Алистър Маклейн
Влакът на смъртта (4)

Трета глава

Къде изчезна кавалерството? Този въпрос мъчеше съзнанието на Сабрина Карвър, която се олюляваше в претъпкания вагон на метрото, стиснала здраво дръжката над главата си, докато влакът летеше през тунелите под Ню Йорк. Тя вярваше в равенството между двата пола, особено на работното място, но от друга страна беше на мнение, че винаги има място за мъничко галантност и добри маниери в това общество, което все повече загрубяваше. Огледа се и изпита лека тъга като видя, че във вагона, където повечето пътници бяха мъже, поне пет-шест жени стояха като нея прави на пътеката между седалките.

Сабрина се досещаше защо мъжете не отстъпват местата си. От седнало положение те можеха да оглеждат далеч по-добре правостоящите жени. Особено нея.

Тя беше на двадесет и осем години и притежаваше зашеметяващо привлекателен външен вид, който хората обикновено свързваха с лъскавите модни списания. Чертите й се отличаваха с класическа красота — тя имаше прекрасно оформени високи скули, малък нос, чувствена уста и омагьосващи зелени очи. Дългата й до раменете руса коса с червеникав оттенък бе дръпната назад и вързана на тила с бяла панделка.

Елегантните й дрехи наистина можеха да се сравняват с моделите от луксозните списания. Носеше бяла памучна туника без ръкави от бутика на любимата си модна дизайнерка Пурификасион Гарсия, черна памучна пола до коленете и черни велурени обувки с висок ток, модел от новата колекция на Карл Гайнер.

Сабрина мразеше прекалено силния грим. Беше си сложила точно толкова, колкото бе необходимо, за да подчертае своя поразителен външен вид. Една от нейните страсти беше фитнесът. Поддържаше отлична физическа форма като ходеше на курс по аеробика, а три пъти седмично посещаваше един клуб по карате на Второ авеню. Преди четири години се беше сдобила с черен пояс и сега предаваше уменията си на начинаещи.

Макар да се грижеше старателно за завидно стройната си фигура, тя в никакъв случай не бе вманиачена на тази тема. Обичаше да вечеря вън от дома си и поне два пъти месечно посещаваше с тайфа от приятели любимите си ресторанти. С апетит хапваше стекове в „Крайст Селас“, изискани френски блюда в „Лутес“ или специалитети на скара в „Гейлордс“.

На приятелите си казваше, че работи като преводачка в ООН. Това беше идеалното прикритие. Имаше научна степен по романска филология от университета Уелсли, после специализация в парижката Сорбона, след това предприе продължително пътуване из Европа. Когато се завърна в Щатите, постъпи на работа във ФБР, в отдел, чиито служители бяха специалисти в боравенето с огнестрелно оръжие. Преди две години започна работа в ЮНАКО.

Сега тя пътуваше с метрото и когато стигна спирката си слезе от вагона. След това ескалаторите я отведоха навън и тя бързо стигна до партерния си апартамент на 72 улица. Портиерът докосна за поздрав шапката си и Сабрина му отговори. Тя прекоси фоайето, облицовано с бели и черни плочки, отключи вратата на малкото си жилище и влезе в изискано мебелираната всекидневна. Събу обувките си и приклекна пред стереоуредбата. Погали с пръсти впечатляващата колекция от компактдискове, избра един и го пусна.

Албумът на Дейвид Сенборн. Веднага я връхлетя споменът за онази незабравима нощ в заведението „Ели-Ейли“, когато срещна джазменът Сенборн, своя идол. Тогава той дискретно бе попитал приятелите й коя от неговите песни й е любима. После излезе на сцената и изпълни великолепна импровизация специално за нея.

Докато се наслаждаваше на музиката телефонът иззвъня. Сабрина намали звука и вдигна слушалката. Единственият й принос към разговора се състоеше в няколко едносрични думи, които едва успя да каже. Затвори, седна край ниската масичка и се усмихна. Възникнала бе нова задача и за същия следобед се насрочваше съвещание с екипа, на което щяха да ги запознаят с подробностите.

Освен нея в групата имаше още двама души. Сабрина винаги изпитваше удоволствие от общуването с флегматичния К. У. Уитлок. Неговата уравновесеност беше легендарна. Той беше направил всичко възможно, за да я накара да се почувства част от екипа още в момента на постъпването й в ЮНАКО. Освен това винаги общуваше с нея, отдавайки дължимото на завидния й интелект, за разлика от повечето мъже, които се навъртаха около нея заради красивата й муцунка, с неприкритото желание да си опитат късмета.

Сабрина и Уитлок се виждаха, само когато работеха заедно. През останалото време не поддържаха контакти. Въпреки това тя го смяташе за един от малцината си истински приятели.

Засили отново музиката и отиде в кухнята, за да си направи сандвич от филе и ръжен хляб.

 

 

Ню Йорк беше облян в слънчеви лъчи. Горещината щеше да бъде задушаваща, ако не беше лекият източен ветрец, който нахлуваше откъм Атлантическия океан. Идеално време за скара на открито.

К. У. Уитлок излезе на терасата на своя апартамент, намиращ се на шестия етаж, взе голямата метална щипка, която висеше на стената и разбърка с нея горещите дървени въглища в скарата. Бяха се разгорели точно колкото трябваше. Доволен от това, той сложи на скарата маринованите котлети и сочните наденички, изправи се и попи потта от челото си с кърпа.

От хола долетя силен смях. Уитлок надникна през вратата и изпита облекчение, че не е там. Както винаги д-р Чарлз Портър беше център на внимание. Уитлок нямаше нищо против него, просто го смяташе за голям досадник. Портър беше един от най-уважаваните педиатри в страната. Преди двайсет години беше взел под крилото си една свенлива лекарка порториканка, на име Кармен Родригес. Авторитетният Портър й вдъхна увереност да започне своя собствена практика, наскоро след като бе завършила медицина. Сега тя беше една от най-известните и най-търсени педиатри в Ню Йорк.

Преди шест години беше станала Кармен Уитлок.

Уитлок погледна жена си. Беше седнала така, че той виждаше само профила й. Някой някога я бе нарекъл грациозна — описание, което според него й прилягаше съвършено. В очите й затанцуваха искрици, весело му махна с ръка. Уитлок й се усмихна и погледна към съпружеската двойка, седнала на дивана отсреща — сестрата на Кармен Рейчъл и нейният мъж Еди Крюгер, германец. Сестрите имаха сходни черти, но Рейчъл беше по-ниска и по-пълна. Крюгер беше типичен тевтонец с руса коса и сини очи. Двамата с Уитлок си бяха допаднали при първата им среща. Сега бяха верни приятели.

Уитлок отново се обърна към скарата и набоде с нож котлетите, за да провери дали са се опекли. Обърна наденичките и подуха въглените. Опря се на парапета и се загледа надолу към Сентръл парк, като примижа срещу силното слънце, макар че носеше тъмни очила. Какъв ден само!

Той беше на четиридесет и четири години. Кожата му беше твърде светла за негър, роден в Африка. Дядо му беше майор от британската армия, изпратен на служба в Кения в началото на века. Ъгловатото лице на К. У. Уитлок излъчваше суровост с тънките устни и остър нос, но тя се смекчаваше донякъде от старателно поддържаните черни мустаци, които носеше от двадесетгодишна възраст.

Получи образованието си в Англия, като завърши с отличие Оксфорд. После се завърна в родната Кения, където след кратка служба в националната армия постъпи в разузнавателните служби. За десетте години в разузнаването достигна до чин полковник. Шефовете му обаче проявяваха предубеденост към британското му потекло и образование. Когато нещата се изостриха нетърпимо, той подаде оставка и прие поста, който му предложиха в ЮНАКО. За всички, които биха проявили интерес, Уитлок беше аташе към представителството на Кения в ООН. Единственият човек, който знаеше истината беше жена му, но и тя беше информирана съвсем бегло. Той никога не обсъждаше с нея естеството на своята работа.

— Помислих си, че на готвача може да му се пие бира — каза Крюгер и му подаде запотена бутилка.

Уитлок се засмя и я взе:

— Хайде, хайде, бъди честен. Просто ти е писнало да слушаш беседата на доктор Портър. — Уитлок говореше с характерен акцент, който се придобиваше само в частно английско училище.

— Чудя се как го понася Кармен — каза Крюгер.

— Кармен ли? — изсумтя Уитлок. — Ами защо не помислиш за мен? Сега поне имам извинение и мога да пропусна днешната лекция. — Той взе отново щипката и обърна котлетите. — Кармен го обожава, сякаш е някакъв гуру. Не отричам, че той е изиграл неоценима роля за нейната кариера, но все пак ми се иска да говорим за нещо друго, не само за медицина.

Крюгер се засмя и застана до парапета. Проследи с поглед две жени, които бягаха за здраве. Голите им бронзови крака се движеха ритмично, в такт. Когато отминаха, той насочи вниманието си към други две момичета. Те си подхвърляха оранжев диск и се кискаха.

— Трябва да си набавиш телескоп, К. У. Можеш по цял ден да наблюдаваш звездите.

— Ще видя много повече звезди, ако Кармен ме удари с него по главата. Във всеки случай тези двечките долу не са много по-големи от Роузи.

— Ех, младост, защо ни напускаш — въздъхна Крюгер с тъга в гласа.

— Как е Роузи? Не е идвала тук от доста време.

Крюгер сложи ръка на рамото на Уитлок:

— Така е. Надявахме се, че ще дойде днес с нас, но тя вече се беше уговорила с някакви приятели.

— Хайде, Еди, не е справедливо да очакваш едно петнайсетгодишно момиче да си пожертва съботата, особено в това хубаво време, за да скучае с куп стари плашила. Естествено е да предпочита младежи на нейната възраст.

На вратата се появи Кармен, пъхнала ръце в джобовете на разкроената си пола.

— Какво става с яденето?

— Още няколко минути, скъпа. Е, какво, свърши ли вече урокът?

Тя отегчено извърна очи нагоре, после се върна в хола.

Крюгер се загледа подире й.

— Странно, жена педиатър без собствени деца…

— Какво му е толкова странното? — Уитлок не вдигаше очи от скарата. — И от най-хубавото може да ти дойде множко.

Чу се телефонен звън. Кармен отговори от апарата в кухнята.

— К. У., за тебе е — викна тя с ръка върху мембраната.

Той отиде в кухнята и по безпокойството в очите й веднага разбра кой се обажда. Кармен му подаде слушалката и безмълвно излезе, затваряйки тихо вратата.

Когато се върна в хола, Уитлок я завари да пренарежда разсеяно хризантемите в кристалната ваза. Крачейки към жена си, той си мислеше за Майк Греъм, третият член на техния екип. Майк беше загубил трагично семейството си година преди да бъде привлечен на работа в ЮНАКО. Ами ако животът на Кармен също бъде застрашен в резултат на някоя негова акция, помисли Уитлок. Ще постъпи ли и той като Греъм?

К. У. Уитлок отпъди натрапчивите мисли и се опита да прегърне успокоително жена си, но тя се изплъзна от обятията му и отиде на терасата при гостите.

 

 

— Що не изритате тоя тъпак! — изрева Майк Греъм, когато коментаторът на бейзболния мач съобщи по радиото за втори удар срещу батера. Той се наведе, опря ръце на коленете си и впери очи в транзистора, който бе сложил на земята до въдицата си, очаквайки следващото хвърляне на питчъра.

— Удар на три, удар навън — извиси се гласът на радиокоментатора на фона на негодуващите викове на запалянковците.

— Защо, дявол да го вземе, не те продадоха на „Ангелите“, когато имаха тази възможност? — извика ядосано Греъм.

Този сезон беше съвсем безличен за „Янките“ от Ню Йорк — отбора, който Греъм вярно поддържаше вече цели тридесет години. При 4:1 за „Тигрите“ от Детройт загубата изглеждаше неизбежна.

Когато коментаторът се впусна в анализ на средните резултати на „Янките“ за сезона, Греъм обходи с поглед заобикалящото го райско спокойствие. Пред него, докъдето стигаше погледът му, се простираше гладката повърхност на езерото Чамплейн, а навсякъде наоколо зеленееха разкошните гори на Върмонт. Величествената панорама бе сякаш на светлинни години отдалечена от Ню Йорк, който бе негов дом допреди две години.

Всъщност Ню Йорк беше на някакви си 380 километра. Освен по служба той ходеше там и да участва в най-тежките и изнурителни маратони, които се организираха в града.

Иначе Греъм живееше сам в дървената хижа край езерото. Единствените му приятели бяха транзисторът и телевизорът. Най-близкият град беше Бърлингтън. Всеки понеделник сутрин той изминаваше осемте километра до там със своя раздрънкан бял форд пикап, модел 1978 година, за да се снабди с необходимото за седмицата. Винаги се отнасяше приятелски, но сдържано към жителите на града, които приемаха неговия начин на усамотение, без да задават въпроси. Той никога не говореше за трагедията, която го бе накарала да потърси отшелничеството.

Беше на тридесет и седем години, с рошава червеникава коса, която се спускаше небрежно до тила му, а лицето му бе по младежки красиво. Това впечатление се помрачаваше обаче от цинизма, излъчван от проницателните му светлосини очи. Греъм поддържаше във форма стегнатото си мускулесто тяло с едночасово бягане всяка сутрин, следвано от упражнения с голямо натоварване. Правеше ги в малка барака до хижата, която бе обзавел като малък салон за фитнес наскоро след пристигането си от Ню Йорк.

Спортът от край време играеше важна роля в живота му. Благодарение на отличните си постижения в ученическия отбор по ръгби получи стипендия, за да следва в колеж. Дипломира се с научна степен по политически науки. Мечтата му се сбъдна, когато го взеха в нюйоркския „Джайънтс“ — отбора, който поддържаше от дете. Месец по-късно го призоваха на военна служба и го пратиха във Виетнам. Раняване в рамото сложи край на многообещаващата му кариера в ръгби спорта. Взе участие в обучението на войници от племето мео в Тайланд, а след завръщането си в Щатите постъпи на служба в елитното антитерористично подразделение „Делта“.

Всеотдайната, успешна работа на Майк Греъм в „Делта“ бе възнаградена след единадесет години, когато го издигнаха за командир на шестнайсетчленен екип. Докато изпълняваше задача в Либия, жена му и петгодишния им син, които живееха в Ню Йорк, бяха отвлечени от арабски терористи. Въпреки организираното от ФБР общонационално търсене, той повече не ги видя.

Веднага му дадоха безсрочен отпуск, за да се подложи на продължително лечение чрез психотерапия. Той обаче отказа да сътрудничи на медиците, върна се на работа, а месец по-късно подаде молба за напускане на „Делта“ по собствено желание. Шефовете му в „Делта“ го предложиха за пост в ЮНАКО, където бе приет след шест седмици на изтощителни тестове, проверки и интервюта.

Блесната потъна под водата. Кълве! Докато вадеше уловената риба, Греъм с растящо отчаяние слушаше бейзболния коментатор по радиото. Резултатът беше непроменен и „Янките“ стремглаво вървяха към поражение. Уловът му се оказа двукилограмова щука.

Изведнъж пейджърът на колана му издаде рязък звук. Изключи го, извади куката от устата на рибата, която се мяташе и извиваше в краката му и с върха на ботуша си я бутна обратно във водата. Мачът завърши с освирквания и обидни викове. Греъм се въздържа от изкушението да ритне и радиото подир рибата. Измина тичешком четиридесетте метра до хижата и се обади по телефона, за да потвърди получаването на сигнала.

Отсреща вдигнаха още при първия звън. Дружелюбен, обикновен женски глас каза:

— „Люълин и Лий“, добър ден.

— Майк Греъм, ИД 1913204.

— Свързвам ви, господин Греъм.

Само след секунда прогърмя плътен глас:

— Ти ли си, Майк?

— Да, господине.

— Кодов сигнал „червено“. Наех една „Чесна“ от Наш, за да си спестим изпращането на самолет оттук. Чакат те на пистата за излитане в Бърлингтън. Сергей ще те посрещне на летище „Кенеди“.

— Тръгвам, господине.

— Слушай, Майк, вземи си по-топли дрехи. Сигурно ще имаш нужда от тях.

Греъм затвори телефона, изтича до брега и събра риболовните си принадлежности, след което се върна в хижата и започна да си опакова багажа.

 

 

Сергей Колчински беше типичен страстен пушач, който припалваше цигара от цигара. Беше малко над петдесетте и черната му коса бе започнала да оредява. Тялото му беше започнало да затлъстява, а изразът на лицето му създаваше впечатление, че този човек носи на плещите си мъките на целия свят. Колкото и да беше странно, той не изпитваше никакво удоволствие от пушенето. Цигарите просто се бяха превърнали за него в скъпо струваща и непреодолима страст. Зад тези меланхолични очи обаче се криеше блестящ ум.

Колчински имаше зад гърба си възходяща кариера в КГБ, включително шестнайсет години като военно аташе в редица западни страни. После беше назначен за заместник-директор на ЮНАКО. Предшественикът му бе отзован в Русия, поради обвинение в шпионаж. Сергей работеше в ЮНАКО от три години. Макар че страдаше от остри пристъпи на носталгия, никога не допускаше силните чувства да пречат на работата му. Неизменно изпълняваше задачите си с хирургическа точност, като истински професионалист.

— Свободно ли е това такси?

Колчински рязко се извърна към човека, който го гледаше през отворения прозорец на колата. Усмихна се, слезе от бялото БМВ и стъпка недопушената си цигара.

— Здравей, Майкъл. Мислех, че ще пристигнеш поне след двайсет минути.

Колчински беше единственият познат на Греъм, който го наричаше Майкъл. Този факт не го притесняваше — в края на краищата нали това беше името му.

— Пришпорих пилота от Наш да побърза. Шефът ми се стори разтревожен по телефона.

— Има причини за това — отвърна Колчински и отвори багажника, за да може Греъм да сложи вътре двата си черни сака.

— Кога е съвещанието?

— Веднага щом пристигнем в централата — каза Колчински и си сложи предпазния колан. — Сабрина и К. У. трябва вече да са там.

— Ти имаш ли повече информация?

Колчински запали двигателя, погледна в огледалото и потегли.

— Естествено, но ти знаеш, че нищо няма да ти кажа.

— Не съм очаквал, че ще го направиш.

— Май започнахме да говорим глупости. По-добре пусни музика, касетите са пред теб.

Греъм намери три касети и ги огледа една по една.

— Всички са на Моцарт. Нямаш ли нещо друго?

— Моцарт е идеалната музика за шофиране — отговори Колчински и запали поредната си цигара.

Греъм неохотно пусна една от касетите, отпъждайки с досада цигарения дим. После се загледа в силуета на Ню Йорк и започна да изброява наум имената на небостъргачите, за да минава по-бързо времето.

 

 

Официално ЮНАКО не съществуваше и названието на организацията не можеше да се види върху многобройните информационни табелки във фоайето на ООН. Нито един от тридесетте му телефонни номера не беше отбелязан в телефонните указатели на Ню Йорк. Когато някой позвънеше на един от тези номера, телефонистката отговаряше с името на измислена кантора „Люълин и Лий“. Ако лицето, което се обаждаше, можеше да удостовери самоличността си чрез идентификационен номер или парола, обаждането се прехвърляше на съответния вътрешен номер. Ако пък бяха набрали номера по погрешка, нищо лошо не можеше да се случи.

Естествено „Люълин и Лий“ също не беше включена в телефонните указатели. Приемната се намираше в малък кабинет на двадесет и втория етаж в сградата на ООН. Вратата беше без надпис и бе заключена по всяко време на денонощието, а зад нея можеха да влизат само упълномощени лица. Освен бюро и въртящ се стол за секретарката, в приемната имаше диван и две кресла с тъмночервена тапицерия.

Стените бяха покрити с кремави тапети и украсени с графики от „Заг Хамаршелд Плаза“, подбрани и поръчани лично от генералния секретар. Най-дългата стена се състоеше от множество плоскости от тиково дърво. В нея бяха вградени две невидими за окото плъзгащи се врати, които се отваряха с миниатюрни сонарни устройства.

Дясната врата водеше към командния център на ЮНАКО, обслужван денонощно от анализаторски екипи, които регистрираха всички заслужаващи вниманието промени в световен мащаб. Огромни многоцветни електронни карти и диаграми отчитаха колебанията в известни точки на напрежение, компютърни разпечатки актуализираха наличния материал, а само с натискане на един бутон можеше да се извика подробна информация за криминално проявени лица от централната база данни. Тук се събираха в гигантски възел всички нишки на изключително сложната дейност на ЮНАКО от целия свят.

Лявата врата можеше да бъде отворена само от един човек — тя водеше към личния кабинет на директора.

Малкълм Филпот оглавяваше ЮНАКО от момента на учредяването му. Последните седем години от предишната си кариера той беше прекарал като шеф на Специалния отдел на Скотланд Ярд. Беше около петдесет и пет годишен, с изпито лице и чуплива червена коса, започнала да оредява.

В ЮНАКО работеха двеста и девет служители, трийсет от които бяха действащи агенти, изтеглени от полициите и разузнавателните служби от цял свят. Бяха сформирани десет екипа, всеки от по трима души, които можеха да пресичат международните граници без страх от нарушаване на законите и договореностите. Такъв беше и случаят с трети екип. От всички свои оперативни работници Филпот познаваше най-добре и от най-дълго време Уитлок, защото лично го бе вербувал за сътрудник на британските тайни служби МИ-5 още по времето, когато амбициозният тъмнокож младеж учеше в Оксфорд. По-късно Филпот беше пряк началник на Уитлок в службите до прехвърлянето му в отдел „Планиране на операциите“. Свръхинтелигентният кениец с британска кръв така и не можа да се разбере с новите си ръководители и използва първата възможност, за да работи отново с Филпот. Всъщност К. У. Уитлок беше олицетворение на търпението, сякаш нищо не можеше да наруши равновесието му, а това беше много добре, като се има предвид кипящото напрежение между Сабрина и Греъм.

Когато досието на Сабрина кацна на бюрото му, изпратено от директора на ФБР, Филпот първоначално бе изпълнен със скептицизъм относно нейните способности. Бързо промени мнението си, след като лично се срещна с нея. Тя се държеше дружелюбно и беше умна, лишена бе от каквато и да било суетност, тъй често присъща на красивите жени. След това Филпот имаше възможност да се увери и в нейните способности като стрелец — както по неподвижни, така и по подвижни цели. Тя безспорно беше най-добрият стрелец, който беше виждал. Малкълм Филпот благославяше деня, в който Сабрина Карвър бе постъпила в ЮНАКО.

Майк Греъм обаче насмалко не изпадна през ситото. Командирът му от „Делта“ се беше свързал направо с генералния секретар, вместо с Филпот, за да предложи Греъм за работа в ЮНАКО. Генералният секретар отхвърли Греъм въз основа на психиатричното му досие. После Греъм, посъветван от шефа на „Делта“, се обърна лично към Филпот. Филпот кипеше от гняв, че е бил пренебрегнат и след няколко срещи с Греъм отмени първоначалното решение и прие кандидата с условието, че го назначава на пробен срок. Греъм все още носеше в душата си белези от раните, причинени от личната му трагедия, но от друга страна притежаваше качества на прекрасен оперативен работник и Филпот нямаше никакво намерение да го изпусне.

 

 

Филпот натисна копчето на интеркома и каза на секретарката си:

— Сара, покани ги да влязат. — Макар да бе напуснал родната си Шотландия още като момче, лекият акцент все още издаваше келтския му произход.

Той насочи миниатюрното дистанционно устройство към вратата и натисна бутона. Вратата се отвори, всички влязоха и отново я затвори. Посочи към черните фотьойли край стената и Колчински веднага седна, палейки цигара в движение.

— Ако желаете кафе или чай, моля заповядайте — каза Филпот и махна небрежно към масичката за сервиране в дясно от бюрото му.

— За мен мляко в кафето, но без захар — обърна се Греъм към Сабрина, после се отпусна на дивана до Колчински.

Сабрина го изгледа гневно, с ръце на хълбоците:

— Слушай, аз да не съм ти личната камериерка!

Уитлок забеляза раздразнението в очите на Филпот и се устреми към масичката с помирителна усмивка:

— Оставете Чичо Том да свърши тази работа! Моите прадеди достатъчно дълго време са слугували, това вече ми е втора природа.

— Няма нищо, К. У. Аз ще му сервирам — промърмори Сабрина.

Филпот й посочи място на дивана до себе си. Тя седна безмълвно и отказа кафето, което Уитлок й предложи. Потомъкът на Чичо Том наля две чаши, подаде едната на Греъм, а с другата в ръка също се настани удобно. До него седна Колчински.

Филпот отвори папката, която бе взел от писалището си.

— Както вече ви казах по телефона, тази операция е с кодов сигнал „червено“. Всички разбирате, че времето не е на наша страна и затова веднага ще ви запозная с известните факти. Вчера в Линц са намерили някакъв скитник, кожата на лицето и ръцете му е била сериозно обгорена, сякаш е минал през буен пожар. Когато го прегледали по-късно в болницата, открили, че е загубил почти всичките си зъби и цялата си коса и че има тежки увреждания на стомаха и червата, както и на централната нервна система. Диагнозата на лекарите е била поставена единодушно — соматично радиоактивно отравяне. Дори само една-единствена доза от 5 грей^[1], приет еднократно, води до фатален изход в период от две седмици, а при аутопсията установили, че скитникът е поел тройно по-голямо количество радиация.

— Какво значи грей? — попита Греъм.

— Единица мярка за радиация — отвърна Уитлок, втренчен в пространството.

Филпот кимна и продължи:

— Човекът успял да даде на представителите на властите бегли подробности, преди да умре. Метнал се на товарен влак във Висембург, на френско-германската граница, и открил в едни от вагоните шест контейнера, подобни на бирените, покрити с платнище. Когато отворил единия от тях, отвътре изригнал фин бял прах и се посипал върху лицето и дрехите му. После покрил отново контейнерите с платнището и слязъл от влака в Страсбург. Два дни по-късно го намерили в Линц в безпомощно състояние.

— Разбрали ли са какво е това вещества? — попита Уитлок.

— Плутоний IV.

— Аха, използват го за производство на ядрено оръжие — мрачно вметна Уитлок.

— Значи контейнерите биха могли да бъдат навсякъде в Европа — каза Сабрина.

Филпот натъпка с тютюн лулата си и грижливо я запали, после каза:

— С едно уточнение — не само в Европа, а и навсякъде по света. Трябва да ги намерим, и то бързо.

Колчински скочи, прекоси стаята и се обърна с лице към останалите.

— Отвореният контейнер е бомба със закъснител. Вие чухте какво се е случило, след като само няколко частички са влезли в съприкосновение с онзи скитник. Представете си последствията, ако цялото му съдържание излети в атмосферата. Абсолютно наложително е да се направи всичко възможно, за да се избегне ново, по-голямо нещастие.

Филпот мълчаливо изслуша Колчински, дръпна от лулата си и каза:

— Майк и Сабрина ще работят заедно за откриването на контейнерите. И, за бога, заровете томахавките!

Двамата кимнаха мрачно.

— А как ще разберем кой стои зад тази пратка? — попита Греъм.

— Единствената ви грижа е плутоният. Във всеки случай К. У. ще си опита късмета да открие отговора на този въпрос. Прехвърлихме много файлове през компютрите на командния център и почти можем да кажем, че плутоният е излязъл от завода за преработка на радиоактивни материали, разположен край град Майнц. Това е единственият завод в Западна Европа, специализиран в производството на плутоний IV. — Филпот посочи Уитлок с лулата си. — Уредих ти обичайното прикритие като репортер на свободна практика и виж какво ще изровиш там. Първоначалните проучвания не донесоха нищо. Няма регистрирана никаква експедиция на плутоний, нито пък кражба, така че очевидно работим с организирана група от професионалисти.

Колчински взе от бюрото на Филпот три плика и им ги раздаде. Те съдържаха пакет от документи, необходими за всяка операция на ЮНАКО — резюме на задачата, което трябваше след прочитане да се унищожи, самолетни билети, подробни карти на крайното местоназначение, писмено потвърждение на хотелска резервация, лица за контакти, ако има такива, и парична сума в съответната валута. Нямаше лимит за средствата, които ще се изразходват по време на изпълнение на мисията, но след приключване на операцията всеки изпълнител беше длъжен да отчете пред Колчински своите разходи, подкрепяйки съответните цифри с документи. Педантизмът на Колчински по отношение на разходите беше станал повод за шеги между оперативните работници, които казваха, че е по-добре да изгубиш живота си, отколкото някоя разписка.

Греъм пое своя плик и попита:

— Значи К. У. ще пътува за Майнц, а ние къде отиваме?

Филпот изпусна кръгче дим от лулата си и отвърна:

— В Страсбург.