Триш Макгрегър
Есперанса (14)

Тринайсет

Доминика тъкмо се канеше да се плъзне в тялото на Луиз Ритър-Бел, когато Бен се присъедини към нея.

За да я потърси в миналото, значи новините бяха или изключително хубави, или притеснително лоши. Лоши са, каза той, като прочете мислите й. Не успяхме да проследим Тес Ливингстън. Сякаш потъна в черна дупка, Ника.

Или пък ловците на светлина я защитаваха, като я бяха маскирали по някакъв начин. Но Доминика се съмняваше в това. Ловците бяха силни, но не и всемогъщи. Те не бяха богове. Брухос също имаха ограничение в откриването на хора сред безмерния океан на физическия свят, разпръснат във времето и пространството. Просто продължете да търсите.

Има и още нещо. Смятаме, че движението за освобождение получава помощ от църквите из цял Еквадор и че имат шпиони сред местното население. Пърл и някои други обсебиха свещеници в Пунта, Гуаякил, Кито и Пуйо и научиха, че те трупат купища огнепръскачки за някаква голяма битка с брухос. Но очевидно свещениците не разполагали с цялата информация. Не можахме да научим точните дати и други подробности.

Църквата. Проклетата католическа църква разполагаше с повече пари и ресурси от правителството и мрежата й от контакти беше огромна и сложна.

Предупреди племето. Кажи им да набележат тела, които могат да бъдат обсебени на мига, в който се вдигне тревога, да открият камиони и провизии, които бързо могат да бъдат докарани и подредени за защита. Набележете и места, откъдето да съберем оръжия.

А ти ще останеш тук, за да убиеш Иън?

Да. Бившата му съпруга е красавица, нали?

Двамата гледаха как Луиз бърза по тротоара към лъскавия си мерцедес, подарък от новия й богат съпруг. Ти си по-хубава, каза Бен и за кратко се сля с Доминика — единственият начин, по който можеха да бъдат заедно извън Есперанса. Обичам те, Ника. Ще се видим скоро. После си отиде и Доминика почувства болезнено остро отсъствието му.

Зачуди се дали не трябва да се върне в Есперанса, за да помогне за подготовката на града срещу нападението на тази група за освобождение. Но смъртта на Иън също беше неотложна задача. Бързо се плъзна в Луиз и се пръсна из клетките на жената, точно както бе направила преди десетина дни, преди тя да се разболее. Луиз не показа по никакъв начин да е забелязала, че се е случило нещо необичайно.

Луиз, образецът за нищо неподозираща жертва.

Вирусът, който бе причина за болестта й, все още присъстваше в тялото й, макар да бе значително отслабнал. Но тъй като Доминика бе стояла встрани от жената именно заради него, реши, че е по-добре да приключи с него окончателно. Склонността на Луиз към драматизъм и желанието за отмъщение в комбинация с омразата към Иън бяха отслабили съпротивителните сили на организма й, затова Доминика се погрижи да укрепи имунната й система, после поработи върху хипофизната жлеза и хипоталамуса, за да освободи ендорфини и Луиз да не бъде в такова превъзбудено състояние. Доминика разбираше притеснението й — Иън бе избягал от психиатричната болница преди два дни, но сега жената можеше да й бъде от полза само ако разсъждаваше трезво и спокойно.

Когато Луиз влезе с колата си в паркинга, вирусът вече бе мъртъв, нервността й я нямаше, енергията й бе възстановена. Доминика, освен това, се бе погрижила и за някои други здравни проблеми — като сковаността в коленете и раменете на Луиз, признаци за артрит, и раздразнението в храносмилателната система. Май сега жената й дължеше услуга, помисли си Доминика.

Луиз измъкна изящните си крака извън колата, приглади гънките на тясната си синя пола и на сакото в тон. Очевидно изтърсването й в болничния коридор я бе убедило да се откаже поне за известно време от нелепите високи токове. Днес носеше обикновени черни ниски обувки. Затвори вратата на колата и се запъти към грозната тухлена сграда, в която се помещаваше Центърът за психична грижа на Минеаполис.

— Ей, Луиз! — провикна се някой.

Висок мъж, приличащ на Икабод Крейн, непохватния кокалест герой от „Слийпи Холоу“, се разгъваше и излизаше от сребристото си беемве с куфарче в ръка. Рей Гарте, адвокатът и финансовият съветник на Луиз, облечен безукорно в шито по мярка палто, се приближи към нея с бързи крачки.

— Рей, мислех, че вече си вътре — каза тя.

— Допреди пет минути говорех по телефона с доктор Парсъл и го информирах, че ще съдим мижавия им задник до спукване.

— Имаха изрични заповеди да не пускат Люк и Кейси при Иън.

— Да… Бяхме прибрали багажа му, бяхме прекратили изплащането на заплатата му.

Вътре в сградата вонята на пръст и мрак и вълните на лудост бяха на път да завладеят Доминика. Едва овладя желанието си да постави ръка на устата и носа си. Спряха пред бюрото на рецепцията, зад което ужасно слаба жена се ровеше в някакви листове и папки. Рей каза:

— Тук сме за среща с доктор Парсъл.

— Съжалявам. В момента е зает и…

— Зает? — Доминика удари с длан толкова силно по бюрото, че жената зад него се сепна и отстъпи назад. — Кажете му да слезе долу веднага или до вечерта ще откриете съдебния иск срещу тази болница в пощенската си кутия.

— Ъъъ, да, госпожо. А вашите имена са…?

— Луиз Бел и адвокат Рей Гарте.

Жената бързо вдигна телефона. Рей побутна Луиз затворнически по лакътя и повдигна вежди. Впечатляващо, прошепна тихо мъжът. Трябвало е да станеш адвокат.

Когато живеехме в Канзас, помисли си Доминика, двамата с Бен бяхме адвокати.

— Докторът слиза насам — каза рецепционистката.

Не чакаха дълго. Доктор Парсъл се появи след няколко минути, червендалестите му бузи бяха още по-румени от притеснение, устните му бяха разтегнати в изкуствена усмивка.

— Толкова съжалявам, че ви накарах да чакате — протегна ръка, за да се здрависа с тях, и Рей я прие; Луиз също искаше да го направи, но Доминика не й позволи.

— Тук сме, за да приберем вещите на бившия ми съпруг, доктор Парсъл.

— Разбира се. Ще ви ги донесат веднага.

— Не. Сами ще ги вземем от стаята му — каза Рей. — Незабавно.

Доминика харесваше този Рей. Арогантен. Наперен. Сигурен в себе си.

— О, съжалявам — каза Парсъл. — На посетителите не е разрешен достъп до стаите на пациентите.

— Доктор Парсъл, не знам как да ви го кажа по-ясно — започна Рей. — Вашето болнично заведение е допуснало да се извърши сериозно нарушение. Позволили сте на сина на професора да дойде тук въпреки изричните писмени инструкции на мисис Бел, която има законно пълномощно за разпореждане с делата на своя бивш съпруг. После мистър Ритър е извадил нож срещу сина си и го е принудил да го закара до гарата. Вече 48 часа го няма, смята се за въоръжен и опасен и цялата щатска полиция го издирва.

— Пациентите ни нямат достъп до ножове — очите на Парсъл премигваха нервно и погледът му се местеше от Рей към Луиз и обратно. — А синът ви, мисис Бел… Убедена ли сте, че казва истината? Може да е измислил тази история с ножа.

— Пропускате най-важното, доктор Парсъл — Рей вече звучеше ядосано. — Младият мъж изобщо не е трябвало да бъде допускан тук. Сега, може би ли да отидем в стаята на мистър Ритър?

Парсъл се закашля леко. Изглеждаше засрамен, явно се чувстваше неудобно.

— Ще бъде дълга разходка. Асансьорът ни се развали тази сутрин.

Сградата беше огромна, по-скоро дълга и тясна, отколкото широка, и по време на „разходката“ им Доминика изпита желание да завземе напълно тялото на Луиз, но се въздържа — знаеше, че постепенното обсебване, орган по орган, бе по-безопасно. Луиз не подозираше нищо, докато Доминика не стигна до сърцето и дробовете й, и тогава изпищя Ей, махай се оттук, сякаш за нея тя беше някаква обикновена прислужничка, досадна натрапница.

Заспивай, каза й Доминика, докато засмукваше въздуха, който навлезе през устата на Луиз в дробовете й.

Но Луиз отказваше да млъкне, затова се принуди да я бутне в металния затвор, който бе изградила в съзнанието си. После потърси информация, която можеше да й бъде полезна. Къде можеше Люк да е отвел баща си? Кои бяха приятелите на Люк? Някой от тях имаше ли къща извън града? Може би в гората, в провинцията, в друг град? Коя беше банката на Иън? Дали вече си бе взел паспорта? Колко пари имаше в сметката му?

Ровенето в психиката на Луиз й разкри повече информация, отколкото имаше нужда — как бе наела частен детектив да следи Иън, за да открие нещо, с което може да очерни репутацията му. Разбра за нарушената връзка със сина й, с детето, което никога не бе желала и се бе надявала да абортира.

Това е проклета лъжа, изпищя Луиз. Аз исках деца, Иън не искаше.

Доминика заглуши писъците й и тя и Рей последваха Парсъл по дългия, неприветлив коридор, който миришеше силно на препарати. Под тази миризма обаче тя усещаше вонята на урина, на немити тела, на лудост.

— Ето, стигнахме. Стая 13 — каза доктор Парсъл.

Колко тринайсетици вече бяха станали?

Просторна стая с легло под прозорец с решетки и друго, опряно до източната стена. Бледосиви стени. Една-единствена лампа на тавана. „Потискащо“ беше много слаба дума, за да опише това място. Мъж седеше на ръба на леглото до прозореца и се взираше през решетките; изглеждаше отпаднал и нещастен. Небръснато лице, посивялата немита коса полепваше плътно по черепа му, дясната му ръка потупваше в монотонен ритъм по лявото бедро.

— Здравей, Кийт — каза много високо лекарят, сякаш Кийт беше глух. После добави тихо и доверително на спътниците си: — Кийт страда от параноидна шизофрения. При нас е от три години. Преди е бил музикант. Затова движи ръката си така. Сякаш непрекъснато чува някакъв вътрешен ритъм.

Да, благодаря за това просветление, докторе. Доминика отиде до купчината вещи, струпани на другото легло. Нямаше много неща, само малко дрехи, раница с чифт спортни обувки вътре, шампоан, електрическата самобръсначка на Иън — всичко, което самата Луиз бе донесла от дома му в деня, след като го бяха приели в психиатричното отделение. Доминика прибра дрехите в раницата, затвори я и я метна на рамото си. Отвори нощното шкафче, извади Библията оттам и я прелисти разсеяно.

На някои страници имаше подчертавани редове, но вероятно не от Иън. Според това, което бе научила от Луиз, той не беше религиозен. Имаше страници, от които бяха откъснати дълги ивици. За какво? Отвори до края шкафчето и намери мека четка за коса, но не и други книги. Доминика вече владееше напълно тялото на Луиз и я насочи към банята. Тя не оказа съпротива.

Огледа вътре бавно, надявайки се това, което бе почувствала, само да й се разкрие. Провери съдържанието на медицинското шкафче — кутия с лейкопласт, парчета марля, сапунчета, сгънати кърпи, но нищо, което би могло да се използва за оръжие. Повдигна капака на кутията с лейкопласт. Беше натъпкана с нагънати листчета. Доминика разгъна едно от тях. На него пишеше: Помня кондорите.

— Мамка му. — Взе друго листче. Помня брухос, парниците, Ед, Мануел, Илика, Хуанито. Помня Тес.

Прочете всичките, едно по едно. На някои имаше само откъслечни думи. На други по няколко изречения. Всичките бяха описание на спомените, които се бяха връщали в паметта на Иън, докато е бил тук. Тя се възхити на неговата решителност, която бе доловила и по-рано — когато наблюдаваше тялото му, приело формата на мълния, докато спеше в автобуса.

Пъхна кутията с лейкопласт в чантата си и се обърна, за да се присъедини към Рей и лекаря. Кийт беше застанал на прага на банята и й препречваше пътя, подпрял се с двете си ръце на рамката на вратата.

— Какво правиш? — наведе главата си наляво и левият ъгъл на устата му също се изви надолу. — Струва ми се, че дебнеш наоколо. Иън ми разказа за теб. За това каква си. Ти си неговата бивша жена. Само дето в момента не си точно ти, нали така?

Доминика изви настрани главата си и се опита да надзърне в стаята зад него. Но Кийт беше висок, с широки рамене и тя не успя да види почти нищо зад него.

— Хей, Рей! — провикна се Доминика Луиз.

— О, те излязоха в коридора. Да си поговорят насаме. Доктор Парсъл е притеснен заради приятелчето ти адвоката. Той не обича адвокати. Аз пък мразя лекарите, адвокатите… Май мразя почти всички. А особено мразя лъжците. Мисля, че ти си лъжкиня. Ти не си бившата на Иън. Ти си… — яркосините му очи се присвиха заплашително — нещо друго.

Така. Лудият я усещаше.

Той пристъпи към нея, дясната му ръка сега бе свита в юмрук, който заплашително притискаше към дланта на лявата си ръка.

— Мисля, че ти се един от онези духове, за които Иън ми разказа. Гладните духове на надеждата, така ви наричаше. — Удари още по-силно юмрука си в другата си длан и направи поредната крачка към нея. — Ти си Доминика. И това ми разказа, да.

Не си играй с мен, Кийт, ти, жалък шизо такъв.

— Тези листчета, които намери в кутийката от лейкопласт? Той забрави да си ги прибере. Предполагам, че не е имал възможност да се върне в стаята за нещата си — удар с юмрука по другата длан, после пак. Приближи съвсем до нея. — Видях те, че ги четеш. Това не е никак хубаво, да четеш нещо, което е чуждо.

Доминика се мръдна наляво, опита се да го заобиколи, но дясната му ръка се стрелна напред и й препречи пътя.

— Не се измъквай. Не си отивай, скъпа Доминика, макар да знам, че искаш да откриеш приятелката му… — Кийт се ухили.

— Не си много мил, Кийт. Пусни ме да мина.

— Ти пък не си много честна, госпожо, така че стой тук, ако обичаш.

Вече й беше писнало от него.

— Знаеш ли за Тес? — реши да попита тя, за да се увери, че го бе разбрала правилно.

— Разбира се, че знам — болният посочи с ръка към долната част на тоалетната чиния. — Знам и за тях. Те са точно седемнайсет на брой.

Очите й проследиха посоката на ръката му и тя видя, че в пукнатината, която се образуваше между фаянса на тоалетната чиния и стената, имаше напъхано нещо.

— Какво е това?

— Иън използваше листчетата, за да отброява дните, в които се преструваше, че гълта лекарствата си. А не го правеше. Аз също не гълтах моите — усмивката му стана по-широка, най-ужасяващата човешка усмивка, която някога бе виждала, и разкри зъби, които имаха крещяща нужда от зъболекар. Усмивка, която казваше: „Опа, хванахте, прецакана си!“

После той се хвърли срещу нея, размахвайки юмруците си. Доминика излезе от Луиз и се плъзна в тялото на смахнатия Кийт. Внезапността на това преобразяваш я шокира много повече, отколкото повлия на него. В сравнение с тялото на Луиз тялото на Кийт бе като боклукчийска кофа, тежка, воняща маса от объркване, болест и пристрастяване. Лекарствата, които бе приемал в последните три години, се стовариха върху нея като циментов блок върху крехко листо. Не можеше да разбере как действа това тяло, затова не успяваше да се напасне към него, не знаеше какво да направи, за да диша. Сърцето му биеше, но не за нея. Тялото се гърчеше и бореше и се препъваше на собствените си крака, после падна и вътре в него Доминика също се сгромоляса, докато Луиз Ритър-Бел пищеше и ръкомахаше като полудяла в стаята.

Един миг я делеше от смъртта вътре в Кийт, от онази смърт, която можеше да сполети брухос в телата на обсебените от тях хора. Унищожение, заличаване, тотално изтриване от всяко измерение. Смърт, независимо как я възприемате. Доминика заби въображаемия си юмрук в мозъка на Кийт и в секундите преди той да получи кръвоизлив, изскочи навън и отново се вмъкна в тялото на Луиз.

Този път Луиз се бори, а Доминика все още бе слаба и не успя да поеме контрола върху тялото й. Жената се претърколи на пода, Доминика изскочи от нея, после Луиз се блъсна в стената и се строполи долу. Доминика плавно преля същността си в безжизненото й тяло, окончателната, тотална инвазия. Надигаше се на лакти, когато Рей и лекарят се втурнаха в стаята. Адвокатът хвърли един поглед към кръвта, преливаща от тялото на Кийт по пода, и закри носа и устата си с длан.

— Той… той ме нападна — простена Доминика Луиз.

Рей погледна към нея. Луиз бе една от най-добрите му клиентки, затова той направи каквото трябваше да се направи, стигна до правилните заключения и когато местните ченгета дойдоха, Рей показа ясно, че смята доктор Парсъл за виновен, че е допуснал клиентката му да остане сама в стая с психичноболен. А на следващия ден всички минеаполски вестници писаха за благородната местна дама, активно участваща във всякакви благотворителни акции, нападната от пациент с психични проблеми, който след това починал от мозъчен кръвоизлив.

 

 

Дните се сливаха един в друг, Иън вече не ги броеше. Цепеше дърва и правеше дълги разходки в гората. Ядеше простичка храна и пиеше литри вода, за да прочисти отровата на лекарствата от тялото си. Духът му започваше да укрепва.

Но щом настъпеше мракът, отново започваше да се съмнява в здравия си разум и потъваше в размисъл — за кариерата, която бе загубил, за живота, който трябваше да остави зад гърба си. Единственото, за което не се притесняваше, бяха отношенията му с Люк и Кейси. Продължаваше да чувства облекчение и благодарност, че те се бяха намерили един друг.

Люк се бе върнал преди няколко дни с провизии и новини, че полицаите го бяха търсили два пъти и го бяха разпитвали къде е откарал Иън. Люк се беше придържал към историята, че баща му, въоръжен с нож, го бе принудил да го откара до гарата. Никой от тях не спомена името на Кейси. Очевидно и за двамата този въпрос бе приключен. Иън искаше само да стигне някак до „Бъркли“, където възнамеряваше да потърси Сара Уелс, последното потвърждение за верността на станалото с него.

От това, което си спомняше, нейният последен контакт със семейството й е било онова обаждане до сестра й на 16 май 1969 година. Трябваше да я види, да се убеди, че е истинска — и следователно, че всичко останало също е било истина, че той не е някаква откачалка и не е халюцинирал.

Точно по тази причина сега беше на път към града със старото ръждясало рено, което приятелят на Иън държеше до хижата. Смяташе да си купи билет за Калифорния, през Дълут. Люк трябваше да дойде тази вечер и можеше да го откара до летището.

Иън излезе на поредния неравен, кален път. Следобедната светлина просветваше през боровете и създаваше странни, блуждаещи сенки пред него. Внезапно се притесни и му се прииска да стигне колкото се можеше по-бързо до града и после да се върне в хижата, преди да се стъмни. След залез-слънце човек лесно можеше да се изгуби в тези гори.

Най-накрая излезе от последната просека изпод боровете на павирания път и след това по главния път към Хибинг. Наречен по името на основателя си, немски търсач на желязна руда, градът бил основан сред богатия на тези скали и минерали планински район на Месаби Айрън Рейндж. По време на най-големия си разцвет, в началото на XX век, населението му било повече от 20 000 души. Днес едва ли би могъл да бъде определен за процъфтяваща метрополия, но имаше приятелска, гостоприемна атмосфера. Може би даже прекалено приятелска и гостоприемна, помисли си Иън и се зарадва, че вече изобщо не приличаше на мъжа, когото бившата му съпруга бе пуснала за национално издирване. Беше отслабнал с пет килограма в последните месеци, бе брадясал и носеше бейзболна шапка, дънки, дънково яке и ботуши — все дрехи, които Луиз по никакъв начин не би могла да свърже с него. Приличаше по-скоро на съвременен Пол Бъниън^[1], само малко по-хилав.

Подкара бавно по главната улица, като оглеждаше табелите по сградите, за да открие някъде туристическа агенция. Хубавото време бе изкарало хората навън; те се разхождаха по широките тротоари, пазаруваха, наслаждаваха се на импровизирани пикници под сянката на дърветата. Обикновен живот, помисли си Иън, и не бе изненадан, че той вече не му се струваше привлекателен. Искаше само да се махне оттук и да направи следващата крачка в своето странно пътуване.

Остави реното на малък паркинг и се вля в тълпата пешеходци. Чувстваше се неловко сред хора и беше благодарен, когато влезе в офиса на туристическата агенция. Цветни плакати на колоритни хора от далечни места украсяваха стените. Рио, Лондон, Истанбул. Вътре имаше само една жена, червенокоса, в началото на четирийсетте, с искрящи лунички по бледите й бузи. Напомни му за Кейси.

Жената седеше зад бюро, отрупано с брошури и графици за полети.

— Добър ден — поздрави го тя ведро. — С какво да ви помогна, сър?

Той седна на стола пред нея.

— Бих искал билет за утрешния полет от Дълут до Сан Франциско.

— Разбира се — тя взе една от тетрадките пред себе си и започна да я разлиства. — Да видим сега… — Прокара пръста си по редовете в търсене на информацията.

Иън си спомни как Тес му разказваше, че през 2008 година можеш да си резервираш сам билет за който полет си искаш по интернет. Дали това означаваше, че туристическите агенти и агенциите им са станали излишни и са изчезнали?

— Има полет утре в 11 часа сутринта от Дълут до Сан Франциско през Чикаго.

— Чудесно.

— Как ще платите, сър?

— В брой.

— А името ви?

Той реши да използва моминското име на майка си.

— Иън Хоук.

Според Тес пътуването със самолет през 2008-ма било бюрократичен кошмар. Дори само за да се качиш на самолета, името ти трябвало да съвпада напълно с това на личната ти карта, можели да те изкарат от опашката на случаен принцип, за да те претърсят, хората нямали право да носят в ръчния си багаж на самолета повече от 100 грама от каквато и да било течност. Освен това по някаква причина трябвало да събуват обувките си, но може би Тес се беше пошегувала. Поне се надяваше да е така. От малкото, което му бе разказала за пътуването по въздуха — и за живота — в нейното време, излизаше, че правата на хората често бяха нарушавани. Знаеше, че имало много други ограничения и закони, които са били въведени като резултат от нещо, което било станало през септември 2001 година, но в момента помнеше само тези. Така че макар в неговото време да нямаха интернет, мобилни телефони, лаптопи, уай-фай и всички онези технологични чудеса от бъдещето, някои аспекти на живота през 1968 година бяха за предпочитане.

Докато агентката резервираше билета му, внезапно парещо чувство прогори стомаха му като огнен пламък. Той се изправи мълчаливо и приближи до прозореца. Отвън сенките се бяха издължили по улицата и сякаш имаше още повече пешеходци и движение. Работниците се прибираха от работа, двойки отиваха на кино…

На отсрещната страна на улицата голяма група хора се бяха събрали пред сервиза за поправка на телевизори. Групата бързо нарасна, имаше вече хора извън тротоара и от двете страни на сервиза. Някои от тях започнаха да се отделят от тълпата, разпръсваха се и крещяха нещо на другите хора.

— Какво става там? — попита агентката.

— Не знам. Изглежда, гледат нещо по телевизорите. Имате ли телевизор тук?

— Не. Билетът ви е готов, мистър Хоук.

— Чудесно — върна се до бюрото, тя му подаде билета и рестото от парите му. — Много ви благодаря.

— Няма защо. Приятен полет.

Изгарящото усещане в стомаха му внезапно се засили, той изохка и почти се преви надве от болка, зрението му се замъгли. Не продължи дълго, двайсетина секунди най-много. Но когато зрението му отново се проясни, видя Чарли Ливингстън в края на коридора на агенцията, където се намираха тоалетните. Махаше му притеснено с ръка и сочеше към задния вход.

— Изчезвай бързо оттук, Иън. Кинг е мъртъв.

Кинг. Какъв беше този цар^[2]? За какво, по дяволите, говореше Чарли?

Отиде пак до прозореца, тъкмо навреме, за да види как черно беемве спира до отсрещния тротоар, близо до струпалата се пред сервиза за телевизори тълпа. Луиз и адвокатът й Рей Гарте излязоха от него.

Само че това не беше Луиз. Иън усети брухата вътре в нея, а щом той можеше да я усети, значи и тя можеше да го открие по същия начин. Зад беемвето им спря полицейска кола, ченгето излезе от нея и се присъедини към тях.

Луиз направи жест към тълпата, Гарте повдигна безпомощно рамене, а Иън се обърна към агентката и я попита може ли да използва тоалетната. Точно тогава младо момиче влетя в агенцията.

— Мамо, мамо, знаеш ли какво е станало? — момичето потриваше ръцете си една в друга, за да ги стопли. — Мартин Лутер Кинг е бил убит.

Вярно е. Кинг е мъртъв.

В гласа на момичето нямаше никаква истерия, нито тъга, съжаление, никакъв намек за вълнение. А и защо да има? Хибинг беше градче с основно бяло, работническо население. За тях Кинг беше поредният чернокож демагог агитатор. Иън предположи, че реакцията на бившата му съпруга ще бъде подобна — ако тя изобщо можеше да възприема нещо в момента.

Докато майката и дъщерята застанаха една до друга до прозореца, Иън се отдалечи от тях и отиде в задната част, където бе видял Чарли, после се измъкна през задния вход и излезе на алеята. Затича се, обувките му тропаха по павираната уличка. В края на алеята зави към главния път, забави крачка и наведе глава, докато умът му продължаваше да препуска бясно и да обмисля вариантите, с които разполагаше.

Спря в края на пресечката и забеляза, че броят на любопитните пред сервиза бе нараснал значително. В тълпата нямаше чернокожи, никой не плачеше или протестираше, но и никой не се радваше. Просто бяха любопитни. Иън се отдалечи от тях и се запъти бързешком към паркинга, на който бе оставил реното.

За щастие тълпата беше концентрирана в горната част на улицата, така че успя да изкара колата от паркинга и да излезе от града безпроблемно. Пое по първата странична улица, до която стигна, и премина през няколко работнически квартала, като се стараеше да не превишава позволената скорост. Страхът му го наведе сега на друга мисъл. След като тази бруха беше обсебила Луиз, дали не се беше добрала преди това и до Люк? Трябваше да бъде сигурен в това. Но как?

По същия начин, както си сигурен за Луиз.

На смрачаване стигна до хижата, изтича вътре и събра всичките си вещи — дрехи, тоалетни принадлежности, фотоапарата си „Полароид“, допълнителните филми, страниците, които бе изписал. Беше писал с индиго, така че остави копието на текста върху кухненската маса. Пъхна пишещата си машина в багажа си, но проклетото нещо бе прекалено тежко, затова я извади и реши да я остави тук, в хижата. И без това нямаше да има нужда от нея в Есперанса.

Остави лампите включени, за да вижда през прозореца алеята отпред и портата на оградата. Грабна раницата и ловджийската пушка и изтича до реното отвън. Метна всичко на предната седалка до шофьора и закара колата навътре в гората, максимално далече, но все пак на такова място, че можеше да вижда хижата. Изгаси фаровете. Двигателят боботеше като сърце на извънземно, борещо се да привикне със земната гравитация.

Трябваше да бъде сигурен. Излезе от колата и се придвижи предпазливо до края на гъсталака, откъдето можеше да наблюдава хижата.

Мракът се спусна плавно, нощта оживя от звуците на невидимите животни край него. Нещо голямо изшумоли в храсталака наблизо, доста притеснителен звук. Черна мечка? Стомахът му се сви, той стисна здраво пушката в ръката си и сериозно обмисли дали да не се върне в реното и да се махне оттук. Но шумолящите звуци се отдалечиха. Съвсем скоро чу приближаваща кола. Люк? Или някой друг? Докато не разбереше истината за Люк, нито един вариант не беше добър.

Шевролетът на сина му се появи на пътя, вдигайки облаци прах, които се изпаряваха като снежинки на светлината от фаровете, а зад него го следваше фолксвагенът бръмбар на Кейси. И двете коли спряха пред портата на хижата. Люк изскочи от колата, крещейки: „Татко, татко, включи новините! Ти беше прав, застреляха Кинг. Но в хотел «Артизан», не в «Лорейн».“

Люк се втурна в хижата, като продължаваше да вика, а Кейси го последва тичешком.

Люк и Кейси — обсебени от брухос?

Иън остана на място, все така стискащ пушката, устата му беше пресъхнала. И после осъзна какво бе чул. Хотел „Артизан“, не „Лорейн“^[3].

Дали историята бе променена, защото Люк бе предупредил журналиста, който познаваше Кинг? Можеше никога да не разбере, но изглеждаше логично предположение. Дали това означаваше, че и убийството на Робърт Кенеди не можеше да бъде предотвратено?

— Татко?

Люк и Кейси изтичаха навън от хижата и застанаха в кръга от светлина, излизаща през прозорците. Държаха се за ръце. Иън ги огледа и след като не почувства нищо необичайно, се обади:

— Да, тук съм — излезе от сянката на дърветата, стискайки пушката под мишница.

— Слава Богу — каза Кейси, но Люк бе този, който се впусна към него.

— Помислихме… не знаехме какво да мислим.

Иън го прегърна силно.

— Хванаха майка ти, Люк. Трябва да тръгваме. Веднага.

— Хванаха я? Кой? — светлината загадъчно оставяше половината му лице в сянка. — Брухос!

— Една бруха. Доминика.

— Божичко. Откъде знаеш?

— Бях в града. Видях Луиз и почувствах онова нещо вътре в нея. Луиз се появи с онзи досаден адвокат.

— Гарте. Напълно логично. Но как… как е разбрала, че си близо до Хибинг?

— Мисля, че ако брухо обсеби някого, той има достъп до цялото познание на този човек. Майка ти сигурно е знаела, че имаш приятел с хижа близо до града.

— Но…

— Няма значение как е разбрала, Люк — каза Кейси. — Достатъчно е, че тази бруха е на десет километра оттук.

Кейси проумя, помисли си Иън.

— Ще ме откараш ли до Дълут, Люк?

— Сега? Тази вечер?

— Трябва да се махнем оттук. Запазих си билет за утрешния полет до Сан Франциско.

— Добре, разбира се, татко. Разбира се. Нека само си събера нещата — после Люк се намръщи и посочи към пушката. — Защо си я взел?

— Защото… Помислих, че може да са те… обсебили — погледна към Кейси. — И теб също.

Люк приближи до него, прегърна Иън с едната си ръка, а с другата — Кейси, и ги стисна с изненадваща ожесточеност.

— Никога — прошепна той. — Това никога няма да стане.

— Да тръгваме, момчета — каза Кейси.

И едва тогава Иън напълно се убеди, че никой от тях двамата не бе обладан от духовете и се запита какво, по дяволите, би правил, ако това се бе случило? Дали щеше да ги застреля? Люк притисна ключовете от шевролета в ръката на Иън.

— Пет минути, татко. Запали колата. Кейси, можеш да оставиш твоята тук.

— Вземи копието на ръкописа от масата — провикна се Иън след него и метна пушката на предната седалка на шевролета.

Настани се в колата и закри очи с ръце.

— Ей, Ритър — Кейси го погали нежно по врата. — Всичко е наред. Ще те закараме там, където трябва да отидеш. Но не се изненадвай, ако с Люк те последваме по някое време.

Иън я прегърна, познатата, близка Кейси, неговото изкупление и спасение през последните няколко години, любовница и приятел едновременно.

— Кейси, грижете се един за друг с Люк.

Тя отстъпи назад и кимна, в очите й проблеснаха сълзи.

— Ще го направим.

Лампите в хижата загасваха една по една, после Люк изтича навън.

— Да тръгваме.

Иън стисна за последно ръката на Кейси.

 

 

Доминика видя тълпата, събрала се надолу по улицата пред един от магазините. Предположи, че гледат новините за убийството на Кинг, за което бяха чули по радиото в колата по пътя за насам. Това означаваше, че днес е 6 април 1968. Къде ли беше отишъл Кинг? Определено не беше сред племената на брухос. Винаги, когато някой известен се появеше сред тях, те научаваха за това. Къде беше тогава? Фактът, че нямаше категоричен отговор на този въпрос, я притесняваше. Задаваше си го от векове.

Къде бяха ловците на светлина? Защо не бяха тук, защо не пречеха на плановете й, защо не се стовареха върху нея като природна стихия? Може би някоя по-висша сила беше обладала ловците? Ха. Нямаше ли да е иронично? Ако някога се сблъскаше с някой ловец, имаше доста неща, за които й се щеше да го попита. Например: Кой дърпа конците? Ако не сте вие, момчета, кой или какво тогава? Тази група за освобождение беше ли част от армията на ловците?

По-важното обаче беше, че бе пренебрегнала значението на днешната дата. Да живееш живота на Луиз Ритър-Бел определено бе доста разсейващо. Жената имаше повече драми от Шекспир, нуждите й изискваха пълно внимание. Все пак, когато Доминика й заповядаше да си затваря устата и да се прибере в клетката си, Луиз изпълняваше. Беше разбрала правилата. Когато Доминика сведе информацията си за издирването на Иън до три града, именно Луиз предложи да започнат първо с Хибинг. Семейството на най-добрия приятел на Люк имало хижа наблизо.

Провери в един ресторант и в едно заведение дали хората там не знаят къде се намира хижата на семейство Требел. Но дори и някой да знаеше, не й казаха.

Третата й спирка беше туристическа агенция, където две жени — по вида им личеше, че са майка и дъщеря — спореха за нещо, когато тя влезе. В мига, в който майката отвори уста, за да я поздрави, Доминика знаеше, че Иън е бил тук и че си е купил билет за някъде. Бе оставил отпечатъка си във въздуха — като миризма, като смътна асоциация, заседнала в съзнанието на тази жена.

Приближи се до по-възрастната жена, до майката.

— Искам да знам дали Иън Ритър си е купил днес билет от вас.

— Какво? — жената се надигна леко от бюрото, зад което седеше.

— Иън Ритър — повтори Доминика/Луиз.

— Имам клиент на име Иън, но не е Ритър. Мисля, че… почакайте малко. А вие коя сте?

— Съпругата му.

— Съпругата на Иън Ритър?

— Да. Но е възможно той да пътува и под друго име.

Младото момиче погледна внимателно към Луиз — може би беше почувствало, че тя не е тази, за която се представяше, и прошепна нещо на майка си. Жената кимна и каза:

— Не ми е позволено да давам такава информация.

— Не ми се иска да намесвам адвоката си или властите, госпожо. Мистър Ритър е беглец — Доминика/Луиз посочи с ръка към стоящия отвън полицай. — Трябва ми само информация закъде ще пътува.

— Искам да напуснете — отвърна жената.

— Не ми оставяте избор — каза Доминика и се обърна, за да отвори вратата и да повика Рей.

— От Дълут за Сан Франциско — каза бързо агентката. — Сега се разкарайте оттук.

Доминика излезе от Луиз и потъна отново в сивотата на своя свят. Луиз се запрепъва, покри лицето си с длани, започна да дере кожата си и да крещи: „Помогнете ми, помощ, някой да ми помогне!“

Помисли си, че Луиз трябва да й е благодарна, че не я остави кървяща на улицата. Но може би благодарността беше чувство, което бившата мисис Ритър тепърва трябваше да се научи да изпитва в този свят.

На Доминика й се прииска да знаеше какво тя самата трябваше да научи. Погледна за последно Луиз и се понесе към целта си.