Триш Макгрегър
Есперанса (5)

Четири

Напрежението изпълваше тясното пространство на автобуса. Никой не отронваше нито дума. Тес и Иън се спогледаха и той направи гримаса и поклати глава, сякаш искаше да каже, че изобщо не проумява какво се бе случило току-що. Мануел шофираше, но гърбът му бе напрегнат и приведен, очите му не се откъсваха от пътя. На Тес й стана жал за него и й се прииска да стигнат колкото се може по-скоро в града.

Когато най-накрая излязоха от мъглата, сърцето й се опияни от разкрилата се пред очите й гледка. Овце и кози, крави и коне пасяха в тучните пасища и изумруденозелените поля, ширнали се от двете страни на пътя. Отвъд полетата се извисяваха величествени планини и вулканични върхове, които се протягаха към небето, за да го прегърнат. Появиха се някакви постройки, дървени къщички и бараки с ламаринени покриви, приличащи на Бодега дел Сиело, които изглеждаха така, сякаш дъските им бяха закрепени с лепило и тиксо. От време на време покрай тях минаваше някоя разбита, ръждясала таратайка и вдигаше облаци прах по шосето. Но пътят бе използван основно от селяни, които караха добитъка си в допотопни каруци или пренасяха животинките си в кафези и клетки на главите и раменете си.

Постепенно се появиха части на пътя, покрити с павета. Покрай него се виждаха все повече постройки, изпреварваха ги по-често нормални коли, макар повечето от тях да бяха стари и малки — модели на „Фолксваген“, „Рено“, „Пежо“, каквито отдавна не можеха да се видят другаде в движение, както и много мотоциклети и скутери. Но пешеходците и хората с велосипеди превъзхождаха значително колите.

Когато градът започна да се разкрива пред тях, първото впечатление на Тес бе за древност, която личеше във всичко наоколо — от изгладените камъни на старите колониални сгради, през извисяващите се камбанарии на църквите до хаоса на тесните улички. През няколко пресечки имаше малки зелени градини, пълни с араукарии, с други видове от растящи по тези места борове, ята колибрита и колоритни пазари. Дървени каруци, отрупани с пресни плодове и зеленчуци, мъже и жени, продаващи красиви бижута, сувенири и плетени хамаци, подредени върху проснати на земята одеяла…

Улицата се разшири и премина в четири платна, трафикът стана по-оживен и се появиха по-модерни сгради, ресторанти и кафенета. Този град, също като Кито, имаше две отделни, ясно обособени части — стара и нова. Между тях бяха разположени жилищните квартали, през които минаваха в момента; блокове и кооперации се издигаха върху ниски хълмчета, зад тях се извисяваха планинските върхове, които обграждаха градчето и сякаш го прегръщаха в своята снежна прегръдка. И същевременно го изолираха от околния свят. И там, в далечината, използвайки въздушните течения, във висините се рееше величествен кондор. Тес сръга Иън и му посочи през прозореца. Въпреки по-ранната пустош, това изобщо не беше лошо място за край на тяхното странно пътуване.

Автобусът най-накрая паркира пред Посада де Есперанса, сграда в колониален стил, която бе разположена на границата между старата и новата част на града. Построен от бели камъни и дърво, с големи еркерни прозорци, едноетажният хотел бе във формата на полумесец. От двете страни на двойната порта имаше големи керамични делви със сини и лилави цветя и с искрящо зелени папрати, които щяха да накарат майка й да припадне от възхищение и завист.

Когато вратата се отвори, Номад изскочи пръв и се затича към портиера на хотела, красив млад мъж с високи скули и широка усмивка. Той потупа приятелски лабрадора по главата, засмя се и подхвърли някакво лакомство във въздуха, което Номад подскочи високо, за да улови. Дробовете на кучето, помисли си Тес, бяха създадени определено за тази височина.

— Добре дошли. — Мануел направи широк приветствен жест към хотела, после посочи към табелата, окачена над входната врата. — M’ casa es su casa. Моят дом е и ваш дом.

Очите му изглеждаха необичайно топли и ярки. Тес изпита отново чувство на близост, както й се беше случило вече няколко пъти, откакто бе срещнала Мануел. Това я озадачаваше. Сякаш той бе стар приятел, когото бе разпознала инстинктивно, подсъзнателно. И все пак бе сигурна, че не го бе виждала никога преди.

— Това е най-удобният хотел в Есперанса — добави Мануел. — Извинете ме, ще се върна веднага.

Запъти се към портиера, а Тес остана в сенчестия двор на посадата, сутрешният хлад щипеше лицето и ръцете й, стомахът й скърцаше от глад. Наблюдаваше как улицата се събужда за живот — автобус, двама мъже бързаха за някъде на велосипедите си, деца в униформи отиваха на училище. Обикновеният живот тук не изглеждаше по-различен от навсякъде другаде по света. С изключение на тези брухос.

Мануел и портиерът разговаряха като стари приятели; от време на време поглеждаха към нея и Иън, после и двамата дойдоха отново при тях. Младият мъж им се представи. Хуанито Карденас изглеждаше в края на двайсетте, а чертите на лицето му подсказваха, че някои от предците му са били индианци кечуа. Подръпваше нервно якето си и явно не знаеше дали да им се усмихне, или да се държи по-резервирано.

— Хуанито ще каже на момчето в хотела да ви настани в най-удобните стаи и да се увери, че имате всичко необходимо — каза Мануел.

— Това ли е целият ви багаж? — попита Хуанито.

— Да, това е — отвърна Тес.

— Никога досега не съм виждал американци да пътуват с толкова малко багаж. Това е хубаво. Означава, че сте решителни, сигурни в себе си хора.

Тес почти се разсмя. Решителна? Сигурна в себе си? Как ли пък не!

— В момента сме само гладни и уморени — каза Иън.

Хуанито се засмя и на бузите му се появиха красиви трапчинки.

— Разбирам ви отлично!

Влязоха в посадата. Най-странното беше, че никой не протестираше срещу присъствието на Номад. Тес не помнеше в хотелите и пансионите в Кито да разрешаваха влизането на кучета. Кито бе пълен с помияри и хората се държаха отвратително с тях, както и с повечето домашни животни в Южна Америка.

Очевидно това бе направило впечатление и на Иън, защото той попита:

— Позволено ли е Номад да влиза вътре?

— Всички го познават — отвърна простичко Мануел.

Кожените дивани и фотьойли в лобито бяха покрити с еквадорски одеяла, по стените бяха окачени местни украшения и маски. Запалената камина напомни на Тес за ски-хижа в Колорадо. Край удобните масички седяха хора, четяха вестници и пиеха кафетата си. Черно-бяла котка мина покрай тях и мъркайки шумно, се отърка в краката им. После се приближи до Номад, двете животинки си потъркаха носовете, после продължи пътя си и се настани пред камината. Пред единия от еркерните прозорци висеше въже и прът, а красив амазонски папагал с ярки сини и алени криле се движеше напред и назад по пръта и поздравяваше всеки, който влизаше.

— Buenos dias, coto esta, bienvenidos. *

Ако покрай него минеше красиво момиче, папагалът подсвиркваше одобрително. А най-странното беше, че когато Номад се настани на верандата отпред, папагалът го погледна и го поздрави на перфектен английски: „Добре дошъл, Номад“. После птицата подхвръкна, грабна с клюна си парченце изсушен плод от своята купа, метна го и кучето го улови.

— Como te llamas?^[1] — попита Тес папагала.

Птицата я погледна и изграчи нежно:

— Me llamo Kali.^[2]

— Леле, Кали? Като богинята спътница на Шива? — попита Иън.

— Да, едно от върховните божества в хиндуизма — добави Мануел и посочи към Хуанито, който в момента говореше с плешив мъж на рецепцията. — Управителят на посадата е Ед Грейнджър. Той и Хуанито ще се погрижат за вас оттук нататък. — По един за всеки от тях. — Аз мога да ви разведа наоколо, да ви покажа чудесни ресторанти, местните забележителности, да ви закарам до вулканите. Me entiendes? Разбирате ли ме?

Иън се чувстваше гузен заради избухването си в автобуса, затова бързо извади банкнота от джоба си и я подаде на Мануел.

— Благодаря ти за всичко и се извинявам, че се ядосах преди малко.

— Няма нищо, сеньор. Разбирам. Да си имаш работа с брухос… — Сви рамене. — Хората реагират различно.

Мануел протегна ръка към Тес, но вместо да я приеме, тя го прегърна. Отново я обзе странното чувство, че познава това момче от преди. Отстъпи назад и се намръщи притеснено.

— Струва ми се, че сме се срещали и друг път, Мануел.

Лицето му се озари от внезапна усмивка.

— Знам какво имате предвид. Но не мисля, че сме се срещали. Не бих забравил жена като вас, сеньорита Тес.

— Благодаря ти за всичко, което направи.

Докато пресичаха лобито, тя забеляза още детайли — красивата светлина, която влизаше през стъклените прозорци на покрива, изящната мозайка по пода, невероятното майсторство, с което бяха изплетени вълнените черги. В помещението звучеше приятна музика, нещо познато, с латиноамерикански ритъм. Уютният аромат на пушек от камината се смесваше с мириса на прясно изпечено кафе.

— Ей, можеше да бъде много по-лошо — отбеляза Иън. — Можехме да сме закотвени в онази бодега през следващите три дни.

На рецепцията Хуанито им представи Уискърс, черно-бялата котка, която Тес бе видяла малко по-рано, а сега се бе свила на кълбо върху бюрото, близо до Ед Грейнджър. Грейнджър приличаше на бивш борец — гладко, лъскаво плешиво кубе, масивни рамене, цветни и многобройни татуировки, които украсяваха дясната му ръка чак до рамото.

— Приятели — прогърмя гласът му със силен австралийски акцент. — Хуанито ми каза, че сте наши северноамерикански съюзници.

Фразата порази Тес, беше ужасно странна — сякаш бе обявена война и американците, и австралийците воюваха на една страна срещу някого. По изражението на Иън разбра, че и той е изненадан.

— Ами… да, точно така — каза Иън. — Бихме искали две стаи.

Усмивката на Ед изчезна. Той каза нещо на кечуа на Хуанито, който изглеждаше объркан, отвърна нещо на кечуа, после сви рамене и забързано излезе навън.

— В момента имаме само един свободен апартамент, по-скоро малка вила, с две двойни легла. Надявам се, че това няма да е проблем, приятели.

Не и за мен, помисли си Тес.

— Утре ще се освободят други стаи — продължи Грейнджър. — Хуанито отиде там, за да се увери, че хладилникът е зареден. Ще ви приготви и чай, за да преодолеете ефектите от разликата в надморската височина.

Иън погледна въпросително към Тес, която каза:

— Аз нямам нищо против. В момента и легло в обор ще ми бъде достатъчно.

— Обор — Грейнджър избухна в смях. — Уверявам ви, приятели, вилата ни доста надхвърля нивото на обор. — Когато постави ключа на плота, татуировките на ръката му сякаш се раздвижиха и затанцуваха. — Тръгнете по първия коридор вдясно, през първата врата. Вила 13 е от източната страна на вътрешния двор.

13. Отново това число, помисли си Тес.

— Приемате ли кредитни карти? — попита тя и се зарови в раницата си.

— Кредитни карти, в брой, в пътнически чекове. Но не се тревожете за това сега. Ще уредим сметката, когато си тръгвате. Искам само да проверя паспортите ви.

Паспортите. Не помнеше кога за последно беше показвала своя. Но го извади от раницата си и го подаде на Грейнджър, както направи и Иън. Може би просто си въобразяваше, но й се стори, че управителят разглежда паспортите им малко по-дълго, отколкото бе необходимо.

Докато Грейнджър ги регистрираше, Иън каза:

— Знаете ли, и двамата като че ли имаме проблеми с паметта. Дори не помним как сме се качили на автобусите, които ни оставиха в Бодега дел Сиело. Тес е била на път за Тулкан, а аз за Галапагос.

Мъжът махна пренебрежително с ръка.

— Напълно нормално. Автобусният транспорт в тази част на Еквадор е доста объркващ. Хората се озовават на погрешни автобуси постоянно. А за паметта ви — от височината е, приятели. След като пресечеш река Рио Пало, пътят се издига до над четири хиляди метра, човече. Есперанса се намира на 4020 метра. Не пийте алкохол през следващите 24 часа. За сметка на това пийте повече течности. Спете колкото искате. На следващия ден със сигурност ще се почувствате по-добре.

— Не си спомням да съм виждала река — каза Тес.

— Пресекли сте я малко преди да стигнете бодегата. — Грейнджър попълни регистрацията им и им върна паспортите. — По въздуха Есперанса не е много далече от бодегата, но пътят се вие из планините и разликата в морското равнище е повече от две хиляди метра. Все едно да пътувате от… да кажем, Денвър до Континенталния вододел.

— Къде можем да уредим въпроса с транспорта? — попита Тес.

— А аз искам да се обадя до Щатите — добави Иън.

— Може да позвъните от вилата. За пътуването ви ще уредим всичко от рецепцията, а може и от автобусната гара в града. Но ви препоръчвам да си починете ден-два. Докато сте тук, имате прекрасната възможност да разгледате чудесния ни град. Ако сте гладни, ресторантът на хотела е добър и е отворен 24 часа в денонощието. В Есперанса има и много други отлични ресторанти. В хладилника във вилата си ще намерите храна. Наблизо се намират и магазинчета, откъдето можете да си купите всичко, което си поискате, когато решите да си тръгвате. — Плъзна по плота към тях паспортите им и две туристически карти. — Карти на града, за да се ориентирате как да се приберете в хотела. Градът може да е объркващ за новопристигналите.

— Колко души е населението на Есперанса? — попита Тес.

— Около двайсет хиляди. Всяка година си тръгват доста млади хора — знаете как е, големите градове ги примамват, отиват в университети, намират си по-добре платени работи. — Облегна се напред и сниши гласа си. — Чух какво е станало, докато сте идвали насам. Мъглата. Брухос. Те често пътуват в мъглата, за прикритие, затова е по-добре да не излизате извън границите на града сами.

— Какво представляват всъщност тези брухос, мистър Грейнджър? — попита Иън. — В бодегата един от тях сграбчи Тес за ръката и после го открихме мъртъв отвън.

— Мъртъв? — Управителят погледна към Иън така, сякаш той му бе казал, че на моравата пред Белия дом се бе приземила летяща чиния. Погледът му пробяга към лицето на Тес. — Сигурни ли сте, че е бил същият човек?

— Да. Изглеждаше сякаш е получил кръвоизлив — целият бе покрит с кръв. — Тик-так, отброяваше часовникът на стената. Тес наблюдаваше как се местят стрелките и осъзна, че бяха минали цели трийсет секунди преди Грейнджър да проговори отново.

— Какво направи полицията?

— Единственото ченге там бе пияно — отвърна тя. — Не направи нищо.

Грейнджър цъкна с език и поклати глава.

— Много съжалявам, че е трябвало да преживеете това. — Тихият му, заговорнически глас изненада Тес. — Тези брухос постоянно се бият помежду си. Те са луди. Изгнаници.

— Изгнаници? Откъде? — попита Иън.

— Приятелю, ако знаех отговора, с радост щях да го споделя с вас. Но никой не знае това. Теорията ми е, че са крадци, наркодилъри, нежелани създания от цяла Южна Америка, които искат да направят Есперанса свой дом, своя основна база. Изглежда те имат, как да се изразя… — необичайни способности? — Сви рамене и вдигна ръце към тавана. — Сара Уелс ще иска да говори с вас, когато се върне. Тя е експерт по брухос. Ще иска да научи всичко за срещата ви с тях в мъглата, мистър Ритър.

— А кога ще се върне тя? — попита Тес.

— След няколко дни. — Телефонът зад управителя звънна, той се извини и отиде да го вдигне.

— Предполагам, че е време да намерим вила 13 — каза Иън.

Номад излая и тръгна пред тях. Черно-бялата котка скочи от бюрото на рецепцията и го последва, а папагалът излетя от пръта си и се присъедини към процесията.

 

 

Доминика наблюдавайте Хуанито Карденас, който бързаше по алеята в двора на посадата, натоварен с няколко книжни торби, вероятно пълни с покупки. Оглеждаше се нервно, но тя се съмняваше, че е усетил присъствието й. Откакто с Бен бяха взели телата на родителите му преди няколко години, параноята бе естественото му състояние.

Изненада се, когато Хуанито отключи вратата на вила 13 и влезе вътре. Тази вила бе запазена за гости, които по някаква причина бяха обект на брухос — знак за персонала на хотела да бъдат особено бдителни. Дали Ед Грейнджър знаеше, че жената и мъжът бяха междинни? Със сигурност. Мануел, наглецът от автобуса, който й се беше подиграл, вероятно му бе казал. А ако Грейнджър го знаеше, тогава Хуанито и всеки друг, който се срещнеше с двойката, също щеше да го разбере.

Мъжът и жената се появиха от основната постройка, съпроводени от Номад и черно-бяла котка, а един амазонски папагал кръжеше над главите им. Сега, когато Доминика видя жената будна, имаше възможност да я разгледа по-внимателно — беше поразителна, почти метър и осемдесет висока, крехка, но с красиви извивки на правилните места. Движеше се с грациозност на танцьорка, дългата й руса коса блестеше на сутрешната слънчева светлина. Мъжът, брадясал и потресаващо красив, също я заинтригува. Толкова съвършен профил, съблазнителни устни, широка, уверена крачка.

Все още не можеше напълно да повярва на това, което се случваше. Първите междинни от петстотин години в Есперанса. Макар да се надяваше това да означава, че още междинни бяха на път към града, все още не можеше да забрави подозрението си, че всичко е стратегия от страна на ловците на светлина, вероятно целяща да отклони брухос от нападенията им над жителите на Есперанса. Подайте им морковчето, отвлечете им вниманието, накарайте ги да повярват, че мястото отново е отворено за междинните. Но едва ли ловците на светлина вярваха, че брухос са толкова глупави.

Засега обаче тя беше единствената от нейния вид, която знаеше за междинните. Само от нея зависеше да разбере колкото се можеше повече за тях: защо са тук, как бяха дошли, дали наистина бяха защитени. В автобуса се намираше в лоша ситуация и нямаше възможност да приема виртуална форма заради риска, който представляваха шофьорът и Номад. Но кучето все пак я бе надушило, а когато бе извън автобуса и бе приела своята заплашителна форма, шофьорът просто й се изсмя и я простреля с огнепръскачката си.

След като обаче Хуанито подготвеше билковия чай, който щеше да ги приспи дълбоко и за дълго, щеше да има възможност да проучи мъжа и жената по-отблизо. Билката растеше в селския район около Есперанса и макар наистина да оказваше известно въздействие за привикване с високото надморско равнище, основно се използваше като приспивателно. А при тези двамата бе предпазна мярка. Дръжте мишените приспани, докато бъде осъществена докрай стратегията и те бъдат в безопасност. Така щяха да останат по-дълго в неведение и за истинското си състояние — че са в кома, близо до смъртта.

Представи си Хуанито — как влиза във вилата, разговаря приятелски с двойката, подрежда покупките и им приготвя чая. Номад и котката сигурно са се свили край огъня, а папагалът си е намерил пръчка, на която да кацне, допълвайки картинката на съвършения домашен уют. Проклетото куче, проклетата котка, проклетият папагал. Проклет да бъде и Хуанито. И всички останали.

Изчака в леката мъгла в края на двора, мечтаейки да се превърне в насекомо, комар или муха, нещо малко с криле, за да проникне във вилата и да наблюдава и слуша какво се случва. Но дори и с магията на Есперанса това не беше възможно.

Слънцето се надигна по-високо, разпръсвайки светлината си над вътрешния двор. Мъглата се стопи. Най-накрая Доминика видя Хуанито да се измъква от вила 13 като гузен крадец, Номад пристъпваше до него, папагалът бе кацнал на рамото му, а котката се влачеше зад тях. Защо не бе оставил кучето там да ги пази?

По средата на пътечката Номад спря и погледна към задната част на двора и дърветата. Той ме усеща. Също както я бе усетил в автобуса. Но очевидно не можеше да я види, защото когато Хуанито го повика, Номад изприпка и двамата се скриха в основната постройка. Там Хуанито щеше да докладва на Ед Грейнджър, че междинните са упоени. Грейнджър щеше да се свърже със Сара Уелс, културен антрополог, поредния досадник, и с Илика Хуичо, жената, която бе водачът на местните кечуа, и щяха да съставят план. Да си съставят каквото си щат.

Напусна скривалището си и спря пред вратата на вила 13, заслушвайки се в шумовете отвътре. Електричеството бръмчеше по жиците, но не се чуваше нищо друго. Цепениците пукаха в камината, въздухът миришеше на дим, захар и нещо леко горчиво. Проникна в спалнята, застана между двете легла и се вслуша в дишането на мъжа и жената. Определено бяха упоени.

Доминика се приближи първо до мъжа. Спеше в леглото под прозореца, едната му ръка бе пъхната под брадичката, краката му бяха свити към гърдите, така че тялото му оформяше отново нещо като мълния, както в автобуса. Сега, когато бе сама с тях, а междинните бяха упоени, Доминика се почувства в достатъчна безопасност, за да приеме съвсем бледа форма — на обикновена местна селянка. Наведе се към мъжа и вдиша въздуха, който той издишваше, опитвайки се да проследи живота му назад във времето.

Откри името му, попило в неговото ухание. Иън. Долови следа от сапун, най-външната миризма, която се излъчваше от него. Беше се къпал, преди да се отпусне на леглото. Вдиша по-дълбоко и откри миризмите, които разказваха за пътуването му до Есперанса — болница, лекарства, особен вид болест. Сърце? Май бе това. Беше получил масивен инфаркт. После подуши прах, земя, скали — миризми, които бяха дошли, след като бе изпаднал в кома и душата му бе напуснала тялото и бе пресякла Рио Пало. В този момент душата му явно бе приела отново човешката си форма, което можеше да обясни острия дъх на храна, вероятно от бодегата, и силния мирис на хормони. Проучи последната миризма по-внимателно и разбра, че бе свързана със силното му влечение към жената.

Прокара ръка по косата му. Беше като коприна. Каква ли възможност представляваше той, този междинен. Можеше да завземе душата му и тя щеше да я отведе до спящото му в кома тяло. Ако успееше да излекува тялото му, можеше да изживее неговия смъртен живот. Въпреки че предпочиташе жени, винаги бе смятала, че трябва да се оправя с каквото разполагаше. А можеше Бен да вземе Иън, а тя — жената и… Почна да си фантазираш прекалено много.

Доминика приседна на ръба на матрака на жената. Леглото изскърца. Жената спеше, легнала по гръб, с разперени ръце и леко разтворени устни. Забеляза посинелите следи от натъртено по вътрешната страна на китката й. Колкото по-дълго наблюдаваше двойката, толкова по-странно й изглеждаше всичко. Приведе се към жената, вдиша дълбоко. Първо името й. Тес. Иън и Тес. Пасваха си добре заедно. Като Адам и Ева. Пое ароматите на Тес, преминавайки от миризмата на пастата за зъби до по-дълбоките ухания.

Насилие, изстрели, кръв. Доминика се отдръпна притеснено назад. Тес приличаше на модел, не на воин. Но миризмите не лъжеха. Наведе се отново по-близо, за да проследи миризмата на насилие до първоизточника й. Ето. Влез по-дълбоко. Задръж така. Склад. Полиция? Не, федерални агенти. Поне дузина. Нещо се бе объркало. Тес се бе озовала в престрелка, бяха я ранили в бедрото и бе изгубила много кръв, по време на операцията сърцето й бе спряло, лекарите бяха успели да я съживят, но след това бе изпаднала в кома и душата й бе отлетяла.

Доминика почувства, че край Тес имаше много хора, грижеха се за нея, говореха й, опитвайки се да я пробудят от комата. Но каква бе връзката между нея и мъжа?

Приближи устата си до устните на Тес, пое дъха й дълбоко в себе си. Премести се до Иън и направи същото. Молекулите се смесиха, всяка вплитаща своята история. Не можеше да проследи всички линии, но общата история бе ясна: Есперанса бе тяхната съдба. Преди да бъдат родени като Тес и Иън, душите им се бяха съгласили да преживеят това заедно. И двамата не вярваха в живота след смъртта и все пак и двамата носеха някаква следа от една по-могъща, неизразима нужда — да открият своята половинка. Любов, простираща се през много предишни животи, ги бе довела тук.

Това я уплаши. Разбираше тази нужда, силата на неутолимия глад за другия. Но те не бяха като нея — нямаше да се задоволят да обичат когото и да е. Щяха да се търсят, докато се намерят.

Доминика положи здравата си селска длан на гърдите на Тес и се усмихна, когато нейното тяло се сгърчи от болката. Тя чувства намесата. Бързо промени формата си и позволи същността й да се настани върху тялото на жената, да потъне в него през косата й, през челото, през гърдите й. И беше незабавно изхвърлена навън. Вбесена, се хвърли отново в Тес, за да могат същностите им да се слеят, но моментално бе отблъсната.

Невъзможно. За изминалите шестстотин години не бе имало случай, в който да не може да обсеби човек. Имаше тела, които смяташе за неприятни и противни, прекалено болни или пълни с токсини, за да бъдат използвани повече от няколко минути. Често се случваше обсебените хора да се съпротивляват и понякога борбата бе толкова упорита, че просто изоставяше тялото. Но да не успее да завземе човек, особено междинна душа, беше напълно извън представите й. Кой или какво защитаваше Тес? Дали не беше тази следа върху китката й? Дали тя не я предпазваше по някакъв начин?

Погледна към Иън. Ами ти? И ти ли си защитен? Гмурна се в него — и бе отблъсната толкова агресивно, че мина през тавана и се озова сред синьото утринно небе.

Чувствата й преминаха от изненада и объркване през възмущение до гняв. Насочи се към основната сграда, покрай рецепцията, където Ед Грейнджър се занимаваше с някакви документи. За кратко обмисли идеята да обсеби това австралийско копеле, което полагаше толкова усилия хората да победят нейния вид. Но той я отвращаваше. Влезе в офиса му, прие формата на чистачка, на жена от персонала. Формата бе прекалено слаба, за да издържи повече от няколко минути, но тя имаше нужда само от толкова.

Компютърът му бе включен. Придвижи мишката, стандартният фон на екрана изчезна и на негово място се появи сайт, по-скоро личен блог, наречен освобождение.ком. Започна да го разглежда и постепенно я обзе ужас, като отровен газ, който я задушаваше. Слуховете бяха верни.

Блогът очевидно бе направен преди пет години от някоя си Вивиан Ортис от Гуаякил, чиито родители били намерени мъртви на плажа, и двамата получили едновременно силни кръвоизливи. Смъртта им подтикнала Вивиан да потърси отговори и търсенето й продължило с още по-голяма решителност, когато аутопсията доказала, че причина за смъртта не били никакви бактерии или вируси. И двамата били починали от церебрална хеморагия, т.е. силен мозъчен кръвоизлив. Момичето решило да се свърже с други хора, загубили приятели или близки по същия начин, и с течение на времето започнало да получава подобни истории от всички краища на Южна Америка.

Вивиан проучила историите със старателността на съдебен лекар и в крайна сметка създала нещо като модел — симптомите, които жертвите имали точно преди смъртта си, типът хора, които е най-вероятно да страдат от такъв вид кръвоизлив, причината за него. Когато проучването й я довело до митовете за Есперанса и до легендите за брухос — тя всъщност не използваше тази дума, а говореше за паразитен феномен, — тонът на блога се променяше радикално. Ще си възвърнем свободата, когато те най-малко очакват; ще осъществим своето възмездие. Ще от — мъстим за смъртта на любимите си хора и ще си възвърнем Есперанса, преди тези паразити да са завладели целия континент.

Доминика чу шумове пред вратата. Побързай. Кликна на картата на Южна Америка в блога и тя се отвори. Бе изпъстрена с множество червени точки. В дъното на екрана имаше брой и описание: докладвани са 22162 случая на церебрална хеморагия от 2003 г. Числото я шокира и я изпълни със страх. Ако всяка от тези жертви имаше поне по един близък, който решеше да се присъедини към движението за освобождение, това означаваше повече от двайсет хиляди отмъстители, които се надяваха да унищожат брухос.

Доминика си отбеляза адреса на блога, после влезе в пощата на Грейнджър. Последният изпратен от него имейл я заинтригува.

Действайте незабавно; всички електронни устройства, включително лаптопи, телефони, айподи и др. трябва да бъдат скрити през работно време; без достъп до интернет. Отнасяйте се приятелски с новодошлите, американската двойка, но да не им се дава никаква информация. Предупредете ме, ако някой от тях ви посети. Изпращам ви снимките от паспортите им.

Защо бяха всички тези мерки за електронните устройства, за интернета, за мобилните телефони? Грейнджър бе изпратил имейла до всяко интернет кафене, ресторант, магазин и църква в града, до всички служители в хотела, до всеки, който бе някакъв в йерархията на Есперанса. Явно се страхуваше от нещо. И тъй като бе уплашен, се бе свързал със Сара Уелс и й бе написал, че невъзможното се е случило. Бяха пристигнали двама междинни.

Следващият имейл, изпратен приблизително по времето, когато Доминика е била в автобуса, също я озадачи. Бе адресиран до „неразкрити получатели“ и бе съвсем кратък:

Предупредете Чарли. Открити са.

Дали „Чарли“ бе код или име на човек, свързан с освободителното движение?

Гласове от другата страна на вратата. Доминика натисна друг клавиш, промени формата си, мина през пода на посадата.

Насочи се към Лаго дел Суено, горещия извор в подножието на високата няколкостотин метра канара зад посадата. Прие нова форма, една от най-любимите й — на кралица воин на амазонките, мъжемелачка. Не я интересуваше, че формата премигваше и че не можеше да й придаде солидността, необходима, за да почувства студената земя под босите си стъпала, нито да хване тен от яркото слънце или пък да усети влагата на въздуха. Дори в това изтощено състояние тази форма значеше толкова много за нея, че усещаше всичко почти физически.

Почти. Това бе проклятието на брухос.

Мина над брега и се изкачи нагоре по хълма до мястото, което обичаше — пещерите. Влезе в една, която бе посещавала безброй пъти, измина няколкостотин метра навътре и спря пред петроглифите. Никой не знаеше със сигурност кой и кога бе нарисувал тези изключителни образи по стените. Старейшините в племето й вярваха, че са на хиляди години и са създадени от култура, съществувала много преди кечуа и инките, може би от времето на палеоиндианската епоха. Дори и тя не бе толкова стара.

Историята, която рисунките предаваха, я омагьосваше. Всички те — брухос и хората — бяха толкова реални, колкото историите, в които живееха. Нямаше значение дали тези истории бяха хубави или лоши, досадни или безгрижни, разказващи за любов или за омраза, за доброто или за злото. Нямаше значение дали са политически или религиозни, за семейства или за самотници, нито дори за извънземни от Плутон. Те всички бяха извънземни в някакъв смисъл — за себе си и за другите. Създаваха истории, за да изследват кои са всъщност и в какво биха могли да се превърнат.

И поне последната част от нейната лична история бе разказана в тези рисунки. Постоянно мислеше за това, което означаваха. Ето я и нея, бруха, показана като петно от тъмна пепел, тичаща заедно с вълк или куче, което в следващата рисунка се превръщаше в мъж; мъжът, когото бе обичала преди Бен, мъжът, който беше някога Номад. На другата стена рисунките изобразяваха последната битка между брухос и ловците на светлина. А на съседната имаше образи, представящи бъдещето — няколко възможни негови версии, но никоя от тях не бе категорична. Който и да бе създал тези рисунки — шамани, гадатели, самите ловци на светлина или някой пророк, — е могъл да види само възможности в това бъдеще, не неотменимост.

Квантовите физици ги наричаха „вълни от вероятности“. В нейното племе имаше един такъв учен, мъж, обсебен от загадките и мистериите на Вселената. Гневът му към научната общност му бе причинил масивен инфаркт на 60 години и го бе довел в племето й, задържайки го в тази реалност. Той нямаше желание да се завърне във физическия живот, където неговите колеги го бяха смятали за лунатик, а теориите му — за прекалено странни, за да бъдат приети сериозно. Затова сега работеше ревностно за брухос, така, както някога бе работил за науката във физическия свят. Но подобни светила сред нейния вид бяха рядкост.

Типичните брухос не бяха личности като Айнщайн, Пикасо, Бетовен, Керуак или Хесе. От време на време към тях се присъединяваше по някой поет, но винаги си тръгваше. Политиците и разните изпълнителни директори бяха противна пасмина, изперкали на тема контрол, които постоянно мрънкаха за нещо, и рядко издържаха достатъчно дълго сред нейния вид. Премиери, президенти, членове на правителства, диктатори, папи и свещеници, равини и евангелисти, смахнати: брухос бяха виждали всякакви. Преди няколко десетилетия се бе появил и Далай Лама — не за да стане част от тях, а за да ги разбере. Той се намираше в междинното пространство и никой брухо не посмя да го обсеби. Няколко часа сред нейния народ го бяха убедили, че е видял лицето на съвършеното зло и се бе прибрал отново в тялото си.

Тези, които оставаха с брухос за по-продължително време, бяха бунтовни души, опълчвали се приживе срещу условностите на своето време. Някои бяха прочути във физическия свят, повечето — по-скоро не. Някои бяха имали положение и власт, повечето — не. Мнозина бяха съвсем обикновени хора — като нея самата, — чиито мечти и надежди са били разбити от обстоятелствата или заради собствените им грешки. Бяха умрели млади или пък неочаквано. Или пък и двете. Близо половината бяха вярвали в някаква форма на живот след смъртта. Една четвърт — не вярваха в такива неща. Другата четвърт дори не бяха мислили за това. Но броят на брухос през последните петдесет години бе нараснал толкова, че Доминика вече не бе сигурна в тези статистики. Може би мнозинството от новодошлите брухос не вярваха в нищо друго, освен в собствения си гняв, нетолерантност, расизъм, завист, жестокост и садизъм.

Тя прокара силната си ръка на воин по скалата, проследи очертанията на кучето/вълк, после на човека, в който то се превръщаше. Допирът бе студен, дори за нейното трептящо докосване. Сякаш древната скала оживяваше, вибрираше под пръстите й и разпалваше тъга в сърцето й. Доминика започна да плаче тихо, после се разрида.

Падна на колене пред скалните образи, трептящата й форма се разреди съвсем, отслабнала от разтърсващите я чувства.

Майната им. Майната им на всички.

Вдигна глава, потърка очите си, надигна се отново на крака и изкрещя: „Никога няма да ни победите! Никога няма да се отървете от нас!“

Гласът й отекна из пещерата, треперещ от безсилие и ярост. След това тя изостави формата си на воин и отлетя.