Метаданни
Данни
- Серия
- Лайъм Девлън (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Eagle Has Flown, 1991 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Ирена Алексиева, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Исторически роман
- Конспиративен трилър
- Политически трилър
- Приключения в съвременния свят
- Шпионски трилър
- Характеристика
- Оценка
- 4,5 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Интернет
- Разпознаване, корекция и форматиране
- VaCo (2022 г.)
Издание:
Автор: Джак Хигинс
Заглавие: Орелът отлетя
Преводач: Ирена Алексиева
Година на превод: 1995
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо (не е указано)
Издател: Издателство „Летера“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 1995
Тип: роман
Националност: английска (не е указано)
Печатница: Печатница „Абагар“ — Велико Търново
Редактор: Емилия Драганова
Технически редактор: Георги Лилицов
Коректор: Жанета Желязкова
ISBN: 954-516-031-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17004
История
- — Добавяне
Дванадесета глава
Всяка сутрин в единадесет дежурният полицай носеше на Щайнер чаша чай. Този ден той закъсня пет минути и завари германеца да чете, седнал до прозореца.
— Ето чая ви, полковник.
— Благодаря, ефрейтор.
— Чудех се дали не бихте предпочели кафе? — попита ефрейторът просто за да размени няколко думи с Щайнер. Полковникът му харесваше.
— Но аз съм израснал с чай, ефрейтор. Ходил съм на училище тук, в Лондон. В „Сейнт Пол“.
— Наистина ли, сър? — подхвърли полицаят и се запъти към вратата.
— Върна ли се лейтенант Бенсън? — попита Щайнер.
— Отпускът му изтича днес в полунощ, сър, но доколкото го познавам, ще дойде още довечера. Нали знаете какви са младите офицери. Горят от желание за работа. Гледат час по-скоро да получат нова нашивка.
Той излезе, резето щракна и Щайнер се върна на стола до прозореца. Зачака да стане пладне, както бе чакал и вчера, едва сдържайки нетърпението си.
Навън отново валеше. Над града бе паднала мъгла, толкова гъста, че той едва виждаше отсрещния бряг. По реката се спусна огромен товарен кораб, следван от множество по-малки баржи. Щайнер ги проследи с очи и чак тогава видя момичето; изглеждаше точно както Девлън го бе описал; с черна барета и овехтяло палто.
Мери закуцука по паважа с вдигната яка и ръце, пъхнати дълбоко в джобовете, спря, облегна се на стената и зарея поглед по реката. Не погледна към приюта. Девлън я бе предупредил да не го прави. Просто постоя така десетина минути, после се обърна и си отиде.
Щайнер се разтрепери от вълнение и се улови за решетката на прозореца, за да успокои нервите си. Вратата зад него отново се отвори и ефрейторът влезе в стаята.
— Ще прибера съдовете, ако сте готов, полковник.
— Да, благодаря ви.
Полицаят взе подноса и тръгна към вратата.
— Не знам кой от вас е дежурен тази вечер, но ще сляза да се изповядам — каза му Щайнер.
— Добре, сър, ще запиша. В осем, както обикновено, нали?
Той излезе и заключи вратата. Щайнер чу как стъпките му заглъхват по коридора и отново стисна решетката.
— А сега да се молим, господин Девлън, да се молим — прошепна той.
Когато отиде в „Сейнт Патрик“, Девлън бе с шинел и униформа. Сам не знаеше защо идва — дали заради гузната си съвест или просто за да се поотпусне. Знаеше само, че не може да си тръгне, без да каже дума на стария свещеник. Съзнаваше, че го е използвал и това не му даваше мира. Най-лошото от всичко бе, че същата вечер двамата щяха да се срещнат отново в приюта „Светата Дева“. Нито срещата, нито неудобството от нея можеха да се избегнат.
В църквата бе тихо. Отец Мартин беше сам и подреждаше цветята пред олтара. Като чу стъпки зад гърба си, той се обърна и на лицето му грейна ведра усмивка.
— Здравейте, отче.
Девлън се усмихна с усилие.
— Наминах да ви кажа, че довечера ще се видим за последен път. Сутринта получих заповедта.
— Не я очаквахте толкова рано, нали?
— Може да се каже. Връщат ме на служба. Трябва да се явя във военната болница в Портсмут — излъга Девлън през зъби.
— Е, какво да се прави, нали сме във война.
— Да, войната, проклетата война, отче — кимна Девлън. — Продължи толкова време и заради нея всички вършим неща, които иначе никога не бихме вършили. Неща, от които после ще се срамуваме.
— Виждам, че сте притеснен, синко — каза благо свещеникът. — Мога ли да ви помогна с нещо?
— Не, отче, в този случай не. Има неща, с които човек трябва да се справи сам — отвърна Девлън и му подаде ръка. — За мен беше удоволствие да се запозная с вас, отче.
— За мен също — отвърна отецът.
Ирландецът се обърна и излезе, вратата хлопна подире му. Старият свещеник постоя някое време озадачен, а после отново се зае с цветята.
В четири часа, когато Шеленберг тръгна да търси Ейза, над Шерне също бе паднала лека мъгла. Намери го в един от хангарите. Въртеше се около самолета заедно с Лебер.
— Как е? — попита генералът.
— Идеално, генерале — усмихна се Лебер. — По-добре не може и да бъде. Хауптщурмфюрерът естествено отново проверява всичко. За пети път, но това е разбираемо.
Лизандърът беше с отличителните знаци на Кралските военновъздушни сили, изписани върху парче бял плат, както бе поискал Ейза, а свастиката на опашката бе закрита с черен плат.
— Разбира се, не гарантирам, че камуфлажът няма да падне по време на полета, но ще стискаме палци.
— А времето? — попита Шеленберг.
— Променливо. Видимостта може да намалее. Насам се придвижват неблагоприятни въздушни фронтове. Попитах в базата ни в Шербург, но, честно казано, и оттам не могат да дадат точна информация. Времето е непредсказуемо.
— Но самолетът е готов, нали? — попита Шеленберг.
— О, да — отвърна му Ейза. — Едно от предимствата на тази красавица е, че има допълнителен резервоар. Вероятно британците са я ползвали за специални цели. По моя преценка полетът до Шербург ще ми отнеме около час и половина, а благодарение на разузнавачите от Луфтвафе, приближа ли английския бряг, ще мога да премина на честотата на Кралските военновъздушни сили.
— Отлично. А сега да се поразходим. Имам нужда от глътка чист въздух.
Навън ръмеше. Двамата тръгнаха по пистата и Шеленберг мълчаливо запали цигара. Когато стигнаха до края на полосата и спряха пред оградата над морето, генералът попита:
— Безпокоите ли се?
— От пътуването ли? — отвърна Ейза. — Самият полет не ме тревожи. По-скоро ситуацията оттатък.
— Да, там всичко зависи от Девлън.
— Да предположим, че всичко мине нормално и утре сутринта докарам нашите хора тук. А после? Знаете ли нещо за Бел Ил? Имате ли представа как ще се развият събитията?
— Да, всичко ще бъде едно приключение. Но поне ще е лесно. Обичам лесните неща. Доставят ми удоволствие — отвърна генералът.
— Целият съм в слух.
— Е, добре, Фюрера ще закусва с адмирала, райхсфюрера и Ромел. Бергер ще ги нападне в края на закуската.
— Да, знам, нали бях там. Забравихте ли?
— А ако ние тримата, вие, аз и Девлън, пристигнем преди срещата и разкрием заговора…
— Също ще попаднем в кюпа. Дори да разкажем своята версия на Фюрера, Бергер и хората му пак ще се отърват.
— Да. И райхсфюрерът безболезнено ще ме отстрани от войната — усмихна се Шеленберг. — Но имаме един коз, за който още не съм споменал. Помните ли Дванадесета парашутна част край Сент Обен, хауптман Ерих Крамер и тридесет и петте му парашутисти?
— Да.
— Според вас какво ще стане, ако полковник Курт Щайнер — живата легенда, се появи при тях и им каже, че се нуждае от услугите им, защото на десет мили оттам есесовците подготвят заговор срещу фюрера?
— Господи! — възкликна Ейза. — Та тези момчета ще го последват навсякъде!
— Точно така. А парашутистите открай време се славят с омразата си към СС.
— Номерът може и да успее.
— Стига всичко останало да мине добре.
— Ако правилно съм разбрал, ние отиваме първи, а Щайнер идва по-късно, така ли?
— Да, петнадесет минути по-късно.
— Ще бъде адска закуска — отбеляза Ейза.
— Е, засега предпочитам да не мисля за това — отвърна генералът. — В момента главата ми е заета с други неща. Да отидем да изпием по чаша кафе.
Девлън седеше в кухнята на Райън и преглеждаше разпръснатите по масата предмети.
— Да видим с какво разполагаме — каза той. — Полицаите сигурно имат белезници, но ще взема и малко канап за всеки случай.
— Приготвил съм лепенки да им запушим устата — докладва Райън. — Не забравяй и за свещеника.
— Щеше ми се да не го закачаме, но няма как — каза Девлън.
— А оръжие?
— Ще взема моя смит-енд-уесън и валтера със заглушителя, дето го прибрах от Карвър. Може да ни потрябват.
— Мислиш ли, че ще се наложи да убием някого? — попита разтревожено Райън.
— Само в краен случай. Взе ли си торбичката?
— Боже, щях да забравя! — възкликна Райън, отвори чекмеджето на масата и извади кожена торбичка, пълна с олово. Почти всички лондонски таксиджии имаха такова средство за самозащита.
Девлън взе торбичката, претегли я на ръка и я сложи до валтера.
— Е, това май е всичко? — попита Райън.
— Остава само да измъкнем Щайнер — усмихна му се Девлън.
В този момент вратата се отвори и влезе Мери.
— Умирам от глад, момичето ми — подвикна й Райън. — Ще ни изпържиш ли яйца с бекон?
— Разбира се, но сме останали без хляб, пък и чаят ни свърши. Ще изтичам до бакалията, преди да затворят — отвърна Мери, грабна баретата и палтото си и излезе.
Старата магазинерка измъкна отнякъде консерва сьомга и пакет цигари, даде й хляб и чай и Мери забърза обратно към къщи. Мъглата ставаше все по-гъста. Движението по улицата вече намаляваше, но тя все пак поспря на ъгъла и внимателно се огледа, преди да пресече.
Ерик Карвър беше спрял лимузината на брат си на светофара. Мери прекоси платното точно пред него и той ясно я видя. Тя се качи на отсрещния тротоар и сви в една пресечка. Щом светна зелено, Ерик я последва, паркира колата до бордюра и предпазливо тръгна след нея. Мери зави по Кейбъл Уорф и забърза към къщи, колкото й позволяваха силите. Ерик се затича подире й и внимателно надникна иззад ъгъла точно когато Мери отваряше вратата на кухнята. Отвътре се чу гласът на Девлън:
— А, ето те и теб. Влизай бързо!
Вратата се затвори и Ерик процеди през зъби:
— Е, копеле, сега вече няма да ти се размине.
Джак Карвър се обличаше в спалнята си, когато Ерик нахлу с гръм и трясък при него.
— Колко пъти да ти повтарям, Ерик? Не желая никой да влиза тук, когато се обличам. Това се отнася и за теб — скара му се Карвър.
— Намерих го, Джак! Открих къде се крие онова гадно копеле! Видях момичето и го проследих. Онзи е в къщата й.
— Сигурен ли си?
— Разбира се, че съм сигурен, по дяволите!
— Къде е къщата?
— На улица Кейбъл Уорф в Уапинг.
— Чудесно! — зарадва се Карвър, облече сакото си и излезе. Ерик го последва.
— Е, и какво ще правим? — попита той брат си.
— Какво ли? Ще го очистим.
— Кога?
Карвър погледна часовника си.
— Довечера имам много важна работа, нали знаеш? Надявам се, че ще свърша до десет и след това ще го посетим. Тъкмо ще се е приготвил да си легне, доволен от изминалия ден. Ще идем само аз, ти и този приятел — каза усмихнат Карвър и извади браунинг от чекмеджето си.
Лицето на Ерик се изкриви в зловеща гримаса.
— Исусе, Джак, изгарям от нетърпение!
Лейтенант Бенсън дойде в приюта малко след седем, поздрави портиера и се качи направо на последния етаж. Всъщност, както бе казал полицаят сутринта, отпускът му още не бе изтекъл, но единственият влак от Норуич, където живееха родителите му, пристигаше в Лондон следобед.
Бенсън мина по коридора и влезе в кабинета си. На бюрото му седеше дежурният ефрейтор, който скочи на крака, щом го видя.
— Значи се върнахте, сър.
— Естествено, отпускът ми изтича довечера. Къде е сержант Морган?
— Тръгна си преди около час, сър.
— Всичко наред ли беше, докато отсъствах?
— Да, сър.
— Добре, да погледнем дневника. Виждам непознато име сред списъка на посетителите. Майор Конлън?
— О, да, сър, отчето. Той обиколи болните заедно с отец Мартин и сестрата.
— Кой му даде разрешение?
— Имаше военновременен пропуск, сър. От онези, които позволяват неограничен достъп. Мисля, че сержант Морган записа данните.
— Да, виждам. Въпросът е какво търси този Конлън тук?
— Нямам представа, сър. Стори ми се добър човек — посивяла коса, очила… по лицето му ще речеш, че е преживял доста неща. А, имаше и Кръст за храброст, сър.
— Е, това може да означава какво ли не — отвърна замислено Бенсън. — Ще сляза да навестя сестрата.
Когато лейтенантът почука и влезе в кабинета, сестра Мария Палмър седеше зад бюрото си и ведро му се усмихна.
— Вече сте тук? Добре ли прекарахте отпуска си?
— Да, не мога да се оплача. Отец Мартин в приюта ли е?
— Тъкмо слезе в параклиса за изповеди. Мога ли да ви помогна с нещо?
— Някой си майор Конлън е идвал тук, докато ме нямаше.
— А, да, военният свещеник. Добър човечец. Пуснали са го в отпуск по болест. Доколкото разбрах, миналата година е бил ранен в Сицилия.
— Добре, но какво прави тук?
— Нищо. Просто го разведох из приюта. Веднъж замести отец Мартин. Той напоследък не се чувства добре, нали знаете.
— Идвал ли е пак?
— Не, научих от отец Мартин, че вече е получил назначение. Струва ми се, в някаква военна болница в Портсмут — отвърна сестрата, леко озадачена. — Има ли някакъв проблем?
— О, не, просто когато се появяват неканени гости с военни пропуски, не е зле да се разбере какви са, що са.
— Прекалено много се тревожите.
— Може би сте права. Лека нощ, сестро — отговори лейтенантът, но съмнението, което се беше загнездило в съзнанието му, не го напусна и щом се върна в кабинета си, Бенсън се обади на Дъгъл Мънроу.
Джак Картър беше заминал за Йорк и влакът му оттам щеше да пристигне в Лондон не по-рано от десет часа. Ето защо, когато Бенсън телефонира, Мънроу беше сам в кабинета си. Генералът търпеливо изслуша лейтенанта и каза:
— Добре че се обаждате. И на мен не ми харесва разни офицери с пропуски да си врат носа в нашите работи, но ето че го правят. Това е едно от неудобствата на приюта, Бенсън. Хората, които служат на религията, не са като останалите.
— Записали сме данните на Конлън в дневника, сър. Искате ли да ви ги дам?
— Знаете ли, вече привършвам тук. Ще се отбия на път за вкъщи — отвърна Мънроу. — След около час и нещо.
— Чакам ви, сър.
Бенсън затвори телефона и ефрейтор Смит, който стоеше на вратата, му доложи:
— Полковник Щайнер е изявил желание да слезе в параклиса, сър.
— Какво пък толкова има да изповядва, след като от сума ти време е затворен тук? — учуди се лейтенантът.
— Не знам. Записал се е за осем часа, както обикновено с ефрейтор Рос ли да го придружим?
— Не. Ще отидем двамата с теб. Очаквам генерал Мънроу, но той ще дойде не по-рано от осем и половина. А сега ми донеси чаша чай.
В Шерне времето определено се беше опълчило срещу тях. Откъм морето се носеха мъгла и дъждовни облаци. Шеленберг и Ейза Вогън стояха до радиостанцията и нетърпеливо очакваха сержант Лебер да провери обстановката в Шербург.
Не след дълго той се обърна към тях и каза:
— Самолетът на Фюрера е пристигнал благополучно, генерале. Приземил се е в шест часа, точно преди времето да се развали.
— Е, каква ми е присъдата? — попита Ейза.
— На места над Ламанша ще срещнете силни ветрове.
— Мога да се оправя с тях. Друго?
— Над Южна Англия има мъгла, от Лондон чак до брега. Освен това прогнозират, че през нощта времето ще се влоши — добави Лебер с тревога в гласа. — Откровено казано, скапана работа, сър.
— Не се безпокойте, сержант. Ще се оправя някак си.
Ейза и Шеленберг излязоха навън и притичаха под дъжда до бараката, която им бяха предоставили. Шеленберг седна на леглото и си наля шнапс.
— Искате ли? — предложи той на Ейза.
— По-добре не — отвърна Ейза и запали цигара.
За миг настъпи тишина, която Шеленберг наруши:
— Вижте какво, ако мислите, че е опасно, ако не желаете да тръгнете…
— Дума да не става — прекъсна го Ейза. — При всяко положение тръгвам. Животът на Девлън зависи от мен. Не мога чисто и просто да го зарежа. Ветровете не ме притесняват. По време на Зимната война във Финландия всеки ден се борех с урагани. А колкото до мъглата, излитането не е сложно, кацането ме тревожи. Опасявам се, че няма да успея да се приземя.
— В такъв случай ще трябва да се върнете.
— Лесна работа, но както спомена Лебер, и тук няма да е по-добре.
— И как ще постъпите?
— Ще тръгна колкото е възможно по-късно. Девлън ме иска там в полунощ. Ще изчакам до десет, дано времето дотогава се пооправи.
— А ако не се оправи?
— Ами ще рискувам.
— Добре — отвърна Шеленберг и се изправи. — Ще пратя съобщение до имението на Шоу.
Седнала пред радиостанцията със слушалки на главата, Лавиния Шоу прие съобщението. Тя бързо натрака „Прието“, свали слушалките и се обърна към брат си, който седеше пред камината:
— Няма да тръгнат преди десет, скъпи. Времето е лошо.
Тя отиде до френския прозорец, дръпна завесите и се загледа навън.
— Мисля, че това отвратително време е много подходящо за такова конспиративно кацане — присъедини се към нея брат й.
— Не говори глупости, Макс. Най-лошото за един пилот е мъглата. Помниш ли как през тридесет и шеста не можах да се приземя в Хелмсли? Кръжах горе, докато останах без капка гориво и се разбих в една стена. Едва не се претрепах тогава, забрави ли?
— Извинявай, момичето ми. Бях забравил.
На терасата пред тях заплющяха едри капки дъжд.
— Ето това ще поразсее мъглата — отбеляза Шоу. — Хайде, затвори прозореца и да пийнем по още едно.
— Всичко ли взе? — попита Майкъл Райън, когато лодката достигна малкия кей.
Девлън, облечен в тъмносин гащеризон и с ботуши, опипа джобовете си и провери съдържанието им.
— Всичко е на мястото си — отвърна той.
— Да бях дошъл с теб, а?
— Не, по-добре да се оправя сам, Майкъл. При най-малката засечка ти и Мери моментално изчезвате оттук. Тая гадна мъгла ни идва донякъде като божия благодат — каза Девлън и се обърна към Мери: — Права беше за мъглата.
Момичето се приближи и го целуна по бузата.
— Бог да ви пази, господин Девлън. Молих се за вас.
— Е, значи всичко ще мине като по мед и масло — отвърна Девлън и се качи в лодката.
Нивото на водата не бе високо, а това вече беше нещо. Той влезе в тунела, като си осветяваше пътя с фенера, извървя разстоянието до отвора в стената и погледна часовника на ръката си. Беше осем и няколко минути. После се провря в криптата, нагази в дълбоката вода и изкачи стъпалата.
Дъгъл Мънроу свърши по-рано, отколкото бе очаквал, обади се на дежурния шофьор и му нареди да го закара до „Светата Дева“. Беше тежко пътуване, колата пълзеше в мъглата с не повече от петнадесет мили в час. Беше вече осем часът, когато стигнаха до приюта.
— Няма да се бавя — каза Мънроу и слезе от колата.
— Ще се дръпна встрани, сър. Иначе някой може да ме удари отзад. Ето там, малко по-надолу.
— Ще те намеря — отвърна генералът и позвъни на вратата.
Портиерът веднага отвори и го поздрави:
— Добър вечер, генерале.
— Сестра Мария тук ли е?
— Не, повикаха я в болницата на Кромуел роуд.
— Добре. Ще се кача горе. Искам да се видя с лейтенант Бенсън.
— Преди пет минути го видях, сър, отиваше в параклиса с един от ефрейторите и онзи немски офицер.
— Така ли? — Мънроу се поколеба, после тръгна към параклиса.
Девлън отвори вратата за параклиса и се смрази от изненада. На около шест фута, застанал гърбом към него, ефрейтор Смит разглеждаше някаква статуя. Бенсън беше до входа. Девлън изобщо не се поколеба. Измъкна торбичката с олово, удари Смит по тила и се скри зад вратата миг преди ефрейторът да се строполи на пода.
— Смит? Какво става? — извика Бенсън.
Той изтича по пътеката, видя тялото и застина. Едва тогава разбра, че става нещо нередно и посегна към револвера си, но Девлън изникна пред него с валтера в едната и торбичката в другата ръка.
— Недей, синко. Този пистолет издава шум колкото едно изкашляне. А сега се обърни.
Бенсън се подчини и Девлън го халоса с оловото. Младият лейтенант изохка и рухна върху Смит.
Ирландецът набързо пребърка двамата за белезници, но намери само у ефрейтора.
— Там ли сте, полковник? — извика той.
Щайнер излезе от изповедалнята, последван от отец Мартин. Старият пастор изглеждаше стреснат и объркан.
— Майор Конлън? Какво става тук?
— Наистина съжалявам, отче — отвърна Девлън и му сложи белезниците.
— Значи не сте свещеник.
— Чичо ми беше, отче.
— Прощавам ти, синко — каза отец Мартин.
В този момент вратата се отвори и Дъгъл Мънроу влезе в параклиса. Преди генералът да реагира, Щайнер стисна гърлото му с желязна хватка.
— Този пък кой е? — попита Девлън.
— Бригаден генерал Дъгъл Мънроу — отвърна Щайнер. — От УСО.
— Сериозно! — възкликна Девлън и премести пистолета в дясната си ръка. — Както навярно забелязахте, това чудо е със заглушител, генерале, така че бъдете благоразумен.
Щайнер отслаби хватката си и Мънроу промълви:
— Боже мой, Девлън! Лайъм Девлън!
— Тъй вярно, генерале.
— А сега? — попита Щайнер.
— Сега ни предстои кратко пътуване по реката, лека разходка из провинцията, а после изчезваме, докато тези юнаци обикалят насам-натам да ни търсят.
— Значи имате намерение да летите — каза Мънроу. — Много интересно.
— Ех, тази моя пуста уста! — въздъхна Девлън и опря дулото в брадичката на генерала. — Ако ви оставя тук, ще пуснете всички самолети от Кралските военновъздушни сили подире ни. Мога и да ви убия, но днес съм много великодушен.
— Тогава? — попита Мънроу.
— Ще трябва да ви вземем с нас — каза Девлън и кимна на Щайнер. — Наглеждай го.
После отиде до вратата, открехна я и огледа фоайето. В този момент портиерът излезе от кабинката си с поднос в ръка и подсвирквайки си, се качи на втория етаж.
— Чудесно. Няма да се наложи да си измокрите краката. Ще излезем през парадния вход. В тази мъгла никой нищо няма да забележи.
Девлън отвори вратата и бутна генерала напред с опряния в гърба му валтер.
— Не забравяйте, генерале — една дума и стрелям!
Щайнер отвори вратата и излезе навън. Мъглата беше гъста, кафеникава — каквато може да бъде само в Лондон, и нагарчаше. Девлън изтика Мънроу до отсрещния тротоар, а Щайнер ги последва. Наоколо не се виждаше жива душа. Останали сами с мислите си, тримата заслизаха по стъпалата към малкия кей. Когато стигнаха, Девлън спря и даде пистолета си на Щайнер.
— Долу ме чакат приятели. Не ми се ще тази стара хиена да ги види. Нищо чудно да ги обеси в Уондсурт Гоул.
— Само ако го заслужават — намеси се Мънроу.
— Въпрос на гледна точка.
Девлън бързо стегна китките на генерала с канап, свали коприненото му шалче и му завърза очите.
— Така е добре. Да потегляме — каза той и тръгна по кея, хванал Мънроу под ръка.
— Ти ли си, Лайъм? — подвикна тихо Райън, когато лодката изплува от мъглата.
— Аз я, кой друг. Дай да изчезваме оттук — отвърна му Девлън.
В спалнята на Райън Девлън набързо облече свещеническия костюм и тъмното поло, събра малкото си багаж, напъха го в сака заедно с двата пистолета, провери смит-енд-уесъна в кобура си и излезе. В кухнята Щайнер пиеше чай с Райън, а Мери го гледаше със страхопочитание.
— Добре ли сте, полковник? — попита Девлън.
— Повече не може и да се желае, господин Девлън.
Ирландецът му подхвърли шинела, който бе задигнал от Военноморския клуб, и каза:
— Това ще скрие униформата, а Мери със сигурност ще ви измисли отнякъде и един шал.
— Разбира се — отговори Мери и само след миг се върна с бял копринен шал.
— Много мило — благодари Щайнер.
— Добре. Да тръгваме. — Девлън отвори малкия килер под стълбата и измъкна Мънроу, който седеше там все още с превръзка на очите. — Хайде, генерале — подкани го той и погледна часовника си. — Вече е девет. Измина един много дълъг час, Майкъл, стари приятелю. Време е за път.
Двамата мъже си стиснаха ръцете, а когато Девлън се обърна към Мери, тя бе обляна в сълзи. Девлън метна сака си в камионетката и разпери ръце. Момичето се хвърли в прегръдките му.
— Пред теб е целият прекрасен живот, а ти самата си прелестно момиче.
— Никога няма да ви забравя — изхлипа Мери. — Всяка вечер ще се моля за вас.
Девлън бе твърде завладян от предстоящото пътуване, за да й каже още нещо. Той се качи в колата до Щайнер и потегли.
— Добро момиче — обади се немецът.
— Да. Не биваше да ги замесвам, нито тях, нито стария пастор, но нямах друг изход.
— Такива са правилата на играта, в която участваме, господин Девлън — каза Мънроу отзад. — Кажете ми нещо просто за да задоволите любопитството ми. Варгас ли?
— О, надуших този плъх още от самото начало — отвърна Девлън. — Все ми се струваше, че едва ли не ме очаквате с отворени обятия. Знаех, че единственият начин да изиграя вас е да изиграя Варгас. Затова той все още получава запитвания от Берлин.
— А свръзките ви? Никой от тях не действа активно напоследък, прав ли съм?
— Горе-долу.
— Бих казал, че ви щрака мозъкът, но не забравяйте старата поговорка: пилците се броят наесен.
— И как да я разбирам?
— Мъгла, господин Девлън, мъгла.