обаче се захванах да проуча и другите възможности. Всяко от най-вероятните заболявания беше достатъчно лошо само по себе си. Сред тях бяха Адисонова болест^[2], остра бъбречна недостатъчност и отравяне с арсеник. Ако това не беше успяло да ме изплаши достатъчно, следваше дълъг списък с още варианти: котешка левкемия, колит, диабет, отравяне с олово, салмонела или ангина. Най-страшното от всичко, поне според мен, беше това да са начални признаци на рак на червата, както пишеше в един сайт.

След петнайсетина минути четене вече бях рухнал психически.

Затова смених подхода и се заех да потърся най-добрите начини за лечение на повръщане. Това беше по-позитивната гледна точка. Сайтовете, които прегледах, предлагаха пиене на много вода, почивка и непрекъснато наблюдение. Значи това беше планът за следващите двайсет и четири до четиресет и осем часа. Непрекъснато ще държа Боб под око. Започне ли да повръща пак, тогава — естествено — незабавно ще го заведа на лекар. Ако ли не, ще отидем в клиниката Блу Крос в четвъртък.

* * *

На следващия ден реших да остана вкъщи до късно следобед, за да може Боб да си почине добре. Той спа като пън, свит на топка на любимото си място. Продължавах да го наглеждам. Видя ми се по-добре, затова се осмелих да го оставя сам за три-четири часа и да се опитам да продам нещо. Нямах голям избор.

Докато крачех по улиците от Тотнъм Корт Роуд към Ковънт Гардън усетих, че пак съм станал невидим. Щом стигнах Ковънт Гардън, всички ме заразпитваха къде е Боб. Когато им казах, че е болен, искрено се разтревожиха: „Ама, ще се оправи ли?“, „Нещо сериозно ли е?“, „Ще го заведеш ли на лекар?“, „Безопасно ли е да го оставиш сам вкъщи?“.

Тогава ме осени една идея. Преди време се запознах случайно с една ветеринарна сестра — Розмари. Гаджето й, Стив, работеше в книжарницата за комикси — близо до мястото, където понякога стояхме с Боб. Двамата се отбивахме понякога вътре и постепенно се сприятелихме със Стив. Един ден беше дошла и Розмари и си поприказвахме за Боб.

Затова сега реших да надникна дали някой от двамата не е наблизо. За късмет, Стив беше на работа и ми даде телефона на Розмари.

— Няма да има нищо против да й звъннеш — каза. — Особено щом става дума за Боб. Тя го обожава.

Когато й се обадих, Розмари ме затрупа с въпроси. „Какво е ял?“, „Случвало ли се е да яде нещо от земята, когато се шляе навън?“ и т.н.

— Ами, има навик да рови из кофите за боклук — казах.

Така и не успя да се отърве от този навик. Същински ужас. Виждал съм го да разкъсва на парчета торбите с боклук в кухнята. Принудих се да ги държа пред външната врата. В някои отношения той още си беше улична котка. Може да прибереш котка от улицата, но не можеш да заличиш улицата в нея. Усетих това по гласа на Розмари, сякаш светна сигнална лампичка.

— Е, добре — каза тя, — това може би обяснява всичко.

Предписа пробиотик, антибиотик и специален сироп за успокояване на стомаха.

— Какъв ти е адресът? — попита. — Ще дойда с колелото до вас.

Хвана ме неподготвен.

— Не съм сигурен, че мога да си позволя такава визита, Розмари — казах.

— Не се притеснявай, това няма да ти струва нищо. Просто ще го включа към една друга доставка в същия район — отговори тя. — Тази вечер става ли?

— Да, страхотно — възкликнах.

Направо бях като ошашавен. През последните няколко години никой не беше правил такъв спонтанен жест на щедрост към мен. От време на време имаше прояви на агресия, но никога на доброта. Това беше една от благословиите, с които Боб озари моя живот: благодарение на него преоткрих добрата страна в човешката природа. Лека-полека бях започнал да си възвръщам доверието и вярата в хората.

Розмари удържа на думата си. Не че съм се съмнявал в това. Пристигна с колелото още привечер и аз веднага приготвих първите дози от лекарствата.

На Боб никак не му се понрави вкуса на пробиотика. Той намръщи муцуна и отскочи назад, когато му поднесох първата лъжичка.

— Така ти се пада, приятел — казах. — Ако не си беше завирал носа в боклука, сега нямаше да ти се налага да го пиеш.

Медикаментите подействаха почти веднага. Тази нощ той спа непробудно и на другата сутрин беше по-игрив. Наложи се обаче да държа главата му всеки път, за да съм сигурен, че ще си изпие пробиотика.

В четвъртък почти се беше оправил, но за всеки случай роших да го заведа на преглед във ветеринарната клиника Блу Крос до Излингтън Грийн.

Дежурната сестра веднага позна Боб и изглеждаше угрижена, когато й казах, че не е добре.

— Нека го прегледам — каза.

Претегли го, погледна в устата и опипа цялото му тяло.

— Всичко изглежда нормално — заключи. — Мисля, че вече се оправя.

Поговорихме още няколко минути, преди да си тръгна.

— Обещай повече да не ровиш из кофите за боклук, нали, Боб? — изпроводи ни сестрата, когато излизахме от манипулационната.

* * *

Болестта на Боб сериозно ме разтърси. Той имаше вид на неуязвим котарак. Никога не съм си помислял, че може да се разболее. Откритието, че той също е смъртен, направо ме съсипа.

Това още веднъж затвърди решението, което от известно време назряваше в мен. Време беше и аз самият да се очистя.

Наистина вече ми беше писнало от досегашния ми начин на живот. Изморих се да ходя като по часовник на всеки две седмици в центъра за рехабилитация и всеки ден до аптеката — това направо ме затъпяваше. Писна ми непрекъснато да съм изправен пред опасността отново да стана зависим.

Затова, при следващото посещение при моя надзорник, го помолих да спра метадона и да мина към финалната фаза за пълно очистване. И преди бяхме говорили за това, но тогава той май не ме взе на сериозно. Днес обаче разбра, че съм категоричен.

— Няма да е никак лесно, Джеймс — каза.

— Да, знам.

— Ще ти се наложи да взимаш субутекс^[3]. Постепенно ще намаляваме дозата, докато накрая вече няма да имаш нужда от никакви лекарства — продължи той.

— Добре — отговорих.

— Преходът ще бъде труден, могат да се появят много тежки абстинентни симптоми — предупреди ме, надвесвайки се към мен.

— Това е мой проблем — казах. — Въпреки това ще го направя. Искам да го направя заради себе си и заради Боб.

— Добре тогава, ще задвижа нещата и може да започнем след няколко седмици.

От години насам за пръв път ми се стори, че виждам слаба светлинна в дъното на един много тъмен тунел.