Хари Търтълдав
Случаят с бунището за токсична магия (11)

X

— Балансът на Силите — произнесох, щом Майкъл подкара килима по „Свети Яков“ обратно към Долината.

Той изчака, докато се убеди, че големият килим, натоварен с щайги с домати, няма да ни настигне и се извърна към мен.

— Прощавай? — рече той. — Не съм запознат с този термин.

Зачудих се дали Хенри Легион не бе нарушил правилата за сигурност в Централното разузнаване, за да ми го каже. Ала призракът не ме бе предупредил да не го използвам и затова го обясних на Майкъл.

Той ме слушаше замислено чак докато свърших. Хората, които те изслушват, са такава рядкост, че най-добре, когато намерите такъв, полагайте нежни грижи за новата придобивка. След като се убеди, че съм приключил, той помисли още малко. А има хора, чиито езици се кандилкат на цели километри преди мозъка. Майкъл, както вече сте схванали, не е от тия.

Когато най-сетне го обмисли, той произнесе присъдата си. Точно така — тонът му наистина беше заповеднически.

— Според мен има голяма доза истина в изразения от теб възглед. Великата европейска технологическа и икономическа експанзия от последните петстотин години, съчетана с огромното разрастване на тавматургичните познания, довели, наред с другото, и до Индустриалната революция, наистина е оказала голямо влияние както върху политиката, така и върху текологията на останалия свят. Не се изненадвам, като научавам, че отдавна господстващите Сили, нервничещи под натиска на дошлите от Европа верски структури, наложени чрез превъзходство откъм военна и магическа сила, активно търсят начин да надделеят над тази сила.

— Значи ли това, че одобряваш? — облещих се насреща му.

— Не съм казал такова нещо — отвърна той по-рязко от обичайното. — Казах, че не се изненадвам, че Силите, а най-вероятно и народите, които ги почитат, търсят начин да възвърнат отминалото си величие. Не съм казал, че им пожелавам усилията им да се увенчаят с успех. Подобен успех би бил най-голямото бедствие, сполетяло някога света — или поне това е моето убеждение.

— Няма да го оспорвам — рекох.

— Не съм и очаквал да не се съгласиш — изтъкна той. — Ти, както се вижда, притежаваш прилично количество разум.

Искаше ми се да се пресегна и да го потупам по коляното.

— Ама, Майкъл, не знаех, че ти пука — рекох. От негова гледна точка той току-що ме бе удостоил с най-висша похвала, и аз го знаех.

— Шеговитостта настрана — поправи се той. Ухилих се. Той не обърна внимание и продължи. — Да вземем например двете Америки като най-отчетливите примери за масивна човешка и теологична трансформация през последното половин хилядолетие.

— Добре, взимай си ги Америките — съгласих се любезно и махнах, за да го подканя да си ги вземе, щом иска. Истината беше, че докато си лафех с Майкъл, не ми се налагаше да мисля (толкова) както за Джуди, така и за вероятността Армагедон да изригне от бунището за токсични отпадъци.

Майкъл ме изгледа свирепо.

— Шеговитостта настрана, казах.

— Извинявай — рекох. — Та, ти казваше…?

— Нищо чак толкова сложно. Всъщност нищо, което не би могло да не е очевидно за всеки разумен обективен наблюдател: че имигрантите през последните петстотин години са се справили на тази земя далеч по-добре, отколкото техните народи в родината за същия период.

— Нищо, което да не е очевидно, а? — ухилих се коварно. — Сума ти хора, и туземци, и имигранти — ще използвам твоя израз, защо не? — биха казали, че ти току-що си произнесъл богохулство, че ние не сме постигнали нищо, освен изтребление и замърсяване на едно място, което, откъдето и да го погледнеш, преди е било раят на земята.

— Като отговор на тази гледна точка смятам за уместен един-единствен технически термин: дивотии. — Майкъл изговори своя технически термин с огромна наслада. — Не казвам, че е нямало изтребление. Не отричам, че замърсяваме — как бих могъл, като работя за Агенцията по природно усъвършенстване? Ала отричам, че такава е била, така да се каже, правителствената политика за земния рай.

— Внимавай какво говориш — предупредих го. — И ти работиш за правителството, спомняш ли си?

Майкъл отказа да се поддаде на разсейване.

— Като оставим настрана навиците на туземците по крайбрежните острови, чието племенно име е дало на англичаните думата „канибал“, двете най-значителни култури в Америките преди петстотин години са били ацтеките — също канибали, които са се захранвали както теологически, така и по отношение на протеините с човешки жертвоприношения, и инките, чиято теология е била сравнително блага, но които са се подлагали на по-строга дисциплина, отколкото биха понесли и украинците преди последната им криза.

— Удряш под пояса, като говориш за хора, които не са живели в настоящата Конфедерация — протестирах. — Ами благородните воини и ловци от Равнините?

— Е, какво те? — попита той. — Културата, която днес те почитат и смятат за древна, не е съществувала преди идването на европейците, защото техните предшественици са изтребили до крак американските диви коне, което по мое мнение надали може да мине за добро управление на околната среда. А огнестрелните оръжия, които са използвали, за да защитават на територията си — храбро — от нахлуващите бели, до едно са били купени или откраднати от същите тези бели, защото не са знаели как да си ги правят сами.

— Я задръж — вдигнах ръка. — Да обвиняваш хората, задето не са притежавали подобни умения, не е честно. А и белите, отнели земите на туземците, не са били точно светци. Завладяването чрез огнена вода, умишлено разпространявана едра шарка и масов екзорцизъм на туземните Сили изобщо не е повод за гордост.

— Прав си — съгласи се той. — Но ако европейците не бяха открили Америките допреди да речем, онзи ден, те нямаше да ги открият кой знае колко по-различни отколкото преди петстотин години. И тъкмо това се опитвам да обясня. Благодарение на модерната тавматургия днешната ни култура поддържа далеч повече хора на по-високо ниво на благоденствие и по-голям материален комфорт, отколкото всяка друга в световната история.

— Ти само по това ли преценяваш културата? — възразих. — На мен ми се струва, че в живота има и други неща.

— О, несъмнено. Но забележи, Дейвид: по общо правило — не универсално, признавам, но общо — хората, изразяващи най-голямо презрение към материалния комфорт, са извадилите достатъчно късмет да го притежават. Абисинският селянин, гладуващ в поразената си от суша страна, ханаанският обущар, страдащ от нашествие на комари, защото никой местен магьосник няма нужните познания да контролира Велзевул, обитателката на бордеите в РСвК, която я боли загнилия зъб, защото родителите й нямат крони да я заведат на одонтомаг, който да й сложи обичайните невидими щитове в устата… Те няма да говорят пренебрежително за достойнствата на пълния корем и здравото тяло — неща, които ние приемаме за даденост, въпреки че те са историческа рядкост.

Почакай малко, Майкъл. Ти се опитваш да мамиш. Говориш колко прекрасна била нашата култура, а после един от примерите ти за страдание изскача направо от нашите си бордеи. Не може и така, и онака.

Той не отговори веднага — отклоняваше килима от магистралата. След като приключи с това обаче, заяви:

— Не виждам защо не. Никога не съм твърдял, че сме съвършени. Съвършенството е атрибут на божественото, не на човешкото. Казах, че, общо взето, ние правим добро за повече хора, отколкото всички други. Въпреки че си имаме и недостатъци, аз подкрепям тази позиция.

Замислих се. Единствените моменти, когато съм се чувствал гладен, са били по време на постите за Йом Кипур, а тях спазвах по обредни причини, не защото нямах какво да ям^[1]. Спях в апартамент на легло. Бях защитен от болести и проклятия, които в древността са покосявали цели народи.

— Право казваш — признах.

—ругото беше, че Чумашките сили и ацтеките искаха да върнат гадните стари времена. Проблемът с това беше, че по-голямата част от милионите хора в Баронството на ангелите харесваха повече новите времена. Какво ли щеше да стане с тях? Ограничените ми познания по Чумашките сили не ме навеждаха на мисълта, че те са свирепи и жестоки, но Хуитцилопочтли…

Чумашките сили сигурно бяха сключили сделка с ацтекския бог на войната, осъзнах аз. Опитах се да си представя тайните преговори, провеждали се в Отвъдното. Хуитцилопочтли беше къде-къде по-голяма риба от Небесния койот, Гушера или демоните на Долната земя, но тук те притежаваха допълнителна мощ, защото в Баронството на ангелите си бяха на родна територия. Комбинацията можеше да се окаже смъртоносна.

Стигнах до това неприятно заключение горе-долу по времето, когато Майкъл спря на паркинга срещу Девънширското сметище. За мое облекчение три-четири черно-бели килимчета вече бяха пристигнали там, а синхронизираните им саламандрови фенери примигваха в червено и синьо.

По тротоарите стояха хора, изпружили вратове, както винаги, когато става нещо нередно. От страната на сметището двама жандарми полагаха обредната жълта лента, която възпира зяпачите да се приближават твърде много.

Двамата с Майкъл притичахме нататък. Жандармите видяха сиглите ни на АПУ и демистифицираха отрязък от лентата, за да прекосим линията.

— Пратихте ли вътре рисков екип? — попитах.

— Да, пратихме — отвърна той. Така си и мислех — на паркинга имаше повече черно-бели килимчета, отколкото жандарми около сметището. Но докато партньорът му омагьосваше лентата обратно, той додаде: — Управителят се опита да извика и рисков екип от АПУ, но извади лош късмет — те вече се бяха отзовали на някакво спешно повикване.

Късметът нямаше нищо общо с това — бях казал на Кавагучи, че вероятно този екип ще му потрябва в „Шоколадовата невестулка“. Господ ми е свидетел, така си и беше. Но и на Тони Судакис този екип най-вероятно щеше да му потрябва тук. Все още няма магия, която да дава възможност на хората да се намират на две места едновременно. Разбирам, че се работи по нея — с тавматургия, основаваща се на познанията, придобити от ектоплазменото клониране, но засега това го има само по светлинно магическите представления и в магическата фантастика. Лоша работа. Леле, как би ни било от полза!

Охранителят разпозна двама ни с Майкъл и без да го молим донесе мостчето, за да влезем в изолираната зона. И веднага след това го махна по възможно най-бързия начин. По принцип това беше умно — не бива по никакъв начин да се отслабват магическите изолационни мерки. На практика се боях, че те ще са от полза горе-долу колкото слънчеви очила при мегасаламандровия взрив, за който спомена професор Бланк.

Около три стъпки надолу по охраняемата пътека, водеща към офиса на Тони Судакис, замрях на място. Тони не се шегуваше — Нищото сега се виждаше от всяка точка на пътеката. Сякаш наведеш ли се напред, политаш право в него. Беше прав и за чувството, просмукало сметището — сякаш Нищото беше яйце, което аха-аха щеше да се излюпи.

Но това не беше единственото, което ме накара да се спра и да се вторача. Жандармите от рисковия отряд „материя магика“ не работеха само по охраняемата пътека, а бяха навлезли в самото сметище, за да се разправят с Нищото.

Разбира се, те знаеха какво правят. Разбира се, бяха увити в толкова много най-различни предпазни амулети, че приличаха на крачещи коледни елхи. Разбира се, обувките им бяха с подметки от студено желязо, за да ги изолира от тавматургичната гадост, обсипала мястото. И въпреки това те рискуваха душите си, а не само подметките. Не бих и стъпнал там дори и за милион крони.

А за Джуди? Да, бих, без изобщо да се замисля. Ако не знаете какво всъщност е най-важното за вас, защо да си правите труда да живеете?

Тони Судакис се беше качил на покрива на бункера. Забеляза ни с Майкъл, махна ни и изчезна. Минута по-късно търчеше по пътеката насреща ни. Беше с цилиндър на главата, вратовръзката му беше разхлабена, яката — разкопчана. Отново беше майстор, а не администратор, и май това му харесваше ужасно.

— Радвам се, че дойдохте — рече той. — Дейв, по телефона ти звучеше така, сякаш знаеш повече за тая гадория от всички други. Искаш ли да информираш Йоланда? — и той посочи един от членовете на отряда.

Дотогава не бях забелязал, че шефката на отряда е жена. Беше чернокожа, стройна, вероятно на моите години и хващаше око, макар да изглеждаше твърде умна и с прекалено твърд характер, че да докарва на манекенска хубост.

Разказах й каквото знаех за Чумашките сили и за казаното ми от професор Бланк преди няма и час. Щом приключих, тя се прекръсти.

— И какво ще правим сега? — попита. — По-лошо е от онова, срещу което сме подготвени да се изправим. Може би военен отряд би оказал по-добра съпротива.

— Съмнявам се — вметна Майкъл. — Военните отряди са профилирани срещу специфични заплахи за сигурността — персийски, ацтекски, украински. Но чумашите до този момент никога не са представлявали опасност за Конфедерацията. Жреците воини и тям подобни не са способни да ни помогнат.

Йоланда се намръщи. Личеше си, че е от хората, които първо се хващат и действат, а после се тръшкат за последиците.

— Какво тогава ще препоръчате вие двамата? — попита тя.

— Да се справите възможно най-добре, беше отговорът, който ми хрумна веднага. Ако Чумашките сили се явеха отново с онзи взрив от тавматургична енергия, от който се страхуваше професор Бланк, нямаше какво друго да се направи, а дори и то нямаше да помогне. Но винаги трябва да играеш играта така, сякаш смяташ, че ще победиш — което, като се замислиш, също влиза в славната смърт.

И затова казах:

— Забавяйте. Всяка секунда, в която успеем да задържим това Нещо в мехура му, ни дава време за евакуиране на квартала. Може и да не помогне, но пък току-виж помогнало. Тони, предполагам, че разполагате със средства за спешна евакуация?

— Разбира се — отвърна той.

— По-добре тогава да ги приложите. Заповед на АПУ, ако искаш.

— Дадено, шефе — и хукна като опарен към офиса си. Ако неговите средства бяха като тези на повечето хора, вероятно разполагаше с набор от заклинания с липсваща последна дума, магическо движение и тям подобни, за да може да ги задейства едно след друго — бам, бам, бам.

И разбира се, около трийсет секунди по-късно от какодемоните, монтирани на всеки ъгъл на оградата, се разнесе ужасна какофония. Тя ми напомни съвсем уместно за въздушните тревоги, които щяха да отбележат началото на Трета магическа война.

След като поскърцаха, какодемоните ревнаха: „Евакуирайте района. Евакуирайте района. От изолационната зона «Девъншир» е възможно да изтече зараза. Евакуирайте района.“ После изкрещяха според мен същото, но на испайнски.

Крещяха достатъчно силно, че да се чуват на километри. Тъкмо за това и служеха, но заради тях стана почти невъзможно да се разговаря вътре в изолираната зона, освен ако не владееш до съвършенство четенето по устни. Бях сигурен, че ушите ми после ще звънят още два дни — ако приемем, че следващите два дни все още съм жив.

Майкъл долепи буза до моята и ми изрева в ухото:

— Забавяне, добре, но то в крайна сметка ще е безполезно. Рано или късно — най-вероятно рано — Чумашките сили ще успеят да се изтръгнат от мехура и ще се върнат Отсам, придружени от енергийния изблик, който описа.

Той извърна глава, за да мога аз да изкрещя в ухото му — и аз като ревнах:

— Знам, но хората ще успеят да се изтеглят, и когато Великия орел, Гущерът и останалите изскочат, няма да смогнат да навредят колкото им се иска.

Извърнах глава. Майкъл ми кресна:

— Възможно е. Ала вредите, които ще успеят да нанесат, ще са повече от адекватни, за да задоволят всеки, който не е… — Сигурен съм, че е продължил да говори и по-нататък, но аз престанах да го чувам. Хукнах към офиса на Тони Судакис колкото ми крака държат.

Когато аз нахлух вътре, той тъкмо излизате навън. Все едно беше Филис Камински — едва не го катурнах.

— Телефон! — изрекох задъхано. Вътре в бункера шумотевицата на какодемоните беше страшна, но все пак не оглушителна.

— Разбира се, обади се. — Той ме последва по коридора. Позвъних — разговарях не повече от минута и половина, после затворих. Щом приключих, Тони се облещи насреща ми.

— И според теб това ще помогне? — възкликна той необичайно тихо.

— Да го кажем така: ако не помогне, смяташ ли, че тези бетонни блокове ще ни спасят? — попитах. Той поклати глава и аз продължих: — И аз не смятам. Маговете от рисковия отряд ще протакат, доколкото могат, но колко ли време ще е това? Рано или късно, най-вероятно рано — усетих се, че повтарям думите на Майкъл — Чумашките сили ще изригнат. И когато изригнат…

— Наведи се и цункай дупето си за сбогом. Ясно — рече Судакис. — Според теб колко още трябва да протакат?

— Откъде да знам — отвърнах. — Бърбанк не е далече, но не знам колко предварителна подготовка ще е нужна. Сега ни остава само да чакаме и да се надяваме.

Излязохме заедно навън в невероятната врява. Изревах в ухото на Майкъл, а Тони — в това на Йоланда (няма съмнение, че той се уреди по-добре!). Майкъл ми кресна в отговор:

— Не е най-добрият шанс, но по-добър не виждам.

После отиде при Тони, за да му изкрещи, както предполагах, същото.

— Иска ми се да имах твоите връзки — кресна ми Йоланда.

— На мен ми се иска да не ги имах — отвърнах, — защото това би означавало, че цялата тази окаяна история никога не се е случвала.

Тя кимна мрачно. Всички вперихме поглед на изток като влъхви с малко подкрепления за късмет. Бедата беше там, че в този случай всичкия късмет все беше лош.

Сетих се за горкичкия малък Хесус Кордеро. Проверката дали джинетичните техники на „Бавен Джин Физ“ могат да го снабдят с душа досега не ми се струваше спешна. В края на краищата, той беше още бебенце — щяха да минат още много години преди да му се наложи да се тревожи за това, че ще изчезне завинаги от Великия план. Така си мислех. Но ако Чумашките сили изригнеха, той щеше да изчезне завинаги. Нямаше да попадне дори в преддверието на ада. Просто вече нямаше да го има.

Навън, в сметището, един от рисковите магове се сви като мокър пергамент. Не знаех дали токсичните магически отпадъци са го сломили или просто бе рухнал под бремето на протакането. Йоланда скочи от охраняваната пътека и го замъкна обратно в крайно оскъдната безопасна територия.

След като отново стъпи на пътеката, той зае зародишна поза и остана да лежи така, треперейки — без съмнение някакъв вид магически шок. Дишаше, а когато Йоланда му кресна, кимна с глава, което означаваше, че не е в критично състояние. А щом не беше, ние, останалите, продължихме да гледаме на изток. Или щяхме да бъдем спасени, в който случай по-късно щяхме да го лекуваме, или нямаше да бъдем, и каквото и да направехме за него, нямаше да има никакъв смисъл.

Предпочитах първия избор, но не бих се обзаложил на едро, че ще стане така.

Внезапно пръстът на Тони Судакис щръкна нагоре:

— Това не е ли… — той не продължи, може би от страх, че ако го каже на глас, то ще се превърне в нещо друго.

— Според мен не — креснах. Трудно е да звучиш огорчено, като крещиш, но успях. — По-скоро голям товарен килим, готвещ се да кацне на летището в Бърбанк.

— Точно така — потвърди Майкъл. Забрави да кресне, но го прочетох по устните му. Когато Майкъл забрави да направи нещо необходимо, се разбира, че е под напрежение. Всички бяхме под напрежение. Не исках да си мисля, че е прав, защото това би означавало най-жестокия крах на всички мои надежди.

Но след няколко секунди вече не остана никакво съмнение. Точицата във въздуха, която всички наблюдавахме, се разрасна много по-бързо от всякакъв килим. Нито пък имаше форма на килим. Различих огромни крила с величествен размах.

— Птицата Гаруда! — изкрещях от всичкото си сърце, от всичката си душа и с всичката си сила, както пише в Библията.^[2]

Птицата пристигна невероятно бързо. Още два-три маха с крила, и вече се рееше над бунището. Разбира се, нямаше нужда да маха с тия крила като просто материално същество от плът и пера. Отвъдното я изпълваше — в крайна сметка тя беше аватар на Вишну. Както бе споменал Мат Арнолд в заводите „Локи“, тя не можеше да лети — и въобще да съществува — като материално същество. Докато се рееше над сметището, крилете й покриваха цялата му площ, че и повече, и хвърляха върху земята сянка, черна като нощта.

Много приличаше на плаката в офиса на Арнолд — тези невероятни криле, крепящи тяло с огромна гръд, което на мен никак не ми приличаше на птиче. Нито пък главата й напомняше тази на истинска птица, ако не броим кривия клюн на мястото на носа и устата. Останалото, особено очите, изглеждаше почти човешко, а перата по главата й, вместо да са пауново ярки като тези по тялото и крилете, бяха черни и меки като коса.

Крилете пак плеснаха точно над главите ни. Лъхна ни ураганен вятър, способен да събаря стени, а буболечките като нас да отвее в съседното баронство, ала не стана така. След миг разбрах защо — тъй като тя летеше повече с помощта на магия, отколкото на крилете си, махането с криле беше просто символичен акт, а не точно истинско. И слава Богу — за това не ме беше грижа, когато се обадих на Мат Арнолд.

Птицата Гаруда отметна антропоморфната си глава и нададе рев. Той прозвуча като туба колкото градски квартал, на която свири луд великан, отказал се по средата на първия си урок по туба. Нека го кажа така: в сравнение с нея врясъците на какодемоните бяха тихи и мелодични.

Едно нещо — или по-скоро два комплекта неща в птицата Гаруда, напълно орнитоморфични (охо, гръцки!), бяха ноктите й. Всъщност по-ноктеста птица не бях виждал — тия огромни лъскави ноктища, така като ги гледах, биха могли да прободат и Мидгардския змей. Бих дал солидна сума крони, за да гледам този бой — от безопасно разстояние, например от лунната повърхност.

Сега, докато Птицата се рееше над Девънширското бунище, левият й крак се вкопчи в Нищото. Маговете от рисковия отряд бързо се разпръснаха пред нея. Сдържах дъха си. И това не бях предвидил, като се обадих на Арнолд — дали магията на Птицата Гаруда бе достатъчно силна, че да пробие бариерата, с която се бяха изолирали Чумашките сили? Ако не… ами добре, ако не, рекох си, нямаше да стане по-зле, отколкото без Птицата.

Щом ноктите на Птицата се впиха в Нищото, се разхвърчаха искри, но ноктите не потънаха в него. Молех се и проклинах едновременно — и двете с всичка сила. Птицата Гаруда отново изрева, този път от ярост. Залитнах — чудно ми беше дали не е отнесла темето ми и ще мога ли да чувам пак някога.

Мускулите на чудовищните й бутове се издуха. Или поне това видях аз, макар да знаех, че това е само квазифизична манифестация, също като пляскащите й криле. То означаваше, че в Отвъдното Птицата Гаруда събира цялата си тавматургична сила.

Ноктите й отново се впиха в Нищото. Пак се разхвърчаха искри. Птицата пак нададе писък, но ноктите й отново не пробиха мехура. Реших, че сме обречени. Но тъкмо тогава, съвсем бавно, иглените върхове на огромните нокти започнаха да потъват в черупката на уединението на Чумашките сили.

Устата на Тони зееше. Както и тези на Майкъл и Йоланда, и моята. Всичките крещяхме с пълно гърло, ала не чувах ничий глас, дори и своя собствен.

Краката на Птицата Гаруда потънаха в Нищото. Не се виждаха. Просто… ги нямаше. Престанах да крещя. Сърцето ми скочи в гърлото. Птицата Гаруда не беше от Силите, на които се налага да се покрият, за да не изчезнат — захранваше я вярата на стотици милиони хора. Дори и в най-ужасните си кошмари не си бях представял, че тя няма да може да надделее над Чумашките сили, след като строши черупката им.

Сега в рева на Птицата се промъкна болезнена нотка. Тя отново запляска с криле — този път почти наистина, защото над сухата земя на сметището се издигна задушаващ облак от прах. През праха видях, че кракът на Птицата се е показал донякъде.

— Кракът й излиза оттам! — изкрещях, кашляйки.

Отново пляскане, още прах, нов удар на крилете. А после с едно „пук!“, в главата ми — психическия еквивалент на звука, който бихте възпроизвели, като бръкнете с пръст вътре в бузата си, краката й изскочиха от Нищото. В ноктите й се гърчеше Гущерът.

Йоланда ме награби и ме целуна по бузата. Много хубаво, защото Тони Судакис така ме шляпна по гърба, че като нищо щях да тупна извън охраняемата пътека в сметището, ако не ме беше задържала.

Колкото и да се радваше, Майкъл Манстайн не правеше такива неща като да тупа хората по гърба. Той изкрещя:

— Бляскаво заключение, Дейвид! Подобието между гущерите и змиите се оказа достатъчно, че да събуди инстинктивната антипатия на Птицата Гаруда.

— Ъхъ — съгласих се аз, което, признавам, не бе подобаващ отговор на подобна похвала. Но бях твърде зает да наблюдавам битката горе, че да изплюя още някоя дума.

Чумашкият Гущер беше алигаторов гущер, голям колкото най-огромната анаконда, която някога сте виждали. Ако живеете в Града на ангелите, то знаете какво е алигаторов гущер. Те са най-често срещаният вид гущери тук. Материалните понякога достигат близо половин метър, с жълтеникави кореми и мръснока фямви гърбове с черни ивици. За такива мъничета зъбите им са твърде големи и остри. Тези на чумашкия Гущер изглеждаха десетсантиметрови и устата му гъмжеше от тях.

Алигаторовите гущери имат също и къси крачета, поради което повече приличат на змии от другите гущери (роднини са на стъклените змии, които пък изобщо не са змии, а са безкраки гущери). Предполагах — или се надявах — че това още повече ще разяри Птицата Гаруда.

Гущерът съскаше ужасно и хапеше краката на Птицата. Но колкото и грамаден и свиреп да беше, имаше шанс срещу Птицата колкото би имал обикновен алигаторов гущер срещу орел, решил да обядва с рептилия.

Хруссс! Сякаш чудовищен сатър се вряза в говежда плешка — Птицата Гаруда отхапа главата на Гущера и заедно с нея, около една трета от тялото му. По сметището плисна кръв. За щастие не опръска никого от нас — ще ми говорите за рискова „materia magica“ ли!

Тялото на Гущера се загърчи и замята още по-диво отпреди. Дори и материалните гущери са трудни за убиване. А гущерите, които са и Сили… Но цялото това гърчене не попречи на Птицата Гаруда да глътне остатъка му.

Майкъл ме потупа по рамото.

— Според мен сега със сигурност можеш да обявиш поне една Чумашка сила за отмряла — кресна ми той.

— Знаеш ли какво? — креснах му в отговор. — Ни най-малко не ми липсва! Ужасни думи от страна на служител на АПУ, нали?

— Като че съм по-малко скандализиран, отколкото бих бил при други обстоятелства — рече Майкъл.

С нов оглушителен рев Птицата Гаруда се опита да забие остри нокти в Нищото. Задачата отново се оказа трудна. Но на Птицата не й се наложи да се отдръпне и да опита пак — бавно, но сигурно, ноктите, пръстите и краката й потънаха в мехура на Чумашките сили и изчезнаха.

Птицата нададе изпълнен с болка писък, същият, както когато (според мен) улови Гущера. Запляска отново с криле по онзи полуматериален начин, както когато се мъчеше да се изтръгне от Нищото. Краката, пръстите, ноктите отново се появиха — а после, отново с психическо „пук!“ Птицата Гаруда се изтръгна.

И този път не излезе от Нищото с празни нозе. Ноктите й стискаха така наречения от чумашите Велик орел. Ще призная, един златен орел с тяло колкото на сибирски тигър си е доста големичък и величествен — но при други обстоятелства, както се беше изразил Майкъл. Но на фона на Птицата Гаруда чумашкият Орел си беше същинско врабченце.

Орелът, за разлика от Гущера, не се опита да се бие. Той се гърчеше и извиваше, изтръгна се на свобода и се стрелна в небето. Уплаших се, че ще се измъкне — във въздуха той изглеждаше далеч по-грациозен от масивната Гаруда. Но тук борбата не беше само и преди всичко птиче тяло срещу птиче тяло. Тя беше и магия срещу магия, а Птицата Гаруда разполагаше не само с родната си индийска мощ, но и с всичките екстри, с които заводите „Коболд“ на „Локи“ бяха подсилили магическите й системи. Тя не просто летеше — тя бе предопределена за Космоса и се стрелна подир орела по-бързо и от погледа.

Високо в небето Орелът се опита да се изплъзне — успееше ли да избяга от Птицата Гаруда, може би щеше да смогне да се измъкне. Но не. Единият огромен крак го сграбчи и този път нямаше мърдане. Чух отчаян писък, който утихна и замря. Реейки се над сметището, Птицата Гаруда погълна плячката си. Две грамадни пера се заспускаха по спирала надолу към изолираната площ — само това бе останало от чумашкия Орел.

— Ще трябва да ги обеззаразим — изтъкна Йоланда.

— И след като го направите, ето ви още една Чумашка сила, която никога повече няма да се появи в Баронството на ангелите — казах. Като инспектор от АПУ това не ми беше приятно. Като човек, който се чуди дали след пет минути ще е още жив, май бих отложил тревогите за дългосрочните последици от смъртта на Великия орел за по-нататък, ако изобщо има по-нататък.

Високо горе Птицата Гаруда нададе такъв рев, че предишните й викове ни се сториха шепот. Тя сви криле и връхлетя като сокол върху Нищото. Стегнах се — ненужно, знам. Когато тази грамада се врежеше в Нищото, земята не само щеше да се люшне — направо щеше да се разтресе, Сан Андреас каквото ще да прави.

Част от секундата преди ноктите й да се впият в Нищото в главата ми отново прозвуча психическо „Пук!“, по-силно от предишните два пъти, взети заедно. Ноктите сграбчиха въздуха — Нищото бе изчезнало. Някакси — по магичен начин, разбира се, но не ме питайте за заклинанията за приближаване, използвани от заводите „Коболд“, защото хич не отбирам от тях — Птицата спря във въздуха, без да докосва земята.

Погледнах стената в дъното на Девънширското сметище — беше си точно на мястото. Чувството за непосредствената иманентност на нещо ужасно, ужасно, ужасно започваща да бие на очи, също беше изчезнало. Погледнах Тони Судакис.

— Според мен вече можеш да наредиш на какодемоните да млъкнат — креснах му.

Той ми отдаде чест — небрежно, но според мен съвсем насериозно — и припна към офиса си. Докато тичаше, Птицата Гаруда се издигна във въздуха (без дори веднъж да плесне с крила) и полетя обратно на изток, към Бърбанк. Още едно бреме падна от душата ми — според мен тя би останала тук, ако усещаше, че се задават някакви неприятности.

Въпреки това отидох до онова място на пътеката, където за първи път бях забелязал Нищото преди милион години — или поне сега ми се струваха толкова. Още не бях стигнал дотам, когато какодемоните рязко млъкнаха. Внезапната тишина ме порази също толкова, колкото и тревожните ревове преди това.

Знаех къде точно се намира мястото. Погледнах през осеяната с бурени пръст към Нищото и видях… по-точно не видях нищо. Никога през целия си живот не съм бил по-радостен от това, че ще напиша малко „н“ вместо главно.

— Според мен вече ги няма — казах. Думи, които се наредиха по важност току до първото „Обичам те“, което бях казал на Джуди.

— Вярвам, че си прав — рече Майкъл. — Онова, което усетихме, по мое мнение, бяха Чумашките сили, изоставящи всякаква връзка с Отсамната страна, за да попречат на Птицата Гаруда да пробие бариерата им, да ги измъкне навън една по една и да ги унищожи. Тавматургичният анализ по-нататък ще го потвърди или опровергае, но това е една защитима работна хипотеза.

— С тебе съм — подкрепи го Йоланда. — Щом си тръгнаха така, няма да се върнат. — Тя обърса чело с ръкав. Не съм убеден, че наистина разбираше каква опасна рискова материя бе успяла да притисне до стената, но пък нейният отряд не си изкарваше прехраната по лесния начин.

— Перкунас и Деветте слънца да са ни на помощ, надявам се, че няма — Тони Судакис стисна в масивния си юмрук кехлибарения амулет.

— Може ли пак да използвам телефона ти? — помолих. — Ще се обадя на професор Бланк от университета. Той прави проучване за мен, за да открие дали Чумашките сили наистина са измрели. Според мен със сигурност можем да съобщим, че две от тях са, но той е човекът, който трябва да прецени какво се е случило с останалите.

— Моля, заповядай — Судакис ми махна към бункера. Тази сграда никак нямаше да удържи срещу онова, което насмалко не нахлу на сметището, но изведнъж отново доби вид на крепост.

Свързах се с Бланк. Той все още беше в канцеларията си и предполагам, че се чудеше дали сградата около него няма да се срути. След като му разказах за случилото се на бунището, той изпусна такава прочувствена въздишка на облекчение, че дори и телефонните духчета не можаха да я развалят, а после обеща да изпрати изследователския си екип веднага щом килимите им успеят да излетят от университета към Чатсуърт. Тъй като вече клонеше съм привечер, това нямаше да е много скоро, но пък и нивото на спешност беше спаднало.

После се обадих на легат Кавагучи да проверя как се справят жандармите в „Шоколадовата невестулка“. Него не успях да открия — вместо това някакъв друг жандарм изрева в ухото ми:

— Не можеш да говориш с него, приятелче, който и да си. Той е на война. И аз натам тръгвам. — И затвори с такъв трясък, че на духчетата им дойде бая нанагорно да го възпроизведат.

Това ме накара да изскоча на бегом от офиса на Тони. Осведомих го за казаното от Бланк, а после разказах останалото на Майкъл.

— Единственото значимо нещо според мен е „Шоколадовата невестулка“ — казах. — По-добре веднага да отидем там.

— Съгласен — обади се Майкъл.

Йоланда — фамилията й, както най-сетне успях да забележа на табелката с името й, беше Симънс — рече:

— Къде е тая „Шоколадова невестулка“? Струва ми се, че и там можем да свършим нещо полезно.

— Нека екипът ви следва килима ми — предложи Майкъл. — Здравето на припадналия господин ще издържи ли на натоварването?

— Добре съм — обади се господинът. Не изглеждаше добре, но пък беше навит. — Всичкото това тук просто за момент пренатовари защитните ми системи.

— В „Шоколадовата невестулка“ може да е и по-зле — предупредих го, ала той поклати глава. Не вярваше, че е възможно. Завиждах му за невинността.

Охранителят нагласи мостчето и ние се изнизахме навън. После мъжът свали униформената си фуражка и ни се поклони, от което се почувствах страхотно. Охранителят можеше и да не знае кой точно го е направил, но призоваването на Птицата Гаруда не е нещо, което можеш току-така да пренебрегнеш.

Заради спешната евакуация, обявена от какодемоните, пътищата около сметището бяха невероятно задръстени. Дадохме адреса на „Шоколадовата невестулка“ на рисковия отряд и пуснахме тях отпред, вместо обратното — те имаха жандармерийски фенери на килимите и това помагаше за разчистването на пътя пред нас.

Горе-долу по средата на пътя се сблъскахме челно с бясно насрещно движение. Преглътнах — спомних си какво беше казал жандармът, вдигнал телефона на Кавагучи: война. Може би не преувеличаваше.

Жандарм в пълна бойна екипировка, материална и тавматургична, откланяше обратно колите, пътуващи в посока към „Шоколадовата невестулка“, фенерите на рисковия отряд го накараха да ги пропусне. Йоланда се провикна окуражително. На нас пък сиглите на АПУ ни свършиха същата работа.

— Знаеш ли, Майкъл — рекох. — Днес като никой друг път ми се иска да офейкам от мястото на бедствието.

— Съчувствам значително на подобна гледна точка — отвърна Майкъл. — Обаче…

— Да — казах. Когато дългът те зове, по-добре се отзови. Но отзоваването и харесването не бяха едно и също нещо.

Когато Йоланда попита друг жандарм накъде точно трябва да вървим, той я насочи към командния пост на ъгъла на „Нордхоф“ и „Сото“. Причината беше, че командният пост — както разбрах, след като я последвахме дотам — беше най-близкото място до „Шоколадовата невестулка“, където все още над теб не висеше непосредствената заплаха от убийство по особено гаден начин.

Разбира се, легат Кавагучи беше там, в униформа и шлем — не стандартните каски на жандармерийската служба, а в самурайски стил, с люна на неговия клан на челото, за да го предпазва от зла магия.^[3]

Никак не се изненада, че ме вижда.

— Добър ден, инспектор Фишър. Трябва да призная, че не сте сбъркали по отношение на природата на тази сграда. — Той посочи на изток.

Погледнах нататък. Тънък стълб дим се издигаше над зданието на „Шоколадовата невестулка“.

— Кажете ми, че не е онова, което се боя, че е — казах на Кавагучи.

— Де да можех — отвърна той. — Изтръгват сърцата на жертвите и палят огньове в гърдите им. Изправени сме срещу призрака не само на Хуитцилопочтли, но и на Хуехуетеотл, богът на огъня.

Според истинския ацтекски ритуал тази практика се прилага единствено след завършването на Петте празни дни между края на годината и началото на следващата — поясни Майкъл, сякаш възразяваше не толкова срещу масовото клане, колкото срещу това, че се провежда извън каноничните граници. Понякога наистина бе способен да те вбеси.

— Според мен те излизат извън обичайната схема в опит да призоват Силите в пълната им мощ извън тяхната родна земя.

— Да, предполагам, че подобна процедура би могла да бъде ефикасна — съгласи се неохотно Майкъл. — Но все пак си остава във висша степен нередовна.

— Нали ме разбрахте за преди малко?

— Откъде вземат жертвите си? — попитах. За мен това беше по-важно, отколкото дали следват собствените си правила за жертвоприношения. Сетих се за двете момчета от магазина, които ни заеха магчекъра. Представих си ги разпнати върху олтар, с разсечени гръдни кошове. Призля ми.

Съпротивата, придружена от тавматургия от най-висш порядък, започна веднага щом първите ни отряди пристигнаха на паркинга — отвърна Кавагучи. — Най-вероятната ми догадка е, че неколцина от работниците доброволно са предложили да бъдат първите жертви, за да извикат присъствието на почитаните от тях Сили.

— И това ми изглежда вероятно — съгласи се Майкъл.

Аз също кимнах. Кавагучи вероятно беше прав, въпреки странно безкръвния му начин да описва най-кървави жертвоприношения. Но жандармите, които в работата си се сблъскват с толкова много кръв, имат нужда да се пазят от реалността на действията си с привидно меки думи. В края на краищата, думите също притежават мощ.

После ми хрумна нещо друго:

— Казахте, че това са били първоначалните жертви. Има ли още?

— За жалост да — неизвестен, но голям брой — отвърна Кавагучи. — Поради могъществото на Силите, извикани в сградата на „Шоколадовата невестулка“, на няколко пъти бяхме принудени да оттегляме позициите си. Престъпниците се възползваха от това, за да нападнат околните предприятия и домове. Не знаем какво е точното състояние на всички заловени лица, но някои почти със сигурност са били използвани за подхранване на Хуитцилопочтли и Хуехуетеотл.

Представих си как стомахът на някой клетник е решил да изръмжи точно докато е летял по „Нордхоф“. Мярнал е „Златни дъги“, спрял е, взел си е сандвич… и най-накрая са изтръгнали все още биещото му сърце от гърдите само защото се е оказал в погрешното време на погрешното място. Трябва да бъдеш много радикален калвинист, за да видиш в това белега на божи план.

После през ума ми мина нещо по-зловещо. Много по-зловещо. Аз действах по предположение, че хората от „Шоколадовата невестулка“ имаха нещо общо с отвличането на Джуди. Ако тя е била скрита някъде вътре в сградата, когато жандармите са долетели…

— Пази Боже — прошепнах. Опитах се да не мисля за това, убеждавах се, че е невъзможно, но прекалено добре знаех, че не беше така.

И точно тогава покривът на сградата, в която се помещаваше „Шоколадовата невестулка“, се разгоря много по-ярко. Не беше обикновен пламък — дори не приличаше на пламъка от саламандър, който се захранва от Отвъдното, ала се проявява тук. Този пламък човек не само го виждаше, а го чувстваше там, в кътчето, откъдето извират молитвите. Затворих очи, ала не помогна. Все така чувствах душата си обгорена.

— Хуехуетеотл — възкликнаха в един глас легат Кавагучи и Манстайн. Майкъл тихичко додаде: — Трябва да заключим, че жертвоприношенията в сградата са достигнали критичната си маса, щом са му позволили да се появи в пълна сила в Града на ангелите.

— Чудя се колко ли ни остава да чакаме Хуитцилопочтли — изрекох сподавено.

— Той е по-велика Сила и затова са нужни повече жертвоприношения, за да бъде призован в Отсамното — обясни Майкъл. — Но манифестацията на Хуехуетеотл само ще ускори прехвърлянето му от царството на ацтекските богове в Отвъдното до настоящето ни местоположение.

— Благодаря ти, че ми вдъхна кураж — рекох. Майкъл ме изгледа озадачено, после усети иронията и кимна.

Пламъците на покрива се издигаха все по-високо. След време над тях се изви гъст дим — към призрачните пламъци, излъчващи се от Хуехуетеотл, се присъединиха и истински. Зачудих се как ли се чувстват хората в сградата сега, когато около тях всичко гори. Може би Хуехуетеотл ги предпазваше от пламъците, за да могат да продължат с жертвоприношенията. Или пък може би просто щяха да продължат делото си, докато не изгорят до смърт. Всяка вяра си има своите мъченици, готови, дори пламенно жадуващи да умрат, за да възсияе славата на почитаните от тях Сили.

Искаше ми се ацтеките да проявяваха набожността си по друг начин.

Кавагучи крещеше в ефирномрежов апарат, жандармерийски модел. Той съдържаше две различни духчета и можеше и да приема, и да предава. Той погледна горящата сграда, после — Майкъл и мен.

— Господа, запознати ли сте с ханската идеограма за термина „криза“?

— Аз да — отвърна Майкъл. Така си и знаех. — Тя съчетава идеограмите за „опасност“ и „възможност“.

Кавагучи като че се изненада и малко се разочарова, дето някакъв си бледолик блондин му се набърква. Но кимна и продължи:

— Точно така. А тук развитието стигна до кризисната си точка. Ако до няколко минути Хуитцилопочтли успее да се прояви със същата сила като Хуехуетеотл…

Да, това беше „опасността“. И ако се случеше, по-голяма беда досега не бе сполетявала досега Града на ангелите. Единственият проблем беше, че „възможността“ никаква не я виждах.

— Свързах се с архиепископията на Града на ангелите — съобщи Кавагучи. — Ще направят каквото могат за нас.

Проницателен стратегически ход, легат — кимна одобрително Майкъл. — Силата, чийто дом е Рим, успешно е надделявала над тези от Теночтитлан вече почти петстотин години. Ако късметът е на наша страна, пак ще надделее.

— Ха дано — възкликнах аз на идиш, възможно най-некатолическата подкрепа на чувствата му. Но не престанах да се тревожа, ни най-малко. Испайнците, донесли християнството в Ацтекия, са били фанатици и нищо друго — но е трябвало да бъдат такива, инак даже не биха се пробвали да го направят. Но с годините Църквата бе станала тлъста и мързелива, богата и охолна, фанатиците сега се намираха в сградата на „Шоколадовата невестулка“ и полагаха неимоверни усилия да захранват възраждането на старите ацтекски богове.

Балансът на Силите, помислих си и потръпнах.

— Какво чакаме? — попитах Кавагучи. — Да дойдат екзорцистите и да се опитат да прогонят Хуитцилопочтли обратно в Отвъдното, преди да е успял да завоюва стабилни позиции тук ли?

Жандармът, както сигурно сте се досетили, беше мрачен и суров тип. Сега изведнъж ме изненада, като пусна усмивка от ухо до ухо.

Кардиналът ми откликна далеч не безсърдечно.

Щеше ми се да не беше казал „безсърдечен“ — не и като си помислите по какъв начин Хуитцилопочтли и Хуехуетеотл бяха призовани в Града на ангелите. Но кардиналът, този твърдоглав ирландец… Бях решил, че си пада фанатик, когато не даде разрешение за козметична магия на обгорените монаси от Братята Тома. Продължавах да мисля, че в повечето случаи подобен фанатизъм е неуместен в нашия век.

Но точно в този миг той в крайна сметка можеше да отърве задниците на всички ни — а може би и душите.

Кавагучи продължаваше да наблюдава небето. Ако и Кетцалкоатл дадеше знак, че ще се яви заедно с останалите ацтекски Сили, щях отново да се опитам да се свържа с Бърбанк и да видя какво може да направи Птицата Гаруда срещу Пернатия змей. Но при сегашното положение не виждах с какво би могла да помогне тя.

Зачудих се какво ли чака легатът. Каквото и да беше то, надявах се да е добро… и ячко. Всеки миг вътре в сградата щеше да се случи нещо гадно — още нещо гадно, искам да кажа. Усещах го как идва, пак с онази част от вътрешното си „аз“, която усещаше присъствието на Хуехуетеотл като тежко слънчево изгаряне.

Изведнъж Кавагучи посочи нагоре. Забелязах летящо килимче, високо горе над летателните магистрали. То пренебрегваше мрежата на трафика, все едно тя не съществуваше. Може би притежаваше жандармерийско разрешение, превъзмогващо всички противолетателни заклинания, осигуряващи на хората и на предприятията тяхното спокойствие… или може би се намираше под контрола на висша сила.

Щом се приближи, забелязах, че е голям килим — товарен влекач с тежък товар. Беше златен с бял кръст — цветовете на ватиканския флаг. Знаех, че ватиканските килими носят и втъкан надпис в бяло — IN HOC SIGNO VINCES^[4] — но беше твърде високо и твърде далеч, за да мога да го разчета.

Летеше право към сградата на „Шоколадовата невестулка“. Магическият огън на Хуехуетеотл издигна пламъци насреща му. Уплаших се, че огнените езици ще изгорят килима и пътниците.

Но едно й признавах на католическата църква — тя притежава свещена йерархия, която отговаря за повече неща и от всичките столични бюрократи, взети заедно. Свети Флориан отговаря специално за онези, които се сражават с огъня. Нямам представа дали силата му би била достатъчна, че да надвие Хуехуетеотл долу, вътре в сградата на „Шоколадовата невестулка“, но бе достатъчна да попречи на въпросния бог да опърли килима.

Един от монасите върху килима (виждах голото му теме, лъснало на късното следобедно слънце) метна голяма глинена урна върху покрива на „Шоколадовата невестулка“, после още една, и още една и още една — методично, като да участваше в бомбена атака с килими изтребители в Алемания по време на Втората магическа.

Урните, както и съдържанието им, бяха тежки — чувах ги как се разбиват, а може би и пробиват покрива няколко пресечки по-нататък. А каквото и да съдържаха, то бе поразително ефикасно. Постоянната жега в душата ми, излъчватна от Хуехуетеотл, утихна, сякаш духът ми изведнъж се беше гмурнал в прозрачен поток. „На зелени пасбища ме успокоява, при тихи води ме завежда, освежава душата ми“^[5] — мярна се в ума ми.

Обърнах се към Кавагучи и Майкъл Манстайн и ги попитах:

— Какво им пускат?

И двамата се опулиха насреща ми, като да бях малоумен. После Майкъл се досети:

— Точно така, ти си евреин. — Сякаш го напомняше на себе си. И много внимателно продължи: — Това е светена вода, Дейвид.

— О… — Добре де, малоумен бях. Всъщност бях двойно малоумен: това вещество не само притежаваше тавматургична мощ само по себе си, но бе идеално и в символичен план. Какво по-добре би се противопоставило на огън от какъвто и да е вид от противоположната му стихия?

След като „Шоколадовата невестулка“ пое всичкото си заслужено наказание от килима, Кавагучи изсвири продължително и пронизително със свирка. Спецотрядите, рисковият отряд на Йоланда и рисковият екип на АПУ се втурнаха към сградата. Обикновените жандарми, хората с най-пасивно магическо оборудване и чисто физически оръжия — подръчни инструменти — ги последваха.

— Два пъти вече ги отблъскват — рече Кавагучи, повече на себе си, отколкото на нас с Майкъл. — Този път…

Този път се придвижиха напред. Магьосниците от спецотряда носеха пръскалки със светена вода като онези на охранителите на „Локи“ в Бърбанк. Преди те не бяха достатъчни, за да ги предпазят срещу нарастващата мощ на ацтекските Сили. Сега бомбардировките Отгоре, така да се каже, бяха отслабили тези Сили. Спецотрядите напредваха предпазливо към паркинга пред „Шоколадовата невестулка“, а после и към самата сграда.

В този момент се разсеях — архиепископският килим се сниши и кацна на около метър от мен.

— Добър ден, инспектор Фишър — поздрави ме един от монасите. — Чудех се дали днес няма да ви видя тук. Струва ми се някакси уместно.

— Брат Ваан! — възкликнах. — Разбира се, че е уместно! — изприпках при него да му стисна ръката. — Вие ли бяхте бомбардировачът?

— Аз бях — кимна сериозно той. — Неведоми са пътищата господни, когато върши чудеса. Не е точно по Библията, но в този случай е акуратно.

„А-курат-но? Какъв курат, та вие сте абат“ — изломоти умът ми. Върнах се обратно в настоящето:

— Какво искате да кажете с това?

— Искам да кажа, че бях в кабинета на кардинала и го умолявах на колене да размисли за забраната моите братя да прибегнат до козметична магия, за да възстановят външния си вид, когато легат Кавагучи се свърза с Негово високопреосвещенство. Той реши, че аз съм подходящ да изпълня тази мисия и в този случай аз с радост му се подчиних.

Брат Ваан бе упорит до твърдоглавие, щом продължаваше да преследва кардинала да си промени решението, след като онзи вече го беше взел един път. В монашеските ордени това не е прието — все пак, дали сте и обет и за послушание редом с тези за бедност и целомъдрие. Предполагах, че брат Ваан не би обелил и дума за решението на кардинала, ако засягаше лично него. За своите монаси обаче той бе готов да спори. Свестен човек.

Разбирах и защо кардиналът е поискал да прати тъкмо него с този килим — кой ли би проявил по-голяма сила и решителност срещу вероятните унищожители на обителта на Братята Тома от абата на манастира?

— Що се отнася до другото, доколкото схващам, Негово високопреосвещенство пак ви е отказал? — попитах.

Рунтавите му вежди — практически единственото космено покритие по главата му — литнаха нагоре.

— Как стигнахте до това заключение?

— Казахте, че с радост сте му се подчинили „в този случай“ — подчертах. — Приех го така, сякаш не сте били много радостен по повод другия.

— Разсъждавате съвсем йезуитски. — Тънката му усмивка ми подсказваше, че се шегува с мен. Твърде бързо му мина. — Бих предпочел да ми бе отказал в това и да бе удовлетворил другата ми молба. Това, което току-що сторих, биха могли да го свършат мнозина, но кой, освен мен би защитил моите братя?

Чувствах се объркан — дали да съм доволен, че разбирам начина, по който работеше умът на брат Ваан, да се сърдя ли на кардинала, задето се беше вкопчил в отказа си като репей или да се радвам, че негово високопреосвещенство е проявил съобразителност и е направил възможно най-доброто в кризисен момент? Последните две бяха неразривно оплетени, което още повече усложняваше нещата.

Няколкостотин метра по-нататък се разнесоха викове на жандарми, а после — пистолетни изстрели. Обикновено пистолетите съвсем не са достойни за презрение — те са кажи-речи най-опасното съществуващо механично ръчно оръжие. След всичко, на което се научих през деня, този пукот и облаците барутен дим, който виждах да се издига над паркинга, ми се сториха не по-значителни от фойерверките, чиито братовчеди се падаха.

Кавагучи извади своя пистолет, вдигна го, провери кремъка, а после изтърча по „Нордхоф“ към „Шоколадовата невестулка“. Двамата с Майкъл понечихме да го последваме, но един жандарм, на когото се нанасяхме и двамата, поклати глава и издудна:

— Няма да е умно от ваша страна.

После застана пред нас и разтвори широко ръце, за да е сигурен, че ще слушкаме. Тъй като доста го докарваше на Великата ханска стена, спрях и повече не шавнах. Майкъл също.

Това означаваше, че трябва да изчакаме. Чакането е по-трудно от действието. Когато действате, нямате време да се тревожите. Когато чакате, ако сте такива като мен, си мислите за всичко онова, което може да се обърка. Първо чаках Птицата Гаруда. После чаках килима на архиепископството. И сега пак чаках. Вече ми беше писнало. Но все пак чаках и се вглеждах към „Нордхоф“, за да видя какво ще стане.

Не видях кой знае какво, поне отначало. После чух отново пистолетни изстрели, а сетне по улицата заприиждаха хора. Някои от тях бяха жандарми, други — пленници с вдигнати горе ръце. Щом се приближиха, забелязах, че няколко чифта от вдигнатите ръце са червени, а към лактите се стичаха струйки. Чух някой да се задавя и миг по-късно разбрах, че съм аз.

Един от магьосниците от спецотряда носеше обсидианов нож. Друг до него постоянно пръскаше ножа със светена вода. Пак преглътнах. На този нож, не се и съмнявах, мястото му беше точно на Девънширското сметище. Ако някога за някакви магии е било гарантирано, че не вредят на околната среда, то това са тъкмо магиите, които вървят с човешките жертвоприношения.

Разпознах един от пленниците — Хорхе Васкес. Той ме видя в същия миг, в който и аз него. Мина ми пред ум да пусна някоя остроумна забележка на тема, че ще му затворят предприятието за нарушения на разпоредбите на АПУ, наред с всичко друго, но си затраях. Дори и в плен той изглеждаше твърде умен и твърде печен, че да ми се прииска да го ебавам.

Подире му вървеше легат Кавагучи, който в движение усърдно презареждаше пистолета си с барут и сачми. Брат Ваан му извика:

— Някой нуждае ли се от моите услуги?

Кавагучи набута сачмата и чак тогава вдигна очи:

— За последно причастие и тям подобни ли, братко? — той поклати глава. — Само труповете ей там.

— Мъченици — отрони брат Ваан с мрачен глас. — Несъмнено те ще бъдат възнаградени на небесата.

Зачудих се. Дали някой, хванат на погрешното място в погрешния момент, е мъченик в същия смисъл като онзи, който умишлено е отправял предизвикателства към смъртта в името на своята вяра? Не съм нито католик, нито теолог, и затова не мога да ви кажа какво ли си е мислил брат Ваан според критериите на неговата църква.

Но това ми беше най-малката грижа. Нахвърлих се на Кавагучи така, че той насмалко да насочи към мен прясно заредения си пистолет.

— Намерихте ли… — задавих се от страх и едва се принудих да продължа нататък: — Намерихте ли Джуди вътре?

За мое облекчение той прибра пистолета обратно в кобура. После каза:

— Инспектор Фишър, нито съм претърсил основно сградата на „Шоколадовата невестулка“, нито съм огледал внимателно телата на жертвите около олтара. — Още нещо, което трябва да се обеззарази, помислих си. Кавагучи продължаваше: — Ако тези ограничения са ви понятни, господине, мога да ви потвърдя, че не съм забелязал труп, отговарящ на описанието на вашата годеница в този… в тази скотобойна.

Кавагучи говори като ченге от висшите нива — сякаш всяка дума, която произнесе, ще попадне в писмен доклад или в показания пред съда Всеки Момент. Той да избере дума като „скотобойна“… изведнъж се зарадвах, че онзи грамадният в синята униформа не ми позволи да последвам легата.

Още по-неизразимо се зарадвах, че — като се имат предвид предпазливо изтъкнатите от него ограничения — не беше намерил Джуди. Реших да повярвам, че тя не е била там, щом не я е намерил, — но можете ли да ме обвините?

Майкъл се обади:

— Легат, можем ли да ви помогнем с още нещо? — Доколкото забелязвах, досега не бяхме му помогнали с кой знае какво. Майкъл обикновено е прекалено прецизен, че да допусне такава неволна грешка, но след всичко случило се през този ден, можете ли да обвините и него?

— Благодаря ви, господине, но мисля, че не — отвърна Кавагучи, а после се обърна към мен. — Инспектор Фишър, вие направихте всичко възможно да ме предупредите за величината на тази заплаха. Трябва да призная, че по време на телефонния ни разговор не я осъзнавах напълно. Приемете извиненията ми за тази грешка.

— Кой ли би повярвал, че е така? — възкликнах. Предполагах, че Кавагучи все още не е осъзнал напълно и онова, в което участва днес. Като съберете случилото се тук с отчаяната ни борба на Девънширското сметище, ако и на двете места се бяхме провалили, Градът на ангелите щеше да изчезне от картата. А кой ли можеше да каже какво става из Конфедерацията и какво ли би последвало след успех на ацтеките тук? Може би бяхме турили прът в колелата на Третата магическа война.

— Дейвид, сега ще те откарам обратно в Уестууд — заяви Майкъл с нетърпящ възражения тон. Но и без това не бях в настроение да споря — сега, когато ужасът, тресъл ме цял ден, се уталожваше, усещах как се отпускам дотолкова, че се превръщам в нещо, притежаващо цялата бодра решителност на купичка малеби. Все по-безкостен с всяка крачка, аз стигнах до килима му. Потеглихме по „Венчър“. Казах си, че никога повече не искам да видя Долината на Свети Фердинанд.

Пристигнахме в Конфедералната сграда. Вместо да се прибере вкъщи, Майкъл слезе от килима и се отправи към входа. Когато поех в крачка редом с него, той ме изгледа слисано.

— Ще продължа с работата — осведомих го. — Колкото повече работа имам, толкова по-малко време ще имам да се тревожа.

— Аха — рече той. — Разсейването като болкоуспокояващо. — Което беше същото, което и аз казах току-що, но той успя да го сбие в три думи.

Ако нищо спешно не ме чакаше на бюрото, реших да опиша днешните си преживелици. АПУ, като всяка правителствена агенция, вирее от документация и трябва да призная, че това ми беше втълпено до степен понякога да не вярвам, че нещо е реално, докато не го видя изложено на пергамент. От друга страна, ако на Мойсей му се бе наложило да попълва формулярите на АПУ, нужни за разделянето на Червено море, Библията щеше да бъде написана на египетски.

Очакваше ме едно-единствено съобщение — от жена на име Сюзън Кузнецов. Набърчих чело в опит да си спомня коя беше тя. После името се върза с лице — сериозната мадама от Бюрото за физическо и психическо здраве на баронството, която ми беше докладвала за апсихията на малкия Хесус Кордеро.

Попитах часовника си за часа — наближаваше шест. Бях останал с впечатлението, че госпожа Кузнецов е от работягите и затова й позвъних. И разбира се, я намерих.

— Инспектор Фишър! — възкликна тя, както ми се стори, зарадвано. — Предполагах, че днес вече няма да дойдете в службата.

— Току-що се връщам — обясних. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Инспекторе, един консорциум, назовал се „Бавен Джин Физ“ се е свързал със семейство Кордеро — съобщи ми тя. — Този консорциум е споменал възможността да присади душа на бебето, нещо, което те са вярвали, че е невъзможно. За разлика от твърде много бедни и необразовани семейства Кордеро ми се обадиха и поискаха съвет, вместо да си позволят да бъдат измамени от потенциални шарлатани. Предварителното ми разследване обаче показа, че „Бавен Джин Физ“ най-вероятно са способни да защитят някои от претенциите си. Търсих ви, за да ви попитам дали АПУ вече ги е проверявала.

— Всъщност аз сам ги посетих тъкмо по времето, когато се е раждал Хесус Кордеро — осведомих я аз.

Не продължих нататък и Сюзън Кузнецов ме подкани:

— Е, и? Шмекери ли са, като повечето фирми, хвърлящи големи обещания?

— Знаете ли, по мое мнение не — отвърнах. — Според мен те са на ръба на осъществяването на психичния синтез. Освен това смятам, че процедурата би могла да допринесе важни ползи за апсихичните пациенти и да им даде поне шанс за живот след смъртта.

— Наистина ли? — Гласът й прозвуча изненадано. — Значи препоръчвате процедурата?

— Не съм казал такова нещо — отвърнах, а после обясних: — Не зная откъде и от кого идват частиците на душата, която джиновете ще синтезират, нито дали „Бавен Джин Физ“ не решава в момента проблема за сметка на дългогодишно широко разпространение на психическо изтощение — може би поколения наред. Без съмнение това е изкушаваща технология, но нали знаете кого наричат Изкусителя.

— Знам, разбира се — отвърна тя. — Значи предлагате Кордеро да стоят настрана от това?

Ако ми беше задала този въпрос предния ден, щях да кажа да. Благодарение на модерната медицина Хесус Кордеро имаше всички шансове да доживее дълбоки старини, докато психосинтезът бъде проучен и подобрен, след като хората изнамерят и премахнат всички гремлини от процеса. Тогава би бил точният момент да му имплантират душа.

Но след случилото се с мен първо на Девънширското сметище и после в „Шоколадовата невестулка“, подходът на очакването вече не ми се виждаше най-уместният. Това, че шансовете ти за дълъг живот бяха най-големи, не означаваше, че наистина ще живееш дълго — огромна част от Града на ангелите насмалко не беше изпепелена. Ако сте апсихик, можете ли да си позволите да поемете подобен риск? Бихте ли го искали, ако знаете, че унищожението ви чака?

— Госпожо Кузнецов — казах предпазливо, — АПУ все още няма позиция по отношение на „Бавен Джин Физ“ и тяхната дейност. Преди да заемем такава, ще трябва да преценим краткосрочните ползи срещу евентуалните дългосрочни рискове. Аз лично предполагам, че още дълги години няма да позволят тази технология да премине от експерименталния стадий към общо приложение.

— Това вече го знам — рече тя. — Хората от „Бавен Джин Физ“ са го казали на семейство Кордеро, което им признавам. Но онова, което всъщност ви питам, е, бихте ли го направили, ако ставаше въпрос за вашето дете?

— Ако ставаше въпрос за моето дете, аз бих се тревожил преди всичко за неговото спасение и чак тогава за всичко останало — рекох. — Не е ли това родителството всъщност? Но това, че аз бих постъпил така, не означава, че това е добра обществена политика.

— Така си е — рече тя. — Да го кажем тогава по друг начин: ще се стресне ли АПУ, ако експерименталният протокол на „Бавен Джин Физ“ бъде разширен и в него включат и Хесус Кордеро?

— Точно сега отговорът е не — отвърнах. Твърде много други неща, къде-къде по-големи, ни занимаваха, че в този момент да се притесняваме за „Бавен Джин Физ“. Но това не го казах на Сюзън Кузнецов. Надявах се един ден (скоро, ако е рекъл Господ) нещата да се уталожат до степен, че да можем да се тревожим за проблемите, които поставя синтезирането на души. Те несъмнено бяха важни, но не представляваха световна заплаха, така че засега трябваше да почакат.

И освен това, рекох си, колко ли би навредило на околната среда в Отвъдното производството на душа за едно малко момченце? Със сигурност не много, а би донесло толкова добро на Хесус Кордеро.

Разбира се, знаете кой път е постлан с добри намерения. Аз също. Както и АПУ. Истинският въпрос не беше какво ще последва, ако едно апсихично дете се сдобие с душа, а какво ще стане, когато джинното инженерство и техниките за джинно снаждане започнат да се набъркват в широк мащаб из психичния материал в Отвъдното.

За това нямах отговор. Никой нямаше отговор. Работата на АПУ беше да се погрижи да намерим този отговор преди прилагането на тези техники да ни навлече неприятности, а не след това. Но да се даде на Хесус Кордеро — единичен случай — шанс за задгробен живот, защо не?

— Инспекторе, искам да ви благодаря за проявената гъвкавост — рече госпожа Кузнецов. — Вие ще направите семейство Кордеро много щастливи. А що се отнася до Хесус, той още дълго няма да разбере какво се е случило, но когато разбере, ще ви е вечно благодарен.

— Надявам се — отвърнах. — Тази техника е експериментална и според казаното ми от Рамзан Дурани все още не е минала изпитанието на смъртността. Но когато сте в такова положение, се вкопчвате и за сламка, нали?

— Аз като обществен здравен служител смятам така, разбира се — отвърна Сюзън Кузнецов. — Не бях сигурна какъв е възгледът на АПУ по въпроса.

— Ако бяхте казали, че искате да включите хиляда човека в експерименталния списък, щях да ви дам по-различен отговор. Но едно малко момченце, при това дете, което аз познавам…

— Да, законът за заразата ни напомня колко важен е личният контакт, нали? Просто се боях, че се борите със заразата, както често ми се налага на мен, вместо да й позволите да ви завладее изцяло.

— Не и този път — отвърнах тихо. Да дам на Хесус Кордеро шанс да победи апсихията не беше нещо чак толкова голямо като осуетяването на плана на Чумашките сили или възпрепятстването на Хуитцилопочтли и огненото му приятелче да се установят в Града на ангелите, но се почувствах не по-малко добре от това. Може би дори и по-добре — както каза Сюзън Кузнецов, това беше лично.

Как ми се искаше и останалите ми лични тревоги да се разрешаваха така успешно. Ни думица за Джуди — никаква.

За да избягам от мислите за това и какво би могло да означава то, се захванах с доклада за вероятното влияние на внасянето на лепрекони върху местната текология. За час и половина напреднах повече, отколкото за две седмици преди това. Нищо чудно — сега, когато знаех, че Мъничкият народ няма да окаже никакъв враждебен ефект върху Чумашките сили, можех да давам сигурни прогнози. До голяма степен сам бях се погрижил за това.

Постепенно, предполагах, щях да започна да изпитвам угризения заради това, че насъсках Птицата Гаруда по тях. В края на краищата, от един служител на АПУ се изисква да защитава застрашените Сили, а не да ги унищожава. От тяхна гледна точка не можех да обвинявам нито Гущера, нито Великия (но недостатъчно Велик) Орел и останалите, задето са искали да преобърнат баланса на Силите и да върнат нещата в положението, в което са били, преди първият европеец да стъпи на Новия свят.

Но заедно с още стотина-двеста милиона души аз живея в един свят, възникнал от европейската експанзия. И както каза Майкъл Манстайн, ние сме постигнали много повече за тази земя, отколкото биха постигнали нейните коренни обитатели за същия период от време. Така че макар и да знаех, че все някога щях да почувствам угризения, нямаше да е много скоро.

Като стана дума за Майкъл, тъкмо тогава той надникна в кабинета ми.

— Отивам си вкъщи — осведоми ме той. — Може би и ти трябва да направиш същото.

Той явно не беше свикнал аз да оставам на работа по-дълго от него.

И беше прав. Прибрах се. Хапнах нещо (не ме питайте какво) и си легнах. Тревоги, не тревоги, заспах непробуден Ефески сън^[6] вследствие на това, че за един ден насмалко не умрях два пъти. Ако будилникът не ме беше разбудил с писъците си, сигурно щях още да къртя.

Веднага щом влязох в кабинета си, телефонът се развряска. Пресегнах се и едва не разлях чашата си с кафенейско кафе.

— Агенция за природно усъвършенстване, Дейвид Фишър на телефона.

— Инспектор Фишър, обажда се легат Широ Кавагучи, Жандармерийска служба на Града на ангелите. — Все едно Кавагучи ми се представяше за първи път. — Инспектор Фишър, разпитахме заподозрения Хорхе Васкес и това ни насочи към вашата годеница, госпожа Джудит Адлър.

Нададох такъв възторжен вик, че прозорците ми издрънчаха.

— Прекрасно, легат! Кога мога да я видя? — Не ми отговори веднага. Радостта ми рухна в ужас. — Тя… добре ли е?

— За съжаление, инспектор Фишър, налага ми се да ви кажа, че не е — отвърна Кавагучи. — Може би си спомняте, че една Ацтекска сила, наричана с различни имена — Пращящият, Слугата и Нареченият Нощ, бе замесена в отвличането на госпожа Адлър.

— Да, разбира се — потвърдих.

— По думите на нашия съдебен изследовател, инспекторе, оказва се, че Нареченият Нощ — нека използваме името, което ви е най-познато — е отнесъл духа на госпожа Адлър в царството, известно като Деветте Отвъдни Свята. Намерихме тялото й. Физически тя е невредима — яде и пие, когато поставим в устата й храна и питие. Но що се отнася до другото… много съжалявам, инспектор Фишър, но понастоящем духът й просто липсва.

— Какво ще правим тогава? — попитах дрезгаво.

— Нашите предварителни и предпазливи тавматургични опити да я свестим се провалиха. Тя не откликна на определени ритуали така, както се надявахме. — Кавагучи се умълча. — Доколкото се сещам, вие бяхте евреин. Госпожа Адлър също ли е еврейка?

— Да.

— Значи може отчасти да се дължи и на това. Повечето ритуали за противостоене на Пращящия предполагат, че жертвата е католик и са по-малко ефикасни при спасяването на човек от друга вяра. Докато продължаваме да полагаме най-големи усилия, предлагам вие също да пробвате всеки начин, който ви хрумне. Инак, инспекторе, не мога да ви гарантирам, че някога тялото и духът на госпожа Адлър отново ще се обединят.