Джак Хигинс
Орелът отлетя (8)

Седма глава

Полетът от Берлин до Кап дьо ла Хаг им отне малко повече от три часа. Минаха над части от окупираните Холандия и Белгия, оттам над Франция и се приближиха до Шерне откъм морето. Мястото изглеждаше безлюдно и запустяло. Нямаше дори контролна кула, а само затревена писта с ветропоказател в единия край, три стари хангара отпреди войната, няколко постройки, може би изградени след идването на Луфтвафе, и склад за гориво:

— Щорх пристига от Гатоу — докладва Ейза по радиото.

— Контролна кула Шерне. Разрешавам кацане. Вятър от югоизток, три до четири и се усилва — отвърна му нечий глас.

— Много сериозно го дава — подхвърли Ейза през рамо. — Е, кацаме.

Той приземи самолета безупречно и го спря до хангарите, където чакаха шестима мъже в гащеризони на Луфтвафе. Когато Шеленберг и Девлън слязоха, от постройката с предавателя изскочи един сержант и забърза към тях.

Той разпозна униформата на Шеленберг и удари токове.

— Генерале.

— А вашето име е…?

— Лебер, господин генерал. Сержант от Луфтвафе.

— Вие ли сте старши тук?

— Да, господин генерал.

— Прочетете това. — Шеленберг му подаде пълномощното от Фюрера. — От днес вие и хората ви минавате под мое командване. Задачата е от изключителна важност за райха.

Лебер отново удари токове и върна писмото на Шеленберг.

— На вашите заповеди, генерале.

— Хауптщурмфюрер Вогън ще изпълни опасен и строго секретен полет през Ламанша. Ще използва нестандартен самолет. Сам ще се уверите, когато пристигне.

— Какви са нашите задължения, генерале?

— По-късно ще ви обясня. Радиоапаратурата ви изправна ли е?

— О, да, генерале, най-добрата, с която разполага Луфтвафе. Понякога ни се налага оттук да насочваме самолети, които се връщат от Англия.

— Отлично — кимна Шеленберг. — Случайно да сте чували за замък, наречен Бел Ил? Според картата трябва да е на тридесетина мили оттук по посока на Карентан.

— Съжалявам, не генерале.

— Нищо. Ще се оправим. А сега ни намерете автомобил.

— Разбира се, генерале. Позволете да попитам тук ли ще пренощувате?

Шеленберг огледа пустинната местност.

— Бих предпочел да се приберем, сержанте, но човек никога не знае… Заредете самолета и го подгответе за обратния полет.

— Боже! — възкликна Девлън, когато Лебер ги поведе към джипката, паркирана пред една от постройките. — Погледнете какво място! Скапана дупка! Чудя се как издържат!

— По-добре е, отколкото в Русия — отвърна му Ейза Вогън.

 

 

Ейза шофираше, Девлън седеше до него, а на задната седалка Шеленберг бе разгънал карта на коленете си.

— Ето го. Шосето южно от Шербург води към Карентан. Замъкът е някъде тук край брега.

— Не е ли по-добре да кацнем в базата на Луфтвафе в Шербург? — попита Ейза.

— И да се сблъскаме с Фюрера, който също ще кацне там? — Шеленберг поклати глава. — Не, засега предпочитам да останем в сянка. Изобщо не е необходимо да минаваме през Шербург. По крайбрежието има цяла мрежа от селски пътища. Тридесет, най-много тридесет и пет мили.

— Всъщност каква е целта на тази разходка? — попита Девлън.

— Заинтригуван съм от този Бел Ил. Така и така сме наблизо, бих искал да видя какво представлява — сви небрежно рамене Шеленберг.

— Чудех се дали райхсфюрерът знае, че сме тук? — подметна Девлън.

— Знае за полета до Шерне, а ако не, скоро ще научи. Той обича да му се докладва своевременно.

— О, да, генерале, това да, но Бел Ил е нещо друго.

— Може да се каже, господин Девлън, може да се каже.

— Боже мили, каква лисица сте! Да му мислят ловците, когато сте наблизо.

 

 

Повечето селски пътища бяха толкова тесни, че две коли надали можеха да се разминат, но след около половин час те излязоха на главното шосе, което минаваше южно от Шербург и водеше към Карентан. Тук Шеленберг се обърка в картата. За техен късмет близо до селцето Сент Обен видяха табела „Дванадесета парашутна част“. Отвъд дърветата се виждаха няколко селскостопански постройки, разпръснати по полето.

— Да опитаме тук — предложи Шеленберг и Ейза отби от шосето.

 

 

Мъжете в двора до един бяха парашутисти — късо подстригани млади здравеняци с преждевременно състарени лица. Носеха маскировъчни якета и парашутистки ботуши. Повечето седяха на пейките покрай стената и чистеха оръжието си, двама се занимаваха с двигателя на бронетранспортьор. Когато джипката влезе в двора, всички я изгледаха с любопитство, а щом видяха униформата на Шеленберг, скочиха на крака.

— Продължете спокойно работата си — каза генералът.

От къщата излезе млад капитан със сурово лице. Носеше Железен кръст първа и втора степен, отличителните знаци на Критския и Африканския корпус и лента от Зимната война^[1].

— Вие ли командвате тук? — попита Шеленберг.

— Да, генерале. Хауптман Ерих Крамер. С какво мога да ви бъда полезен?

— Търсим замък, наречен Бел Ил. Знаете ли го?

— Много добре. Намира се на десетина мили оттук, на самия бряг. Елате, ще ви го покажа на картата.

Тримата го последваха в къщата. Всекидневната бе обзаведена като канцелария на командира, с радиостанция и подробни карти по стените. Черният път до Бел Ил беше очертан съвсем ясно.

— Отлично — каза Шеленберг. — Кажете ми какви са целите на вашата част?

— Охрана, генерале. Охраняваме района и се стараем да поставяме Френската съпротива на мястото й.

— Създават ли ви неприятности?

— Не особено — засмя се Крамер. — Оставиха ми само тридесет и пет войника. За щастие оцеляхме след Сталинград. За нас това тук е нещо като почивка.

Те излязоха от къщата и докато се качваха в джипката, Девлън попита:

— Виждам, че сте били в Крит и Африка, а и в Сталинград. Познавате ли Щайнер?

Дори войниците, които чистеха оръжието си, вдигнаха поглед при споменаването на това име.

— Оберст Курт Щайнер? Кой не го знае в нашите войски? Той е легенда сред парашутистите.

— Значи сте се срещали с него?

— Няколко пъти. Вие познавате ли го?

— Може да се каже.

— Носи се слух, че е загинал.

— Е, не бива да вярвате на всичко, което чувате — отвърна Девлън.

Ейза запали двигателя и джипката потегли.

— Боже мой! — възкликна Девлън. — Понякога се чудя защо Щайнер не се прибере сам през Ламанша. Ако това, което мислят хората за него, е вярно, той по всяка вероятност може и да върви по вода.

 

 

Бел Ил бе импозантна крепост, построена на хълм над морето. Под нея се простираха широкото речно устие и пясъчният бряг, от който водата се бе отдръпнала при отлива. Ейза подкара джипа нагоре по единствения лъкатушен път. Тесен мост минаваше над дерето, което бе по-скоро естествен пролом, отколкото крепостен ров. Огромната порта на сводестия вход зееше. Влязоха в застлания с плочи двор. Над тях се издигаха високи зидове и кули. Ейза спря пред широкото стълбище, водещо към парадния вход, тримата слязоха от автомобила и Шеленберг тръгна нагоре по стълбите. Вратата беше дъбова, изкорубена, обкована с ръждясали железни болтове и стоманени ленти. На стената до нея висеше звънец. Шеленберг дръпна веригата му и в двора се разнесе пронизителен звън.

— Исусе Христе! — възкликна Девлън. — Сега остава да се появи Квазимодо.

Миг по-късно вратата проскърца и споменатият или поне негово сполучливо копие наистина се появи — старец с прошарена коса до раменете, облечен в черен кадифен фрак, който отдавна плачеше за отдих, и широки рипсени панталони, каквито носят селяните. Лицето му бе сбръчкано и доста отдавна небръснато.

— Да, господа? — каза той на френски. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Вие ли сте икономът? — попита Шеленберг.

— Да, мосю. Пиер Дисар.

— И живеете тук със съпругата си?

— Когато е тук, мосю. В момента е при племенницата си в Шербург.

— Разбираш ли нещо? — прошепна Девлън на Ейза.

— Нито дума. Не говоря френски.

— Май си прекарал младините си в игра на бейзбол. Ние с генерала, като хора интелигентни и учени, разбираме всяка дума на този стар негодник. Ще ти превеждам, когато се наложи.

— Бих искал да огледам помещенията — каза Шеленберг.

Той мина покрай Дисар и влезе в обширно фоайе, облицовано с гранит и застлано тук-там с килими. От едната страна имаше огромна камина и стълбище, което можеше да побере цял полк.

— Вие от СС ли сте, мосю? — попита Дисар.

— Не е ли очевидно?

— Но те вече огледаха помещенията, мосю. Преди няколко дни. Един офицер с униформа като вашата.

— Спомняте ли си името?

— Каза, че е майор. — Челото на стареца се сбърчи от усилие да си спомни. — Имаше белег на едната буза.

— Бергер? — попита спокойно Шеленберг. — Така ли се казваше?

Дисар енергично закима.

— Точно така, мосю. Майор Бергер. Говореше френски много лошо.

— Какво става? — поинтересува се Ейза.

— Разправя, че преди нас тук е идвал майор от СС на име Бергер — обясни му Девлън.

— Познаваш ли го?

— О, да, много добре, особено носа му… по-късно ще ти обясня.

— Значи сте осведомен, че в скоро време тези помещения ще се използват — обърна се Шеленберг към французина. — Ще ви бъда благодарен, ако ни разведете.

— Замъкът е затворен от 1940 година, мосю. Господарят ми, граф Дьо Бомон, замина за Англия да се бие с германците.

— Така ли? — каза сухо Шеленберг. — Е, да тръгваме. Ще започнем от горе.

Старецът ги поведе по стълбището.

На втория етаж имаше безброй спални, всяка с по две врати, водещи към отделни крила, които толкова отдавна не бяха използвани, че по пода се бе наслоил дебел пласт прах. Някои от леглата имаха балдахини, а мебелите бяха покрити с чаршафи.

— Света Дево, така ли живеят богаташите? — възкликна Девлън. — Видяхте ли колко е далече банята?

Шеленберг забеляза врата в дъното на площадката над входа.

— Накъде води?

— Ще ви покажа, мосю. Това е вторият вход за трапезарията.

Озоваха се в дълъг тъмен коридор над просторна зала. Таванът бе облицован с дъб. Долу се виждаше масивна камина в средновековен стил, а пред нея — огромна дъбова маса, заобиколена от столове с високи облегалки. Над камината висяха бойни знамена.

Докато слизаха по стълбите, Шеленберг попита:

— Какви са тези знамена?

— Бойни трофеи, мосю. Фамилията Дьо Бомон винаги е служила на Франция. Ето например това в средата — знамето в алено и златно. Един от предците на графа го е носил при Ватерло.

— Така ли? Винаги съм мислил, че французите са изгубили тази битка — изкоментира Девлън.

Шеленберг огледа трапезарията и през високата дъбова врата излезе във фоайето. Останалите го последваха.

— Това е достатъчно. Какво ви каза майор Бергер? — попита генералът.

— Че пак ще дойде, мосю. — Старецът сви рамене. — След седмица-две.

Шеленберг сложи ръка на рамото му.

— Никой не бива да разбере, че сме идвали, приятелю, особено майор Бергер.

— Мосю?

Дисар видимо се смути.

— Въпросът е строго секретен и изключително важен.

— Разбирам, мосю.

— Ако това, че сме идвали тук, се разчуе, за нас ще бъде напълно ясно кой е източникът на информация. — Той тупна с длан по бюрото на Дисар. — А това няма да ви се отрази добре.

Старецът бе изплашен до смърт.

— Мосю, моля ви. Нито дума. Заклевам се!

Тримата излязоха, качиха се в джипа и потеглиха.

— Валтер, ако решите, можете да бъдете доста коравосърдечен негодник — отбеляза Девлън.

— Само когато се налага — отговори Шеленберг и се обърна към Ейза. — Ще успеем ли да се върнем в Берлин още довечера?

Вече се здрачаваше, откъм морето се стелеха тъмни облаци и оттатък мокрите пясъци се задаваше дъжд.

— Не е изключено — отвърна Ейза. — Ако имаме късмет. Но може би ще се наложи да пренощуваме в Шерне и да отлетим в ранни зори.

— Каква перспектива! — възкликна Девлън, вдигна яката на палтото си и запали цигара. — Романтиката на войната!

 

 

На следващия ден Девлън бе откаран във филмовата студия на УФА за среща с главния гримьор. Карл Шнайдер беше около петдесетгодишен, висок, широкоплещест и приличаше по-скоро на докер. Той разгледа паспортната снимка на Девлън и попита:

— Значи такава имат противниците ви?

— Горе-долу.

— Не е кой знае какво. Поне не за полицай, който издирва някого в тълпата. Кога заминавате?

И ето че Девлън взе решение — за себе си, за Шеленберг, за всички.

— Да кажем, след два-три дни.

— И колко време ще отсъствате?

— Най-много десет дни. Можете ли да направите нещо?

— О, да — кимна Шнайдер. — Човек може да промени формата на лицето си, като сложи в устата си подплънки или нещо от сорта, но според мен това не е подходящо за вас. Много сте слаб, приятелю, по костите ви няма кой знае колко месо.

— Това е от лошия начин на живот — отвърна Девлън.

Шнайдер не обърна внимание на шегата.

— Косата ви е тъмна и чуплива и я носите дълга. Мисля, че разковничето за промяната е в нея. Каква роля ще изпълнявате?

— На военен свещеник. Капелан, уволнен поради инвалидност.

— Да, косата.

Шнайдер преметна около раменете му кърпа и взе ножица.

Когато свърши, бе офъкал косата на Девлън почти до корен.

— Боже, това аз ли съм?

— Това е само началото. Елате да ви измия.

Шнайдер изплакна косата му и втри някакъв химикал в корените й.

— Работил съм с най-добрите актьори: Марлене Дитрих, преди да замине — тя имаше прелестна коса. О, и Конрад Вайт. Какъв прекрасен актьор! Тия проклети нацисти го прогониха, а сега, доколкото знам, бил в Холивуд и играел нацист.

— Такъв е животът!

Девлън затвори очи и го остави да си върши работата.

 

 

Той едва позна лицето, което се взираше в него от огледалото: ниско подстриганата прошарена коса, изпъкналите скули прибавяха десет-дванадесет години към истинската му възраст.

— Дяволски умела работа!

— Още само миг. — Шнайдер порови в гримьорското си куфарче и извади различни видове очила. — Да, тези, струва ми се. Естествено от прозрачно стъкло. — Той сложи чифт очила с телени рамки на носа на Девлън и ги нагласи. — Да, отлично. Доволен съм от себе си.

— Бог да ми е на помощ, но изглеждам като Химлер — отбеляза Девлън. — Ще издържи ли? Имам предвид косата.

— Две седмици. Нали казахте, че ще отсъствате най-много десет дни. — Шнайдер извади пластмасово шишенце. — Ако се изплаквате с това, ефектът ще бъде по-траен, но няма да продължи вечно.

— Не, твърдо десет дни. В края на краищата това е без значение. Ако се забавя повече, с мен е свършено.

 

 

— Удивително! — възкликна Шеленберг.

— Радвам се, че ви харесва — отвърна Девлън. — А сега да направим необходимите снимки. Искам да приключим час по-скоро.

— Какво значи това?

— Че искам да замина колкото е възможно по-бързо. Утре или вдругиден.

Шеленберг го погледна удивен.

— Сигурен ли сте?

— Няма причина да се бавим, след като вашият приятел в УФА вече ми осигури ново лице. Всичко в Шерне е готово. Ейза и лизандърът ни чакат. Остават само три неизяснени неща: моят приятел от ИРА, Майкъл Райън, братът и сестрата Шоу и приютът.

— Именно. Каквато и да е ситуацията в приюта, ако не откриете вашия приятел Райън, ще срещнете огромни трудности. Същото се отнася и за Шоу.

— Без Шоу задачата ще стане неизпълнима, така че колкото по-бързо отида там, толкова по-рано ще разберем как стоят нещата.

— Правилно — отсече Шеленберг и повика Илзе Хубер. — Отделът за подправени документи да подготви всичко за господин Девлън.

— Ще им трябват снимки на новото ми „аз“ — каза й Девлън.

— Не, господин Девлън, ще са ви необходими британска лична карта, дажбена книжка за някои храни, купони за дрехи и шофьорска книжка. За никой от тези документи не се изисква снимка.

— Жалко — отвърна Девлън. — Когато те проверяват, самият факт, че могат да сравнят физиономията ти с някаква снимка, им доставя такова удоволствие, че те пускат за нула време.

— Избрали ли сте си вече име и легенда? — попита Шеленберг.

— Винаги съм казвал, че най-добрата лъжа е тази, която се придържа най-близо към истината. Няма смисъл от старания всичко да изглежда напълно английско. Дори великият Девлън няма да може да мине с този номер. Не, ще си бъда ирландец. — Той се обърна към Илзе. — Записвате ли?

— Всяка дума.

— Конлън. Това е име, което винаги съм харесвал. Първата ми приятелка се казваше Конлън. Старият ми чичо, при когото живеех като малък — също. Малкото му име беше Хенри, но всички му викаха Хари.

— Значи отец Хари Конлън?

— Да, с една добавка. Майор Хари Конлън, военен свещеник, излязъл в продължителен отпуск след раняване.

— Къде? — попита Шеленберг.

— В главата. — Девлън посочи белега на челото си. — О, имате предвид в географски смисъл?

— Какво ще кажете за съюзническото нападение над Сицилия тази година? — предложи Шеленберг.

— Отлично. Още първия ден ме е ударил шрапнел. Така няма да ми трябва много информация за мястото, в случай че някой ме попита.

— Във военната документация видях нещо за британските военни свещеници — каза Илзе. — Направи ми впечатление, защото ми се стори необикновено. Мога ли да го проверя, генерале? Ще ми отнеме само няколко минути.

Шеленберг кимна и тя излезе.

— Ще уредя полета ви до Ирландия — каза генералът. — Вече съм уточнил някои неща с Луфтвафе. Предлагат да излетите от базата Давил, близо до Брест.

— Говорим за déjà vu^[2]. И миналия път излетях оттам. Да не би да предлагат бомбардировач „Дорниър“?

— Точно така.

— Е, добре, миналия път свърши работа.

В този момент влезе Илзе.

— Вижте какво открих!

Пропускът бе на името на майор Джордж Харви, военен свещеник. Имаше и снимка. Издаден беше от Министерството на войната и осигуряваше неограничен достъп до военни бази и болници.

— Удивително! Колко е силна човешката потребност от душевен комфорт! — каза Шеленберг. — Откъде се е взел този пропуск?

— Бил е сред документите на един военнопленник, господин генерал. Сигурна съм, че в отдела за подправени документи няма да срещнат проблеми с префасонирането му, а това ще осигури на господин Девлън така желаната снимка.

— Отлично! — възкликна Девлън. — Вие сте изключителна жена.

— Ще трябва да отидете и в склада за дрехи — каза му тя. — Ще ви трябва ли униформа?

— Това е идея. Може да се окаже необходима. Иначе тъмен костюм, свещеническа якичка, тъмна шапка, шлифер, пък може да ми дадат и Кръст за храброст. Ако ще се правя на свещеник, нека поне да бъда изтупан. Човек трябва винаги да прави добро впечатление. Бих искал и ваучер за пътуване от Белфаст до Лондон. Каквито раздават на военните, в случай че се наложи да играя ролята на майор.

— Ще се погрижа за това.

Тя излезе и Шеленберг попита:

— Нещо друго?

— Пари. Около пет хиляди лири. Да ги имам подръка за някой-друг рушвет, пък и за да се издържам. Ако намерим някоя от тези войнишки мешки, може да скрием парите там.

— Сигурен съм, че няма да има проблеми.

— Искам ги в банкноти от по пет лири, Валтер. Да не ми дадете от ония, фалшивите, които печата СС!

— Имате думата ми. Ще ви трябва кодово име.

— Ще ползваме това на Шоу, „Сокол“. Ще ни свърши идеална работа. Дайте ми координати за връзка с вашите радисти и аз ще се обадя още преди да сте се усетили.

— Отлично. Конференцията на Фюрера в Бел Ил е на двадесет и първи. Може да се вместим в сроковете.

— Ще успеем. — Девлън тръгна към вратата. — Ще сляза да ви пробвам бюфета. О, още нещо…

— Да?

— Когато през четиридесет и първа ме спуснаха с парашут над Ирландия, носех десет хиляди лири в куфар, пари за ИРА. Отворих го и що да видя: подредени пачки от по пет лири с бандерол на берлинската банка. Мислите ли, че този път ще проявят повече съобразителност?

— Боже! А после се чудят защо губим войната! — отвърна Шеленберг.

 

 

Когато Девлън влезе, Ейза седеше в бюфета, пиеше бира и четеше „Сигнал“ — списанието на германските войници. Ирландецът си взе кафе и седна до него.

— Не мога да повярвам! — възкликна Ейза. — Едва те познах.

— Новото ми „аз“. Отец Хари Конлън на вашите услуги. Или, ако предпочитате, майор Хари Конлън, военен свещеник. Утре влизам в ролята си.

— Не избързваш ли?

— За бога, синко, искам най-после да започнем.

— Откъде заминаваш?

— От Давил, близо до Брест.

— С какъв самолет?

— Дорниър-215.

— Добре, ще те закарам.

— Не, прекалено си ценен. Представи си, че стигнеш до Ирландия, а на връщане вземе, че те уцели някой британски нощен изтребител. Тогава вече наистина не знам как ще се оправим.

— Добре де — примири се Ейза неохотно. — Мога поне да те закарам до Давил. Никой няма да има нищо против.

— Винаги е добре да те изпрати приятел.

 

 

На следващата вечер малко след девет Ейза стоеше в контролната кула в Давил и наблюдаваше излитането на самолета. Над океана се изливаше дъжд, който настъпваше и към сушата. Американецът отвори прозореца и се заслуша в рева на двигателите, който заглъхваше в нощта. После се прибра и подхвърли на радиста:

— Прати това съобщение.

Девлън седеше отзад в самолета, облечен в парашутистки екип, с походния сак до себе си. Бординженерът го приближи и му каза:

— Има съобщение за вас, сър. Някой си е направил лоша шега.

— Прочетете го.

— Пише само: Счупикрак.

Девлън се засмя:

— Е, синко, нужна е малко артистичност, за да го разбереш.

 

 

Самолетът бързо прелетя разстоянието и в два и нещо сутринта Девлън скочи от пет хиляди фута. Както и предишния път, избра района на Монагън, защото бе близо до границата и му беше добре познат.

Походния сак, висящ на въже двадесет фута под парашутиста, който първи докосва земята, винаги помага при нощни скокове. Както впрочем и нащърбената луна, която се показва от време на време.

Девлън се приземи майсторски и само след няколко минути вече бе извадил от сака куфарчето, лопатката, тъмния шлифер и меката шапка. Откри някаква канавка, издълба дупка, закопа в нея чантата, парашута и екипа и захвърли лопатката в близкото езеро.

После облече шлифера, нахлупи шапката и извади очилата от куфарчето. Вътре под грижливо сгънатата униформа лежеше кобур със смит-енд-уесън — тридесет и осем милиметров револвер, често използван от британските офицери. Имаше и кутийка с петдесет патрона. Всичко изглеждаше наред. Девлън сложи очилата и се изправи.

— Аве Мария… — подхвана той шепнешком, — ето ме и мен, грешника. Помогни ми колкото можеш.

След това се прекръсти, взе куфарчето и потегли.

Границата при Ълстър не представляваше проблем за онези, които я познават. Той навлезе в лабиринта от селски пътища и кърски пътечки и към четири и петнадесет влезе в Ълстър и стъпи на британска земя.

И тогава късметът му проработи. Застигна го някаква камионетка, която отби от пътя и спря. Шофьорът, мъж на около шестдесет години, се подаде от прозореца.

— За бога, отче, къде сте тръгнали в ранни зори?

— Да хвана сутрешния влак за Белфаст.

— Я, и аз съм тръгнал към пазара в Белфаст.

— Бог да те поживи, синко — каза Девлън и се качи в камионетката.

— Моля ви, отче. Ако в Ирландия не подадат ръка на свещеник, къде другаде? — усмихна се селянинът и потегли.

 

 

Същия ден в десет сутринта Шеленберг почука на вратата на райхсфюрера и влезе в кабинета му.

— Какво има? — посрещна го Химлер.

— Получи се потвърждение от Давил, райхсфюрер. Около два часа сутринта Девлън е скочил над Южна Ирландия.

— Сериозно? — възкликна Химлер. — Бързо действате, бригаденфюрер. — Моите поздравления.

— Естествено това все още не означава успех, райхсфюрер. Дори не е сигурно дали Девлън се е приземил успешно, а какво ще стане, докато стигне до Лондон, можем само да гадаем.

— Нашите планове се промениха — уведоми го Химлер. — Конференцията на Фюрера в Бел Ил ще се състои на петнадесети.

— Но, райхсфюрер, дотогава има само една седмица!

— Е, всички сме в ръцете на Фюрера. Дайте да не обсъждаме неговите решения. И все пак знам, че ще направите всичко, на което сте способен. Действайте, генерале!

Шеленберг излезе объркан.

— За бога, какво ли крои този мръсник? — процеди той на път към кабинета си.