Джак Хигинс
Орелът отлетя (15)

Четиринадесета глава

— Я, вижте какво ни е довял вятърът! — учуди се Девлън.

— Кои са тези? — попита спокойно Щайнер.

— Ами по-едрият грозник е Джак Карвър. Владее почти цял Източен Лондон. Почтено си изкарва прехраната с рекет, хазарт и проституция.

— Много смешно! — обади се Карвър.

— А другият, който прилича на току-що изпълзяло от дупката си влечуго, е брат му Ерик.

— Ще те науча аз! — закани му се Ерик и пристъпи напред с изкривено от ярост и злоба лице. — Ще те пратя при стария ти приятел и неговата племенница.

Девлън изстина. Целият пребледня и просъска:

— Какво искате да кажете?

— Този път без шегички — закани му се Карвър. — Виж дали е въоръжен.

Ерик се наведе и измъкна смит-енд-уесъна от кобура на Девлън.

— Два пъти не се връзвам на един и същ номер, хитрецо!

— Какво е станало с приятелите ми? — попита спокойно Девлън.

Карвър определено се забавляваше. Той извади от джоба си пура, отхапа края й и я пъхна в устата си.

— Наредих да те открият, синко, но доникъде не стигнах и за късмет Ерик мерна онова пиленце на централната улица в Уапинг. Проследи я до къщата…

— И? — Девлън губеше търпение.

— Тази вечер, малко след като беше заминал, ги посетихме. Попритиснахме ги и ето ни тук.

— И моят приятел е проговорил? Така лесно? — учуди се Девлън. — Не мога да повярвам! Вие как мислите, полковник? — обърна се той към Щайнер.

— И на мен ми се вижда странно.

— О, не, нищо лошо не искам да кажа за човека. — Карвър щракна със запалката и поднесе пламъчето към пурата си. — Просто се притесни за племенницата си. И бе принуден да се държи прилично.

— Не че това кой знае колко им помогна — ухили се садистично Ерик. — Искаш ли да ти кажа какво стана с нея? Хукна да бяга, преметна се през парапета и падна на пристана. Сигурно си е счупила врата.

— А Майкъл? — попита Девлън, който се задушаваше от гняв.

— Ами май го застрелях. Нали така се постъпва с кучетата? — отвърна Карвър.

Девлън пристъпи към него със смразяващо изражение.

— Вие сте мъртъвци! И двамата!

Усмивката на Карвър се стопи.

— Не ние, хитрецо, ти си мъртвец! И смятам да те прострелям в корема, за да пукнеш бавно.

В този момент Шоу се събуди. Отвори очи, протегна се и се огледа наоколо.

— Сега пък какво става?

В същия миг двойната врата се отвори и Лавиния се появи с поднос в ръце, следвана от Ейза.

— Чай за всички — каза тя и замръзна.

— Не мърдайте! И двамата! — изкомандва Карвър.

Жената изглеждаше изплашена до смърт, но не издаде нито звук.

— Успокой се, скъпа — опита се да я окуражи Мънроу. — Просто запази спокойствие.

Шоу се изправи на крака, олюля се и впери кървясали очи в Карвър.

— Ти… гнусна свиньо — запелтечи той. — За какъв се мислиш? Как си позволяваш да идваш в дома ми и да размахваш оръжие?

— Още една крачка и си мъртъв, дърт глупако! — викна му Карвър.

— Прави каквото ти казва, Макс — изкрещя Лавиния, изпусна подноса и несъзнателно пристъпи напред.

Карвър се обърна и стреля — по-скоро инстинктивно, отколкото съзнателно, но я улучи смъртоносно. Максуел Шоу се хвърли с яростен вик към него и гангстерът го простреля два пъти почти от упор.

— Предупредих ви! — изсъска той.

— Да, господин Карвър, предупредихте ни — отвърна Курт Щайнер, незабелязано бръкна в сака на Девлън и напипа валтера. С плавно движение го извади и стреля. Куршумът прониза Карвър точно в челото и той се свлече на стола.

— Джак! — изпищя Ерик и направи крачка напред.

Девлън го сграбчи за китката, изви я и Ерик изпусна револвера.

— Ти ли уби момичето?

Ужасен, Ерик отстъпи назад. Девлън се наведе и взе пушката на Шоу.

— Беше злополука! Тя побягна и падна сама!

Вятърът нахлу през отворената врата и развя завесите. Ерик тръгна заднешком към терасата.

— Но какво я накара да побегне? — попита Девлън и издърпа назад петлето на пушката.

— Не! — изкрещя Ерик.

Девлън стреля и младият Карвър се преметна през балюстрадата.

 

 

В Шерне беше почти два часът. Шеленберг дремеше на стола до радиостанцията, а Лебер стоеше неотлъчно до апарата и чакаше.

— „Сокол“ се обажда, генерале…

Шеленберг скочи и застана до него.

— Какво казват?

— Питат за времето. Казах им, че е много лошо…

— И?

— Само секунда, генерале… — Лебер напрегнато се заслуша и после каза: — Не могат да чакат повече. Тръгват веднага.

— Пожелайте им успех.

Генералът тръгна към вратата и излезе. От морето неумолимо се носеха талази мъгла. Той вдигна яката на шинела си и закрачи безцелно по пистата.

 

 

Горе-долу по същото време в Бел Ил Хорст Бергер седеше до прозореца на стаята, в която го бяха настанили, и слушаше дъжда. Не можеше да заспи, събитията, които му предстояха сутринта, бяха твърде важни. Някой почука на вратата, отвори я и в стаята проникна светлина. На прага стоеше един от часовите на СС.

— Щурмбанфюрер? — попита тихо той.

— Тук съм. Какво има?

— Райхсфюрерът иска да говори с вас. Чака ви в апартамента си.

— Идвам след пет минути — отвърна Бергер и часовоят излезе.

Когато Бергер влезе в хола на апартамента на Химлер, райхсфюрерът седеше в парадна униформа пред камината.

— А, ето ви и вас — каза той.

— Райхсфюрер?

— Фюрера явно не може да заспи. Специално ме помоли да ви заведа при него.

— Мисли ли райхсфюрерът, че е нещо важно?

— О, не — отвърна Химлер. — Напоследък здравето на Фюрера му създава все повече проблеми и безсънието е един от тях. Изпаднал е в пълна зависимост от предписанията на личния си лекар, професор Морел. От гледна точка на Фюрера неговото отсъствие в момента е истинска трагедия.

— Значи Морел играе жизненоважна роля?

— Мнозина го смятат за шарлатанин, но от друга страна, и Фюрера не е лесен пациент.

— Разбирам. Но защо вика мен?

— Кой знае? Може би прищявка. — Химлер погледна часовника си. — След петнадесет минути трябва да бъдем в апартамента му. За Фюрера, Бергер, точността е всичко. На масата има прясно сварено кафе. Да изпием по чашка, преди да отидем.

 

 

В хамбара на имението Шоу всички чакаха Девлън да изпрати съобщението по радиостанцията. След като свърши, той остави слушалките, изключи апарата и се обърна към тримата си спътници. Дъгъл Мънроу, все още с вързани ръце, бе застанал между Щайнер и Ейза.

— Готово — каза Девлън. — Казах на Шеленберг, че тръгваме.

— Тогава да изкараме самолета — отвърна Ейза.

Мънроу застана до стената, докато тримата мъже избутаха лизандъра навън в мъглата. Ейза отвори кабинката и извади шлема си.

— Какво ще правим с оня приятел в хамбара? — попита Щайнер.

— Той остава — отвърна Девлън.

— Сигурен ли сте? — поколеба се полковникът.

— Господин Щайнер, вие сте добър човек, а заради прищевките на войната в момента съм на ваша страна, но тук става въпрос за нещо друго. Нямам никакво намерение да предам шефа на отдел „М“ от УСО в ръцете на германското разузнаване. Качвайте се в самолета, идвам след минутка.

Когато Девлън се върна в хамбара, Мънроу бе приседнал на тезгяха с радиостанцията и се мъчеше да освободи ръцете си. Щом видя ирландеца, спря. Девлън извади джобно ножче и каза:

— Дайте на мен, генерале.

После преряза връвта. Мънроу разтърка изтръпналите си китки и учудено попита:

— Какво означава това?

— Нали не смятате, че ще ви предам на тези нацистки копелета? Възникна известен проблем, когато Шоу свали превръзката от очите ви и вие ги видяхте, но сега всички са мъртви. Моят добър приятел Майкъл Райън, племенницата му Мери, братът и сестрата Шоу. Всички. Не остана никой, на когото да навредите.

— Боже мой, Девлън, не мога да разбера що за човек сте!

— Аз сам не мога да се разбера, генерале. — Двигателят на самолета заработи и Девлън пъхна цигара в устата си. — Тръгваме. Може да се обадите на Кралските военновъздушни сили, но ще трябва да извадят дяволски късмет, за да ни открият в тази мъгла.

— Вярно е — съгласи се Мънроу.

— От друга страна, съществува и вероятност да смятате, че Шеленберг е прав.

— Странно — отвърна генералът. — В някои моменти от тази война едва ли не съм скачал от радост при мисълта, че някой може да убие Хитлер.

— Навремето един велик човек беше казал, че когато времената се менят, чувствителните мъже се променят заедно с тях. Довиждане, генерале, макар да се съмнявам, че ще се видим някога пак.

— Де да бях сигурен.

Девлън изтича към самолета и завари Щайнер да сваля камуфлажните знаци. Отдолу се показа емблемата на Луфтвафе. Девлън свали плата от опашката и се качи в машината след Щайнер. Лизандърът рулира до края на импровизираната писта, обърна се срещу вятъра и само след миг излетя. Мънроу стоеше, заслушан в тътена на двигателя, който полека-лека заглъхна в нощта. Изведнъж се чу скимтене. Нел изникна от мрака, клекна до него и го загледа. Когато генералът тръгна към къщата, кучката го последва.

Джак Картър седеше в кабинета си в главната квартира на УСО, когато червеният телефон иззвъня.

— Джак? — чу се гласът на Мънроу.

— Слава богу, сър! Толкова се тревожехме за вас. Върнах се от Йорк и затънах до гуша в проблеми. В приюта „Светата Дева“ всичко се е обърнало с главата надолу. Портиерът каза, че и вие сте били там. Какво, по дяволите, стана, сър?

— Много просто, Джак. Един, бих казал, умен човек на име Лайъм Девлън ни изигра всичките и в този момент лети за Франция с полковник Курт Щайнер.

— Да алармирам ли Кралските военновъздушни сили?

— Не, аз ще се заема с това. А ти имаш по-важна работа. Първо: на Кейбъл Уорф в Уапинг има къща, собственост на някой си Райън. Там ще намериш два трупа, неговия и на племенницата му. Веднага изпрати екип от специалисти в къщата. Да откарат телата в крематориума в Северен Лондон.

— Разбрано, сър.

— Прати екип и тук, Джак. В имението на Шоу край Чарбъри в Ромни Марш. И ти ела с тях. Ще те чакам — каза генералът и затвори телефона.

Естествено нямаше никакво намерение да се обажда на Кралските военновъздушни сили. Шеленберг беше прав и туйто. Мънроу излезе от кабинета и тръгна към входната врата. Навън мъглата бе все така гъста. Нел изскимтя и впери поглед в него. Мънроу се наведе, погали я зад ушите и каза:

— Горкичката! Горкият Девлън! Дано има късмет.

 

 

Когато Химлер и Бергер се явиха в апартамента на Фюрера, Адолф Хитлер седеше край огромната каменна камина, където гореше буен огън. На коленете му лежеше разтворена папка и той продължи да чете. Двамата стояха и чакаха. След някое време Фюрера вдигна безизразния си поглед към тях и каза:

— Да, райхсфюрер?

— Искали сте да ни видите с щурмбанфюрер Бергер.

— А, да! — Хитлер затвори папката и я сложи на масичката до себе си. — Значи това е младият мъж, който така блестящо организира охраната ми тук. Впечатлен съм, райхсфюрер. — Той се изправи и сложи ръка на рамото на Бергер. — Справихте се отлично.

Бергер стоеше изпънат като струна.

— За мен е чест да ви услужа, Майн фюрер.

Хитлер посочи Кръста за храброст.

— Виждам, че сте и добър войник — каза той и се обърна към Химлер: — Мисля, че оберщурмбанфюрерът ще бъде по-полезен тук.

— Ще се погрижа за това, Майн фюрер — отвърна му Химлер.

— Отлично. — Хитлер отново се обърна към Бергер и снизходително се усмихна: — А Сега вървете. С райхсфюрера имаме да обсъдим някои неща.

Бергер удари токове и вдигна дясната си ръка.

— Хайл Хитлер! — поздрави той, врътна се на токовете си и излезе.

Хитлер се върна на мястото си, посочи креслото срещу себе си и каза:

— Заповядайте, райхсфюрер.

— За мен е чест.

— Безсънието може да се окаже и предимство. Дава ти време да премислиш важните неща. Това досие например. Съвместен доклад на Ромел и Канарис, с който двамата се опитват да ми внушат, че съюзниците ще предприемат настъпление от Нормандия. Абсурд, разбира се. Дори Айзенхауер не може да бъде толкова глупав.

— Съгласен съм, Майн фюрер.

— Не, ясно е, че целта им ще бъде Па дьо Кале. Всеки идиот вижда това.

— Още ли смятате да назначите Ромел за главнокомандващ Група армии Б? — попита предпазливо Химлер. — С цялата отговорност за защитата на Атлантическия вал?

— Защо не? Ромел е отличен войник, никой не може да го отрече. Той трябва да приеме моето решение като благословия и да изпълни заповедите ми, както и Канарис.

— Но ще го направят ли, Майн фюрер?

— Съмнявате се в лоялността им? Това ли намеквате?

— Какво да ви кажа, Майн фюрер? Адмиралът невинаги е проявявал ентусиазъм към каузата на националсоциализма. Що се отнася до Ромел… — Химлер сви рамене. — Той е народен герой. Подобна популярност често води до високомерие.

— Ромел ще изпълнява каквото му се каже — каза спокойно Хитлер. — И аз като вас знам, че в армията съществуват екстремисти, които с удоволствие биха ме ликвидирали, ако можеха. Знам също, че има реална възможност Ромел да одобрява подобни цели. Но в подходящия момент бесилката ще бъде готова за такива предатели.

— И то съвсем заслужено, Майн фюрер.

Хитлер се изправи и застана с гръб към камината.

— Човек трябва да се научи да се справя с тези хора, райхсфюрер. Затова настоях да закусим заедно в седем. Както знаете, те са отседнали в Рен. Тоест трябва да станат рано, за да дойдат тук навреме. Обичам да държа хората в известно напрежение. Намирам, че това е полезно.

— Блестящо, Майн фюрер.

— Преди да тръгнете, искам да ви напомня нещо.

Лицето на Хитлер беше съвършено спокойно и Химлер се изправи.

— Колко пъти посягаха на живота ми, откакто дойдох на власт?

Химлер се замисли. Тук вече го хвана натясно.

— Не съм сигурен.

— Поне шестнадесет. Все неуспешни! — помогна му Хитлер. — Има пръст божи. Няма друго логично обяснение.

— Разбира се, Майн фюрер — Химлер преглътна с усилие.

— А сега сте свободен — любезно му се усмихна Хитлер. — Опитайте се да поспите. Ще се видим на закуска.

 

 

Английската част на Ламанша беше забулена в мъгла почти по целия път до Кап дьо ла Хаг и Ейза се възползва от това естествено прикритие и спокойно прелетя разстоянието, а накрая, малко след три, пое курс към френския бряг.

— Шерне, тук „Сокол“. Каква е обстановката?

Отсреща Шеленберг скочи от стола и застана до Лебер.

— Вятърът поразсея мъглата, но все още недостатъчно.

— Може ли да кацнем другаде?

— Няма къде. Летището в Шербург е напълно затворено.

Шеленберг хвана микрофона.

— Ейза, аз съм. Всички ли сте налице?

— Естествено. Вашият полковник Щайнер, Девлън и аз, само дето няма къде да отидем.

— С колко гориво разполагате?

— Мисля, че ще ни стигне за още двадесет и пет минути. Ще покръжа наоколо. Поддържайте връзката и веднага ми съобщете, ако времето се подобри.

— Ще накарам момчетата да запалят осветлението на пистата, генерале. Може би ще помогне — каза Лебер.

— Оставете на мен. Вие стойте до радиостанцията — отвърна Шеленберг и изтича навън.

 

 

След двадесет минути Ейза каза:

— Лоша работа. Дръжте се, ще направя един опит.

Той снижи лизандъра, запали светлините на фюзелажа и мъглата го обгърна, както в имението на Шоу. Когато се снижиха до шестстотин фута, Ейза изтегли лоста към себе си, самолетът отново се извиси и на хиляда фута излезе от мъглата.

Звездите все още блещукаха, а остатъкът от луната бе съвсем избледнял. На хоризонта се зазоряваше.

— Невъзможно е. Да кацнем сега, е чисто самоубийство. По-добре да се спуснем над океана — обади се Ейза.

— В момента има отлив, капитане — отвърна му Лебер.

— Така ли? Каква е дължината на брега?

— Няколко мили.

— Ето това е. Така поне имаме някакъв шанс.

— Сигурен ли сте, Ейза? — дочу се гласът на Шеленберг.

— Единственото, в което съм сигурен, генерале, е, че нямаме друг избор. Или ще се видим, или не. Край.

Шеленберг остави микрофона и се обърна към Лебер:

— Можем ли да слезем на брега?

— Да, генерале. Има пътека, която води до стар хелинг.

— Добре. Да тръгваме тогава.

 

 

— Ако кацнем в океана, това чудо няма да се задържи дълго над водата — каза през рамо Ейза. — Отзад има спасителна лодка. Онзи жълтият вързоп. Бързо я извадете и дръпнете червения шнур. Надува се сама.

— Нали умеете да плувате, господин Девлън? — усмихна се Щайнер.

— От време на време — отвърна му ирландецът.

Ейза започна спускането. По лицето му изби пот, слязоха до петстотин фута, а стрелките на висотомера продължаваха да се въртят. На триста фута самолетът се раздруса от силния насрещен вятър, но не спря стремителния си полет надолу.

— Видях нещо! — извика Девлън.

Мъглата се разтвори пред тях като завеса на сцена и откри развълнувания океан и мократа пясъчна ивица, която се простираше до скалите на Кап дьо ла Хаг. Ейза изтегли лоста към себе си и лизандърът се стабилизира на петдесетина фута от белите зайчета, които подскачаха по вълните, забързани към брега.

Ейза удари по таблото и извика:

— Ей, малка красавице, обичам те! — и се подготви за кацане.

 

 

Когато камионетката с Шеленберг, Лебер и няколко механици от Луфтвафе стигна до хелинга, лизандърът тъкмо бе излязъл от мъглата и кацаше.

— Той успя, генерале! Господи, какъв пилот! — извика Лебер и хукна към самолета, следван от хората си.

Шеленберг се почувства изтощен до смърт. Запали цигара и проследи самолета, който рулираше по хелинга. Лизандърът спря в самия му край и Ейза изключи двигателя. Девлън и Щайнер излязоха първи, след тях и Ейза.

— Отлично, капитане! — поздрави го Лебер.

— Погрижете се за тази красавица, сержант. Тя заслужава най-доброто. Тук в безопасност ли е?

— О, да. Приливът скоро ще започне, но водата не стига дотук.

— Чудесно. Проверете двигателя, а после ще трябва да я заредите ръчно.

— Както кажете, капитане.

Щайнер и Девлън се приближиха до Шеленберг. Генералът подаде ръка на Щайнер и каза:

— Полковник, за мен е удоволствие да ви видя тук.

— Генерале — кимна Щайнер.

— А що се отнася до вас, ирландски приятелю, още не мога да повярвам, че ви виждам жив и здрав.

— Е, както винаги съм казвал, Валтер, най-важното е да живееш правилно — усмихна се Девлън. — Дали ще се намери нещо за хапване? Умирам от глад.

 

 

В малката столова всички бяха насядали около масата и пиеха кафе.

— И така, снощи Фюрера пристигна благополучно — започна Шеленберг.

— А Ромел и адмиралът? — попита Девлън.

— Нямам представа къде са отседнали, но скоро ще отидат при него. Сигурно вече са на път.

— Планът ни, макар и безразсъден, не е лишен от логика, но има и много неизвестни — каза Щайнер.

— Нима мислите, че момчетата от парашутната част няма да ви последват? — попита Шеленберг.

— О, не, но се питам какво ще стане с вас тримата в замъка, докато пристигнем.

— Е, нямаме друг избор — отвърна Шеленберг.

— Да, очевидно.

За миг всички замълчаха, после Шеленберг запита:

— С мен ли сте, полковник, или не? Нямаме много време.

Щайнер се изправи и отиде до прозореца. Беше завалял проливен дъжд. Той се загледа навън, а след минута-две се обърна и каза:

— Имам малко причини да обичам Фюрера. Не само заради онова, което се случи с баща ми. Бих казал, че той вреди на всички, че е напаст за човечеството, но най-важното за мен е, че вреди на Германия. От друга страна, Химлер е много по-лошата алтернатива. Докато Фюрера е жив, поне имаме надежда, че тази проклета война ще свърши.

— Значи ще ме подкрепите?

— Не мисля, че имаме избор.

— Какво пък, пишете и мен — сви рамене Ейза.

Девлън стана и се протегна.

— Чудесно. Да тръгваме тогава.

 

 

Когато Шеленберг влезе в бараката, Девлън беше опрял крак в леглото и слагаше смит-енд-уесъна в кобура си.

— Тайният коз, а, приятелю?

— Имам още един.

Девлън извади валтера от сака и го затъкна отзад в колана си. После измъкна и люгера.

— Този е за джоба. Охраната от СС надали ще ме пусне да прекрача прага въоръжен, така че по-добре да има какво да им дам.

— Мислите ли, че ще успеем?

— И вие ли се чувствате несигурен, генерале?

— Малко. Виждате, че съюзниците бяха твърди и категорични. Никакви мирни спогодби. Пълна капитулация. Химлер никога не би се съгласил на това.

— Да, но него след ден-два го чака въже.

— Мен също може би. В края на краищата съм генерал от СС.

— Няма страшно, Валтер — усмихна му се Девлън. — Ако ви затворят, ще ви освободя, при това безплатно. А сега да тръгваме.

 

 

Фелдмаршал Ервин Ромел и адмирал Канарис тръгнаха от Рен в пет часа с мерцедес, шофиран по съображения за сигурност от майор Карл Ритер, адютанта на Ромел. Ескортираха ги само два мотоциклета на военната полиция, които ги предвождаха по криволичещите пътища на френското крайбрежие.

— Единствената причина за тази абсурдно ранна среща, разбира се, е желанието да ни създаде неудобства — отбеляза Канарис.

— Фюрера обича да създава неудобства на всички, адмирале — отвърна му Ромел. — Мислех, че отдавна сте разбрали това.

— Чудя се какво ли е намислил? Знам, че ще потвърди назначаването ви за главнокомандващ Група армии Б, но за това можеше да ви извика в Берлин.

— Да, освен това има и телефони. Не, мисля, че е заради Нормандия.

— Но ще успеем ли да го вразумим? Докладът, който изготвихме, е пределно ясен.

— Да, но за съжаление Фюрера се е спрял на Па дьо Кале. Астрологът му също.

— А чичо Хайни? — попита Канарис.

— Химлер винаги се съгласява с Фюрера. Знаете това по-добре и от мен.

Дъждът беше отслабнал и в далечината двамата видяха замъка Бел Ил.

— Колко е величествен! — възкликна Ромел.

— Да, като в опера на Вагнер. Замък на края на света, Фюрера сигурно го е харесал. Двамата с Химлер навярно добре се забавляват.

— Адмирале, замисляли ли сте се как се стигна дотам? Как така позволихме на такива чудовища да контролират съдбата на милиони хора?

— Всеки божи ден мисля за това — отвърна Канарис.