Алистър Маклейн
Влакът на смъртта (2)

Първа глава

Зората хвърляше бледосива светлина над Москва. Бързо се трупаха облаци и скоро заваля. По радиото тъкмо започваха да четат осведомителния бюлетин в шест часа, когато една синя камионетка спря бавно встрани на околовръстното шосе извън града.

Лена Роденко загаси мотора и нервно въздъхна. Тя пъхна цигара между изпръхналите си устни и машинално извади запалка от джоба си. Сви треперещи пръсти около пламъчето, запали и пое дълбоко дима. Лена беше привлекателно момиче, макар че не проявяваше никакъв интерес към външността си. Късата й коса бе подстригана нескопосано по мъжки, бледите й страни и брадичката бяха обсипани с младежки пъпки. Тя се обърна към брат си, седнал до нея, и го погледна със слаба, измъчена усмивка.

Василий беше на двадесет и две години, с три години по-голям от Лена. Неговата коса, за разлика от нейната, падаше на небрежни вълни по раменете му. Беше пуснал брада, която растеше на снопчета и приличаше на театрален реквизит, залепен наслуки.

В дъждовната сутрин те седяха един до друг в камионетката, взираха се тревожно навън и се питаха дали ще успеят да убият генерал Константин Бенин, развълнувани не повече от сутрините, когато се чудеха дали ще им стигне закуската.

Докато поемаше цигарения дим, Лена се върна мислено към съдържанието на досието, което бяха подготвили за Бенин.

Генералът беше завършил военна академия през 1950 г., а на работа в КГБ го бяха привлекли четири години по-късно. През това време той е бил и съветник на Фидел Кастро при създаването на кубинските тайни служби.

Бенин беше прекарал няколко мъчителни години като военен аташе на своята страна в Бразилия и според мълвата дължал това назначение на шефовете си, които в негово лице виждали заплаха за собствените си позиции. След завръщането си в Москва оглавил един от разузнавателните отдели, за малко бил преподавател в шпионската школа в Гатчина, а през 1974 година го изпратили в Ангола като старши военен съветник. Три години по-късно отново се завърнал в родината си и бил назначен за комендант на небезизвестната Балашиха — комплекс в покрайнините на Москва за обучение на международни терористи. След това той става заместник-директор на дирекция „С“, най-зловещото подразделение на КГБ, чиито основни задачи са били отвличанията, убийствата и тероризма — както в страната, така и в чужбина. През 1984 година го назначават за директор и оттогава се носи мълвата, че лично той е отговорен за изпращането в сибирските лагери на хиляди хора.

Докато изготвяха досието му, бяха срещнали само едно затруднение — откриха единствено снимката, направена при завършване на военната академия. Никъде не успяха да открият каквато и да било друга фотография. Спомняйки си всичко това, Лена не можеше да не оцени изобретателността на генерала — Бенин просто се беше превърнал в човек без лице.

Първоначално проблемът изглеждаше непреодолим, но някой се досети, че за разлика от него колата му може лесно да се разпознае. Лена бързо разбра, че това е търсеният изход и в главата й вече се оформяше план за действие…

Тя погледна напукания циферблат на евтиния си часовник и нервно преглътна. Моментът наближаваше. Сякаш в отговор на мислите й радиостанцията за двустранна връзка, поставена на коленете на Василий, пропука и се съживи. Съобщиха им, че всичко е чисто и могат да действат. Тя с мъка запали мотора на камионетката и вече си мислеше, че е задавен, когато двигателят даде признаци на живот. Лена потегли и паркира шейсет метра по-надолу край един изоставен варел. След като спряха, Василий уточни времето, което им оставаше. Имаха малко повече от четири минути до пристигането на генерала. Двамата изхвръкнаха навън и затичаха да отворят задните врати на камионетката.

Генадий Петровски все още не можеше да повярва на късмета си. До преди два дни беше шофирал коли, превозващи пътници до Кучино, един от тренировъчните лагери до Москва, а ето че сега му бе възложено да кара не друг, а самия генерал Бенин! Наредено му беше да не споделя това с никого, дори с бременната си съпруга, докато не излезе официалната заповед за назначение. След като всичко се уреди, мислеше си той, най-напред ще каже на жена си, после ще почерпи приятелите си, с които бе завършил военната академия предишната година. Те щяха да празнуват, да се радват с него, но той знаеше, че всички ще му завиждат. В края на краищата Бенин беше живата легенда на академията.

Днес беше първият официален работен ден на Петровски. Вчера трябваше да изминава маршрута, докато го научи без грешка. Генералът не трябва да изпитва каквито и да било неудобства, повториха му няколко пъти. Петровски никога не бе виждал Бенин, скрит зад тъмните стъкла на мерцедеса. Дори разделителната преграда между предните и задните седалки беше затъмнена. Бенин обаче беше там — той винаги предпочиташе да влезе пръв в колата. Просто една от малките мании на генерала, както спомена един от адютантите. Предишната вечер Петровски бе лъскал до блясък колата, дори изглади старателно двете флагчета, които се вееха върху предните калници. Решил беше да направи впечатление на Бенин.

Колата спокойно се носеше по пътя и той докосна леко педала на спирачките, когато мерцедесът навлезе в следващия завой. Изведнъж Петровски изстина от ужас — встрани от пътя беше спряла синя камионетка, а до нея някакъв младеж беше насочил към тях устройство за изстрелване на противотанкови ракети, монтирано на триножник. Петровски натисна рязко спирачките и мерцедесът застана с дясната си страна към камионетката. В същия миг ракетата го удари. Колата се разпадна, обвита в буйни пламъци, а парчета деформиран метал полетяха във въздуха на десетки метри разстояние и се посипаха върху заснежената борова гора край шосето. На мястото на мерцедеса остана само дълбока дупка, заобиколена от горящи отломки.

Лена се взираше вцепенена в зейналата насред пътя яма. Василий я сграбчи за раменете, разтърси я силно, после я удари през лицето. Самотна сълза се търкулна от крайчеца на окото й, но тя не отмести поглед. Василий я избута, демонтира устройството от триножника, помъкна го към багажника на камионетката и го хвърли върху сивото одеяло, с което го бяха прикривали преди това. Захвърли след него и триножника, после шумно затръшна вратите. Сграбчи Лена за ръката, задърпа я напред и я блъсна на мястото до шофьора. Бързайки да се махне час по скоро от мястото на покушението, той включи припряно двигателя, отпусна рязко съединителя и камионетката политна напред. След като излязоха от завоя, Василий погледна към Лена. Тя все още беше в шок и очите й бяха вперени в някаква въображаема точка в центъра на предното стъкло. Той винаги беше казвал, че тя е прекалено млада, за да бъде въвличана в дейности от този род, но в крайна сметка бе отстъпил пред настояванията й да дойде с него. Горчива ирония беше, че целият план още от самото начало бе нейна идея.

Първостепенната му задача в момента беше да се добере до място, предлагащо сигурност на двамата. Това сигурно място беше една вила в малко село южно от Москва, собственост на лекар, който можеше да извади Лена от вцепенението й. Тогава те двамата щяха да заминат за Тула и да се скрият там, докато приключи разследването на инцидента.

Изведнъж Василий забеляза някакъв бял мерцедес зад тях. От къде се бе появил толкова внезапно? Според замисъла на операцията трябваше да се поставят пътни знаци на изхода на магистралата, веднага щом колата на Бенин влезе в нея — те щяха да предупреждават останалите шофьори за опасност от аварии и да пренасочват колите към друго шосе. Погледът му непрекъснато скачаше към огледалото за обратно виждане, в което наблюдаваше бързо приближаващия се мерцедес. Въпреки нарастващото безпокойство той си наложи да не изпада в паника, сигурен, че колата случайно е зад тях.

В мига, когато преодоля един изключително остър завой и излезе на права отсечка от пътя, тревогата му обаче взе връх — пътят беше блокиран. Един мерцедес и един ЗИМ, опрели калник до калник, препречваха пътя, а зад тях се извисяваше застрашителния купол на танк Т-72, насочил дулото си право към приближаващата камионетка. Василий нямаше друг изход, освен да натисне спирачките. Когато спря, той погледна назад — следващият го мерцедес беше застанал перпендикулярно на пътя и точно в този момент от него изскочиха двама души с автомати в ръце. Четирима от общо петимата мъже, които му бяха устроили клопката, стискаха оръжие, а ръцете им бяха в ръкавици.

Василий неохотно изключи двигателя, а петият мъж, който не беше въоръжен, пристъпи напред и отвори вратата от неговата страна. Щом краката на Василий докоснаха земята, около китките му щракнаха чифт стегнати белезници. Грижливо заобиколен от въоръжените мъже, той безпомощно наблюдаваше как измъкваха Лена от колата, сложиха й белезници и я отведоха в чакащия ЗИМ. После човекът, който му отвори вратата, извади жълтеникава служебна карта и я показа на Василий. Дирекция „С“.

Задната врата на мерцедеса се отвори и от него излезе висок мъж с набраздено от бръчки лице. Той бавно тръгна към камионетката, без да откъсва поглед от лицето на Василий.

— Да ви се представя — генерал Константин Бенин.

Василий не се изненада. Целият план се бе развил погрешно, но от кой момент? Зададе на глас въпроса си.

— В тази работа човек трябва да се държи далече от жените и алкохола. За наше щастие един от вашите хора не знаеше това правило — жлъчно се усмихна генералът.

— Кой? — Василий веднага съжали, че се бе хванал на въдицата.

— Доста скоро ще разберете. Повечето ваши приятелчета от конспирацията вече са арестувани.

— От колко време знаете за нас?

— От самото начало. През последните два месеца подслушвахме жилището ви.

— Я вижте какво има тук! — Невъоръженият мъж сочеше към багажника на камионетката. — Не е от нашите.

— Разбира се, че не е. — Бенин надникна вътре и леко прокара пръсти по ракетното устройство. — Това е британско производство.

— Анатолий! — извика генералът, след като и Василий бе отведен в чакащата кола.

Помощникът на Бенин припряно дотича иззад камионетката.

— Слушам, другарю генерал.

— Искам вие лично да се заемете с вдовицата на Петровски. Осигурете й държавна пенсия.

— Изготвих документите още снощи.

— Добре. Изпратете й от мое име цветя с обичайния текст.

— Слушам, другарю генерал. А съобщението за пресата?

— Нека да бъде кратко. Разкажете им там някаква история, че непредвидено закъснение ми е спасило живота. Споменете ракетата, но без да уточнявате от какъв произход е. Може също да добавите, че двама младежи са застреляни, докато оказвали съпротива при ареста. Предайте го още тази сутрин на ТАСС.

— Няма ли да организирате съдебен процес за назидание?

— Помислих си нещо подобно, но как да стане, когато липсват подсъдими? — Бенин потупа Анатолий по ръката и се върна в мерцедеса.

Шофьорът затвори вратата след него и секунди по-късно вече се изтегляше от блокираното шосе, за да се насочи на юг. Намали скоростта едва след като наближи покрайнините на малкото село. После сви по тесен път, водещ към Бицевския горски парк — живописна местност, насечена от пропасти и дефилета, обрасли с ела, дъб и бор.

Предупредителната табела на входа предупреждаваше заплашително: „Спри! Влизането забранено. Водоемен район“. Шофьорът спря мерцедеса пред бариерата, разположена на стотина метра след табелата, и показа служебната си карта на дежурния от КГБ, който незабавно им махна да влязат. Четиристотин метра по-нататък пътят свършваше. Шофьорът обърна колата и спря на паркинга, почти празен в този ранен утринен час.

Бенин слезе и се запъти към сградата на караула, където показа служебната си карта на най-близкия от тримата въоръжени пазачи. След проверка на нейната автентичност постовият деблокира електронно заключената входна врата. Тримата отдадоха чест на минаващия покрай тях Бенин. Както обикновено той не им отговори.

Продължи по алеята сред просторни поляни и цветни лехи, изкачи няколко стъпала и влезе в сградата през двойна врата от релефно стъкло и алуминий. Щандът за вестници щеше да отвори след един час, но Бенин заръча на постовия да му бъде донесен в кабинета един брой на „Правда“ веднага щом пристигне вестникът.

Взе асансьора до седмия етаж и извървя дългия пуст коридор, докато стигна до последната врата. Едно от многото предимства на поста му беше, че работеше на най-горния етаж, откъдето се разкриваше зашеметяваща гледка. Бенин активизира ключалката с магнитната си карта, после повтори същото и с вътрешната врата на личния си кабинет. Включи осветлението и се настани зад солидното писалище, изработено по негово нареждане от бицевски дъб. Разгърна подвързания с кожа бележник и прегледа програмата за деня.

Там липсваше едно име. Името на най-доверения му, най-ценния му европейски агент, чиято самоличност не би могла да бъде открита в никой от документите на неговия отдел. Бенин бе дошъл на работа толкова рано, за да се свърже с този човек.

Той затвори бележника си, завъртя се на стола и отвори вградения в стената сейф. Извади от него връзка ключове и с един от тях отвори най-долното ляво чекмедже на писалището си. Чекмеджето бе разделено на две, задната му част бе защитена с още една ключалка. Бенин деблокира и нея, бръкна и извади телефон. Смяташе, че притежава най-големия коз в света на подслушването и шпионажа, коз, благодарение на който можеше винаги да печели. Набра номера и докато чакаше да му се обадят мислеше, че използваната от него линия е по-дискретна и недостъпна дори от линията, прокарана между Кремъл и Белия дом. Подслушването на телефонните разговори на кремълската върхушка се бе превърнало в един от любимите му проекти през последните години. Какво ли не знаеше той за всеки от тях…

Отсреща вдигнаха слушалката.

— Бразилия — каза Бенин.

— 1967 — отговориха му от другата страна.

Паролата беше точна.

— Имахте ли някакви проблеми с натоварването на влака?

— Никакви. Маскировката беше идеална.

— А влакът?

— Потегли по разписание. Хората са по местата си, всичко върви по план.

Бенин затвори телефона и го върна в чекмеджето. След това заключи, сложи връзката ключове в сейфа, захлопна вратичката му и завъртя цифровото устройство. Облегна се назад с ръце, сключени на тила. Опитът за убийството му бе предотвратен, а генералният му план за континента се движеше точно по разписание. Очертаваше се една добра седмица.