Робърт Хауърд
Вълшебният пръстен (1)

Сенки в Замбола

— Странноприемницата на Арам Бакш е опасно място! — Хриптящият глас на слабия, загорял от слънцето номад трепереше от напрежение. Тънките му пръсти се впиваха в огромния бицепс на Конан. Двамата бяха спрели в края на пазара за мечове. Край тях гъмжеше пъстроцветна и многоезична тълпа.

— Според теб каква е опасността? — навъсено попита Конан, откъсвайки поглед от минаващите ганарки, отличаващи се от останалите жени с яркочервените си устни, дръзки очи и предизвикателна походка.

— Знае ли човек каква е? — жителят на пустинята плахо се озърна наоколо и още повече сниши глас. — Случвало се е обаче както номади, така и пътници от далечни страни да пренощуват в дома на Арам и повече никой не ги е чул, нито видял. Какво ли е станало с тях? Бакш се кълне, че всички са си тръгнали по живо по здраво, но хората разправят, че на пазара често се появяват техни стоки и дрехи. Ясно е като бял ден, че Арам Бакш има пръст в тая работа.

— Аз пък нямам нищо! Продадох дори и коня си — изръмжа Конан и леко погали кожената ножница на огромния си меч.

— Така е, но са ми разправяли, че в странноприемницата на Арам изчезват и пътници, по-бедни от църковна мишка. Случи се дори на сина на един от вождовете на пустинните племена. Вождът се оплака на самия Юнгир хан, който нареди да претърсят цялата къща.

— И какво? Сигурно откриха пълно подземие с трупове? — язвително се усмихна Конан.

— Напротив. Там е работата, че не откриха абсолютно нищо. Но в замяна на това знаеш ли какво намериха в палмовата горичка на края на пустинята? Една плитка яма, пълна с изпочупени и обгорели човешки кости!

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да ти втълпя, че лично аз смятам Арам Бакш за демон в човешки образ, който нощно време приема истинския си вид и отвлича поредната си жертва в пустинята, където го чакат приятелите му — демоните на същата тази пустиня…

Кимериецът поклати недоверчиво глава.

— А защо избира винаги чужденци?

— Виж, Конан, ти си човек от Запада и не познаваш тайните на тази древна земя. Демоните на пустинята почитат Йога — господаря на празните къщи. Те му палят огньове с човешко жертвоприношение. Жителите на града не биха ги търпели, ако за жертви се избираха местни хора, но кой го е грижа, ако изчезне някой и друг чужденец? И понеже вече много месеци живееш при нас, зуагирите, и ние те смятаме за свой брат, послушай какво ще ти кажа! Внимавай! Пази се и недей да ходиш в къщата на Арам Бакш!

— Изчезвай! — неочаквано изсъска Конан. — Градският патрул идва насам и като те види, може да си спомни, че един жребец липсва от стадото на господаря им.

Зуагирът светкавично се спотаи в сянката между най-близката къща и статуята на каменен кон. После за миг лицето му отново се появи и след като извика: „Пази се, братко! В дома на Арам Бакш се е настанил демон!“, той се смеси с пъстрата тълпа.

Минавайки край Конан, войниците от патрула подозрително и любопитно оглеждаха огромния му прав меч, искрящите сини очи и подчертано северния тип черти на лицето му, но той само хладно ги измери с поглед и пооправи украсения си колан така, че мечът да му бъде под ръка.

Щом отминаха, Конан погледна слънцето, което бавно залязваше зад плоските покриви на къщите, и тръгна към странноприемницата на Арам Бакш, пробивайки си път между оръфаните дрипи на просяци, хермелиновите наметала на богати търговци и обшитите с перли рокли на скъпи куртизанки.

Когато доближи странноприемницата, опасана с висока ограда и множество финикови палми, по улиците вече бяха запалили изкусно украсените с дракони медни фенери. Недалеч от къщата се виждаше малка палмова горичка. Улицата навлизаше в нея и преминаваше в пътека, която след няколко завоя се губеше между дюните. На отсрещната страна на улицата, между криви палмови дървета, се гушеха няколко изоставени колиби, в които сега живееха само прилепи и чакали. Светлините на града останаха далеч назад и освен фенера над входа на кръчмата тук нямаше никаква друга светлина. Над Конан грееха звездите, краката му потъваха в ситния пясък, а до ушите му достигаше само шепотът на пустинния вятър в короните на палмите.

Той рязко дръпна въжето на звънеца и заудря с дръжката на меча си по вратата. В шпионката се появи едно черно лице. След като го пусна да влезе, робът отново и много старателно заключи.

Докато кимериецът пиеше чаша евтино вино на тезгяха в кръчмата, някъде изотзад се появи един възпълен мъж с гъста черна брада, закриваща наполовина огромния му корем. Под рунтавите му, гъсти вежди проблясваха чифт тъмни неспокойни очи. Това беше самият Арам Бакш. Докато мълчаливо го следваше по коридора, водещ към стаята му, Конан с изненада забеляза неговата странна, прокрадваща се походка. Арам запали една бронзова лампа и каза:

— Нали виждаш високата стена на къщата и решетките от ковано желязо по прозорците? Тази нощ можеш да спиш спокойно.

Конан изсумтя, извади от ножницата тежкия си меч и го хвърли върху леглото.

— Твоите мандала и резета може да са сигурни, но аз винаги спя с този приятел до себе си.

Арам не отговори, замислено погледна към страховито изглеждащия меч и без да каже нито дума повече, изчезна по коридора. Конан се приближи до отворения прозорец. Под него тихо шумяха листата на палмите, а някъде зад тях се простираше безпощадната пустиня.

Той легна напълно облечен и здраво стисна дръжката на меча си. Постепенно се пренесе в царството на съня, но подсъзнанието му долавяше всеки подозрителен шум. От мрака долитаха ритмични удари на барабан…