Хари Търтълдав
Случаят с бунището за токсична магия (12)

XI

Обърнах се с тревогите си към мадам Рут — нали се сещате, онази, медиумката със златния зъб. Тя имаше приемна на ъгъла на Трийсет и четвърта и „Вайн“. Надявах се, че може да ми помогне с проблем като моя. Когато Еразъм пострада така ужасно при опожаряването на обителта на Братята Тома, те двамата с Найджъл Чолмондели успяха да достигнат до него, макар всички други да се провалиха. Молех се да е способна да направи същото и с Джуди.

Със зелената си копринена рокля и подхождащ й шал, с който бе забрадила косата си, тя ми напомняше най-вече на грамадна диня, наплескана с твърде много грим. Но външният й вид нямаше значение — не и за мен. Никакво. Тя и английският й партньор бяха тукашните експерти по виртуозна реалност и от онова, което бях видял от тази техника, бях схванал, че точно тя предлага най-голям шанс за спасяване на духа на Джуди и връщането му Отсам, където му беше мястото.

Мадам Рут ме изслуша, после бавно поклати глава насам-натам.

— ’Нам, инспектор Фишър — призна си тя. — Туй ич няма дай лесну, колкуту да фаним оня, как му беше имету, духа от скрупторюма. Вий не само искате достъп до духа на вашта гудиница, вий искате и да гу изтеглите. Туй муй единият проблем.

— Щом казвате „единият“, значи има и други — казах. — А какви?

— Веднага ви казвам два сириозни — отвърна тя. — Единият е в духовната свера. Успяхми да пуструим наше си место да са срещним с духа — Еразъм, нал тъй му викаха. Ако вашту гадже й запецналу в Деветте Отвъдни Свята, ша тряа да влезим там и да я измъкним. Както вече казах, нема дай лесну.

Зачудих се какво ли ще е да вървиш през симулация на Деветте Отвъдни Свята. Можеше ли дори виртуозната реалност да наподоби място с такова име, че никой друг, освен Силата на име Нареченият Нощ не иска да влиза там? Съмнявах се, но нямах избор — не и ако исках да си върна Джуди.

— А другият проблем? — попитах.

Мадам Рут се прокашля и сведе очи към бюрото си — слонски напън за дискретност.

— Той ней духовен — заяви тя. — По-скору й матирялен, аку ма разбирате. — И млъкна.

След две секунди загрях накъде бие.

— Убеден съм, че медицинската застраховка на Джуди би покрила таксите ви — заявих. — Тя притежава застраховка „Син щит“, с отличен пакет за тавматургично осигуряване.

— Добре начи — кимна тя бодро. Разбирах, че и тя трябва да припечели нещичко, но какво щеше да прави Джуди, ако нямаше застраховка? Да кукува вечно в Деветте Отвъдни Свята само защото никой не би я измъкнал оттам, без да му се извадят кроните в брой? Или да се разори напълно после, за да изплати таксите? Нищо не е просто в наши дни.

— Ще се опитате ли да й помогнете? — примолих се.

— Ча’й да приказвам с партньора. За тва ша трябваме и двамата — каза тя и хлътна в съседната врата. За минутите, в които я нямаше, да съм остарял най-много с осем-десет години. Тя се върна с Чолмондели по петите — непринуден както винаги. Сигурно е разгадала изражението ми, защото каза:

— Добре, гусин Фишър, ша са пробваме.

Почнах да сипя благодарности, но Найджъл Чолмондели ме пресече.

— По-късно ще има време за това, старче — ако успеем. Междувременно, къде се намира понастоящем госпожа, ъъ, Адлър?

Кавагучи ми го беше казал.

— Тялото й се намира в Западния храм на изцелението — съобщих. А къде е другото… Е, Чолмондели и мадам Рут вече го знаеха.

Мадам Рут запреглежда свитъка на графика с ангажиментите си.

— Тоз следобед и утре сутринта сме заети — заяви тя. — Ма можем да я фанем утре следобед, става ли? — Тя ме погледна. Кимнах. Искаше ми се да зарежат всичко и да се юрнат да се погрижат за Джуди, но и според другите, за които работеха, техният случай беше най-важният на света.

— Добре, гусин Фишър, даже повече от добре. Туй ни дава възможнус да са изясним с жандармите и с Уест Хил, и ша мойм да сме съвсем готови.

Отново кимнах. Чолмондели разгъна собствения си свитък, топна перото в мастилницата и надраска бележка.

— Тогава ще се видим там в един и половина. — Той ми протегна костеливата си длан. Аз я стиснах и излязох от приемната на мадам Рут. Исках да се върна възможно най-бързо на работа — за това посещение си бях пуснал отпуска. Лудост е, как успяваш да следиш дреболиите, когато целият свят около тебе се разпада.

Пред сградата на мадам Рут имаше редица вестникарски сергии. Пъхнах четвърт крона в протегнатата длан на едно от демончетата касиери и си взех броя на „ГА Таймс“. Мислех си, че вчерашните произшествия са достойни за първа страница и точно така и се оказа: полетът на Птицата Гаруда над Долината на Свети Фердинанд не е нещо, което можеш току-така да пренебрегнеш. Нито пък спешната евакуация на кварталите около Девънширското сметище за токсична магия.

Разбира се, и за двете новини беше отишло много мастило, макар че на репортерите като че не им беше съвсем ясно какво точно е станало. Това не ме безпокоеше — цялата истина за случилото се вероятно би предизвикала съвсем ненужна паника, особено сега, когато нещата (както се надявах) отново бяха под контрол.

Един от репортерите цитира Мат Арнолд от заводите на „Локи“. Той им беше внушил, че е пуснал Птицата Гаруда за предорбитален летателен тест, а после, след като Птицата се е спуснала по ниска орбита, са минали към следващия етап на космическата програма: „Локи“ разработваше нов магуер за прилагане на факирския фокус с въжето^[1] от някакво място на екватора на трийсет и шест хиляди километра нагоре по геосинхронна орбита. Оттам матовете щели да могат да излъчват магия денонощно над големи части от земното кълбо.

Никой не ме попита, но според мен в „Локи“ трябваше да разработят и ново въже.

Безредиците в „Шоколадовата невестулка“ също бяха попаднали на първа страница, но като голям промишлен инцидент.

Нито думица за жертвоприношенията, нито думица за някаква връзка с безредиците на Девънширското бунище.

Онова, което обаче наистина ме шашна, бяха останалите заглавия. Ацтекският император наредил целия му кабинет да бъде екзекутиран. Това било, както пишеше „Таймс“, първото общо кабинетно клане от времето, когато Ацтека насмалко не влезе в Първата магическа война на страната на Алемания. За новите министри се предполагаше, че са „по-склонни към подобряване на взаимоотношенията с Конфедерацията от своите предшественици“.

„Иначе…“ — прочетох между редовете.

Имаше и някакво произшествие край столицата, но почти не погледнах статията, а се отправих към Уестууд на работа.

Стигнах на моя етаж. Тъкмо излизах от асансьорната шахта, и Беа се зададе по коридора. Попита ме за Джуди и й предаде много здраве с тон, който прозвуча така, като че говореше съвсем сериозно. Убеден съм, че тъкмо така и си беше — Беа я е грижа за хората. Но да говориш така, че да личи, че те е грижа, не е чак толкова лесно. После додаде:

— Вие двамата с Майкъл напоследък извършихте много важна работа, при това при изключително сурови обстоятелства. Искам да го знаете. Не бих могла да бъда по-доволна.

— Благодаря — отвърнах. — Но знаете ли какво? Бих предпочел да прекарам всичкото това време на едно хубаво, тъпо събрание на колектива.

Главата й се наклони настрани. Май си бях стъпил на суратя.

— Ще приема това в смисъла, в който се надявам, че си го казал — каза тя, за мое облекчение по-скоро натъжено и развеселено, отколкото гневно.

После ме пусна да избягам и аз избягах при по-дребните проблеми, останали след зрелищния колапс на големите. Зарових се в изследването на лепреконите — определях стойностите на променливите, за да мога да пусна прогнозата на кристалната топка — примерно, другата седмица. Трябваше да се обадя в архиепископията на Града на ангелите за някои от необходимите ми данни — от хиляда и петстотин години Католическата църква бе живяла рамо до рамо с Мъничкия народ на Изумрудения остров и днес знае повече за него от всеки друг.

Но колкото и да се мъчех, не успях да свърша кой знае какво. Постоянно прииждаха хора, за да ме поздравят и да ми пожелаят всичко най-хубаво — Филис, Роуз, Хосе. Макар и вестниците да си пестяха думите, хората, с които работех, знаеха какво съм направил. Може би Майкъл бе говорил с тях — не знам. Не че не оценявах вниманието им, но те постоянно ме отвличаха от онова, което се опитвах да свърша. А като се разсея, ми е много трудно пак да насоча мислите си накъдето трябва.

Освен това постоянно се опитвах да си представя всичко наум като в кристална топка, да проумея кое от събитията в Града на ангелите къде се пада в голямата картина. Какво общо имаше възпрепятстването на Чумашките сили с ликвидацията на ацтекския кабинет, например? Със сигурност имаше, но какво?

Също като при изследването за лепреконите, липсваха ми данни. Но тук не му беше мястото да ги търся в Католическата църква. Обадих се в Централното разузнаване в столицата и попитах за Хенри Легион.

Изслушах продължителното безмълвие от другата страна на етера, а после телефонистката на ЦР попита:

— Кой се обажда, моля?

— Дейвид Фишър от АПУ в Града на ангелите.

— Един момент, господине. — Ако това беше един момент, то три-четири такива момента биха ти запълнили дълги години живот. Най-сетне обаче някой пое слушалката — нов глас, но не този на Хенри Легион.

— Господин Фишър? Съжалявам, но съм длъжен да ви информирам, че същността на Хенри Легион претърпя разпад. Той се бе отдал докрай на своята страна. Името му ще бъде изписано на мемориалната плоча в памет на героите и мъчениците на нашата агенция. Уверявам ви, че няма да бъде забравен.

— Какво се е случило? — възкликнах. — С кого разговарям?

— Боя се, че и на двата въпроса не мога да ви отговоря от съображения за сигурност — отвърна новият глас. — Убеден съм, че разбирате. Приятен ден. Благодаря ви за загрижеността. — Телефонните духчета възпроизведоха звука от слушалка, положена върху вилката.

И аз затворих, а после известно време втренчено гледах телефона. Каквото и да бе вършил Хенри Легион, това му бе струвало всичко. Знаех, че никога няма да науча всички желани от мен отговори — не и когато него вече го нямаше. Отново останах насаме със собствените си догадки, за добро или за зло — най-вероятно за последното. След като бях съзрял мъничка частица от неговия таен и потаен свят, аз отново бях слепец.

Зачудих се дали кончината му няма връзка с ликвидирането на настоящия ацтекски кабинет или може би с нещастието край РСвК, споменато в „Таймс“. Дали и там не са били на прага на война, която е била потушена — също като в Града на ангелите? Още неща, които никога нямаше да узная — не и щом го нямаше Хенри Легион, за да го попитам.

Тъй като така и така нямаше да ги узная, да седя и да се чудя си беше живо пилеене на данъкоплатските крони. Стегнах се и опитах да се заловя за работа, но всичко вървеше от мудно по-мудно. Може би изведнъж почувствах нужда от това кризата да ми задиша във врата като прегладнял върколак, та да се задействам.

Божичко, каква гнусна идея!

На другия ден влетях на паркинга на Храма на изцелението на Западния хълм в около един и десет по обяд, а после десет минути кръжах насам-натам в търсене на място за паркиране за моя килим. Не бих закъснял за нищо на света.

Когато уведомих момичето на рецепцията кой съм и кого търся, тя ми каза:

— Качете се на петия етаж, господин Фишър. Госпожа Адлър е в стая 547, точно срещу отделението за интензивни молитви. Следвайте табелите за ИМ и няма да сбъркате.

Прочути последни думи — знаех ги аз тези работи. Е, този път мацето излезе право — табелите ме отведоха право в 547-ма стая. Не знаех какво да мисля за това, че са сложили Джуди тук. Дали трябваше да се радвам, че е толкова близо до интензивното в случай че възникне нужда от тях, или да се тревожа, че са я настанили там, защото се боят, че ще възникне нужда? И аз, какъвто съм си, се разтревожих.

Щом отворих вратата на стаята, съзрях полицай, седнал на един от неудобните столове вътре. Той внимателно провери сиглата ми на АПУ и каза:

— Чудесно, господин Фишър, но трябва да сме сигурни — а после отново се зачете в книгата си.

Мигом го забравих напълно. Щом отново видях Джуди, всичко друго изчезна от ума ми. Тя не изглеждаше зле, но на мен тя винаги ми изглежда добре, така че никак не бях в положение да преценявам. Тенът й беше здрав, очите — отворени, дишаше нормално — за това мога да свидетелствам обективно.

Но скоро забелязах, че макар и очите й да бяха отворени, те не помръдваха. Преминах два пъти през зрителното й поле, но тя изобщо не ме забеляза. Нищо не каза. Когато мърдаше на леглото, после не поправяше завивките. Тялото й лежеше там, но онова — другото, го нямаше. То бе далеч в Деветте Отвъдни Свята, в царството на Нареченият нощ.

Тъкмо тогава влязоха мадам Рут и Найджъл Чолмондели, придружени от мъж в бяла престилка, който ми се представи като лечител Али Мурад.

— С нетърпение очаквам да наблюдавам прилагането на виртуозната реалност при изцеление — рече той. — Това ще бъде чудесна възможност за мен да укрепя знанията си.

Чудничко. За някого Джуди беше опитно зайче и нищо повече. Позамислих се как ли биха укрепнали знанията му, ако бъде изхвърлен през прозореца от петия етаж. Изглеждаше ми доста умничък — можеше и да успее да се научи да лети, преди да удари земята.

Насилих се да се поотпусна. Според своите разбирания, Али Мурад просто си вършеше работата. Наученото от Джуди можеше да му помогне да излекува някого другиго. Но това не значеше, че трябва да го харесвам — и аз не го харесах.

Найджъл Чолмондели мъкнеше сандък, толкова голям, че явно този момък беше по-силен, отколкото изглеждаше. Намести го върху празното легло до това на Джуди, отвори месинговите закопчалки и извади четири шлема за виртуозна реалност — от онези с големите уши, които бях видял за последно в жандармерийския участък.

Англичанинът огледа обстановката в стаята и капризно изцъка с език.

— При тези обстоятелства би било доста трудно да оформим кръг — заяви той. Произнасяше гласните така широко, че ми се струваше, че никога няма да свърши.

Мадам Рут подходи грубо практично.

— Ша я обърнем наопаки — заяви тя. — По-лесно шъй, ако главата й е в краката на леглото. — Али Мурад се погрижи и премести Джуди с опитна лекота, която засвидетелства, че той в края на краищата можеше да проявява добри обноски. Мадам Рут се нахвърли на жандарма:

Хей, ти, я да свършиш малко работа! Хайде, нагласи ни няколко стола. — И тя заръкомаха, за да посочи какво иска.

Жандармът я изгледа мръсно, но изпълни каквото му нареди — сложи един стол от долната страна на леглото, където сега се намираше главата на Джуди, и по още един отстрани. Докато ги нагласяше, Найджъл Чолмондели постави на главата на Джуди шлем за виртуозна реалност. Когато покри очите и ушите й, тя не реагира никак.

Щом приключи, Чолмондели се обърна към мен:

—Вие седнете тук. — „Тук“ беше мястото зад долното табло, срещу Джуди. Англичанинът и мадам Рут седнаха на другите два стола. Мадам се надигна със сумтене от своя и нагласи ръцете на Джуди така, че китките и дланите й увиснаха край леглото.

—О, капитално! — похвали я Найджъл Чолмондели. — Сега ще можем да поддържаме личния контакт, така важен при това упражнение.

Той ми подаде шлем за виртуозна реалност. Сложих го. Светът почерня и притихна. От предишния си опит знаех, че трябва да уловя за ръце хората от двете ми страни. Заопипвах. Отначало не ги намерих. Зачудих се какво не е наред и чак тогава се сетих, че мадам Рут и Чолмондели също трябва да си сложат шлемовете.

Искаше ми се да държа някоя от ръцете на Джуди, но медиумът и канализаторът бяха подредили нещата другояче и трябваше да приема, че те си знаят работата. И щом тази мисъл мина през ума ми, лявата ръка на Найджъл Чолмондели улови моята десница. Миг по-късно дясната ръка на мадам Рут улови лявата ми длан в топла, влажна, месеста хватка.

А още миг по-късно психическият кръг се затвори и се намерихме в Отвъдното. Мадам Рут ме бе предупредила, че няма да се окажем пак в градината, където разпитахме Еразъм, и затова очаквах нещо по-лошо. Ала никак не очаквах онова, с което се сблъскахме.

Вече пристигнахме, ясно — обади се Найджъл Чолмондели и щом го каза, съзрях неговия виртуозен образ.

— Но къде е това „тук“? — попитах, за да му помогна да ме види.

— Лошо място — обади се мадам Рут и се яви. — Много лошо.

Също както при предишното ми влизане във виртуозната реалност и двамата се появиха пред второто ми зрение идеализирани: Чолмондели хубав и с повече мръвка по посталите кокали, а Мадам Рут — минус половината от корпулентната си снага и без острия си тарикатски изговор. Също както предния път, не виждах себе си.

Не забелязвах и никакъв признак от Джуди.

За разлика отпреди не виждах нищичко, освен духовните си водачи. Деветте Отвъдни Свята бяха тъмни като подземна пещера в полунощ. Когато плъзнах шлема за виртуозна реалност върху очите си, зрението ми напълно изключи. Онова, което усещах сега, беше по-мрачно и от пълното затъмнение. Не знам как се получаваше, но така беше.

Но само тъмнината беше като в пещера — никак не се чувствах вътре в пещера. Ако предния път бяхме попаднали в градина, то сега предполагах, че се намираме в джунгла — джунгла в безлунна и беззвездна нощ на милиони километри, а може би и по-далече, от човешко присъствие. Макар и да знаех, че тялото ми се намира в хладна стая в Храма на изцелението на Западния хълм, въздухът около мен бе горещ и влажен и миришеше на неща, за които не исках и да знам, започнали да гният някъде недалеч.

Нещо мърдаше в мрака и аз не знаех какво, защото нищичко не виждах. Каквото и да беше то, според мен не беше добре настроено към нас. Тук не ни беше мястото. Внезапен остър звук накара тялото ми, което не беше тук с мен, да подскочи от тревога — все едно някаква твар настъпи суха клонка, макар че къде ще намериш суха клонка в тая задушаваща влага, не ми беше ясно.

Спомних си, че Нареченият Нощ бе известен и като Пращящия. Но щом се досетих за това, прииска ми се отново да го забравя.

Обърнах се към мадам Рут:

— Как ще намерим Джуди сред всичко това? — Намираме се в единия Отвъден свят и дори да претърсехме някакси всеки сантиметър от него (а аз се боях, че той се разпростира върху доста сантиметри) оставаха още осем за претърсване. Като нищо можехме да останем тук довека и двайсет минути отгоре.

Сетих се за стихотворението за смъртта от император Адриаи: „Animula vagula blandula… Душица, прелестна скитница, нежен гост и спътник на тялото ми, къде ли сега ще отидеш, тъй бледна, премръзнала, гола, загубила свойта игривост?“ Представех ли си, че съм заточен на това ужасно място, щях да избухна в сълзи. Образът прекалено съответстваше на онова, което се боях, че се случва с духа на Джуди.

— Ще направим всичко, каквото можем, господин Фишър — обеща ми мадам Рут. — Не знам какво още мога да ви кажа. Не сме единствените, които оформят това царство — Силата, която живее тук, влияе върху нашите възприятия. Трябва да се опитаме да се раздвижим и да се надяваме, че ще бъдем насочени към госпожа Адлър.

Беше ме предупредила предварително, че този път няма да е толкова лесно като при контакта с Еразъм. Но не бе ме предупредила колко зле ще бъде. Може би и тя не го подозираше преди да опитаме — виртуозната реалност е технология, която току-що започва да се развива, а това означава, че едно от нещата, които практикуващите я тепърва разкриват, е кое как може да се обърка.

Имах усещането, че ако нещо сериозно не беше наред в Деветте Отвъдни Свята, Али Мурад щеше да научи неща, които не бе очаквал — а на някого от новите неустрашими изследователи на виртуозната реалност щеше да се наложи да спасява още три души, загубени в това задушаващо място?

Щяха ли да извадят по-голям късмет от нас?

Мадам Рут каза, че трябвало да се опитаме да се раздвижим, да претърсим Деветте Отвъдни Свята с надеждата, че ще намерим Джуди. Е, раздвижихме се, но не беше лесно. Деветте Отвъдни Свята се противопоставяха на всяко наше метафизично движение. Викахме, ала навсякъде напразно. Все едно бяхме пияни, а те, Деветте Отвъдни Свята, се бъзикаха с нас и се подиграваха с нашата мисия. Все едно газехме из кал, из подвижни пясъци, из гореща лепкава тиня.

А сякаш площта, върху която стояхме и се движехме, непрекъснато се смаляваше. Около нас цареше непрогледна тъмнина. С второто си зрение виждах единствено мадам Рут и Найджъл Чолмондели — така че не знам откъде добих това впечатление, но го добих. То ме отведе до друг интересен въпрос (ако „интересен“ и „ужасен“ могат да бъдат синоними): какво ли ще се случи, ако то се сключи в примка около нас?

По-добре е да не виждаш как се извършват някои опити — особено върху теб самия.

Още щом си го помислих и открих, че не съм единственият, който усеща невидимото затягане. С гърло, стегнато от тревога, Найджъл Чолмондели заяви:

— Според мен най-добре ще е да се оттеглим, инак ще ни надвие онова, което се спотайва в мрака.

— А как да се измъкнем? — попитах.

— Разкъсайте кръга. Освободете ръцете си — нареди мадам Рут. — Бързо!

Това не беше лесно дори и когато излизахме от виртуозната градина. Да се сетиш, че притежаваш физическо тяло, способно да върши разни неща, си беше мъчна работа. Да го накараш да ги върши — още по-мъчна.

И не само за мен — наблюдавах как виртуозните образи на Чолмондели и мадам Рут се гърчат съсредоточено, докато се мъчат да накарат телата си да откликнат на волята им. Без съмнение и собственият ми виртуозен образ правеше подобни гримаси пред второто им зрение.

Мадам Рут беше права — трябваше да побързаме. Нещо дишаше във врата ми, макар и да не бях взел врата си с мен в Деветте Отвъдни Свята. Не знаех какво може да ми стори Нареченият Нощ, но много добре осъзнавах що е то да му навлезеш в територията, или по-скоро в тора. Ако ме сгащеше…

И тъкмо в този миг един от нас (и до днес не зная кой) успя да си изтръгне ръката и да разкъса кръга. Завръщането не беше като завръщането от градината — сякаш пропадах във вечност, свила се в секунда и половина. Още по-зле — струваше ми се, че Нареченият Нощ пропада след мен, по-бързо от мен и протяга черни, черни ръце, в които никога нямаше да засияе звезда.

Под шлема очите ми се отвориха рязко. Пак виждах само мрак, но този мрак ми бе познат — познатият мрак на Отсамното. За разлика от черната чернилка на Деветте Отвъдни Свята тук знаех как да се оправя. Махнах шлема от главата си и запримигах срещу меките следобедни лъчи.

Пред очите ми се появиха Найджъл Чолмондели и мадам Рут. Лицата им — обикновените им ежедневни лица, не идеализираните образи от царството на виртуозната реалност — бяха бледи и изпити, каквито биха били и вашите и каквото моето със сигурност беше, след като се измъкнахме на косъм.

Чолмондели се наведе напред и издърпа шлема на Джуди. Лицето й не издаваше нищо, беше си същото както преди да й сложим шлема. Духът й го нямаше там и не бе преживял онова, което усетихме ние.

Мадам Рут избърса с ръкав потта от челото си. Според мен тази пот не беше от каската.

— Исусе! — изломоти тя. — Онова се опита да ни проследи.

— И още как, да му се не види — Чолмондели също явно бе потресен из основи. — То май използва госпожа Адлър като канал — нали има власт над духа й.

— Не съм и чувал подобно нещо — рекох.

— Нито пък аз — отвърна Чолмондели. — Нито, доколкото знам, го е чувал някой от практикуващите виртуозната реалност. Разбира се, съществува възражението, че всеки, изправил се пред този феномен в пълната му сила, така да се каже, надали ще продължи да практикува виртуозна реалност по-нататък. Или какъвто и да било друг занаят — той се засмя, но смехът му напомняше поредица от нервни подлайвания.

— Процедурата неуспешна ли беше? — попита Али Мурад. Той не беше дошъл с нас. Късметлия.

— Късметлия си ти, приятел. И ний сме късметлии, че седиме тука и си приказваме с тебе, а не с Нареченият нощ — рече мадам Рут. Найджъл Чолмондели кимна в потвърждение.

Изправих се. Чувствах се така, сякаш съм бил отделен от тялото си за дълго време и съм се влачил през димящите, мрачни блата на Деветте Отвъдни Свята. Но физическата ми половина, онази част, която не бе напускала стола, се надигна така плавно, че разбрах, че виртуозната реалност пак ме е измамила.

Преди Али Мурад да обърне отново Джуди на леглото, аз се наведох над таблото и се загледах в лицето й. Очите й бяха отворени и ме гледаха. Но в тях нямаше нищо, нищо повече отпреди — тя не ме разпознаваше, не осъзнаваше къде се намира.

Продължавах да се вглеждам в чернотата на зениците й. Дали Нареченият Нощ не се криеше в тези зеници и не наблюдаваше през тези илюминатори Отсамното, докато държеше духа й в плен в Деветте Отвъдни Свята? Нямаше как да узная.

Отдръпнах се и лечителят отново нагласи Джуди в предишното положение. Найджъл Чолмондели мрачно прибираше шлемовете в сандъка. Той положи длан на рамото ми.

— Ужасно съжалявам, старче. Съвсем искрено. Надявах се да постигнем по-добър резултат.

— И аз. — Отново погледнах Джуди. Ако не успеехме да върнем духа й от Деветте Отвъдни Свята, тя щеше да остане в това легло до края на живота си и да яде, с каквото я хранят, да пие, когато й дават вода, и от време на време да мърда без никакви причини. А какво ли щеше да се случи, като умре? Дали дори тогава духът й би могъл да се освободи от Нареченият Нощ?

Потръпнах цял, а в стаята не беше чак толкова хладно. В някакъв смисъл нейното положение бе дори по-лошо от това на Хесус Кордеро. Той нямаше естествена душа, но поне имаше надежда, че ще получи изкуствена от „Бавен Джин Физ“. Но какво ли можеше да стори Рамзан Дурани за Джуди, чийто дух беше откраднат, а не отсъстващ?

Какво ли можеше да направи човек?

Али Мурад застана пред мадам Рут тъкмо когато тя се запъти към вратата.

— Почакайте, моля ви — каза той с тон на човек, който се напъва — но не прекалено старателно — да се държи учтиво, когато дава заповед. — Все още не сме изследвали напълно етиологията на провала на вашия метод на лечение.

Мадам Рут го изгледа отвисоко. Беше по-висока от него, а и по-широка.

— Ако не се махнеш от тая врата, синко, ша та размажа. Ако ма помолиш любезно, по-късно мой и да си поприказвами за тва. Точно в момента много повече ми тряа да ударя едно-две, отколкото ми тряаш ти. — И тя пристъпи напред. Али Мурад отстъпи. Найджъл Чолмондели ситнеше подир масивното й тяло.

Аз също ги последвах. Когато оставих Джуди, сякаш нож се заби в сърцето ми, но да остана там и да я гледам такава… от това ме болеше още повече. Усещах, че ми предстои още една безсънна нощ. Напоследък ми се случваха твърде начесто, и си ги бях заслужил всичките до една.

— Извинете — подвикнах подир Чолмондели и мадам Рут тъкмо току преди да влязат в улея, водещ надолу към фоайето.

И двамата спряха.

— Таквоз, съжаляваме, че не мойхме да ви пумогнем, гусин Фишър — рече мадам Рут. — Радвам са, че ний успяхме да са измъкнем Тъдява цели-целенички. Лошо, че не мужахми да земим и гаджету ви с нас.

— Жалко — додаде Найджъл Чолмондели.

— Особено за Джуди — рекох, и те двамата благоволиха да кимнат. И това ми вдъхна нахалството да продължа: — Ако успея да измисля нещо, което би ни дало по-добър шанс, бихте ли участвали в нов опит да я спасим от Деветте Отвъдни Свята?

Те се спогледаха. Погледите, които си размениха, не ми харесаха — те казваха „За нищо на света, приятелче“. Мадам Рут отвори уста да отговори и бих се обзаложил на какво ли не, че възнамеряваше да каже тъкмо това. Чолмондели й вдигна пръст — той го раздаваше любезният в двойката. Ето какво каза:

— Това би трябвало да е нещо съвсем необикновено, господин Фишър. — Което пак си беше „не“, но в захарна обвивка, та да се преглъща по-лесно. Освен това не искаше да подкопава бизнеса, като си каже направо, че някои номера просто не са по силата на виртуозната реалност.

И затова ми остави надежда — колкото трошичка може би, но надежда. Последното нещо на дъното на кутията на Пандора, което, общо взето, оттогава е изостанало на много дължини назад от бедата. Но само това си имах, и затова го притиснах в пазвата си.

Онова, което нямах, беше представата какво ли бих могъл да измисля, та да имаме по-добър шанс в Деветте Отвъдни Свята. Нареченият Нощ като че командваше парада тук. Че защо не? Той си беше вкъщи.

Ако можехме да го накараме да се изправи насреща ни на неутрална територия, така да се каже, щяхме да имаме по-добър шанс да го накараме да пусне духа на Джуди. Но как? Деветте Отвъдни Свята бяха неговият дом в Отвъдното. Не виждах никакъв начин да го принудим да излезе навън. Тогава да го победим на негова собствена територия? Това вече го пробвахме, без никакъв успех.

Оставаше… не виждах какво.

Мадам Рут и Найджъл Чолмондели вече си бяха тръгнали. Стоях до улея и се напъвах с всичка сила да ми хрумне бляскавата идея, която да спаси деня. В приключенските книги винаги е лесно. Аз дори самичък призовах Птицата Гаруда на Девънширското сметище.

Не и този път.

Пак безсънна нощ. Този път говоря съвсем буквално. Когато наближи един сутринта, просто се предадох и си направих кафе. Щом като щях да будувам, можех поне да се събудя, реших аз. Все някак щях да избутам утрешния ден, а после все някак щях да заспя. Междувременно…

Междувременно кръстосвах из апартамента. Като нямах какво друго да правя, го изчистих така, както не бях го чистил от големите еврейски празници предната година. Когато преместих канапето и креслото, за да почистя под тях, открих там близо крона и половина на дребни, така че дори излязох на печалба.

Прочетох приключенски разказ, платих няколко сметки, написах няколко писма — всичко онова, което правиш, като имаш време за губене. Писах на хора, на които толкова отдавна не се бях обаждал, че се надявах шокът да не ги изпрати в Отвъдното.

Сегиз-тогиз се надигах от кухненската маса, която изпълняваше функциите и на писалище, и се връщах в спалнята. Не за да се опитам пак да заспя — бях се отказал. Дръпвах пердето и се вглеждах в нощта. Навън беше много тъмно — нямаше луна, виждах само две-три Звездици. Бих си помислил, че е тъмно като в рог, ако същия следобед едва не бях попаднал в плен в Деветте Отвъдни Свята. В сравнение с онова местенце нощта в Града на ангелите беше пустинно пладне.

Пак се върнах в кухнята и си сварих кафе. Както един-два пъти преди това, пак ми се прииска да имах ефирномрежов приемник, за да вдига шум и да ми прави компания в самотата. С тази тишина около мен постоянно мислех, а мислите ми не бяха от желаните.

Пак се върнах в спалнята. Навън все още беше нощ. Ама че изненада. Будилникът ми съобщи, че е четири и половина. Може би си въобразявах, но ми се стори, че хорологичният демон като че беше малко притеснен, дето по това време обикалям като караконджул. Може би този път за разнообразие аз го притесних.

Седнах на леглото. В моето състояние това се оказа поредната грешка — накара ме да си спомня за всички онези пъти, когато двамата с Джуди сме лежали заедно тук и че това надали вече ще се повтори. Очите ми веднага се напълниха със сълзи — човек се разплаква лесно, когато е капнал от изтощение. Капнал, капя, капки сълзи… дали пък това не се дължи на закона за заразата? Не знам.

Пак към кухнята — този път, за да закуся. И вие будувайте цяла нощ, да видите как си огладнява. Тъкмо миех чиниите, когато някакъв гълъб кацна на покрития с плочки покрив отгоре и вдигна такъв шум, все едно летящ килим се беше врязал в хълм при мъгла. Навремето подобна шумотевица пред зори ме караше да подскачам от уплах в леглото. Ако спях, можеше и пак да ми се случи. Но в сегашното ми положение шумотевицата ми беше добре дошла — тя ми показа, че и още нещо, освен мен е живо и мърда.

Свърших с миенето на чиниите, избърсах ги (чудо невиждано) и ги подредих (още по-невиждано чудо). После си взех душ и се отправих към спалнята, за да се преоблека и да посрещна новия ден.

Посрещането на деня всъщност беше лесно: когато разтворих завесите в спалнята, небето на изток вече беше яркорозово, а по хоризонта преливаше в златно. С всяка секунда то ставаше все по-ярко. Най-сетне и слънцето изпълзя. Още един ден започваше. Не се чувствах твърде зле — физически не. Умствено, духовно… това е друга история.

Слънцето се издигна още по-високо, както си му е обичаят. Предишната черна мистерия отвъд рлоя прозорец се превърна в… каква изненада! — в романтичния Хоторн, не особено екзотично предградие на Града на ангелите.

Тъкмо понечих да обърна гръб на твърде познатата ми панорама, когато замрях на място с крак във въздуха. Преди да се строполя, се врътнах и се втурнах към малкия тефтер до телефона ми. Почти бях сигурен, че имам този номер, но не съвсем. Проверих. Имах го. Набрах го.

— Ало? — дори през двете телефонни духчета разпознах онзи замаян тон. И аз говорех така в онази твърде ранна утрин, когато Чарли Кели ми се обади и набута мен, Джуди и вероятно и целия свят в кашата, в която се намирахме сега. Не ми пукаше. Заговорих.

Намерих място за паркиране на ъгъла на Трийсет и четвърта и „Вайн“, настаних килима си и седнах да чакам. Бях стигнал там двайсет минути преди срещата ми с него. Обеща да дойде. Дори като че имаше силното желание да ми помогне, което според моя начин на мислене само доказваше, че не разбира напълно ситуацията.

Този ъгъл не беше сред най-шикозните в Града на ангелите, а онова, което обикаляше насам-натам и мяташе белтъци към мен, изобщо не беше ангел. Беше сукуба и така въртеше кълки, че и папата би се изпотил. Но сега умът ми бе зает с друго. Тя измърмори нещо, което за щастие не успях да чуя, и продължи нататък.

Две места преди мен един килим се надигна и потегли по „Вайн“. След половин минута друг се плъзна на мястото му.

— Тони! — възкликнах радостно. Обещания — не обещания, страхувах се, че ще си измисли причина да не дойде. Преди шест сутринта човек може да обещае какво ли не, само и само да накара досадника отсреща да затвори телефона.

Но ето го тук него, ухилен като човек, успял да се понаспи.

— Да вървим, Дейв — подкани ме той. — Много съм чел за виртуозната реалност. Мислиш, че ще пропилея шанс да видя какво е отвътре ли?

Ако притежаваше някакъв разум, то тъкмо това би направил. Но сигурно не притежаваше — сръга ме в ребрата с лакет и хлътна в административната сграда отпред. Пееше си нещо на литовски. Долових името на Перкунас, но само толкова. Преди да се запозная с Тони и това нямаше да хвана.

Аз имам по-дълги крака от неговите. Когато стигнахме в приемната на мадам Рут, аз вече вървях две крачки пред него. Отворих вратата и влязох, а Тони ме следваше по петите. Ако ви кажа, че мадам Рут бе възхитена, че ме вижда, то ще ви излъжа.

— Господин Фишър — рече тя възможно най-търпеливо (тоест не особено), — вчера ви казахме, че не можем да направим нищо повече за вас.

— Не, не казахте точно това — възразих. — Найджъл Чолмондели каза, че не можете да направите нищо, освен ако аз не измисля нещо необикновено. Е, измислих го и това е господин Антанас Судакис. — Не се изразявах съвсем разумно, но така е, като се си спал цяло денонощие, че и отгоре.

Тони се ухили.

— Нещо необикновено, а? Хей, това ми хареса!

На Мадам Рут като че никак не й беше забавно.

— Че какво му е необикновеното? — попита тя. Какво му е необикновеното бе, умник! — подсказваше тонът й.

И така, аз й обясних какво е то най-подробно, като вероятно доста често се повтарях. Наблюдавах веждите й или по-скоро изписаните линии, по които си личеше къде са расли навремето. Когато започнах, те скептично се бяха покачили високо горе, но колкото повече говорех, толкова по-надолу слизаха.

Щом свърших, тя рече само:

— Я чакайте тука и двамцата. — Излезе и се върна след минутка с Найджъл Чолмондели. — Добре, мой човек, я се’а му кажи и на него онуй, дет’ ми го каза на мене.

И аз го повторих. Съмнявам се, че втория път съм се изразявал по-шлифовано от първия. Когато свърших, Чолмондели се чешеше замислено по дългата конска брадичка, а щом заговори, се обърна не към мен, а към Тони Судакис:

— Принципното ми възражение, господине, е моето съмнението, че Перкунас е Сила, достатъчно силна (моля ви, простете за тавтологията), че да постигне желания ефект в Деветте Отвъдни Свята.

— Гръмовержецът да е недостатъчно силен?!

Тони беше човек на директния подход. Боях се, че и сега ще подходи директно — например, ще замери с Чолмондели стената. Но не го направи — просто каза:

— Чуй ме. Едно време, не много отдавна, някакъв селянин поканил Дявола на сватбата на щерка си. Не че искал дяволът наистина да дойде, та му рекъл, че Християнският Господ, Дева Мария и няколко светци също щели да ходят. На Дявола хич не му пукало от това. После селянинът му рекъл, че е поканил и Перкунас и дяволът не дошъл — сетил се как Гръмовержецът го направил на катран при последната им среща. Щом такова нещо му е по силите, мислиш, че не може да се оправи с нещо, дето се вика Нареченият Нощ ли?

Мадам Рут и Чолмондели се спогледаха. Аз не съм телепат, но в този момент им четях мислите: Перкунас трябва да е някоя яка и хитра Сила, щом е оцелял толкова дълго в преобладаващо християнската европейска текосистема. Не би ми се искало да го пусна срещу Хуитцилопочтли и Хуехуетеотл, но Нареченият Нощ не можеше да се мери с тях по величина.

Другата променлива в уравнението обаче беше, че Перкунас не беше слизал в ада, за да смели Дявола на катран. Можеше ли да направи същото в Деветте отвърни свята, дори и с предимството, което описах на практикуващите виртуозна реалност?

Нямах представа. Знаех, че нямаше да се захвана с това, ако медиумът и канализаторът не се навиеха. Бях готов да се вкопча във всеки възможен шанс отново да се опитам да спася Джуди. Исках да ги убедя да опитат пак, защото не можех да стигна в Деветте Отвъдни Свята без тях.

— Господа, моля ви да ни извините — рече Найджъл Чолмондели. — Ще трябва да се посъвещаваме какъв точно курс на действие да предприемем.

Двамата се оттеглиха в съседната стая — кабинетът на Чолмондели. Миналия път, когато се оттеглиха там, аз не бях чул нищо. Сега врясъците на мадам Рут отекваха през стената. Миг по-късно се разнесоха и виковете на Чолмондели. Радвах се, че го нарекоха „съвещание“. Щото иначе аз бих го нарекъл кавга.

Ала щом се върнаха обратно в приемната на мадам Рут, всичко беше цветя и рози. Мадам Рут ме изгледа на кръв, озъби се на Судакис, пак ме изгледа на кръв и накрая рече:

— Айде.

Зяпнах.

— Просто така?

— Просто така — тросна се тя. — Нямаме нищо по график чак до късния следобед и или дотогаз ша я свършим тая, или ша запецнем в Деветте Отвъдни Свята и тогаз няма кво да го мислим. Така че да ходиме.

И отидохме. Двамата с Тони долетяхме до Храма на изцелението, всеки със своя килим. Така кошмарът на уличното движение в Града на ангелите ставаше още по-голям, но и за двама ни бе по-удобно, защото после щяхме да си тръгнем в противоположни посоки. Освен това не исках да излагам на опасност и други хора, освен себе си, като заспя на ръба на килима.

Стигнахме паркинга пред болницата е разлика от няколко минути и зачакахме Чолмондели и Мадам Рут. Знаех, че ще позакъснеят — трябваше да опаковат апаратурата си, преди да полетят. Докато чакахме, Тони запали пура. Тъкмо смачка фаса с пета, и килимът им кацна през няколко места от моя.

— Да се качваме — прикани ни Чолмондели, като влачеше сандъка към вратата. — Обадих се предварително, за да съм сигурен, че госпожа Адлър не е подложена в момента на някаква духовна терапия. — Беше по-експедитивен, отколкото предполагах.

— Чудесно — възкликнах аз от все сърце, защото това означаваше, че не се е наложило да прехвърлят Джуди в ИМ или нещо подобно. В такива случаи беше редно да се обадят и да кажат, но мен ме нямаше цяла сутрин. Значи състоянието й не се беше влошило. И без това беше достатъчно лошо.

Качихме се заедно на петия етаж. В стаята на Джуди, освен жандарма ни чакаше и Али Мурад. Двамата с Мадам Рут си размениха недружелюбни погледи. Прииска ми се да им напомня, че са на една и съща страна, но те сами се досетиха за това. Мурад подреди столовете за кръга на виртуозната реалност още преди да го помолят и се сети, че този кръг днес ще има и допълнителен член.

Този път аз преместих Джуди в долния край на леглото. Колкото и да се надявах, изобщо не почувствах, че докосвам жената, която обичам. Плътта й беше там, на леглото, но същността й я нямаше.

Найджъл Чолмондели надяна шлема на главата й. Също като предния път, двамата с Мадам Рут се настаниха от двете й страни. Аз седнах от другата страна на мадам, а Тони се настани между мен и Чолмондели.

Англичанинът извади от сандъка шлемовете и ни ги раздаде. Щом си го сложих, стаята притъмня. И отново, също като преди, последваха няколко секунди на неидентифицирано ровичкане, докато всеки се опитваше да хване ръката на съседа си.

А после отново се намерихме в Деветте Отвъдни Свята: почерни от черното, горещи, влажни, зловонни. Някакси усетих, че Нареченият Нощ е разбрал, че сме там, по-бързо от предния път. Не виждах нищичко, ала пространството около мен вече започна да се затяга и напряга, все едно духът ми се опитваше да напъха в чифт гащи, които са му два-три размера по-малки.

— Леле, това може и да е Отвъдното, ама със сигурност не са скъпите квартали — възкликна Тони Судакис. Щом проговори, той стана видим за мен сред мрака. Когато се запознахме, той ми заприлича на човек, който е бил добър футболист, но после конкуренцията го е смазала. Е, образът му във виртуозната реалност беше над два метра висок и може би метър и двайсет широк в раменете — толкова едър, че от него би излязъл цял футболен отбор, а не само един играч. Но във всичко друго, освен в размера си беше съвсем същият Тони.

— За това те предупредих — произнесох, най-вече за да му се покажа. Мадам Рут и Найджъл Чолмондели също се обадиха и веднага се появиха пред второто ми зрение. Ни следа от Джуди. Не бях и очаквал, но надеждата умира последна.

Чолмондели се обърна към Тони Судакис:

— Ако това ще сработи, най-добре да е по-скоро. Предимството на изненадата, не знаете ли? Колкото по-дълго Нареченият Нощ събира силите си срещу нас, толкова по-лоши неща ни очакват.

— Добре. — „Виртуозният“ глас на Тони беше почти с октава по-плътен от истинския. Той бръкна в ризата, разраснала се заедно с торса му, и извади малкия кехлибарен амулет, който го видях да използва, когато за първи път влязох в канцеларията му.

Тук обаче амулетът не приличаше просто на кехлибар. Той сияеше като мъничко парченце от слънцето и разпръскваше истинска светлина в мрака на Деветте Отвъдни Свята. Гледката на дървета, кал и блатиста вода не беше кой знае какво, но със сигурност биеше тази на враждебните и задушливи Девет черни понеделника.

И с онзи кънтящ, гръмотевичен глас Тони Судакис се провикна:

— Перкунас, Гръмовержецо, чуй верните си поданици! Направи за нас, пленници тук в Деветте Отвъдни Свята, същото, което направи за Утринната звезда на нейната сватба: дай ни, моля те, Деветте слънца в небето!

Беше се клел един-два пъти в Перкунас и Деветте слънца — достатъчно, че да ме наведе на мисълта, че неговият бог вероятно ще разполага в Деветте Отвъдни Свята с могъщество, което Нареченият Нощ не би очаквал. Ако съществуваше Сила, която на вид подхожда идеално, че да повлияе върху родното царство на друга Сила, то тъкмо сега бе моментът.

Изчаках, както ми се стори, цяла вечност, макар да знаех, че времето е меко казано условно понятие в царството на виртуозната реалност. После онзи сияен къс от бивш кехлибар се откъсна от верижката около врата на Тони и се издигна в черното небе. Няма как да не сте си пожелавали нещо при гледката на падащи звезди. Тук, в Деветте Отвъдни Свята, аз си пожелах нещо, щом видях издигаща се звезда.

Все по-нагоре и по-нагоре се издигаше сияйната искра. Макар и да летеше все по-високо, блясъкът й не помръкваше. Спря да се издига точно над мястото, където би била главата ми, ако можех да усетя тялото си във виртуозната реалност.

Нова пауза — а после огромна експлозия от светлина, която едва не заслепи очите ми, каквито тук нямах. Небето си остана черно, но изведнъж в него девет слънца грейнаха в най-прекрасния пръстен, който някога съм виждал.

— О, Юпитер! — измънка Найджъл Чолмондели.

— Не — поправи го Тони самодоволно. — О, Перкунас.

Светлината обля Деветте Отвъдни Свята за пръв път, откакто Нареченият Нощ е изваял царството си от суровата материя на Отвъдното. Виждах всичко наоколо, а по един различен начин — и цялото царство наведнъж.

Можеше и да греша, но ми се струваше, че всяко от Деветте слънца огрява различен Отвъден свят. Усещах ги и Деветте. Всичко, което мога да кажа за тях, е, че дори и осветени, всеки е по-малко привлекателен от предишния. Ако Нареченият Нощ бе замислил това място така, че да му е комфортно, мен ако питате, трябвало е да си наеме декоратор.

И там, в далечината и все пак едновременно с това достатъчно близо, че можех да протегна ръка и да го докосна, видях нещо, на което не му беше мястото в тази мрачна джунгла.

— Джуди! — провикнах се. Нареченият Нощ може и да се бе опитал да я скрие, но не успя, не и с Деветте слънца на Перкунас, възсияли в черното небе.

И още щом произнесох името й, тя се изправи до мен. Както вече казах, образите във виртуозната реалност някакси усъвършенстват досадната действителност. Нали ме разбирате — не че някога съм смятал, че Джуди има нужда от усъвършенстване, но когато я видях там, изведнъж проумях как е изглеждала Беатриче за Данте.

На Данте не му е била нужна виртуозна реалност, за да вижда по този начин, но пък Данте е художник и гений. А аз бях прост служител на АПУ. По какъвто и начин да бе дошъл виртуозният образ на Джуди при мен, знаех, че ще го лелея до края на дните си.

И знаете ли какво? По израза й познах, че и аз никак не й изглеждам зле.

Тя каза:

— Благодаря ти, Дейвид. Започвах да се боя, че никога няма да успея да се измъкна от това ужасяващо място. Никога не изгубих надежда, ала се тревожех. Когато Нареченият Нощ ме скри от вас предишния път, когато дойдохте тук — когато и да е било това — се зачудих дали някой би могъл да усети къде съм. Но ти намери начин.

— И аз никога не изгубих надежда — отвърнах. — Аз… — Светлината, изпълваща Деветте Отвъдни Свята, започна да помръква. Погледнах към небето. Деветте слънца си бяха там, но като че с всяка секунда угасваха.

— Трябва веднага да бягаме! — призова мадам Рут. — Това е царството на Нареченият Нощ. Перкунас и Деветте слънца може и да са го изненадали, но не Перкунас е властващата Сила тук.

— Колежката ми е права — подкрепи я Найджъл Чолмондели. — Трябва да прекъснем кръга на виртуозната реалност. Спомнете си плътските си форми — с усилие на волята ги отделете една от друга, за да пуснете ръцете, за които сега се държите. Бързо!

Съсредоточих се върху тялото, което бях изоставил в Храма на изцелението на Западния хълм. Да си спомня, че имам ръце — да не говорим за раздвижването им — ми струваше повече сили, отколкото мислех, че притежавам. И през цялото това време Деветте Отвъдни Свята ставаха все по-тъмни, и по-тъмни, и по-тъмни. Усещах как силата на Нареченият Нощ се сключва около нас.

А после изведнъж отново попаднах в стая 547. Продължавахме да се държим за ръце с Тони Судакис и мадам Рут, значи не аз бях прекъснал веригата. Това беше първото, което забелязах, след като се пуснах от другите и смъкнах шлема от главата си. Едва тогава, докато мигах срещу светлината, твърде ярка за очите ми, се усетих, че този път, когато напуснахме царството му, Нареченият Нощ не се опита да ни преследва.

Трябва да разберете — всичко това премина през ума ми за частица от секундата, съвсем мъничка частица при това. После спря да ми пука, защото и Джуди свали шлема си. Тя седеше на леглото, гледаше ме през рамо и се усмихваше ослепително като всичките Девет слънца накуп.

Усмихнах й се и аз. Както и Тони, Найджъл Чолмондели, Али Мурад и жандармът, който я пазеше. Тя не беше облечена с дрехи, а само с чисто бяла нощничка от девствен лен с някакви си две връзчици отпред, които не се справяха особено добре със задачката си.

Щом Джуди се усети, тя изписка и се завъртя така, че онази част от нощничката, която я покриваше, я закри от нас. После ме подкани:

— Дейвид, според мен е редно да ме представиш на тези хора. Измъкнахте ме чрез виртуозна реалност, нали?

— Точно така — потвърдих, а после я представих. След здрависванията и благодарностите продължих: — Каза ми, че искаш да се занимаваш с новата технология. Но не мисля, че си искала да я видиш отвътре.

— Не. — Тя разтърси глава и косата й се разхвърча навсякъде — типичен жест за Джуди. Видях го в първия ден, откакто я познавах. Този жест разсея всички дребни остатъци от съмнения — тя отново бе Отсам, съвсем и напълно. — Но все пак беше интересно — додаде тя. — Бих ви разпознала всичките по образите, с които ви виждах в Деветте Отвъдни Свята. Но ти, Дейвид, ти и там си беше съвсем същият.

Чолмондели и мадам Рут ме изгледаха странно. В първия миг не разбрах, а после го осъзнах. Би трябвало да си необикновено добродетелен човек — например, като брат Ваан — за да запазиш обичайния си вид и във виртуозната реалност. Ушите ми пламнаха.

— Сигурно е от любовта — смънках.

— Най-вероятно — подкрепи ме Найджъл Чолмондели. — В края на краищата, ако не беше вашата любов към госпожа Адлър, тя все още щеше да е в плен в Отвъдното.

От това ушите ми още повече пламнаха. В Деветте Отвъдни Свята аз бях идеализирал Джуди в един образ, който щях да съхранявам грижливо цял живот, а тя ме беше видяла такъв, какъвто съм. Кое ли беше по-големият комплимент? Хич даже не мога да ви кажа.

Жандармът извади пергаментов лист и писалка. Докато всички ние бяхме въодушевени, той си оставаше делови.

— Можете ли да опишете мотивацията на предполагаемите извършители, виновни вашият дух да бъде отвлечен в Отвъдното царство, наречено Деветте Отвъдни Свята, госпожо Адлър? — запита той с официален тон.

— Искате да кажете защо ме изпратиха там ли? — преведе Джуди. И как иначе — коректорка до мозъка на костите си! После отново тръсна глава. — Не ми казаха много, което вероятно от тяхна гледна точка бе разумно. Според мен просто не им се искаше да се тревожат, че ще избягам. Но крояха някакви грандиозни планове — това поне знам. Постоянно повтаряха, че щели да се разправят с мен както подобава, след като приключат с онова другото, каквото и да е то.

Това ми напомни, че тя не знаеше за събитията на Девънширското сметище и в „Шоколадовата невестулка“. Освен това то обясняваше и защо не е била в сградата на „Шоколадовата невестулка“, но не ми се искаше да мисля какво са възнамерявали да й сторят онези, след като се сдобият с властта, към която се стремяха.

Набързо я информирах за случилото се Отсам, докато тя е била Другаде. Тя кимна трезво и рече:

— Това добре се връзва с разговора ни преди да ме отвлекат. Радвам се, че успяхме да го осуетим.

— Не „ние“, госпожо Адлър — поправи я Тони Судакис. — Той — и ме посочи с пръст. — Ако той не се бе досетил да извикаме Птицата Гаруда, всичките щяхме да сме в кюпа.

— Някой трябваше да направи нещо — обясних. Забелязах тревожния поглед, който ми хвърли Джуди, и допълних: — Мисля да взема Тони за мой рекламен агент. Другото, което трябва да си спомниш, е, че ако не беше неговият Перкунас и Деветте слънца, нямаше да можем да те спасим.

— Да, ама пак ти се сети за това и накара мадам Рут и Чолмондели да се включат, макар и да не бихме ги нарекли въодушевени — възрази Тони. Виртуозно реалното дуо закима енергично.

— Е, щом настоявате, че заслугата е моя, знаете ли какво? — възкликнах. — Приемам. — Всички се засмяха и заръкопляскаха.

— Имам ли някакви дрехи тук, освен това еротично бельо? — попита Джуди. — Сега, когато отново съм в тялото си, искам само да се разкарам оттук… но къде точно се намирам?

— Това е Храмът на изцелението „Западен хълм“, госпожо Адлър — обясни Али Мурад. Той отвори шкафа и посочи туника и панталони. — В тези дрехи ви намериха. Изпраха ги, след като ги подложиха на подробен преглед от жандармерията.

И са имали нужда от пране, смея да твърдя. Зачудих се колко ли време тялото на Джуди ги е носило и цапало, докато духът й е бил пленен в Деветте Отвъдни Свята. И тя сигурно си мислеше същото, защото каза:

— Стават, колкото да се махна оттук. После мисля, че ще ги изгоря.

— Както желаете, госпожо Адлър — отвърна Али Мурад. — Остава още една формалност, преди да ви освободим. — Джуди му метна класическия поглед „Я по-живо“. Имаше ефект. Той припряно продължи: — Трябва да удостоверя, че сте здрава, преди да ви изпратя долу в канцеларията.

— Давайте тогава — подкани го Джуди и видимо се стегна. Като човек, работещ с магия, тя знаеше колко е важно да се придържащ стриктно към правилата и процедурите.

Нека отдадем дължимото на Али Мурад — той превърна прегледа в такава формалност, каквато обясни на Джуди, че е. Измери й пулса и кръвното и заяви:

— Моля, рецитирайте веруюто на вашата вяра.

— „Shma yisroayil, adonai elohainu, adonai ekhod“ — издекламира Джуди и после за всеки случай го повтори и на английски: — „Слушай, Израилю — Йехова нашия Бог е един Господ“.

Али Мурад задраска тайно нещо по картона й. Щом приключи, той се произнесе:

— Имам удоволствието да ви обявя за физически и духовно здрава.

— Тогава, моля ви, излезте всички и ме оставете да се облека — помоли тя и додаде: — Дейвид, като приключа с деловата част, ще ме откараш ли у дома?

— Разбира се — съгласих се с готовност. — Трябва да съобщим на жандармите в Лонг Бийч и в Града на ангелите, че си добре. И на двете места ще искат да говорят с теб. Но — продължих бързо, за да й попреча да ме замери с вазата от нощната масичка — това не е чак толкова спешно.

— Аз ще се погрижа — обади се жандармът, който я охраняваше. После се ухили: — Но ще ви дам малко време.

— Благодаря — отвърна Джуди и всичките се изнизахме навън. Али Мурад отиде да нагледа друг пациент. Найджъл Чолмондели и мадам Рут се отправиха към улея, както и жандармът.

Обърнах се към Тони Судакис:

— Не мога да ти кажа колко съм ти благодарен.

— Няма проблем — той махна с ръка. — Радвам се, че се получи. Слушай, трябва да се връщам на работа. Надявам се да се видим — стига да не ми разследваш сметището.

— Оттук нататък ще пращат други там — казах. — При мен има конфликт на интересите.

Той се ухили, плясна ме по гърба и си тръгна. Аз останах да чакам в коридора. Точно срещу мен имаше табела с големи червени букви: ОТДЕЛЕНИЕ ЗА ИНТЕНЗИВНИ МОЛИТВИ. ВСИЧКИ ПОСЕТИТЕЛИ ТРЯБВА ДА БЪДАТ БЛАГОСЛОВЕНИ ПРЕДИ ВЛИЗАНЕ. Гледах я и не можех да изразя колко се радвам, че на Джуди не й се наложи да мине през тези порти.

Тя излезе от стаята. Наложи се да я упътя до канцеларията на първия етаж — тя нямаше никаква представа как са я докарали тук, освен онова, което й бях казал аз. Служителите като че нещо я гледаха накриво, докато не произнесе вълшебните думички „Син Щит“. И изведнъж всичко стана лесно, макар че попълването на формуляра й отне доста време.

Най-сетне излязохме на паркинга и закопчахме коланите на летящото килимче. Преди да потеглим, аз се наведох и я целунах. Тя ме притисна. Прегърнахме се. Докато още не съм се разтекъл в локва, потеглих. Карах много внимателно — бях ужасно скапан.

Беше пладне и затова движението не беше много оживено. Практически всички от нейния блок бяха на работа. Наложи се да използваме моя талисман за влизане — нейният не беше у нея.

— О, Господи, колко е хубаво тук — въздъхна тя, щом влязохме. Завесите бяха разтворени — тя ги дръпна. После влезе в кухнята и отвори хладилника. Чух я как хлъцна притеснено.

— Трябва да изхвърля почти всичко. Но, слава Богу, останала е бира.

— Бира ли? — възкликнах.

Тя пак хлъцна — този път заради моята глупост.

— За чашата корени — обясни, като да не бях от най-умничките (а в момента не бях). После се върна във всекидневната, където аз седях като загубена душица. Тя положи всички усилия да поправи това — каква целувка ми даде… е, ако клепачите ми бяха щори, щяха да плющят на осите си, дърпани здравата.

— Ето какво ще направя — рече тя и започна да подгъва пръсти, спретната и организирана както винаги. — Ще изпия чашата корени. Ще смъкна тези дрехи, никога повече няма да ги сложа и ще си взема душ, за да ми помогне да забравя, че съм ги обличала. После ще облека нещо, което се надявам да ти се стори по-интересно и ще се опитам да ти се отблагодаря подобаващо, задето ме върна от Деветте Отвъдни Свята. Как ти звучи всичко това?

— Прекрасно — отвърнах пресипнало.

— Добре. И на мен ми звучи прекрасно. — Тя изгълта на един дъх чашата корени и свали дрехите си направо там, посред всекидневната. Когато се опитах да я сграбча, тя ми се изплъзна.

— Седни там — нареди тя. — Искам да се измия! Няма да се бавя, обещавам. Става ли?

— Става — отвърнах и седнах, за да го докажа. Тя кимна одобрително и се запъти към банята. Водата вътре потече.

Аз заспах на канапето.

 

 

Джуди в края на краищата ми прости, макар и да не ме остави да го забравя. Всичко, което исках от мига, в който се набутах в случая с Девънширското бунище, беше нещата отново да потекат нормално. Забърсването на ръба на Армагедон е за светците и героите, не за кротки работяги като мен.

Трябва да отбележа, че напредвам. Двамата с Джуди определихме датата на сватбата и аз тържествено обещах да остана буден през брачната нощ и през следващата.

По-добре ще е да си спазиш обещанието, или ще намеря кой да те отмени — каза ми тя. Но и двамата се шегувахме и го знаехме, така че всичко си е наред.

Все още не съм сколасал с всичката работа. Наваксвам, но напоследък прекарвах толкова време в съда, че не съм се задържал на бюрото си достатъчно дълго време, за да изръшкам всичко. Но помощта ми хората, които отвлякоха Джуди и едва не попиляха Града на ангелите, да си получат заслуженото сама по себе си носи удовлетворение.

А като стана дума, ще продължа да ходя в съда дори и след като процесите приключат. Едно от нещата, които успях да свърша, е докладът за влиянието на внасянето на лепрекони в Града на ангелите върху околната среда. Реших, че няма да има никакви проблеми, особено след като Чумашките сили изгубиха значение за прогнозата. След като Беа прочете доклада, каза много хубави неща за мен на понеделнишкото събрание (или поне така ми казват. Тогава не бях там, но все някак успявам да понеса разочарованието.).

Но „Спасете нашия басейн“ решиха да оспорят заключенията ми и затова случаят ще се проточи кажи-речи до края на вечността. Предполагам, че поправянето на всяка възможна вреда, която би нанесъл Мъничкият народ, би струвала по-малко, отколкото всичката дандания покрай тях, но аз съм просто един тъп инспектор. Не ми плащат, за да прокарвам политика.

Освен това работя и по едно друго нещо. Скоро след всичката тази неразбория, която ви описах, случайно видях в „Таймс“ малка бележка по повод това, че някой си Чарли Кели, помощник-администратор в Агенцията за природно усъвършенстване в РСвК е подал оставка и на негово място е назначен някой си Гупта Сингх.

Дали Чарли сам се е омел, или са го натирили? И тогава не знаех, и сега не знам. Гледах статийката и си мислех колко неприятности бяха произлезли — и колко още можеха да произлязат — от начина, по който той постави случая с Девънширското бунище. Не само че ми го възложи неофициално, ами и по всякакъв начин се въздържаше да ми дава нужната ми информация. А после побягна като изгонен демон тъкмо когато най-много разчитах на него.

Хора бяха загинали, отчасти защото Чарли не си вършеше работата както трябва. Нещо повече — що се отнася до мен, едва не загубих най-важния човек в живота си. Знаех, че в космически мащаб приоритетите ми са изопачени, но аз не се преценявам по космическите мащаби.

А какво се случи с Чарли, задето се издъни и побягна като страхливец? Напусна работа, и най-вероятно дори не принудително. Толкова. Но някакси не ми изглеждаше достатъчно.

Знам какво си мислите — мислите си, че съм му го върнал тъпкано. Съжалявам, не съм — кървавите отмъщения не са ми в стила. Освен това не познавам магове, които познават такива демони. Не ми се ще и да ги търся. Заради Чарли не си струва да рискувам душата си. И все пак…

Оставих го в подсъзнанието си — там, където нещата къкрят, докато се оправяш с по-непосредствените грижи. Най-сетне един ден, точно преди да ме извикат на свидетелското място, ми хрумна идея, която ми хареса.

За жалост, когато се заех да я осъществя, не излезе толкова лесно, колкото го мислех. Първият път, когато се обадих в РСвК, не можах да се сдобия с нужната ми информация. Потиснат, но не и победен, реших, върнах обратно идеята в гърнето и я оставих да покъкри, докато продължавам да живея.

Два дни по-късно, докато нагъвах сандвич в кафенето на съда (по-свястно от онова в Конфедералната сграда, но не много) разбрах откъде ще получа отговора. Създадеш ли веднъж връзки, ако не ги използваш, значи си глупак.

И затова се обадих в Централното разузнаване, идентифицирах се и помолих да разговарям с човека, който ме осведоми, че Хенри Легион е отхвърлил бремето на мирската суета. Не разполагах с име, което да посоча, но се надявах ЦР да не придиря. И разбира се, след минута го чух да казва:

— Добър ден, господин Фишър. Радвам се, че всичко е наред с вас и вашата дама.

Е, нямаше защо да се изненадвам, че тези неща са известни на Централното разузнаване.

— Благодаря — успях да смънкам.

— С какво мога да ви бъда полезен днес? — продължи той.

Обясних му какво искам и защо го искам.

— Ще го използвам само този път — обещах. — Ако желаете, ще положа официална клетва за това.

— Няма нужда, господин Фишър — отвърна той. Телефонното духче в ухото ми възпроизведе странен дращещ звук. Досетих се, че е кискане. — Казано между мен, вас и стената, бих казал, че сте си спечелили правото да го използвате, както ви хрумне. Сега затворете. Ще ви се обадя след две минути и ще ви дам каквото ви трябва.

Затворих. И съвсем скоро, точно както беше обещал, телефонът се развряска. Вдигнах слушалката, записах каквото ми продиктува момъкът от Централното разузнаване, благодарих му още веднъж и затворих.

После ми остана само да чакам. Тъй като го правех за собствено удовлетворение, а не за удовлетворението на Чарли, изчаках до събота срещу неделя. Шабатът ми бе свършил, така че можех да използвам телефона без никакъв намек за грях, а на другата сутрин не трябваше да ставам рано и да ходя на работа. Това също имаше значение за онова, което бях намислил.

Прозявах се, когато вдигнах слушалката в апартамента, но не ми пукаше. Набрах номера, даден ми от Централното разузнаване — домашният телефон на Чарли Кели. Вслушах се в патардията, която започна да вдига.

— Ало? — дори и през двете телефонни духчета Чарли звучеше като човек, потънал в сън дълбок.

— Здравей, Чарли — отвърнах бодро. — Дейв Фишър ти се обажда от Града на ангелите. Как си тази сутрин?

— Исусе — възкликна той с малко по-ясен глас. — Имаш ли представа колко е часът?

Тъй като вече бях попитал будилника, знаех го точно до минутата.

— По вашето време е 5.07 — отвърнах. — Точно в толкова ми се обади ти, за да ми натресеш случая с Девънширското бунище за токсична магия. Там всичко се уреди, но не благодарение на теб.

Той взе да ломоти. Затворих.

И знаете ли какво? Това телефоните, в края на краищата, не са съвсем лошо нещо.