Триш Макгрегър
Есперанса (11)

Десет

Минеаполис, Минесота

Такава неподвижност. Никога не бе познавал нещо подобно на това. Сякаш Вселената все още не бе поела първия си дъх, сърцето й още не бе започнало да бие, всичко бе неоформено, неподредено, чиста възможност. Той чакаше, наблюдател, наблюдаващ самия себе си. Беше само съзнание, нищо повече.

После неподвижността се разтресе от първото дихание на Вселената, от първия удар на сърцето й. Стана му студено, почувства се неудобно, вкочанен. Болеше го навсякъде, неопределена, неконкретна болка, която се разпростираше във всяка част на тялото му, заразяваше кръвта и костите му, органите, клетките. Осъзнаваше всичко, което не беше наред в тялото му, в гърлото, в дробовете, в сърцето. Опита се да свие пръстите си, но не успя. Пробва да отвори уста, да помръдне глава, стъпала, крака. Нищо не работеше. Очите му молеха да се отворят, но клепачите бяха лепкави, тежки, като гъста кал. Зачуди се дали не бе погребан жив.

Вълна от паника се надигна от горящите дробове през разраненото гърло и се разтвори във въздуха. Капка пот се появи на долната му устна. Усещаше я, съвършена по форма, нито студена, нито гореща, просто влажна и нерушима.

Почна да възприема и други детайли, звуци и вкусове, усещания, които знаеше, че би трябвало да разпознава, но все още не можеше. Не разполагаше с категории, понятия, имена. Аз съм… Кой? Аз съм болка. Чувствам се неудобно. Не, не, не. Опитай по-надълбоко. Спомни си, спомни си…

Кой му беше казал това? Кой му каза, че трябва да си спомни?

Опита се да се върне отново в първичното състояние на неподвижност, но вече не можеше да си проправи път дотам. Не помнеше какво бе изпитвал тогава. Не можеше да блокира звуците, вкусовете, прилива на сетивност. Онова застинало спокойствие бе като пламък на свещичка от торта за рожден ден, която рожденикът вече бе духнал.

Аз съм… Игра. Той знаеше тази игра. Аз съм птица.

Каква птица?

Кондор.

И за миг се видя как стои и се взира нагоре към небето, където двойка кондори се носеха по въздушните течения, а величествените им криле хвърляха огромна сянка.

После образът изчезна и му се прииска да стене, да крещи… Моля, върни се, не си отивай, моля те…

Чу познат глас. Мъжки глас.

— Мамо — викаше мъжът. — Мамо, ела тук! Мисля, че се събужда!

Топла длан докосна дясната ръка на Иън, лицето му.

— Татко? Чуваш ли ме? Пръстите ти помръднаха.

Люк. Това е Люк. Пръсти повдигнаха залепналите му клепачи, светлината проникна като острие през ретината му, чак до мозъка. Иън извърна глава от нея.

— Мамо! Обади се на сестрите! Къде е проклетият бутон? Божичко, той се върна. В съзнание е.

— Сега — женски глас, който Иън разпозна. Луиз, бившата му жена.

Моля те, върви си, Луиз.

— Успокой се, Люк — трак, трак, трак… Токчета по пода. — Вероятно е несъзнателен рефлекс. Случвало се е и преди. Не означава нищо… О, Господи! Очите му са отворени — тя се наведе над него, силната миризма на парфюма й го зашемети. — Иън? Мигни, ако ме чуваш.

Иън мигна.

— Ще намеря лекар. Сестра. Някого — после Луиз изтича от стаята, крещейки: — Сестра, сестра! Моля, доведете лекар тук, съпругът ми се събуди!

— Божичко, татко… — прошепна Люк. — Мислех, че съм те загубил завинаги.

Иън извърна отново глава, мускулите му пукаха като ръждясали панти, черепът му сякаш бе пронизан от остра вила. Отвори очи. Вълна от сиво. Шумове. Неравномерни пиюкащи звуци от някакъв апарат, гласът на сина му. Зрението му се възстанови и лицето на Люк изплува пред него — здрави рамене, къдрава коса, прибрана назад на опашка, хипи гердан с цветни мъниста, тениска със символа на мира и думите „МИР СЕГА“. Люк, който имаше устните и кожата на майка си, носа и тъмните очи на Иън. А откъде се беше появила тази трапчинка в ъгъла на устата му? И русата му коса? Някакви далечни рецесивни гени?

Иън стисна ръката на Люк, после свали кислородната маска от лицето си — дребен жест, за който му бяха нужни огромни усилия.

— Никакъв. Шанс — каза тихо със стържещ глас. — Вода.

Студената вода щеше да му помогне да говори. Трябваше да каже на Люк какво бе станало, да му опише, да обясни. Трябваше да разкаже всичко, преди спомените му да изчезнат.

Люк повдигна главата на баща си и пъхна внимателно сламка между напуканите му устни. Иън всмукна бавно и почти простена, когато студената течност се плъзна по нараненото му гърло. Всмукна още веднъж, кимна и Люк дръпна чашата. Главата на Иън се отпусна пак на възглавницата.

— Колко време? — попита той. — Колко време ме нямаше?

— Три седмици, шест дни… — Люк погледна към часовника на стената. — Девет часа и 12 минути.

Иън не се въздържа и се усмихна. Откакто Люк бе станал достатъчно голям, за да ходи и говори, тази прецизност бе характерна за него в същата степен, колкото и цветът на косата му, и трапчинката в ъгъла на устата му.

— Бях мъртъв — каза той.

Люк си придърпа стол до леглото, седна и се наведе към баща си.

— Получил си инфаркт в офиса си. След като са те довели в болницата, си получил втори и си умрял… Не знам… за няколко минути, после са те върнали обратно, но си изпаднал в кома. Бях на път за болницата, когато е станало. Казаха, че може да имаш увреждания на мозъка. Известно време бе на животоподдържащи системи. Най-накрая се стабилизира, но през последните седмици бе в кома.

— Бях… някъде — Иън затвори очи и се опита да си припомни Есперанса, пътуването си, Лес, всичко, което бе преживял. Но то вече му приличаше на сън, някакъв измислен свят, който бе създал в главата си, избледняващ като стара снимка. Опита се да го облече в думи, заговори бързо, отчаяно искащ да сподели с Люк колкото се може повече.

Но синът му го прекъсна.

— Татко, лекарят ще бъде тук след няколко минути. Просто се отпусни и…

Очите на Иън се отвориха, той сграбчи Люк за ръката и го стисна толкова силно, че момчето изохка.

— Запомни тези неща. Мобилни телефони, интернет. Гугъл. Нещо, наречено айпод. Мартин Лутер Кинг и Боби Кенеди ще бъдат убити. Нещо за Май Лай. Космическа станция. Дивиди. Лаптопи…

Изражението на любов, загриженост и облекчение, което бе изписано допреди малко на лицето на Люк, се смени с нещо по-мрачно — ужас, че мозъкът на баща му наистина бе увреден.

— Не съм луд, Люк. — Надявам се. Гласът му бе пресипнал, несигурен. — Есперанса, Еквадор. Там бях.

— Професор Ритър — изгърмя силен глас от вратата. — Най-после отново сред нас.

Мъжът, който влезе в стаята, следван по петите от Луиз, бе висок над метър и деветдесет и имаше красива, уверена усмивка, която можеше да накара всекиго да се отпусне и да се почувства по-добре. Прегърбените му рамене бяха доказателство за юношество, прекарано с чувство на вина заради ръста му. В началото на четирийсетте, предположи Иън, хубав по начин, по който като че ли повечето лекари бяха — доктор Килдеър^[1] с черна коса.

— Аз съм доктор Андрос, вашият кардиолог. Как се чувствате?

— По-добре, отколкото преди петнайсет минути.

— Помните ли какво ви се случи?

— Изпитах силна болка в гърдите, докато бях на бюрото си. Когато стана… Мисля, че веднага разбрах какво е.

— Вашата секретарка ви е намерила. Имахте втори сърдечен пристъп тук в болницата и…

— Той ме е довършил.

— Да, наложи се да ви съживяваме.

Андрос погледна в картона, който държеше в ръцете си, и погледът на Иън се премести към бившата му жена. Тя стоеше до лекаря — все така спокойна и съвършена — една изящна Барби кукла, но брюнетка, с гневни сини очи, изпълнени с яд и негодувание заради неудобството, което той й причиняваше. Неговото физическо състояние я откъсваше от много по-важните за нея неща — благотворителните каузи, новият съпруг и нарасналото й семейство.

Луиз каза:

— Чудесно е, че си отново сред нас, Иън. Толкова се притеснихме.

— Да, чудесно е, че съм тук.

— Може ли да ни оставите за малко насаме, мисис Ритър? — попита лекарят.

— Да, разбира се — отвърна Луиз и се отмести от леглото.

— Бел, мисис Бел — обади се Люк. — След развода ни се омъжи пак.

Луиз погледна възмутено към Люк. Доктор Андрос явно не знаеше как да реагира на това, така че просто повтори първоначалната си молба. Люк и Луиз излязоха от стаята, спорейки с приглушени гласове, а Андрос си придърпа един стол.

— Искам да ви прегледам, мистър Ритър. Целта ми е да излезете оттук, колкото е възможно по-скоро.

— Определено искаме едно и също.

Андрос си вършеше уверено работата, говорейки небрежно за това и онова, докато махаше катетъра му и изключваше кислородния апарат и другите машини, жужащи край леглото му. Иън се опитваше да не мърда и да не пречи. Обмисляше възможността мозъкът му да бе поне отчасти увреден, да бе халюцинирал всичко и упойките и останалите лекарства, които му бяха давали, да бяха създали фантазията му за Есперанса.

— Колко време бях мъртъв? — попита той най-накрая.

— За щастие бяхте в интензивното, когато сърцето ви спря втория път, така че бързо реагирахме. Не съм сигурен точно колко време сте били действително мъртъв.

— Колко време мозъкът може да бъде лишен от кислород, преди да бъде непоправимо увреден?

— Много повече, отколкото беше във вашия случай — успокои го Андрос.

— Какво е станало с мен през това време?

— Не съм сигурен, че разбирам въпроса.

Иън се надигна малко в леглото и се облегна назад на възглавницата си, отпи от чашата с вода и си спомни колко благодарен се почувства, когато вкуси онова горещо кафе в Бодега дел Сиело и когато отхапа от димящата емпанада.

— Какво е станало с мен, докато съм бил мъртъв?

Андрос сега стоеше до мивката с гръб към Иън и си миеше ръцете.

— Нямам представа, мистър Ритър.

— Никога ли не сте мислили по въпроса?

— Разбира се, че съм мислил — мъжът откъсна няколко салфетки от поставката на стената и се обърна, докато подсушаваше ръцете си. Красивото му лице а ла доктор Килдеър разкриваше, че наистина бе посветил много време на този въпрос, но явно още не бе стигнал до удовлетворително заключение. — Прекарах две години като лекар във Виетнам. Изгубих много пациенти. Но освен това имах пациенти, които умираха и се връщаха след това към живота. Някои от тях ми задава същия въпрос като вас. Нямам отговор, просто теория. Може би вие ще ми помогнете — хвърли салфетките в кошчето и се приближи към леглото. — Какво преживяхте?

През 2008 година Андрос щеше да бъде на около осемдесет години или — най-вероятно — мъртъв. Иън знаеше, че ако имаше достъп до Гугъл, щеше да напише името му и със сигурност щеше да излезе някаква информация за него. Искаше да му каже всичко, да признае, да му се довери, да прошепне „Открих истинския си живот, истинското си аз, влюбих се“. Но ако го направеше, можеше да го сметнат за луд и да се озове в усмирителна риза. А може би заслужаваше тази риза, може би наистина бе луд?

Затова отвърна:

— Нищо. Не си спомням нищо.

Малко след като Андрос излезе, Люк се върна в стаята.

— Лекарят каза на мен и на мама, че трябва да си почиваш. Ще дойда отново утре, татко.

— Люк, почакай — Иън сграбчи ръката на сина си. — Трябва да се махна оттук. Да се върна в Еквадор, в… — Трябва да отида четирийсет години напред във времето. О, нима? Четирийсет години? Божичко, изобщо си нямаше идея какво трябваше да направи.

— Татко, ще говорим по-късно — Люк стисна ръката му. — Обещавам, ще кажа на Кейси, че може да дойде да те види — прегърна нежно Иън, сякаш се боеше, че баща му може да се счупи. — Всеки ден седях тук, говорех ти, молех те да се върнеш. И ето те сега — изправи се, но не пусна ръката му. — Имаме проблем с мама. Трябва да поговорим за нея, трябва официално да прекратиш пълномощното й да действа от твое име.

Луиз имаше пълномощно да действа от негово име? Как беше пропуснал да го прекрати след развода?

— Какъв е проблемът? Държа се добре преди малко.

— Нима?

Иън не искаше да задълбава. Враждебността между Люк и майка му беше техен проблем.

— Ще говоря с адвоката от университета, когато изляза.

— Вече се свързах с офиса му. В момента е извън града, но ще се върне следващата седмица.

— Това е добре. Следващата седмица не е далече.

— Ще се видим утре, татко.

 

 

Иън седеше на стола до прозореца в болничната си стая, пишещата машина „Ремингтън“ беше поставена на масичката пред него. Искаше му се да има компютър като онзи в „Кафенето на пиката“. Ако въобще съществуваха такива неща.

Беше започнал живота си като репортер в онази база в Щутгарт, когато военната полиция го накара да опише как е намерил подпухналото тяло на баща си, висящо на въжето в банята. Беше се придържал към фактите, такива, каквито ги бе видял. Това правеше и през последните няколко дни и вече бе изпълнил повече от трийсет листа с бележки и спомени. Колкото повече пишеше, толкова повече си припомняше. Понякога му се струваше, че спомените могат да създадат тунел, през който да се върне в онзи свят. Но в повечето случаи се съмняваше във всичко, което се бе случило и което бе изписал, и му се струваше, че — в най-добрия случай — е просто екзотична фантазия, а в най-лошия — бълнувания на полудял човек.

Загледа се в голата пустош на Минесота, все още покрита с мартенски сняг. Снежинките тихо докосваха стъклото и преди да се разтопят, за секунда запазваха съвършената си форма. Дните му напоследък минаваха по един и същи начин. Разхождаше се постоянно по коридорите на болницата, ходеше в общата стая да гледа телевизия, ядеше силна храна, пишеше и се надяваше, че написаното ще докаже, че не си бе загубил ума, когато бе умрял.

Между тези тривиални дейности постепенно усещаше как разпокъсаните части на предишния му живот започват да се съединяват отново около него. Иън Ритър, професор по журналистика в университета на Минесота, станал носител на награда „Пулицър“ на 28 години, в отпуск по болест от четири седмици и два дни. Иън Ритър, автор на „Минеаполис Трибюн“ не беше водил колонката си от пет седмици. Трябваше да се върне скоро на работа, да направи крачка към обичайния си живот, за да може да организира пътуването си до Еквадор.

Продължаваше да я вижда. Тес в автобуса, в посадата, Тес в хамъра, пред камината във вила номер 13. Тес, жената от фантазията ми, създадена от дълбините на подсъзнанието ми, докато съм бил в кома. Каква беше историята с това число? Надраска го на листа, подчерта го два пъти, после написа: автобус 13, вила 13, компютър 13. Всичко ли си бе измислил? А ако не беше, какво послание бе скрито в тези тринайсетици? Лош късмет?

В отделението изведнъж се разпищя алармата и по високоговорителя проехтя женски глас: „Код синьо в стая 13. Повтарям, код синьо в стая 13“.

Побиха го нервни тръпки. Тринайсет. Съобщението привлече вниманието му. Иън нямаше представа какво означаваше „код синьо“, но санитарите и сестрите търчаха наоколо, мъкнейки апаратура и носилки. Той стана и се запъти към вратата. Надолу по коридора болничният персонал се бе струпал пред стая 13, в която явно се бе случило нещо. Стаята се намираше в кардиологичното крило, което означаваше, че пациентът очевидно бе изкарал инфаркт.

— Горкият Бил — каза Гладис, слабата, възрастна женица, стояща на прага на съседната стая. — Оплакваше се, че не се чувства добре, но сестрата настояваше, че резултатите му са хубави и че вероятно просто има киселини в стомаха.

Иън беше срещнал Бил и Гладис в общата стая вчера. Бил, чернокож мъж на около осемдесет години, се придвижваше с проходилка, раменете му бяха приведени над нея, сякаш носеше много тежък товар.

— Не се притеснявайте, ще го спасят. В тази болница екипът кардиолози е един от най-добрите в страната.

Вратата на стая 13 се затвори. Тъкмо когато Иън се извърна, за да се прибере, Бил премина през вратата — през затворената, дървена врата — и се появи в коридора, облечен в болнична нощница и по раздърпани чехли. Взря се над телените рамки на очилата си и се почеса по почти плешивата си глава. Изглеждаше объркан и смутен. Затвори ме, изхвърли ключа. Иън погледна бързо към Гладис, но тя не показа по никакъв начин, че е видяла Бил.

Но той я видя и се впусна към нея.

— Гладис, притеснявам се за нещо.

Жената не го чу, не можеше да го види, просто се прибра в стаята си и затвори вратата. Инстинктът на Иън крещеше, че трябва да изтърчи по коридора и да излезе през най-близкия изход. Но краката му не помръдваха. Когато черните, празни очи на Бил се срещнаха с неговите, чернокожият мъж каза:

— Ти ме виждаш. Но Гладис не можеше. Защо? Какво ми се е случило?

Иън не само го чуваше и виждаше, но усещаше и умолителната нотка в гласа му, объркването, страха…

— Аз… Аз полудявам, Бил — … не знам какво е станало с теб, Бил. Но преди няколко минути лекарите и сестрите влетяха в стаята ти, затова предполагам, че е имало спешен случай. — Отговорът на другия му въпрос — защо Иън го виждаше, а Гладис не можеше, беше неочаквано лесен. Причината бе, че Бил сега бе на място, където Иън се бе намирал преди. Или защото мозъкът му се бе изпарил в това болнично отделение.

Бил погледна към заключената врата на стаята си, после отново към Иън.

— Мисля, че сърцето ми спря — придърпа страните на болничната нощница и внезапно се разсмя. — Мразя това проклето нещо — оставя отпуснатия ти задник гол, та всички хубави сестрички да го видят.

— Напълно разбирам какво имаш предвид.

— Толкова съм уморен от това място.

— Не е нужно да оставаш, Бил. Изборът е само твой. — Защо го казах? Вярно ли е? Кой съм аз, да давам съвет на почти мъртъв човек?

— Жена ми си отиде преди четири години. Без нея ми беше много самотно. Имаме шест деца и двайсет и четири внука, но всички са заети със своя живот, знаеш за какво говоря, нали?

— Да.

— Татко?

Иън се завъртя, стреснат от гласа на сина си, който бе дошъл почти безшумно зад гърба му.

— Люк.

— Стори ми се, че те чух да говориш с някого.

— Само с призрака на стария мъж в тази стая — Иън посочи с пръст в посоката, в която допреди малко се намираше Бил, но сега коридорът бе празен. Нищо чудно. Бил беше просто плод на неговото въображение.

— Да, добре — каза Люк и се разсмя, но смехът бе малко колеблив, като че ли част от него все още се съмняваше, че мозъкът на баща му може да е увреден. — Слушай, тъкмо идвам от доктор Андрос. Ще те изпише утре. Мама не е съгласна обаче.

Вратата на стая 13 се отвори и оттам започнаха да излизат лекари и сестри, мъкнещи апаратурата и папките си, забравили вече всякаква спешност. През отворената врата Иън видя двама санитари да повдигат тялото на Бил и да го поставят на носилка, след което го покриха и започнаха да бутат носилката по коридора.

— Не си се шегувал — прошепна Люк тихо.

Разтърсен от потвърждението, че наистина бе видял и говорил с духа на мъртвец, Иън не отговори.

— Божичко, татко. Случвало ли се е и преди?

Нервен смях се надигна в гърдите му. Случвало ли се е преди? Преди какво? Преди да умре? Преди мозъкът му да се разкапе от липсата на кислород в интензивното?

— Не.

— Каквото и да е това, не споменавай нищо пред мама.

— Не съм и възнамерявал. — Иън не смяташе да казва и на Люк, преди да го бе заварил да говори с призрака на Бен в коридора.

— Ще го използва като доказателство, че не си наред с ума.

Може би ще бъде права.

— Чувал ли си се с адвоката?

— Все още чакам да се свърже с мен.

— Как изглеждаше този призрак, татко?

Докато влизаха в стаята му, Иън описа какво се беше случило, а Люк слушаше с жив интерес.

— Имах чувството, че Бил бе готов да се пренесе отвъд, но все още не го осъзнаваше. — Нима? Това ли е било тъпото ти чувство? Какво означаваше това? Сега вече стана и експерт по свръхестествените пренасяния?

— Леле, това е невероятно! — каза Люк. — Веднъж, докато бях под въздействието на халюциногени, вървях в центъра на Минеаполис и ме заобиколиха духове. Всички сякаш говореха едновременно, опитваха се да ми привлекат вниманието, да ми предадат послания за семействата и близките си, някои искаха да разберат дали аз съм изпратен, за да им помогна да отидат някъде другаде.

— Какво направи?

— Изперках от страх, върнах се в апартамента си и се заключих.

— Духове? Кой говори за духове?

Луиз влезе в стаята, без да почука, а думите й накараха Иън да заподозре, че бе подслушвала отвън на вратата. Носеше му подарък — огромен букет цветя.

— Я се виж само, стоиш и ходиш, и вече работиш, с пишещата си машина, с изписаните страници… — избликна тя в бърз поток от думи.

Люк направи гримаса на презрение, но Иън се усмихна и я поздрави, после бързо събра листовете, които бе изписал, и ги подаде на сина си.

— Пази ми ги, докато ме пуснат утре.

— Утре е прекалено скоро — намеси се веднага Луиз, докато поставяше цветята във вазата на перваза на прозореца. — Току-що си поговорих с доктор Андрос и му изтъкнах, че изкара два инфаркта.

— Андрос е кардиолог, мамо — каза Люк. — Сигурен съм, че едва ли има нужда от твоето мнение.

— Чувствам се добре — каза Иън. — Готов съм за изписване.

— Не можеш да го направиш — сопна се Луиз.

Застана лице в лице с него, с фризираната си, бухнала коса, неестествено големите си очи, синята си пола и сако и с обувките и чантата в тон. Луиз, модната икона. Спомни си смеха й в първите години на брака им, когато беше специалист по числата и цифрите и работеше като счетоводител във фирма за недвижими имоти, единствената жена в изцяло мъжки офис. Тогава цялото й държане бе по-меко, по-леко и изпълнено с радост от живота. Помнеше я като жената, която вече не беше, и понякога му липсваше тази стара Луиз, липсваше му това, което имаха в онези години.

— Някой трябва да се грижи за теб у дома ти — продължи тя. — Трябва да уредим нещо, някой да идва…

— Благодаря ти за цветята, Луиз, и за това, че си се грижила за всичко, докато съм бил в кома. Оценявам го. Но мога сам да вземам решения за себе си — каза Иън.

— Честно казано, Иън, не съм убедена, че можеш да вземаш каквито и да било решения. Загубата на кислород се е отразила на мозъка ти…

— Достатъчно, мамо! — прекъсна я рязко Люк. — Татко е добре.

Очите й се разшириха от обида, яркочервените й устни се присвиха възмутено, гневно.

— Люк, това е между бащата ти и мен. И след като аз имам пълномощно за всичко, свързано с него, аз ще преценя кога да го изпишат от болницата. Освен това не съм видяла ти да платиш някой разход от тези, които медицинската му застраховка не покрива. Нито ти, нито Кейси, нито университетът. Аз, аз плащам за това.

— Толкова си прозрачна, че чак е отвратително — Люк направо крещеше вече. — Изобщо не ти пука за татко. Важно е само как изглежда отстрани, какво ще си помислят хората. В новата си роля на съпруга на преуспяващ бизнесмен и филантропка искаш да те смятат за много състрадателна. Ти си просто проклета златотърсачка!

Очите на Луиз искряха от ярост.

— Не… мога да повярвам, че мислиш така за мен, Люк.

— Е, по-добре повярвай — не спря той.

Сърцето на Иън започна да го боли. Осъзна, че Люк използваше тази възможност, за да изкаже на глас всички проблеми, които имаше с майка си.

— Моля ги. Спрете да спорите — Иън проговори с толкова странно спокойствие в гласа, че и двамата млъкнаха внезапно и го погледнаха с изненада, сякаш той нямаше нищо общо с кавгата им.

Минаха няколко секунди, след което Люк каза:

— Прав си. Няма смисъл да спорим. Нямаш повече работа тук, мамо. — Постави ръка на раменете й и я побутна към вратата.

Луиз се дръпна, за да не я докосва, и го погледна така, сякаш бе побесняло куче.

— Да не си посмял да ми казваш какво да правя, млади момко.

— По-късно, мамо. — Люк отново сложи ръката си на рамото й и я изведе в коридора, като затвори вратата зад нея. После се наведе над Иън и тихо му каза: — Опитва се да убеди Андрос, че трябва да те прегледа и невролог, за да провери дали не си невменяем. Казвам ти, татко, ще става по-зле. Беше унизена от развода, защото ти го поиска. Напълно удобно е забравила, че именно тя се чукаше с онзи, докато все още бе омъжена за теб.

— Както и да е. — Цялата тази драма бе изтощила Иън. — Има пари в общата ни сметка, която е на мое и твое име. Плати й каквото е необходимо. Наеми адвокат да я заличи като мой пълномощник. Ние сме разведени. Тя не трябва да има нищо общо с моя живот.

Леко почукване, после красива червенокоса глава се подаде през вратата.

— Ей, момчета — каза жената. — Може ли да вляза? Тук, навън, атмосферата е малко враждебна, особено след като бившата мисис Ритър отправи някои обиди по мой адрес, докато се разминавахме в коридора.

Люк се разсмя и прегърна Кейси О’Тул. После се обърна към Иън.

— Заемам се веднага, татко. Ще се върна по-късно.

Люк затвори вратата на излизане, а Кейси влезе в стаята; усмивката й беше достатъчно ярка, за да освети тъмната половина на Луната.

— Ей, красавецо.

— Кейси О’Тул. Не съм в най-добрата си форма.

— На мен ми изглеждаш чудесно. — Остави кутия шоколадови бонбони на масичката до него, после се наведе и го целуна по устата.

Иън се развълнува силно, когато устните й се сляха с неговите. Но въпреки това можеше да мисли само колко много се различаваха устните на Лес от нейните — формата им, плътността им… Ако Кейси беше жива през 2008 година, щеше да бъде на шейсет и седем години. А аз ще съм на осемдесет и четири. Вече не беше сигурен какво изпитваше към нея.

Кейси се отдръпна назад, красивата й коса се спускаше отстрани на лицето й, яркозелените й очи се опитваха да разгадаят изражението му.

— Люк се обади и каза, че е издействал разрешение да те посетя. Опитах се да дойда, докато беше в кома, но Луиз фучеше много и не исках да предизвиквам скандал.

— Прекрасно е, че те виждам — каза Иън.

— Люк ме информираше за състоянието ти. — Придърпа си стол до него и седна, красиво кръстосвайки крака. Премигна закачливо. — Позволено ли ти е да ядеш шоколад?

Внезапно в съзнанието му проблесна спомен — двамата стоят пред водопада Хиавата в греещия от цветовете на есента парк и тя го гледа по същия игрив начин. И той я целува.

— Никой не ми е казал, че не мога да ям шоколад.

Тя повдигна капака на кутията и показа най-голямата му слабост — великолепни швейцарски шоколадови бонбони във формата на полумесец, комбинация от бял и тъмен шоколад, бонбони във формата на сърце, пълни с карамел, малки квадратчета с черешки върху тях, триъгълничета, изпъстрени със златисти късчета сушени плодове. Шоколадът имаше специално място в речника на техните взаимоотношения — шоколад на рождените дни, на Свети Валентин, на Коледа и понякога, просто без повод.

Избра си един триъгълен бонбон, отхапа и почувства как гърлото му се затваря и за малко да повърне. Грабна салфетка от кутията на масичката, изплю го и го хвърли в боклука.

— Предполагам, че не си пасва с лекарствата ми…

— Вероятно е прекалено скоро.

Иън почувства вина, че шоколадът го бе накарал да му се доповръща.

— Кажи ми какво става в университета. И с теб.

Зададе правилния въпрос.

— Човекът, който те замества, явно си няма и представа от журналистика и има няколко оплаквания от студенти, че е некомпетентен…

Нещо просветва над дясното й рамо и докато го гледаше, Иън спря да слуша какво точно му говореше тя. Какво беше това? Оптическа илюзия, някаква игра на светлината? Присви очи, изви глава, погледна отново, надявайки се, че каквото и да беше, щеше да го види по-добре с периферното си зрение. Изглеждаше така, сякаш прехвърчаше и прелиташе като бяла нощна пеперуда, като призрачна пеперуда, и почти изчезна, когато се озова в сноповете ярка светлина, влизаща през прозореца. Появи се отново миг по-късно, в другата част на стаята, където светлината не стигаше, и там се превърна в сянка, която започна да приема форма и плътност. Той знаеше какво е това, мамка му, много добре знаеше.

Иън скочи на крака и се впусна към нея, размахвайки ръце, крещейки с цяло гърло, а сърцето му биеше лудо. Грабна една лампа, метна я и тя се разби в стената. Стъклото и крушката й се пръснаха на парчета. И тогава я видя — жена, бруха, и разбра, че го е последвала от смъртта. Беше все още там, когато двама санитари го сграбчиха, събориха на пода и забиха спринцовка във врата му. Смехът на брухата бе последното нещо, което чу, докато потъваше като камък в мрака.