Алистър Маклейн
Влакът на смъртта (6)

Пета глава

„Чесната“ кацна на летище Куантрен край Женева в седем и половина сутринта. Греъм избра най-бързата кола, която можеше да предложи фирмата за коли под наем, „БМВ-735“, и потегли към Лозана. Сабрина настояваше тя да шофира, защото имала зад гърба си много луди надбягвания с лимузини, но Греъм без заобикалки й напомни за почти фаталната й катастрофа преди време. Не беше подходящ момент за спорове, затова тя преглътна яда си и го остави да шофира.

След час спряха пред гарата в Лозана. Началникът беше предупреден и ги очакваше. Той проведе няколко разговора по вътрешния телефон и с облекчение им съобщи, че е открил работника, който отговаряше за разтоварването на интересуващия ги влак предишния ден. Греъм го помоли да не вика служителя в канцеларията си. Той вярваше в психологическото въздействие на собствената територия, когато свидетелят се отпуска, заобиколен от познати неща, и започва да си припомня дребни детайли, които лесно биха били пропуснати в непознато, плашещо обкръжение. Виждал беше този ефект по време на работата си в „Делта“.

Човекът ги чакаше на перона с ръце в джобовете.

— Говориш ли английски? — попита го Греъм.

Работникът кимна боязливо.

— Искаме да ти зададем няколко въпроса — започна Сабрина.

— А аз какво ще спечеля от тази работа?

— Ще си запазиш службата — тросна му се Греъм.

— Е, щом така поставяте нещата… — отвърна младежът с нервен смях.

— Позната ли ти е тази фактура? — попита Сабрина, показвайки му товарителницата, която бе взела от началника на гарата.

Работникът посочи с пръст в горния ляв ъгъл:

— Ето името ми, това съм аз, Дитер Тойфел. Тойфел значи дявол, Дитер Дявола — такъв съм аз, особено с жените.

— Не ме интересува личният ти живот — сряза го Греъм. — Ти ли пое въпросния товар след пристигането му вчера?

— Това е моето име, казах ви, нали?

— Запази си сарказма, момче!

— Да де, бях тук, но…

— Но какво? — намеси се Сабрина.

— Вижте, може да си загубя службата — каза Тойфел, вперил поглед в мръсните си обувки. — Знаех си аз, че така ще стане.

— Може и да я загубиш, ако не отговаряш смислено на въпросите ни.

— Чакай малко, Майк — каза Сабрина и се обърна към стоящия с наведена глава младеж. — Виж какво, не ни интересува дали си нарушил служебната дисциплина, искаме само да разберем какво стана с товара.

— Не знам точно — отговори младежът, потропвайки с обувки по циментовата настилка.

— Обещавам ти, че никой няма да научи за това, освен нас тримата — продължи Сабрина.

— Обещаваш ли?

— Обещавам, честна дума — отвърна тя с подкупваща усмивка.

— Четиридесет минути преди пристигането на влака при мен дойде някакъв мъж и попита дали не искам да изкарам петстотин франка. Естествено, веднага се възползвах от тази възможност.

— Какъв мъж? Виждал ли си го преди това? — попита Греъм.

— Никога не бях го виждал. Беше строен, с черна коса, говореше добре немски. Знаеше отнякъде, че отговарям за този сектор, и ми даде серийния номер на един от вагоните като заръча да не се доближавам до него. Каза ми, че в него бил личният му товар, искал да си го разтовари сам. Бях наясно, че е против правилата, но не възразих — при такава сума…

— Какво стана след това? — настоя Сабрина.

— Докараха цял камион до вагона.

— Какви други хора му помагаха? — попита Греъм.

— Видях само шофьора на камиона, но във вагона може да е имало и други.

— Можеш ли да опишеш шофьора? — попита Греъм.

Тойфел сви рамене.

— Не му обърнах особено внимание, помня само, че имаше мустаци. Случи се обаче нещо странно — след като натовариха камиона, го закараха до втори вагон на друг товарен перон. Трябва да е стоял там поне един час. После пак го върнаха до първоначалния вагон. Двата влака потеглиха почти по едно и също време.

— Провери ли товарните вагони, преди да тръгнат?

— Не, господине, но после си проверих фактурите. И двата вагона от двете композиции бяха отбелязани като празни.

— За къде потеглиха влаковете? — попита Греъм.

— Този от Майнц е за Рим. За другия не съм сигурен, но мога да проверя, ако желаете.

— Провери — каза Греъм.

Тойфел изчезна в кабинката си и се появи след минута.

— Другият е за Цюрих, през Хрибург и Берн. В момента е спрял във Фрибург, имало някакви технически проблеми. Записал съм серийните номера на двата вагона, ако това ще ви помогне.

— Знаете ли дали товарът е прехвърлен на друг влак във Фрибург — попита Сабрина, поемайки от него листчето с номерата на вагоните.

— Не, по разписание влакът тръгва днес следобед, а товарът остава на него.

— Значи не си се приближавал до нито един от товарните вагони?

— Стоях колкото може по-далече от тях. Държах да взема парите.

— Благодарим ти за помощта. Не се притеснявай, нищо няма да кажем на началника за вчерашния случай.

— Много ви благодаря — промърмори Тойфел и се усмихна разбиращо на Греъм. — Голям късметлия сте, че имате такава красива асистентка!

— Партньорка — отсече остро Сабрина.

Тойфел сконфузено докосна фуражката си:

— Извинете ме, но имам работа.

Сабрина го проследи с поглед как се връща в кабинката си.

— Изглежда, че престъпните наклонности понякога носят добри пари. Щеше да му бъде много по-трудно да откаже подкупа и да провери товарния вагон. Да не говорим, че подкупността вероятно му е спасила живота.

— Така е — отвърна й Греъм и се разсмя.

— Какво ти става?

— Асистентка! Харесва ми…

— Не се съмнявам — отвърна тя и посочи към гаровото кафене. — Ела да закусим.

Той си поръча бекон, яйца и кренвирши, а тя се спря на обичайната европейска закуска с меки кроасани, конфитюр и рохко яйце.

— Какво мислиш за последните разкрития? — попита Греъм.

Тя замислено разбърка кафето си.

— Разбрали са за счупения кран и се е наложило да поправят тайно повредения контейнер. Сигурно затова са разкарвали камиона между двата товарни вагона.

— Да, би направило впечатление, ако техни хора с бели предпазни дрехи сноват между композициите — добави Греъм.

— Трябва да са наясно, че има изтичане на информация, иначе за какво беше примамката с отклоняването ни към фалшив адрес?

— Това не е задължително. Мисля, че при всяко положение щеше да има примамка, в крайна сметка имаме работа с професионалисти. Естествено е да се опитат да прикрият следите си след такъв фал.

Греъм огледа околните маси, преглътна последната хапка и попита:

— В кой влак е примамката според теб?

— В първия, който пътува за Рим — отговори тя без колебание.

— Грешиш!

— Така ли? Защо си толкова сигурен?

— Интуиция.

— Интуиция ли? Да бе, как не се сетих! — каза саркастично тя.

Греъм беше готов да удари ядосано по масата, но се овладя, наведе се към Сабрина и тихо каза:

— Слушай, момиченце, имал съм шестгодишен опит с най-заплетени криминални случаи, когато ти си завършвала Сорбоната, разглезено зверче такова!

— Разглезено зверче, значи. Чудех се кога ли ще си дойдем на думата. Хайде, изплюй камъчето докрай! Кажи и за „бедното малко богато момиче“, което се е набутало във ФБР благодарение на влиятелния си баща и което сега щеше да е омъжено за някой богаташ от Маями, ако не беше навременната намеса на полковник Филпот, който бил натиснат да й даде работа в ЮНАКО. Трябва да си размърдаш мозъка, Майк, тази плоча вече е изтъркана.

— Е, от истината боли.

— Би трябвало и ти да знаеш това. — В същия миг усети, че е прекалила. — Извинявай, Майк, казах го, без да мисля.

— Нямаше да го кажеш, ако не го мислеше. — Греъм разтърка лице, за да се съсредоточи. — Не е ли по-добре да се върнем към случая?

— Знаеш ли, това може да е за добро.

— Кое?

— Различието в мненията ни. Ще трябва да проверим и двата влака.

— Така е, но ще ни трябва втори гайгеров брояч, а нямаме време да чакаме, докато ни изпратят още един.

— Ти го вземи, аз ще се опитам да намеря друг.

— Да не си губим времето — каза той и стана.

— И да помним какво ни каза шефът — кодов сигнал „червено“, ние се надпреварваме с времето.

 

 

Голяма табела на разклона на аутобана недалеч от Майнц предупреждаваше, че всеки опит за влизане на външни лица в територията на завода за ядрени материали ще бъде наказан най-строго. Уитлок влезе с голфа си в разклона, мина покрай табелата, изкачи възвишението и съзря завода. Той се простираше на голяма площ и беше заобиколен от висока ограда с няколко реда бодлива тел отгоре, по които протичаше електрически ток. Над множеството правоъгълни сгради се извисяваха три комина, всеки от които бълваше дим към надвисналите дъждовни облаци. Уитлок намали скоростта, приближавайки къщичката на охраната, и си помисли за невероятните количества токсични отпадъци, които множество химически предприятия изхвърляха всекидневно в атмосферата, без някой да се разтревожи особено за живота и здравето на бъдещите поколения. Техните шефове решаваха проблема с постепенното унищожаване на озоновия слой така, както Ватикана беше решил проблема с корупцията — измиташ го под килима и полека-лека забравяш, че съществува. Уитлок винаги се възмущаваше от факта, че и Западът, и Изтокът щедро финансираха развитието на едно зло — ядрената индустрия, докато милиони хора умираха от глад в Третия свят. Искаше му се да зададе доста остри въпроси на шефовете в завода, но твърдо реши да не се поддава на личните си чувства.

От къщичката зад бариерата излезе пазач и тръгна към колата му. Уитлок забеляза кобура на колана му, а също и черния доберман, вързан на каишка. Свали стъклото на прозореца и си спомни за своя приятел Еди Крюгер, който го беше понаучил на разговорен немски. Не беше много, но щеше да е достатъчно за случая.

— Добро утро, казвам се Уитлок, от „Ню Йорк Таймс“. Имам уговорена среща с… — направи малка пауза, за да надникне в писмото, което бе намерил в оставения му сак на гарата, — с господин Шендел, в девет часа.

Пазачът погледна в списъка си, откри търсеното име, поиска документите на Уитлок и се върна в кабинката си, за да телефонира. След малко излезе, вдигна бариерата и Уитлок подкара към паркинга за посетители.

Приемната очевидно бе обзаведена с желанието да впечатлява — американски мокет в бежово, пищни кристални чешки полилеи, кафяви кожени кресла, кадифени пердета, красиво надиплени около големите прозорци с изглед към парка. Уитлок се насочи към дъбовото бюро и каза на усмихнатата служителка в приемната:

— Имам уговорена среща в девет с господин Шендел.

— По-точно госпожица. Наричайте ме Карен — чу се женски глас зад гърба му.

Той се обърна и първата му мисъл беше, че и тя също като приемната е създадена, за да впечатлява — костюмът на малки райета подчертаваше великолепната й фигура, събраната на тила черна коса разкриваше нежните черти на лицето и великолепната шия. Движенията й бяха елегантни и грациозни, а ръкостискането — нежно и сърдечно.

— О, извинявайте — каза Уитлок.

Нейният английски определено беше по-добър от неговия немски.

— За какво? — попита тя.

— Не предполагах, че сте жена.

— Не се притеснявайте, така би постъпил всеки мъж. Заповядайте в кабинета ми. Тъкмо мислех да поръчам кафе.

Кабинетът, разположен в началото на коридора край приемната, беше просторен и излъчваше женственост и деликатност. Стените, боядисани в пастелни цветове, бяха отличен фон за окачените репродукции на Сара Муун, в кристална ваза имаше свежи цветя, а розовият абажур на настолната лампа създаваше почти домашен уют. Карен посочи на Уитлок бялото кожено кресло, седна на въртящия се стол зад бюрото си и посегна към телефона.

— Чай или кафе?

— Каквото вие предпочитате.

— Защо мъжете винаги са толкова пасивни? Не е трудно да се направи избор — чай или кафе?

— Кафе — отвърна той и се загледа в снимката на луничаво момченце, поставена в единия ъгъл на бюрото. — Много е сладък.

— Това е синът ми Руди — каза тя и затвори телефона. — Двамата с баща си се удавиха край Коста Брава преди четири години.

— Моите съболезнования — каза Уитлок.

— Благодаря ви.

— Колко време бяхте женени?

— О, ние не бяхме изобщо женени. Първата любов! Бях петнайсетгодишна, когато се запознах с Ерих. Тази година щеше да е деветнайсетата от съвместния ни живот.

— Никога не бих ви дал повече от двайсет и пет години.

Тя се засмя:

— Имам чувството, че ще се разбираме добре, господин Уитлок.

— Наричайте ме К. У., моля ви.

— Какво означават инициалите?

— Нищо, просто инициали. — Той така и не можа да прости на родителите си, че са му дали помпозното име Кларънс Уилкинс.

Донесоха кафето, Карен наля и подаде захарта и сметаната на госта си.

— Каква статия възнамерявате да пишете?

— Иска ми се да добия представа за хората, които работят тук. Толкова много е изписано вече за продуктивната мощ на ядрената промишленост, че се забравя другата страна, работната сила, човекът, чиито знания и умения правят възможно всичко това.

— С други думи, хуманната гледна точка, човешкият фактор.

Уитлок кимна.

— Смятам да покажа, че работниците в ядрената сфера са хора като всички нас, имат семейства, изплащат заеми за жилище, страхуват се от ядрена авария колкото всеки друг здравомислещ човек.

— О, дори повече! При една ядрена авария ние не само ще останем без работа, но и ще бъдем първите, поели жестокото радиационно облъчване. — Тя отпи от кафето си. — Защо дойдохте в Майнц?

— Затрупани сме със статии за американската ядрена индустрия — през последните години читателите се наситиха на тази тематика. Хората искат да прочетат нещо по-различно, да разберат какво става в Европа, а вашият завод е тема на дискусии. Евентуална авария в него би довела до радиоактивно заразяване на целия континент.

— Драматизирате нещата като всички журналисти — усмихна се тя. — Колко време смятате да останете тук?

— Два-три дни — колебливо отвърна той.

— В такъв случай ще имаме възможност лично да ви запозная със стриктните ни мерки за безопасност. За жалост през по-голямата част от днешния ден съм заета. Имам лекция пред група японски бизнесмени, така че ще ви оставя на асистента си. Той ще ви придружи във вашата първа обиколка, за да се ориентирате и да решите кое по-специално ви интересува.

— Чудесно — зарадва се Уитлок.

— Ще ви осигуря дозиметрична значка — добави тя и посегна към телефона.

— Каква значка? — учудено попита Уитлок, демонстрирайки невежество.

— Дозиметрична — повтори тя. — Това е значка, съдържаща отрязък от фотографска плака, която се носи от целия персонал в завода. Когато филмът се прояви, по степента на потъмняване на лентата се отчита приетата доза радиация. — Тя остави слушалката и му се усмихна. — Съжалявам, че трябва да ви оставя толкова скоро, но обещавам утре да съм свободна.

— Дългът зове — промърмори той с крива усмивка.

Тя написа нещо в тефтерчето си и му подаде откъснатото листче. Уитлок прочете: „Поканете ме на вечеря довечера!“. Погледна я и с почуда отбеляза, че самоувереността се бе изпарила от очите й. Видя му се доста уплашена.

— Чудех се дали случайно не сте свободна тази вечер?

— Да — отвърна тя, влагайки колебание в гласа си.

— Ами дали не можем тогава да излезем и да хапнем заедно? — Уитлок сгъна листчето и го прибра в джоба на сакото си.

— О, това би било чудесно. Имате ли предвид конкретно заведение?

— Оставям избора на вас.

— Грилът в хотел „Хилтън“ е може би най-добрия в града.

— Добре, в осем става ли? — попита той.

— Ще бъда там. А сега ме извинете, но имам още малко работа, преди да дойдат японците за лекцията. Асистентът ми ще бъде тук всеки момент и ще ви разведе из завода.

Карен Шендел излезе енергично от кабинета, а Уитлок се отпусна уморено в бялото кресло и се замисли. Какво, по дяволите, ставаше тук?

 

 

За четиридесет минути Сабрина измина пътя от Лозана до Фрибург, още петнайсет й трябваха, за да намери отдалечената гарова магазия, където според служителя Тойфел се намираха товарните вагони. Тя паркира взетото под наем ауди и взе чантата с гайгеровия брояч, който успя да закупи след безброй телефонни разговори с различни лозански производители. Леден вятър я блъсна в лицето веднага щом подаде глава от колата, тя закопча до горе анорака си и стегна качулката му.

Голямата двукрила порта беше заключена с катинар отвътре. Сабрина метна чантата през рамо и със завидна лекота прескочи оградата. Приклекна зад редицата от товарни вагони и се огледа. Вдясно тъмнееше сградата на склад, а вляво имаше глуха линия с ръждясал товарен вагон, чиито колела бяха почти скрити от избуяващите бурени. Целият район беше запуснат, изоставен.

Сабрина премести своята берета от чантата в джоба на анорака и тръгна покрай вагоните, взирайки се за номера, който й бе дал Тойфел. Намери го — беше изписан с тебешир върху четвъртия вагон отдясно. Извади брояча, но стрелката не показа отклонение извън вагона. Промуши пръст в цепнатината на плъзгащата се врата, за да провери за кабели, в случай че някой беше сложил експлозив, което беше малко вероятно. Опасенията й бяха напразни, тя приплъзна леко вратата и с периферното си зрение долови движеща се сянка. Все още посягаше към беретата, когато върху рамото й се стовари неочакван удар и тя изпусна гайгеровия брояч. Той се разби на парчета и полетяха стъкълца, а стрелката му се огъна безпомощно.

Червеникав уличен котарак въртеше гневно опашка и мяташе искри към натрапницата, нарушила спокойствието му. Сабрина си отдъхна, събра отломките от брояча и ги пусна в чантата си. С триумфална усмивка надникна в отворения товарен вагон — единственото му съдържание бяха шест метални контейнери за бира. И шестте кранчета бяха добре запечатани, нямаше никакъв признак някое от тях да е повредено. Дори и най-големият майстор оксиженист би оставил поне драскотинка. Да, това трябва да беше лъжливата следа.

Куршумът улучи най-близкия контейнер. Сабрина се хвърли на пода и се претърколи зад спасителното полуотворено крило на вратата, стискайки здраво беретата в защитената си с ръкавица ръка. Непознатият стрелец я бе хванал на тясно, но в момента не той беше най-голямата опасност. Сърцето й биеше учестено, тя предпазливо погледна през рамо. Куршумът беше пробил назъбена дупка отстрани на контейнера, но нямаше и следа от смъртоносния плутониум, който очакваше да види.

Сабрина въздъхна с облекчение — Майк беше прав, тези контейнери се оказаха примамка за отклоняване на вниманието от правилната следа. Съдейки по ъгъла, под който куршумът проби контейнера, стрелецът трябваше да е някъде около склада. Пътят й през вратата на товарния вагон беше отрязан, снайперистът щеше да я следи зорко. Забеляза на отсрещната стена на вагона отвор с размерите на футболна топка, очевидно котаракът се бе промушил именно през него. Сабрина долепи гръб до стената и започна бавно да се придвижва към отвора, а очите й шареха непрекъснато към отворената врата, за да се увери, че маневрите й не се виждат от склада.

Дървените летви, опасващи стената, бяха изгнили и тя успя да отчупи парче, сякаш беше мокър картон. Горната летва беше по-здрава, но и тя се разклати, щом Сабрина я ритна по-здраво със солидните си обувки. Отново я ритна, летвата се откачи и падна, образувайки широк отвор. Доволна, Сабрина въздъхна и погледна навън, където се виждаше само тъмната складова постройка.

Без да се колебае тя се промъкна през отвора, скочи на земята и бързо се скри под товарния вагон. След миг тя започна да пълзи между релсите. Сигурна беше, че стрелецът не я вижда, лошото беше, че и тя не виждаше нито склада, нито него.

Сабрина беше пропълзяла няколко метра, когато нещо скочи върху нея. Тя рязко отметна глава, но мокра опашка я перна през лицето, после едрото животно изчезна в тъмнината. Сабрина прехапа устни, за да спре надигащия се вик, и усети как кожата й настръхва. Плъх! Къде беше тази проклета котка, когато й трябваше най-много? Гордееше се с твърдостта си, но така и не успя да се пребори със страха от плъхове, дължащ се на инцидент от времето, когато беше тригодишна.

Възрастните я бяха заключили по невнимание в неизползвано мазе и докато седеше свита в един тъмен ъгъл, малката Сабрина чуваше само зловещото драскане на ноктите на плъховете, препускащи по цимента около нея. Два часа по-късно я намериха трепереща и с наръфан край на рокличката.

Примигна от парещата болка по бузата — несъзнателно бе разтъркала с длан кожата на мястото, където се бе допряла опашката на животното. Отново запълзя, вглеждайки се в релсите и повтаряйки си, че плъховете също като зайците са много плодовити. Стигна до края и се претърколи изпод вагона, сигурна, че стрелецът не може да я открие. Лошото бе, че складът беше твърде далече, а тя нямаше никакво прикритие.

Сабрина пое дълбоко въздух, изправи се и затича на зигзаг през откритото пространство. Първият куршум удари земята зад нея, разпръсквайки парченца пръст. Почти веднага последва втори, който попадна непосредствено пред нея. Тя се хвърли рязко напред и се стовари тежко върху ламаринената врата на склада. Разтри грижливо ударената си ключица и се опита да успокои учестеното си дишане. Куршумите се сипеха с твърде голяма бързина и тя разбра, че по нея стрелят поне двама души. Сабрина имаше приблизителна представа за местоположението на първия стрелец, но той можеше да се е преместил, а вторият би могъл да се намира къде ли не.

Тя знаеше, че опитът да влезе през отворената врата би бил равносилен на самоубийство, затова заобиколи предпазливо постройката, навеждайки се под продънените прозорци достатъчно ниско, за да не я забележат. Складът имаше и задна врата, едното й крило бе леко открехнато, а рамката беше изкривена и изметната. Сабрина се долепи до стената и отвори още повече вратата с парче проядена метална тръба. Дъжд от куршуми се изсипа върху тясната ивица от пода точно оттатък прага, потвърждавайки най-мрачните й опасения. Тези хора бяха въоръжени с автомати и покриваха с тях вътрешността на склада. Но надеждите й се възвърнаха, когато видя стара, ръждясала вагонетка на няколко крачки от вратата, първият й късмет от началото на акцията.

Хвърли се зад вагонетката и успя да се подслони зад нея, преди да завалят куршумите. Чу се яростна ругатня на немски, после настъпи тишина. Стрелецът беше някъде в другия край на склада. Вторият стрелец се беше скрил зад обърнатата маса близо до главния вход.

Два черни мотора бяха паркирани недалеч навън и първата мисъл на Сабрина беше да ги извади от строя, но едва ли можеше да стреля по тях, без да издаде прикритието си. Тя дочу стъпки наблизо и напрегна очи, мъчейки се да различи движението на човека в полумрака. Беше прекалено тъмно, за да може да види каквото и да било, затова пък силуетът й вероятно се очертаваше идеално, така че мъжът можеше да я различи от двайсетина метра разстояние.

Сабрина прехапа тревожно устни и отчаяно зашари с очи, опитвайки се да долови някакво движение. Тя съзря стрелеца едва в последния момент — той беше коленичил с автомат в ръце, дулото на който сочеше право към нея и внезапно я обсипа с порой от куршуми. Без да има време да се прицели точно, тя също стреля последователно четири пъти. За щастие един от куршумите удари ръката на мъжа с автомата и той изкрещя, като изпусна оръжието си, което изтрака шумно на циментовия под.

Тя очакваше яростна стрелба, която да я принуди да се скрие, така че раненият да може да се оттегли, но вместо това вторият стрелец насочи оръжието си към нищо неподозиращия си партньор и го застреля. След това изпрати масиран откос по предната част на вагонетката, бързо стигна до един от моторите навън и продължи да стреля, докато потегляше.

Сабрина затича след него, но той вече беше далеч извън обсега на стрелбата й. Тя се върна и тръгна предпазливо по пътеката, стигна до убития и провери пулса му. Човекът беше мъртъв. Сабрина прибра пистолета в джоба на анорака си, обърна го по гръб и смъкна черната му маска. Беше към четиридесетгодишен, с оредяваща кестенява коса и грапаво, обветрено лице. Претърси джобовете му, но не откри нищо, освен резервен пълнител. Тя избърса пълнителя в анорака си, свали кожените ръкавици на мъртвеца и стисна пръстите му, докато обхванаха отвсякъде лъскавата му повърхност. После внимателно прибра пълнителя в джоба си и за по-сигурно дръпна ципа. След това се наведе и вдигна оръжието на убития. Извади от него пълнителя, захвърли го върху изоставените дървени каси в ъгъла и скри автомата му под куп камъни в надупчената вагонетка.

Внезапно почувства, че някой я наблюдава. Обърна се рязко към вратата, стискайки беретата, но веднага свали пистолета — там стояха две момченца на не повече от шест години, зяпнали уплашено оръжието й.

— Филм ли снимате? — попита на френски едното.

Тя прибра пистолета в джоба си, а ръцете й още трепереха при мисълта колко близо беше до прибързаната стрелба. Приближи се до децата и ги изведе от склада.

— Да, снимаме филм — отговори тя на френски и приклекна пред децата, сложила ръце на раменете им. — Как се казвате?

— Аз съм Марсел.

— А пък аз Жан-Пол. Ами ти как се казваш?

— Сабрина.

— Наистина ли си филмова звезда? — попита Марсел.

Тя кимна и постави пръст на устните си:

— Само не казвайте на никого, снимаме тайно.

— Къде са камерите? — озърна се Жан-Пол.

— Ще дойдат по-късно, сега само репетираме.

— Тебе ще те дават ли по телевизията? — попита Марсел.

— Догодина — усмихна се тя.

— Видя ли, казах ти, че снимат филм. — Жан-Пол палаво бутна Марсел.

— Не си ми казвал. — Марсел на свой ред бутна Жан-Пол.

— Онзи ден видях тук един чичко, каза, че и той е от филма. — Жан-Пол погледна Марсел. — Тебе те нямаше, нали беше болен.

— Какъв мъж? — попита Сабрина.

— Каза да не казвам на никой, но сигурно всичко е наред, дето ти казах, щом и ти си от филма. Само че не беше толкова мил.

— Как се казва?

Жан-Пол вдигна рамене.

— Не знам, обаче се хващам на бас, че играе от лошите.

Сабрина реши да блъфира:

— Май знам кого имаш предвид. Висок мъж с черна коса, нали?

— Да. От лошите ли е?

Тя кимна и попита:

— Какво правеше?

— Заедно с още един чичко слагаха едни контейнери в онези вагони. Каза, че така трябва за филма.

— От кога са тук тези вагони? — попита Сабрина, опитвайки се да откъсне момченцето от увлекателната тема за киното.

Марсел сви рамене и погледна Жан-Пол.

— Ами… от когато започнахме да си играем тук.

— Какво ще рече това?

— От няколко дни.

— Утре ще дойдеш ли пак? — попита Жан-Пол.

— Още не знам — излъга Сабрина, — а вие?

— Ние си играем тук всеки ден — отговори Жан Пол, удари приятелски Марсел и побягна.

Марсел се намръщи и го последва.

Сабрина изчака момчетата да се отдалечат достатъчно и се върна в склада. Убитият беше доста тежък, за да може да го пренесе навън, затова реши да го скрие някъде наблизо.

Заоглежда склада в търсене на подходящо скривалище. Забеляза край стената редица ръждиви варели, но веднага отхвърли идеята да скрие убития зад тях — децата или някой друг веднага щяха да го намерят. В ъгъла видя също прокъсан кафяв брезент, захвърлен небрежно, но това би било първото място, където биха проверили за нещо скрито. Освен това не й се искаше дори да помисли какво ли живееше под него. Сети се за гадния плъх и инстинктивно докосна бузата си. До вратата имаше и един голям шкаф, тя отиде до него, клекна, и рязко отвори двете му врати, в очакване да открие леговище на плъхове. Видя обаче само гъста паяжина. Шкафът беше разделен на две с метална преграда, която Сабрина успя да извади. След това тя примъкна тялото до шкафа и го набута вътре. Мястото беше достатъчно да побере трупа, с изключение на лявата ръка — колкото и да се опитваше да я натика вътре, тя отново се измъкваше и тупваше на пода.

С много усилия Сабрина затвори едното крило на шкафа и го залости, избута лявата ръка върху трупа и насили второто крило, за да прикрие най-сетне неестествено изкривеното тяло, а накрая провря пилата си за нокти през двата отвора, в които навремето е имало дръжки. Струпа пред шкафа купчина камъни, взе оръжието от вагонетката и го скри в куха тръба над пътеката.

Тя се огледа и видя останалия мотор. Машината бе твърде голяма, за да я скрие в склада, затова Сабрина я прибута навън и я прибра в товарния вагон при металните бирени контейнери. Намирането на мотора беше въпрос на време, но в момента не й идваше на ум нищо друго. Клекна край надупчения контейнер и надникна през малкия отвор. Контейнерът беше празен. Провери останалите пет и по теглото им установи, че и те са празни. Скочи от вагона, затвори вратата му, взе чантата си и забърза към колата си. Щом се върна в хотела докладва на Филпот.

Влакът за Рим изостана от разписанието си в Монтрьо поради снежна лавина, изсипала се на пътя му. Очакваше се да пристигне с петдесет минути закъснение в Мартини, южно от Монтрьо. Греъм бе предвидил толеранс от десет минути между своето пристигане и пристигането на влака по разписание, така че се оказа свободен цял час, който трябваше да убие на гарата. Реши да го прекара в бюфета и вече пиеше третата си чаша кафе, когато по високоговорителя съобщиха за пристигането на влака.

Греъм взе двата си черни сака и излезе на перона, за да наблюдава навлизането на влака в гарата. Спирачките проскърцаха, вагоните забавиха ход и композицията най-сетне се закова на място. Майк мислено си отбеляза броят на пътническите и товарните вагони — шест пътнически, осем товарни. Отиде до един от железничарите и го потупа по рамото:

— Какъв престой се предвижда тук?

— Двайсет минути — отговори човекът и се завтече да помогне на слизаща възрастна дама с много багаж.

Греъм долови някакво движение зад гърба си, озърна се внимателно и видя някакъв мъж на стъпалата на последния пътнически вагон. Мъжът беше около четирийсетте, със сресана назад гарвановочерна коса, подчертаваща злобното, заплашително изражение на лицето му, а физиката му издаваше, че се занимава с културизъм. Той слезе от вагона, без да обръща внимание на заобикалящия го свят и закрачи покрай товарните вагони, докато стигна до последния. Отключи огромния катинар и избута плъзгащата се врата. От товарния вагон излезе втори мъж, малко по-висок от първия, с характерно грапаво лице, небръснат и с боядисана коса, прибрана на тила в опашка. Чернокосият затвори вратата, но не я заключи.

Майк Греъм изчака двамата да се настанят в бюфета и приближи до товарния вагон. Огледа се, за да се увери, че никой не му обръща внимание, рязко отвори вратата и надникна вътре. На пода точно пред вратата бе разстлан спален чувал, вонеше на застояла урина и пот, но Греъм преглътна надигащата се погнуса и присви очи, за да огледа на спокойствие вътрешността на вагона.

Откри запечатан дървен сандък с надпис „Вернер Фрахт, Ерхардщрасе, Мюнхен“, нанесен грижливо с черна боя. Греъм извади гайгеровия брояч от сака си включи го и уредът издаде силен звук. Вагонът беше радиоактивно заразен.

— Какво обичате? — прозвуча въпрос на италиански зад гърба му.

Греъм чу едва в последния момент стъпките по чакъла. Появи се мъж с червендалесто лице, с гъсти посивели мустаци и очила с кръгли рамки, кацнали небрежно на месестия му нос. Беше облечен със светлосини панталони и куртка с червен кант по ръкавите и реверите.

— Моля, какво казахте? — попита небрежно Греъм, докато закопчаваше ципа на сака си.

— Попитах ви какво търсите тук. Това е частна собственост.

— Така ли? Аз път си мислех, че влаковете са обществени.

Човекът се помъчи да подреди мислите си и да ги преведе на английски.

— Обществени са, но този вагон е частна собственост.

— Сега ми става ясно. — Греъм посочи сандъка. — А това чие е?

— Не отговорихте на въпроса ми. И така, какво търсите тук?

— Гледам.

— Гледате ли? Пътник ли сте?

— Да — кимна Греъм. — А вие какъв сте?

— Аз съм кондукторът. Моля, покажете билета си.

— Разбира се, но само ако съм във влака. — Греъм вдигна саковете си и отиде в бюфета, където развали няколко франка на дребни монети и се обади по телефона на Филпот. Описа му двамата мъже, наблюдавайки ги зорко през стъклото на телефонната кабина. Получи нови нареждания и затвори.

Трябваше на всяка цена да остане в този влак.

По високоговорителя обявиха предстоящото му отпътуване, двамата непознати скочиха и напуснаха бюфета. Чернокосият атлетичен мъж отново затвори своя съучастник в товарния вагон, заключи катинара, огледа се и видя приближаващия се с бързи крачки кондуктор.

— Извинявам се, господине, но нали ме помолихте да ви съобщя, ако някой се навърта около вагона, докато сте в бюфета — избърбори кондукторът на италиански.

— Е, и? — попита равнодушно чернокосият.

— Появи се един човек, господине, американец.

— Я гледай ти! Е, и какво направи?

Кондукторът свали кепето си и се почеса замислено по темето.

— Имаше нещо скрито в сака му. Не можах да видя какво е, но издаваше такова едно чудновато пиукане…

— И къде е сега този човек?

— Качи се във влака, господине. Ако пожелаете, ще го държа под око — каза угоднически кондукторът.

— Ти само ще посочиш този американец на приятеля ми във влака. Кажи му, че вече си говорил с мен.

— Слушам, господине.

Чернокосият извади от джоба си две банкноти и ги подаде на кондуктора.

— Благодаря, господине — каза възрастният мъж и забърза покрай влака.

Чернокосият остана замислен на перона, докато влакът бавно се изнизваше от гарата. Стръвта си бе свършила работата, отключеният вагон бе привлякъл вниманието на преследвачите. Предстоеше известна промяна на плановете, но най-напред трябваше да се свърши една работа на гарата в Лозана.

 

 

Перспективата за интимна вечеря на свещи с последното му завоевание — английска медицинска сестра, пристигнала на екскурзия в Лозана, караше Дитер Тойфел непрекъснато да поглежда часовника. Времето се точеше мудно, а двайсет минути преди края на смяната си той вече бе решил какво ще облече за специалния случай. Син ленен костюм марка „Росер Марс“, съчетан с кремава риза „Кристиан Диор“. Не би могъл да си купи такива маркови дрехи с мизерната заплата, която вземаше, но получи добри пари, за да отклони американеца и красивата му асистентка от пътя им, така че поне веднъж в живота си реши да бъде разточителен. Нямаше никаква представа за какво става въпрос, просто се придържаше към дадените му указания, пък и за какво му беше да се замисля, след като плащаха така добре? Според чернокосия мъж щяха да паднат още пари…

Дитер Тойфел наблюдаваше пристигането на пътническия влак от Интерлакен, с който пътуваха любимите му пътници — фукльовци със скъпа скиорска екипировка, шумни и пъстри като папагали. Мина покрай групичка посрещачи — така и не можеше да разбере защо им е да ръкомахат, когато влакът е още толкова далече, и неволно се блъсна в някакво момиче, което без да иска го удари болезнено по гърба. Тя се усмихна извинително и продължи да ръкомаха ентусиазирано.

Локомотивът приближаваше все още с висока скорост, когато нечии ръце тласнаха Дитер Тойфел напред. Той се препъна и полетя върху релсите, а викът му бе заглушен от скърцането на смазващите го колела.

 

 

Точно в осем Карен Шендел влезе във фоайето на „Хилтън“. Уитлок, който през последните десет минути наблюдаваше входа, отпуснат в удобно кресло, стана и стисна протегнатата му ръка.

— Благодаря ви, че дойдохте — каза усмихнато тя. — Страхувах се, че може да ме приемете за психиатричен случай след сутрешното ми изпълнение.

— О, не, но трябва да призная, че съм смаян и заинтригуван. Позволете ми най-напред да отбележа, че тази вечер сте прекрасна.

Карен носеше копринена рокля в тюркоазен цвят, а пухкавата й коса падаше меко върху крехките й рамене.

— Благодаря ви — отвърна тихо тя, докато нервно подръпваше перлената си огърлица.

— Да тръгваме ли за вечеря или предпочитате да изпиете едно питие на бара?

— Нека да седнем в ресторанта, там ще си поговорим на спокойствие.

Оберкелнерът я посрещна с усмивка:

— Добър вечер, госпожице Шендел.

— Добър вечер, Франц. Господин Уитлок е резервирал маса. — Карен премина от немски на английски.

— Моля ви, не обръщайте на английски заради мен! Всъщност говоря немски, но имам нужда някой постоянно да ме поправя, за да съм на ниво — каза Уитлок.

— Немският ви беше перфектен, когато разговаряхме за резервацията, господин Уитлок — отбеляза Франц.

— Надявам се, че сте искрен, доста се упражнявах в колата на идване — усмихна се Уитлок.

— Значи имате скрити таланти? — засмя се Карен.

— Някои таланти е по-добре да си останат скрити — отвърна той, докато следваха Франц към подредената маса за двама в уютен ъгъл на ресторанта.

— Редовна клиентка ли сте на това заведение? — попита Уитлок, след като келнерът им взе поръчката.

— Идвам само когато фирмата плаща. Не си падам много по храненето в заведения. Може да не ви се вярва, но аз съм от онзи тип хора, които предпочитат да се мотаят из къщи по дънки и риза и да си хапват домашно приготвени спагети. В някои отношения изглежда още съм си останала малко палаво момиче.

— Къде научихте толкова добре английски?

— В Англия. След като се дипломирах в университета в Майнц, заминах на специализация, най-напред като лабораторен асистент в Доунрей, после в Калдер Хол. Запалих се по международните отношения и връзките с обществеността едва след като се завърнах отново в Германия.

— От кога работите в тази сфера?

— Вече от пет години, а през последните две ръководя отдела за връзки с обществеността тук, в Майнц. Освен това отговарям за наемането на помощния персонал — охрана, шофьори, чистачки.

Появи се келнерът, отговарящ специално за вината, който показа на Уитлок бутилка вино и след одобрителното кимване на госта се отдалечи, за да я отвори на бара. Карен го проследи с поглед и попита:

— От колко време сте в „Ню Йорк Таймс“?

— От близо четири години.

— В такъв случай сигурно познавате един мой приятел, казва се Джон Марш?

— Май не го познавам, но не забравяйте, че работя на хонорар. Никога не съм бил назначаван за постоянно там.

— О, да, в писмото, с което уредихте срещата, се споменаваше, че сте на свободна практика. Значи сте „външна опора“, както се изразявате вие, журналистите.

— Точно така — усмихна се Уитлок.

Келнерът се върна с отворената бутилка и наля в чашата на Уитлок малка доза за дегустация. Уитлок кимна отново, келнерът напълни чашите им и остави бутилката в кофичка с лед край масата.

— Всъщност не сте никакъв журналист, нали? — каза тя тихо.

Уитлок се почувства притиснат до стената, стомахът му се сви, но се опита да запази спокойствие, защото знаеше, че само така ще пресече съмненията й.

— Каква загадъчна личност сте вие, Карен! Тази сутрин ми подхвърляте мистериозна бележчица да ви поканя на вечеря, а сега казвате, че не съм журналист, въпреки че акредитивното писмо бе надлежно проверено от ръководството на завода ви, преди да ме допусне вътре. До края на вечерта сигурно няма да знам кой съм и какъв съм, ако продължавате в този дух. Да не би случайно да работите за КГБ?

Тя пренебрегна хапливото му подмятане.

— Ако наистина работите за „Ню Йорк Таймс“, щяхте да познавате Джон. Той води всекидневната рубрика за попмузика и е олицетворение на всезнайно любопитство. Познава всички и всички го познават. Когато узнах, че ще идвате, направих дискретно проучване и установих, че Джон изобщо не е чувал за вас.

Карен замълча, защото келнерът донесе храната, след което продължи:

— И не си въобразявайте, че си измислям всичко това. Ако искате, можем да се обадим на Джон, по това време той довършва рубриката си за утрешното издание, лично ще разговаряте с него.

Уитлок се бе втренчил в чинията си, апетитът му се беше изпарил отдавна.

— Освен това, ако бяхте наистина журналист, щяхте да знаете истинското значение на понятието „външна опора“ — продължи тя атаката. — А вие не го знаете. Това не е просто журналист на свободна практика, а чуждестранен кореспондент, чието седалище е далеч от централата на изданието, а местните му връзки са многобройни и сигурни. Те му гарантират удобен достъп до информация, до която не може да се добере репортерът, командирован от централата.

— От къде знаете толкова много за журналистиката?

— Излизах с Джон, когато работеше в Берлин. Трябваше да изпраща редовно информация като всеки чуждестранен кореспондент, но вместо да отразява всекидневните официални събития, той се вманиачи в преследването на така наречените шпиони и прекарваше по-голямата част от времето си ту отсам, ту оттатък границата между Западна и Източна Германия с надеждата да направи големия удар.

— И направи ли го?

Тя закри устата си, за да не се изсмее с пълен глас.

— Извинявайте — каза тя, след като се успокои, — обаче е много смешно. Джон написа статия, придружена със съответните снимки, за американски генерал, който уж предавал поверителни документи на красива агентка на КГБ на моста „Кенеди“ в Хамбург. „Агентката“ се оказа проститутка от „Реепербан“, квартала на червените фенери, а „документите“ — няколкостотин марки за извършените професионално услуги. Върнаха злополучния репортер в Ню Йорк и му възложиха рубриката за попмузика, за да не прави повече глупости.

Уитлок се усмихна учтиво на тази история, но чувстваше лек световъртеж от начина, по който Карен бе успяла да разгроми прикритието му. Досега не му се беше случвало подобно нещо, откакто работеше в ЮНАКО. Засрами се, защото бе допуснал да бъде подведен от едно красиво лице, зад което се криеше остър ум. Гледаше я как се храни спокойно и си представяше какво би се случило, ако тя реши да го разобличи публично. Ръката му леко докосна скрития в кобура браунинг.

— Най-много ме озадачава как сте успели да принудите не някой друг, а главния редактор на „Ню Йорк Таймс“ да ви осигури прикритие с писмо и подпис.

Можеше да й отговори с една дума — Филпот. Уитлок тайничко подозираше, че част от служителите на Филпот бяха натоварени със задачата да издирват факти за неблагоразумни постъпки на личности, които впоследствие биха могли да бъдат от полза на ЮНАКО, и да ги шантажират, за да постигнат желаното от тях. Това беше само теория, но и Уитлок, и останалите оперативни работници не можеха да не се замислят как Филпот успяваше да намери сигурни прикрития за толкова кратко време. Сигурни, досега…

— Да не би да сте недоволен от свинското печено, господине? — попита загрижено Франц, навеждайки се леко през рамото на Уитлок.

— Напротив, чудесно е, предайте поздравленията ми на вашия готвач! Струва ми се, че имам проблем със стомаха, може би киселини.

— Да ви донеса ли някакво лекарство?

— Не, благодаря ви, Франц, само вдигнете чинията.

— Ще желаете ли още нещо? — попита Франц, вземайки неохотно почти недокоснатата порция на Уитлок.

— Кафе и коняк — бързо каза Карен.

— И за двамата ли? — попита Франц.

Уитлок кимна.

Тя изчака да останат отново сами и опря лакти на масата, облягайки брадичка върху дланите си.

— Знам как се чувствате, но искам да съм сигурна, че не сте просто поредният журналист, търсещ сюжет за статия.

— Надявам се, че сте доволна.

— Доволна съм, че не сте журналист. Не знам за кого работите в действителност, но трябва да е доста влиятелна организация, щом може да хване натясно главния редактор на „Ню Йорк Таймс“.

След като им поднесоха кафето и коняка, Карен бръкна в чантичката си и извади сгънат лист хартия, който подаде на Уитлок.

— Какво е това? — попита той, поемайки листа.

— Погледнете!

Той разгъна листа — беше рисунка на миниатюрен микрофон, пресъздаден с голяма точност, макар в действителност да не бе по-голям от бучка захар.

— Микрофон? Какво общо има това с мен?

— Този микрофон е прикрепен под бюрото ми. Забелязах го случайно преди два месеца и затова ви написах бележка сутринта — трябваше да говоря с вас насаме. — Тя докосна лицето си, очите й бяха пълни със сълзи. — Вие сте последната ми надежда, К. У.

Той й подаде носната си кърпа и се взря в нея, докато си попиваше сълзите. Напористата, самоуверена жена бе изчезнала и на нейно място сега срещу него седеше плахо дете. Тя или беше искрена, или беше много добра актриса. Уитлок реши, че трябва да има предвид и двете възможности.

— Извинявам се — каза тя, мачкайки кърпичката, — чувствам се толкова безпомощна…

— Искате ли да разговаряме за това?

Тя взе чашата си и го погледна право в очите.

— Чували ли сте термина диверсия?

Той се напрегна:

— Нещо като МБО?

— Има разлика. Диверсията е другото име на кражбата, докато МБО, „материали без обяснение“ е специфичен термин за разликата между писмения опис и действително наличния инвентар.

— Какво точно се опитвате да ми кажете?

— От завода са изчезнали ядрени материали, без този факт да е отразен в инвентарния отчет.

— Докладвахте ли за случая?

Тя се облегна назад:

— Не мога да докладвам за съмнения, а в момента нямам факти.

— Защо ми казвате всичко това, какво ви кара да ми имате доверие?

— Имам нужда от външна помощ и вие сте единствената ми надежда. Не мога да се доверя на никого в завода, нито да бъда сигурна, че някой вътрешен човек не е замесен в аферата. Вече се опитаха да ме убият.

— Как са разбрали за съмненията ви?

Келнерът се върна с кана прясно кафе и допълни чашите им. Карен си сипа мляко и го разбърка.

— Имах дневник, в който си записвах разни мисли, изразих и тревогата си от изчезването на ядрените материали. Една нощ дневникът ми бе откраднат, а два дни по-късно някой бе повредил спирачките на колата ми.

— Съобщихте ли за това?

— Разбира се, но шефът на завода беше сигурен, че някой фанатизиран еколог, член на дружеството „Приятели на природата“, ми е погодил номер. Нито за миг не повярвах на тази теория, вижданията на еколозите за ядреното производство може да са крайни, но тези хора не са саботьори, нито убийци. Не, работата беше свършена от вътрешен човек. — Карен отпи от кафето си. — Освен това са успели да влязат в дома ми, докато съм била на работа. Нищо не е откраднато, само са разместили мебелите. Вероятно по този начин искат да ми намекнат, че могат да се доберат до мен когато си поискат. Страх ме е, К. У., много ме е страх.

Уитлок бе смутен от резките изблици на Карен, от неуравновесеното й поведение. Чувстваше се като боксьор, когото са притиснали до въжетата и изведнъж му хвърлят кърпа от ъгъла на съперника, а треньорите на противника, досега крещели „размажи го!“, започват да го масажират и да изтриват кръвта от лицето му. В бокса никога не се случваше подобно нещо. Преструваше ли се Карен? Дали тя не бе част от бандата, откраднала плутония? Дали не бе стръвта, която да го примами в клопката? От друга страна, може би говореше искрено? Може би протягаше ръце към него като към единствения човек, от когото можеше да получи помощ? Наистина ли се страхуваше за живота си, или разиграваше театър? Нахлулите в главата му въпроси го объркваха и измъчваха, но в същото време Уитлок бе наясно, че Карен Шендел е ключът към разкриването на мистериозната диверсия в завода.

— Не ми вярвате, нали? — попита тя, сякаш отгатнала мислите му.

Уитлок избърса устни със салфетка:

— Не съм казвал, че не ви вярвам.

— Класически пример за увъртане! Пристигате в завода като журналист, но всъщност изпълнявате задача, възложена ви от могъща организация, може би дори от някое правителство. Едва ли сте поели такъв риск заради някаква дреболия. И двамата сме наясно защо сте тук. Мислех, че ще ви помогна, като ви разкажа моята история. — Тя се приведе и го хвана за ръцете. — Аз много искам да ви помогна, К. У., нима не виждате? Ако плутоният попадне където не трябва, резултатът ще бъде катастрофален, освен това случаят ще даде чудесни козове срещу нас на някоя антиядрена групировка. — Карен пусна ръцете му и се усмихна извинително. — Аз искрено вярвам в голямото бъдеще на ядрената индустрия, но не желая шепа умопобъркани да компрометират усилията на толкова много учени и специалисти.

— Ще ми дадете ли списък с имената на хората, които по ваша преценка може да са замесени в диверсията?

— Ще го имате утре сутринта.

— Все пак възнамерявам да напиша статията, заради която дойдох.

— Разбира се, трябва да запазите прикритието си.

— Както споменах, аз съм журналист на свободна практика. Материалът ми трябва да се появи в „Ню Йорк Таймс“ два-три дни след завръщането ми в Ню Йорк. Може би вашето приятелче ще ви изпрати въпросния брой, ако го помолите. — Той поиска сметката.

Франц я донесе върху чинийка, но Карен избърза, взе я и вдигна ръка, за да предотврати протестите на Уитлок:

— Това е най-малкото, което мога да направя за вас. Така или иначе плаща фирмата.

Тя го хвана под ръка, двамата мълчаливо прекосиха фоайето и взеха асансьора, за да слязат в подземния гараж. Разликата в температурите беше чувствителна, студеният вятър ги прониза и Карен се загърна плътно в шала си.

— Къде сте паркирали? — попита Уитлок.

— Чак в онзи ъгъл, това беше единственото свободно място, което успях да открия — отговори тя. — Днес е претъпкано, вероятно има някаква конференция.

Двамата не забелязаха черния мерцедес, който потегли зад тях, измъквайки се леко от гъстата тъмна върволица коли. Мерцедесът постепенно увеличаваше скоростта и когато се приближи, засили рязко. Уитлок блъсна с все сила Карен, за да я отстрани от пътеката, а той самият се хвърли върху капака на близката кола. Шофьорът извъртя рязко волана, когато стигна до края на редицата от паркирани автомобили, колата поднесе, завъртя се на място и одраска стената, при което се разхвърчаха искри. Мъжът в мерцедеса овладя бързо положението, спусна се по лекия наклон и като разби бариерата на изхода, изчезна в нощта.

Уитлок забърза към Карен, която се бе свила до един стълб, покрила лице с дланите си. Клекна край нея и внимателно сложи ръка на рамото й. Тя обви с ръце врата му и притисна глава до гърдите му. Уитлок почувства нечие присъствие зад гърба си и понечи да извади своя браунинг, но видя униформата.

— Всичко наред ли е? — попита пазачът на бариерата с тревога в гласа.

— Благодаря, наред е.

Служителят се запъти към телефона, за да информира за инцидента.

— Добре ли си? — попита Уитлок, докато й помагаше да се изправи на крака, отказал се от официалното обръщение.

— Добре съм — отвърна Карен с разтреперан глас, — а ти?

— Ще се оправя — каза той със суха усмивка. — Позната ли ти беше колата?

— Никога не съм я виждала преди. Успя ли да видиш шофьора?

— Не, всичко стана много бързо — излъга той. Не беше видял кой знае колко — кавказка физиономия, отчасти скрита от нахлупената шапка с периферия. Не беше много, но държеше да го запази за себе си.

— Ами номера?

— Беше облепен с тиксо — отговори Уитлок. — Няма смисъл да стоим повече тук, не ни трябва да се разправяме с полицията.

— Заповядай вкъщи, ще ти сваря кафе — покани го тя, докато вадеше ключовете за колата си от чантата.

— Благодаря ти, но искам да се прибера в хотела и да взема гореща вана. Боли ме рамото, ударих го, когато скочих върху онова БМВ. А и ти трябва да подготвиш списъка. Онзи мерцедес няма да се върне отново тази вечер.

Тя го целуна леко по бузата:

— Дължа ти една почерпка.

— Нищо не ми дължиш. А сега тръгвай, ще се видим утре сутринта.

Вървейки към колата си, Уитлок мислено подготвяше доклада си за Филпот. В него щеше да има настоятелно искане за цялостна проверка на Карен Шендел.

Мерцедесът бе паркиран в сянката пред тъмен вход на съседната уличка. Шофьорът му изчака Уитлок да напусне паркинга, потегли плавно и последва взетия под наем голф на безопасно разстояние.