Робърт Хауърд
Вълшебният пръстен

Сенки в Замбола

— Странноприемницата на Арам Бакш е опасно място! — Хриптящият глас на слабия, загорял от слънцето номад трепереше от напрежение. Тънките му пръсти се впиваха в огромния бицепс на Конан. Двамата бяха спрели в края на пазара за мечове. Край тях гъмжеше пъстроцветна и многоезична тълпа.

— Според теб каква е опасността? — навъсено попита Конан, откъсвайки поглед от минаващите ганарки, отличаващи се от останалите жени с яркочервените си устни, дръзки очи и предизвикателна походка.

— Знае ли човек каква е? — жителят на пустинята плахо се озърна наоколо и още повече сниши глас. — Случвало се е обаче както номади, така и пътници от далечни страни да пренощуват в дома на Арам и повече никой не ги е чул, нито видял. Какво ли е станало с тях? Бакш се кълне, че всички са си тръгнали по живо по здраво, но хората разправят, че на пазара често се появяват техни стоки и дрехи. Ясно е като бял ден, че Арам Бакш има пръст в тая работа.

— Аз пък нямам нищо! Продадох дори и коня си — изръмжа Конан и леко погали кожената ножница на огромния си меч.

— Така е, но са ми разправяли, че в странноприемницата на Арам изчезват и пътници, по-бедни от църковна мишка. Случи се дори на сина на един от вождовете на пустинните племена. Вождът се оплака на самия Юнгир хан, който нареди да претърсят цялата къща.

— И какво? Сигурно откриха пълно подземие с трупове? — язвително се усмихна Конан.

— Напротив. Там е работата, че не откриха абсолютно нищо. Но в замяна на това знаеш ли какво намериха в палмовата горичка на края на пустинята? Една плитка яма, пълна с изпочупени и обгорели човешки кости!

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да ти втълпя, че лично аз смятам Арам Бакш за демон в човешки образ, който нощно време приема истинския си вид и отвлича поредната си жертва в пустинята, където го чакат приятелите му — демоните на същата тази пустиня…

Кимериецът поклати недоверчиво глава.

— А защо избира винаги чужденци?

— Виж, Конан, ти си човек от Запада и не познаваш тайните на тази древна земя. Демоните на пустинята почитат Йога — господаря на празните къщи. Те му палят огньове с човешко жертвоприношение. Жителите на града не биха ги търпели, ако за жертви се избираха местни хора, но кой го е грижа, ако изчезне някой и друг чужденец? И понеже вече много месеци живееш при нас, зуагирите, и ние те смятаме за свой брат, послушай какво ще ти кажа! Внимавай! Пази се и недей да ходиш в къщата на Арам Бакш!

— Изчезвай! — неочаквано изсъска Конан. — Градският патрул идва насам и като те види, може да си спомни, че един жребец липсва от стадото на господаря им.

Зуагирът светкавично се спотаи в сянката между най-близката къща и статуята на каменен кон. После за миг лицето му отново се появи и след като извика: „Пази се, братко! В дома на Арам Бакш се е настанил демон!“, той се смеси с пъстрата тълпа.

Минавайки край Конан, войниците от патрула подозрително и любопитно оглеждаха огромния му прав меч, искрящите сини очи и подчертано северния тип черти на лицето му, но той само хладно ги измери с поглед и пооправи украсения си колан така, че мечът да му бъде под ръка.

Щом отминаха, Конан погледна слънцето, което бавно залязваше зад плоските покриви на къщите, и тръгна към странноприемницата на Арам Бакш, пробивайки си път между оръфаните дрипи на просяци, хермелиновите наметала на богати търговци и обшитите с перли рокли на скъпи куртизанки.

Когато доближи странноприемницата, опасана с висока ограда и множество финикови палми, по улиците вече бяха запалили изкусно украсените с дракони медни фенери. Недалеч от къщата се виждаше малка палмова горичка. Улицата навлизаше в нея и преминаваше в пътека, която след няколко завоя се губеше между дюните. На отсрещната страна на улицата, между криви палмови дървета, се гушеха няколко изоставени колиби, в които сега живееха само прилепи и чакали. Светлините на града останаха далеч назад и освен фенера над входа на кръчмата тук нямаше никаква друга светлина. Над Конан грееха звездите, краката му потъваха в ситния пясък, а до ушите му достигаше само шепотът на пустинния вятър в короните на палмите.

Той рязко дръпна въжето на звънеца и заудря с дръжката на меча си по вратата. В шпионката се появи едно черно лице. След като го пусна да влезе, робът отново и много старателно заключи.

Докато кимериецът пиеше чаша евтино вино на тезгяха в кръчмата, някъде изотзад се появи един възпълен мъж с гъста черна брада, закриваща наполовина огромния му корем. Под рунтавите му, гъсти вежди проблясваха чифт тъмни неспокойни очи. Това беше самият Арам Бакш. Докато мълчаливо го следваше по коридора, водещ към стаята му, Конан с изненада забеляза неговата странна, прокрадваща се походка. Арам запали една бронзова лампа и каза:

— Нали виждаш високата стена на къщата и решетките от ковано желязо по прозорците? Тази нощ можеш да спиш спокойно.

Конан изсумтя, извади от ножницата тежкия си меч и го хвърли върху леглото.

— Твоите мандала и резета може да са сигурни, но аз винаги спя с този приятел до себе си.

Арам не отговори, замислено погледна към страховито изглеждащия меч и без да каже нито дума повече, изчезна по коридора. Конан се приближи до отворения прозорец. Под него тихо шумяха листата на палмите, а някъде зад тях се простираше безпощадната пустиня.

Той легна напълно облечен и здраво стисна дръжката на меча си. Постепенно се пренесе в царството на съня, но подсъзнанието му долавяше всеки подозрителен шум. От мрака долитаха ритмични удари на барабан…

Хиените на нощта

Това, което пробуди Конан, моментално избистри всичките му сетива и накара косите му да настръхнат беше тихото скърцане на открехваща се врата. В появилия се процеп, на фона на звездното небе се открояваше една чудовищна черна сянка с могъщи рамене и странно деформирана глава. След като се приведе, сянката бавно започна да приближава към него.

Конан безшумно подви крака, здраво стисна меча си и с бързината на нападащ тигър нанесе поразяващ удар към тъмния силует. Мечът му потъна в някакво живо тяло, което с приглушено стенание тежко се свлече на пода. Кимериецът запали настолната лампа и в мъждукащата й светлина видя на пода да лежи огромен негър само с бедрена превръзка и коси, сплетени на многобройни плитчици, привързани към тънки клончета. През полуотворената му уста проблясваха остри, изпилени зъби. Мъжът беше роб от племето на канибалите. С това загадката около изчезването на чужденците в странноприемницата на Арам Бакш, тъмния тътен на барабаните в нощта и тайната на счупените и обгорели човешки кости в палмовата горичка за Конан беше разрешена. Той тихо излезе на двора, решил веднага да разчисти сметките си с подлия търговец на човешко месо.

Между дърветата проблясваха червените езици на огън. За людоедите от Дарфар канибализмът имаше много по-дълбок смисъл от просто задоволяване на извратени вкусове. Той беше основа на техния религиозен култ.

Конан тъкмо се канеше да прескочи през оградата, когато що ушите му долетя приглушен вик откъм запустелите колиби. Той светкавично се скри зад притворената врата и надзърна към улицата. От сянката на отсрещната страна се появи група от трима огромни негри, които носеха някакво мятащо се бяло тяло. В следващия момент то успя да им се изплъзне, хукна да бяга и Конан видя, че това беше стройна, напълно гола жена. Негрите се окопитиха, настигнаха я бързо и остър писък, врязващ се до мозъка на костите, проехтя в тъмнината.

При вида на тази отблъскваща и почти недействителна сцена вълна от дива ярост заля Конан. След миг острите и коварни кинжали на двама от негрите вече бяха напълно безполезни. Конан се вряза в групата като ураган, разпори корема на единия, а главата на другия хвръкна далеч встрани. Паникьосан, третият негър отблъсна жертвата си и хукна да бяга, усещайки зад гърба си полъха на смъртта. С ужасен вик Конан заби меча си в тялото му и яростно се огледа, търсейки следващата си жертва. Наоколо обаче беше съвсем тихо. В мрака зад гърба си дочу бързи стъпки. Светкавично се обърна, готов за нова схватка, но в този момент върху гърдите му се притисна обезумялата от преживяния ужас девойка.

— Спокойно, момиче! Вече няма от какво да се страхуваш! — измърмори Конан. — Разкажи ми как стана така, че попадна в мръсните им лапи? И престани да трепериш! — той успокояващо погали кадифените рамене на девойката, прихвана я през кръста и удивено заразглежда изящната й фигура, прекрасните пълни гърди и дългите стройни крака. Разтърси я леко. Това изглежда й подейства, защото тя отметна блестящите си черни коси и като се притисна още по-плътно до него, започна да разказва патилата си.

— Всичко е заради това пършиво псе Тотрасмек, върховния жрец в храма на Хануман. Искаше да му стана любовница!

— Напълно го разбирам. Старата хиена явно има по-добър вкус, отколкото предполагах — засмя се Конан.

— Поисках му лекарство за моя любим, но вместо това той ми изпрати някаква течност, от която приятелят ми полудя, извади меча си и се опита да ме убие. Аз успях да избягам, но когато изскочих на улицата, попаднах в ръцете на тези чудовища, които вероятно са се криели някъде наблизо… Какво е това?

От края на улицата долиташе гърлен негърски говор. Като безмълвни сенки Конан и момичето хлътнаха зад една от съборетините. Негрите роби приближаваха и думите им станаха по-разбираеми.

— Нашите братя сигурно вече ни чакат край огъня. Днес ние нямахме късмет, дано поне те да са имали.

— За тази вечер Арам ни беше обещал един мъж — изломоти другият и в същия момент Конан мислено обеща на съдържателя няколко неща едновременно.

— Той държи на думата си. А и добре му плащаме. Последния път получи цели десет топа коприна, които с голям труд успях да открадна от господаря си.

Шумът от босите им крака и ехото от гласовете им постепенно затихнаха.

— Добре, че не видяха труповете — промърмори Конан. — Трябва да се махаме оттук.

— О, да, и то веднага! — момичето отново беше на прага на истерията. — Само като си представя, че моят мил сега броди безпомощно с помътения си мозък и би могъл да попадне в ръцете им!

Тръгнаха към града, като се придвижваха в сенките на дърветата и храстите.

— Това е отвратителен обичай! Канибали! — мърмореше варваринът.

— Къде отиваме? — попита той, когато стигнаха до по-осветената част. Все още беше прегърнал девойката през кръста.

— В моя дом. Трябва да събудя прислугата и да я пратя да търси приятеля ми из града… Не искам жреците да разберат, че е болен. Той има пред себе си блестящо бъдеще… ако успеем да го намерим и излекуваме.

— Да го намерим ли? Защо мислиш, че единственото ми желание е да прекарам нощта по улиците, търсейки някакъв луд? — възнегодува Конан.

Момичето нежно се притисна към него и полуразплакано каза:

— Моля ти се! Не познавам никой друг, който би могъл да ми помогне, а ти беше толкова добър!

— Е, хубаво… И как се казва този млад грешник?

— Алафдал. А аз съм Забиби и съм танцьорка. Често ми се е случвало да танцувам пред най-избраното общество в Замбола, дори пред самия хан Юнгир и неговата наложница Нефертари. Да бъде проклета тази отвратителна змия Тотрасмек, заради когото ме сполетяха толкова беди! Ах, погледни!

Бяха стигнали до пустия в този час пазар. В края му, с извадена гола сабя стоеше, безмълвен и неподвижен, някакъв мъж. Конан избута момичето зад себе си и изтегли меча.

— В името на Сет, не го убивай, моля те! Ти и така си достатъчно силен, за да го обезоръжиш!

Мъжът размаха сабята си. Конан отби атаката с меча, а с лявата си ръка нанесе съкрушителен юмручен удар и мъжът се просна в праха.

Девойката уплашено се втурна към падналия:

— Дано не си го ударил прекалено силно! Нали не си го убил?

— Нищо му няма. Трябва само да го вържем, за да не направи някоя глупост, като се свести. Сега кажи къде да го отнеса.

— Почакай! — младата жена се наведе, внимателно огледа вързаните ръце на момъка, поклати глава и се изправи. Приближи се към Конан, нежно сложи длани на могъщите му гърди, а очите й засветиха като диаманти. — Ти си страхотен мъж! Помогни ми! Тотрасмек трябва да умре! Иди и го убий! Убий го заради мен!

— Какво? Искаш да увисна на някоя бесилка? Никога!

— Всички тук — и бедни, и богати — го мразят и се страхуват от него! Той владее хората чрез мерзки интриги и черни магии. Единствен Тотрасмек и жреците му принасят жестоки жертви на проклетото божество Хануман. Дори хан Юнгир и наложницата му Нефертари се боят от него и го ненавиждат. Ако някой убие Тотрасмек тази нощ в храма на Хануман, никой няма да се престарава да търси убиеца.

— Да, но не забравяй, че той е и магьосник!

— Доколкото разбрах, ти пък си наемник, така че занаятът ти е да излагаш живота си на опасност.

— Така е, но срещу добро заплащане.

— Ще получиш това, което искаш! — девойката се повдигна на пръсти и го погледна право в очите. От близостта на прекрасното тяло кръвта кипна в жилите на кимериеца. Той поривисто я прегърна, но тя грациозно успя да му се изплъзне.

— Почакай, най-напред работата!

— И какво ще получа в замяна?

— Вдигни го и да вървим — каза тя, без да отговори на въпроса му.

Конан с лекота намести мъжа върху раменете си. Докато вървяха, девойката шепнеше нежни думи на припадналия. Личеше, че наистина го обича много. Каквото и да беше обещала на Конан, то не промени отношението й към Алафдал. В такива случаи жените са много по-практични от мъжете.

Когато стигнаха до дома, тя нареди на един силен роб внимателно да отнесе все още отпуснатия и несвестил се напълно момък в една от стаите, кимна към Конан и двамата тръгнаха отново по слабо осветените улици на града.

— Закълни се, че няма да ме предадеш!

Варваринът завъртя глава толкова енергично, че черните му коси се разпиляха.

— Тогава ме следвай. Ще те отведа в храма на Хануман и нека боговете да са ни на помощ!

Мълчаливо се промъкваха по тихите улици. Девойката може би мислеше за своя любим, лежащ върху копринени възглавници, в жълтата светлина на месинговите лампи или пък за ужасяващите неща в храма на Хануман, пазен от духове и демони. Конан мислеше единствено за грациозно крачещата до него млада жена. Усещаше уханието на кадифената й кожа и шепота на копринените й коси. Вълшебството на нейното присъствие изпълваше всичките му мисли.

Не след дълго стигнаха до голямо празно пространство между сградите. Бяха пред целта си. Храмът на Хануман самотно се открояваше в центъра на този тих и безжизнен площад. Точно срещу широкия портал на невисоката мраморна стена зееше отвореният вход към светилището. Никъде не се виждаха стражи или пазачи.

— Кажи, защо онези черни дяволи не идват тук да търсят жертвите си?

Кимериецът усети как девойката се притисна по-плътно до него и потрепери.

— Защото и те, както всички останали в Замбола, както самият хан Юнгир и неговата Нефертари, се боят от това място. Ела, да вървим, докато смелостта ни не се е изпарила като дим!

Тя явно се страхуваше, но гласът й не трепна. Конан извади меча си и пръв премина през отворената порта. Още отпреди знаеше някои неща за старинните обичаи на източните жреци и много добре си даваше сметка, че всеки неканен посетител в храма на Хануман ще се сблъска с какви ли не видими и невидими ужаси. Знаеше също така, че е възможно нито той, нито момичето да се измъкнат живи оттук, но тъй като вече много пъти беше рискувал живота си, не се поддаде на подобни мрачни мисли.

Двамата прекрачиха бронзовата врата, която навярно от столетия не се беше затваряла. През призрачния дим на запалените кандила, зад черен каменен олтар седеше с поглед, впит в поклонници и жертви, маймунският бог. Статуята беше издялана от черен мрамор, а на мястото на очите злобно проблясваха два червени рубина. От двете й страни в стената се белееха изкусно украсени врати от слонова кост.

— Тези врати са всъщност краищата на един тесен коридор във формата на подкова — прошепна девойката. — Покоите на Тотрасмек се намират точно по средата на извивката. Тук, в стената, има друга тайна врата, която води директно към вътрешните помещения — и Забиби разтърси глава, като че ли искаше да отхвърли някакъв кошмарен спомен. Тя внимателно опипваше гладката стена, търсейки скрития механизъм за отваряне на вратата. Конан, целият нащрек, приличаше на див звяр, който усеща, че наблизо е поставен капан.

— Открих го! — каза Забиби и в стената зейна отвор. В следващия миг успя да извика само „О, Сет!“. Една огромна черна ръка я хвана за косите, вдигна я във въздуха и тя изчезна в тъмния отвор. Конан напразно се опита да я задържи. Пръстите му се хлъзнаха по глезена на девойката. Отворът изчезна и скоро зад стената долетяха звуци от борба, приглушен писък и кънтящ, див и зловещ смях.

Хватката на черните ръце

Конан нанесе няколко могъщи удара около мястото, където се затвори проходът, но видя, че е безполезно, и се насочи към една от вратите от слонова кост. Преди да вдигне меча си обаче, той натисна дръжката на бравата и за негова най-голяма изненада вратата безшумно и леко се отвори към осветен от кандила коридор. Всичко това беше крайно подозрително, защото много приличаше на предварително подготвена клопка — влезеше ли вътре, сам си пъхаше главата в примката, която сигурно му беше приготвил жрецът на Хануман. Но варваринът не се поколеба. Там някъде беше Забиби и според онова, което вече знаеше за почитателите на Хануман, тя се нуждаеше спешно от помощта му.

Мина покрай доста врати, но всичките заключени. Чак когато стигна върха на дъгата в подковообразния коридор, една от тях се отвори и Конан се озова в някаква слабо осветена квадратна стая със стени от бял мрамор, под от слонова кост и таван от блестящи сребърни листове. В средата на стаята се намираше овална маса от странен метал. На един от покритите със сатен дивани се беше излегнал човек, който внимателно наблюдаваше Конан и се засмя, като забеляза изненадания му поглед. Мъжът беше черен гигант с огромни крайници, къси къдрави коси и тъмен надменен поглед. При всяко движение на тялото му могъща плетеница от мускули играеше и се издуваше и Конан си каза, че никога досега не е срещал толкова ужасяващ човек.

— Защо не се приближиш, варварино? — надменно извика гигантът.

В очите на Конан започнаха да проблясват опасни пламъчета.

— Кой си ти, по дяволите!? — извика той и стисна здраво меча си.

— Аз съм Баал-Птеор. Някога, много отдавна, в една друга земя носех съвсем друго име. А Тотрасмек ме нарече с това!

— Аха, значи си стражарското псе на жреца — язвително отбеляза Конан. — Вървете и двамата по дяволите! Но първо трябва да ми кажеш къде е онова момиче, което преди малко вмъкна тук с гадната си черна лапа?

— Господарят иска да се позабавлява с нея — засмя се Баал-Птеор. — Слушай!

Зад вратата, намираща се точно срещу тази, през която влезе Конан, се чу сподавен и слаб женски писък.

— Ах, ти, мизерна гад! — Конан бързо тръгна по посока на звука, но след миг спря и леко объркан погледна към негъра. Той му се присмиваше в лицето и в този присмех имаше толкова много заплаха, че Конан трепна. Пред очите му падна пелената на гнева, обхвана го непреодолимо желание да убива. Пристъпи към Баал-Птеор, който обаче неочаквано хвърли нещо към него и той изненадан видя едно кристално кълбо, въртящо се на около метър и половина над земята и светещо с хиляди отблясъци в здрача на стаята. Кълбото растеше, замъгли всичко около Конан и той се озова в средата на някакъв ураганен, синкаво светещ вихър, който се опитваше да го събори и помете.

Кимериецът извика и заотстъпва назад, докато гърбът му не почувства стената. В същия момент илюзията изчезна. Огромното вихровидно кълбо се спука като сапунен мехур. Конан отново беше в стаята със сребърния таван, около краката му се извиваха стълбчетата от странна синкава мъгла, а върху дивана Баал-Птеор се тресеше от смях.

— Ах, ти, кучи сине! — той се хвърли към черния гигант, но в същия миг отново се озова в синкавата мъгла и вече не беше в стаята, а на брега на някакво блато. Срещу него се носеше разярен бик с кървясали очи и остри сърповидни рога. С един удар на меча си Конан му отсече главата, но тя подскочи от мочурливата земя и се впи в неговата шия. Това вече не беше бик, а лицето на Баал-Птеор, който стръвно го душеше. С всички сили Конан се опитваше да го откъсне от себе си, задушаваше се и почти губеше съзнание. В същия момент прозвуча странно пронизително свистене, носещо се сякаш от безкрайните простори на Вселената. Кимериецът бе обзет от някаква неимоверно могъща сила, успя да се освободи и пак се озова пред Баал-Птеор. Главата му си беше на мястото, а той самият удобно се излежаваше на дивана и явно се подиграваше на Конан.

— Магия! — изръмжа варваринът и се приведе, здраво стъпи върху пода от слонова кост. Очите му горяха от яд. Това черно куче се забавляваше за негова сметка. Всички тези глупости с мъгли и разни мисловни сенки не можеха наистина да му навредят — достатъчно беше само бързо да скочи и с един удар да съсече хилещата се марионетка. Вече нямаше да позволи да го баламосват. И въпреки всичко — отново се поддаде на илюзията!

Чу зад гърба си смразяващо костите ръмжене. Светкавично се обърна и прободе във въздуха един леопард. Представата изчезна, мечът му с трясък се стовари върху овалната маса и това, което последва, вече не беше видение. Масата се оказа огромен магнит. Зад гърба си Конан чу рева на Баал-Птеор, който бе скочил от дивана и стоеше до него.

— Искам главата ти, Конан! Ще я откъсна с голи ръце! Така синовете на Косали въздават своите жертвоприношения на Яюр. Варварино, пред теб стои удушвачът от Йога — Понг! Още като дете бях избран от жреците на Яюр и дълги години бях обучаван как да убивам с голи ръце така, че нито една капка от кръвта на жертвата да не бъде пропиляна, защото Яюр обича кръв и приема само такива жертви! След малко ще прекрачиш прага на пъкъла и повече няма да те мъчи нито любопитството защо съм тук, нито каквото и да е друго нещо. Ето, с тези ръце ще те удуша!

Със скоростта на атакуващи кобри ръцете му се впиха в шията на Конан. Кимериецът дори не се опита да се отбранява, но направи нещо много по-изненадващо за черния гигант. Той на свой ред протегна ръце и здраво стисна неговото гърло. За момент двамата замръзнаха като някаква странна статуя. Лицата им се разкривиха и мускулите набъбнаха от огромното нечовешко напрежение. Постепенно върху устните на Конан се появи зловеща усмивка, а в очите на Баал-Птеор се мярна сянка на страх. Неочаквано той изстена, целият почервеня, пусна Конановата шия, хвана китките му и с всичките си останали сили се опитваше да отслаби задушаващата го мъртва хватка. Конан рязко го дръпна към масата и започна да го накланя назад. Смехът му беше безмилостен като стомана.

— Нещастен глупак! Ти никога не си имал срещу себе си истински воин от Севера. Срещал си само изнежени градски мъже. В името на моите предци, знаеш ли какво беше изпитанието за зрелите мъже при нас? Трябваше с голи ръце да счупиш врата на див кимерийски бик. А аз това го можех още преди да стана мъж. И знаеш ли как? Ето така!

Чу се звук, подобен на чупенето на сух клон, Конан отхвърли бездиханното тяло на земята, обърна се, хвана здраво дръжката на меча, дръпна го с всички сили и го освободи от плена на магнитната маса.

В следващия миг вече беше до вратата, зад която за последен път бе чул женския вик, отвори я и се озова в коридор, подобен на предишния, но в края му имаше кадифена завеса. Зад нея долитаха ужасяващите тонове на някаква дяволска музика, каквато Конан не бе чувал и в най-кошмарните си сънища. Звуците се преплитаха със задъхани стенания и истерични хълцания на жена. Конан стисна здраво меча си и безшумно като котка затича по коридора.

Танцувай ми, танцувай, момиче

В момента, в който усети как я хващат за косите и я вмъкват в тайния коридор, Забиби помисли, че е настъпил последният й час. Тя инстинктивно затвори очи, очаквайки смъртоносния удар. Вместо това обаче беше грубо запратена върху мраморния под. Бавно отвори очи и внимателно се огледа наоколо. Над нея стоеше някакъв кафяв великан, а в отсрещната страна на стаята, върху едно ложе, се беше излегнал дебел разплут мъж с пухкави бели ръце и притворени като на змия очи. Стената зад гърба му беше скрита от кадифена завеса. По тялото на момичето пробягаха студени тръпки, защото пред него седеше самият Тотрасмек — великият жрец на Хануман.

— Варваринът се опитва да разбие вратата, но тя е толкова здрава, че би издържала атаката и на слон. Върви, Баал-Птеор, отвори му другата врата и го убий!

Негърът излезе, а Забиби стана и боязливо погледна жреца. Той открито се наслаждаваше на нейното голо тяло, но това не я притесняваше, тъй като танцьорките в Замбола често играеха така. Ала жестокостта, която прочете в погледа му, я накара да потрепери.

— Значи отново дойде да ме утешиш в моята самота, красавице? Стори ми се, че последния път не ти беше много приятно при мен и дори не се и надявах да те видя отново! — с привидно благодушие каза жрецът.

В очите на Забиби запламтя гняв, а не страх.

— Ти, дебела, отвратителна свиня! Отлично знаеш, че не съм тук заради теб. Поисках да ми дадеш някаква дрога, за да приспя моя любим за няколко часа, а твоят слуга ми донесе нещо, от което той полудя! Грешката е моя! Трябваше да се сетя, че зад привидното приятелство таиш злоба и отмъстителност.

— А би ли ми казала защо искаше да приспиш своя мил? За да му вземеш единственото нещо, което сам не би ти дал! Това е пръстенът, откраднат от офирската кралица. Пръстенът с прекрасния вълшебен камък „Коралска звезда“. Кралицата ще обсипе със злато всеки, който й върне този пръстен. Защото знаещият неговата тайна има власт над всеки от противния пол. Ти искаше да вземеш пръстена от твоя мил, понеже те беше страх, че придворните магове ще му разкрият тайната и той ще те напусне. Ако ти обаче върнеше пръстена на офирската кралица, тя би могла да насочи мощта му срещу мен. Както вече веднъж направи, преди да й го откраднат.

— А за какво ти е на теб този пръстен? — прекъсна го Забиби.

— Ако го притежавах, магическата ми мощ щеше да стане два пъти по-голяма!

— Е, добре, вече го получи. Не желая нищо друго, освен да ми дадеш лекарство, което да излекува моя любим!

— Какво искаш да кажеш? Пръстенът не е у мен!

— Не лъжи! Ти получи своето. Сега върни разсъдъка на любимия ми, ако въобще можеш да поправиш това, което му причини!

— Разбира се, че мога. Ето в тази стъкленица има сок от златен лотос. Ако любимият ти го изпие, съзнанието ще му се възвърне и той отново ще бъде напълно здрав. Приближи се и вземи стъкленицата!

Девойката местеше поглед от жреца към стъкленицата и обратно. Усещаше, че всичко това вероятно е някаква жестока шега, но трябваше да рискува. Тя протегна ръка и внимателно започна да се приближава към Тотрасмек, вече почти докосваше с върха на пръстите си мечтаното лекарство, когато жрецът ехидно се засмя и дръпна ръката си. В същия момент неясна заплаха накара танцьорката да погледне нагоре и да се сниши към земята. От позлатения таван паднаха четири обли съда с цвят на нефрит. Те се счупиха и парчетата образуваха на пода квадрат, в центъра на който беше самата тя. Забиби изпищя. После още веднъж и още веднъж. Защото от всяка от четирите купчинки се надигна по една глава на кобра. Тутакси първата атакува босия й глезен. Тя инстинктивно отскочи встрани, но така попадна в полето на другата кобра. И отново трябваше да реагира светкавично, за да избегне ухапването. Бяха я хванали в ужасна клопка. Змийските глави се разминаваха с плътта й само на косъм разстояние. Това беше ужасяващ двубой между бързината на краката, ръцете, мисълта и невероятната скорост на люспестите чудовища, които върховният жрец материализира сякаш от нищото. Отнякъде се разнесоха приглушените звуци на странна злокобна мелодия, която се смесваше със злобното съскане на змиите.

Въпреки целия ужас на ситуацията Забиби неочаквано осъзна, че змиите не я нападаха безразборно, а се движеха в ритъма на музиката. Стрелванията на техните глави я принуждаваха да изпълнява такива танцови фигури, от които и най-безсрамната улична танцьорка в Замбола би се изчервила. Тя чувстваше как й прилошава от унижението и като че ли от много далеч до слуха й достигна омразният и зъл смях на нейния мъчител.

— Ех, миличка, това е танцът на кобрите! — хилеше се Тотрасмек. — Тъй в древни времена са танцували девиците, принасяни в жертва на Хануман. Съмнявам се обаче, че някога някой го е изпълнявал с такава скорост, красота, женственост и грация. Танцувай, момичето ми, танцувай! Колко ли дълго ще можеш да избягваш острите отровни зъби на змийското племе? Минута, час, два? Все едно, накрая ще се измориш, малките ти ходилца ще започнат да се препъват, дългите ти крака ще загубят сигурността си, очарователните ти бедра ще се движат все по-бавно и по-бавно и отровните зъби ще се впият в меката ти кожа…

Завесата зад гърба му се развя като от силен вятър и Тотрасмек внезапно започна да вие подобно на диво куче. Очите му се разшириха, а ръцете спазматично стискаха дългото стоманено острие, стърчащо от неговите гърди.

В същия момент музиката спря. Забиби, още замаяна от ужасния танц, залитна; наруши ритъма и диво изпищя, очаквайки острите зъби на кобрите да се впият в босите й крака. В момента обаче, в който Тотрасмек падна от ложето, четирите кобри се превърнаха в четири стълбчета синкав дим, безобидно издигащ се към тавана.

Зад завесата излезе Конан, бършейки окървавения си меч в скъпия плат. Известно време той беше наблюдавал цялата сцена. Знаеше, че нещастното момиче вижда нещо съвсем различно от онова, което виждаше той, и действа в плен на халюцинацията. Но, както доволно констатира варваринът, дори един магьосник не може да се противопостави на острието на меча му…

Забиби изтощена се свлече на пода, ала в следващия миг протегна ръка и извика:

— Стъкленицата! Вземи стъкленицата!

Тя бързо скочи, издърпа от пръстите на жреца скъпоценната стъкленица, а после трескаво започна да претърсва дрехите му.

— Какво търсиш така отчаяно? — попита Конан.

— Пръстена. Пръстена, който той открадна от Алафдал!

Забиби прерови цялата стая, но никъде не го откри.

— Тук повече не можем да останем! Скоро ще се развидели. Другите жреци ще се появят всеки момент и ако ни открият, ще ни разкъсат на парчета.

Тя бързо дръпна резето на тайната врата и след малко двамата отново крачеха по тесните криволичещи улички на града. По едно време Конан спря и сложи тежката си длан върху рамото на девойката:

— Не забравяй за обещаната награда…

— Не съм забравила! Но най-напред трябва да видя Алафдал!

След няколко минути черният роб вече ги водеше към стаята, в която все още лежеше вързан младият мъж. Погледът му беше като на побесняло куче, около устните му бе избила пяна.

— Отвори му устата! — прошепна Забиби на Конан и изля съдържанието на стъкленицата в нея.

Резултатът беше направо вълшебен. Младият човек моментално се успокои, дивият пламък изгасна в погледа му, той се взря в девойката, сякаш излизаше от дълбок размисъл, после затвори очи и заспа дълбокия здрав сън на много уморен човек.

— Като се събуди, ще бъде абсолютно здрав! — каза уверено Забиби и кимна на негъра.

Робът й подаде една кожена кесия и я наметна с копринен плащ. Тя подканящо погледна Конан. Излязоха отново на улицата. Кимериецът забеляза, че държанието й видимо се измени, тя се изправи и придоби достойна и горда осанка.

— Сега вече мога да ти открия истината — обърна се девойката към него. — Аз не съм Забиби. Аз съм Нефертари. И той не е Алафдал, началникът на стражата, а самият Юнгир хан, замболският сатрап…

Конан не произнесе нито дума. По лицето му не трепна нито един мускул.

— Излъгах те, защото не смеех на никого да открия такава тайна. Ако се разчуеше из града, че ханът е полудял, това щеше да доведе до размирици, а точно тази беше целта на Тотрасмек… Виждаш, че не можеш да получиш наградата, на която се надяваше. Любовницата на самия владетел не може да бъде и твоя. Но няма да останеш без отплата. Ето, вземи — Нефертари му подаде звънтящата от златни монети обемиста кесия. — И още нещо. Сега си върви, но когато изгрее слънцето, ела в замъка. Ще убедя хана да те назначи за капитан на дворцовата гвардия. И запомни — всички заповеди ще получаваш лично от мен! Естествено, тайно. Първата ти задача ще бъде да претърсиш основно храма на Хануман. За пред хората ще търсите следи от убиеца на този нещастен жрец, но в действителност целта ти е „Коралската звезда“! Трябва да е скрита някъде в храма! И когато я намериш, ще ми я донесеш! Сега можеш да вървиш.

Без да пророни нито дума, Конан кимна, обърна се и тръгна надолу по улицата. Нито в стойката, нито по изражението на лицето му Нефертари не можа да открие следите от изненада, когато му каза истината.

Още след първия завой кимериецът смени посоката и забърза. След кратък пазарлък и солиден бакшиш той купи един прекрасен кафяв жребец и в тръс премина през все още спящата Замбола. Спря близо до къщата на Арам Бакш. Привърза коня си в близките храсти и тъкмо се канеше да прескочи оградата, когато чу откъм пътя някакви неясни гласове. Внимателно се спотаи зад ъгъла на къщата. По пътя се зададоха трима негри. Конан тихо им подсвирна и те спряха.

— Накъде сте тръгнали?

— Отиваме към горичката да помогнем на нашите братя да угасят огъня. За днешната вечер Арам Бакш ни беше обещал угоено прасе, но ни излъга. В стаята капан намерихме само един от братята ни, и то мъртъв! Днес ще останем гладни!

— Аз пък си мисля, че няма да останете гладни! — по лицето на Конан премина вълча усмивка. — Арам Бакш ще ви даде обещания мъж. Виждате ли онази врата? Елате там след малко.

Конан тихо приближи до къщата. Знаеше, че Арам спи в западната стая. Безшумно се прехвърли през оградата и след малко тихо почука на вратата на спалнята.

— Арам, чуваш ли ме? Негрите прескочиха оградата!

Вратата почти мигновено се отвори, появи се гостилничарят, облечен само по нощница.

— Какво, по дяволите, става тук… Ти?!

Конан задуши с длан вика му и двамата паднаха в схватка на земята. С рязък жест варваринът изтръгна езика му и продължи здраво да го стиска за гърлото, защото и без език човек може да издава достатъчно шумни звуци. После го отмъкна към вратичката в оградата. Появиха се три тъмни силуета, три черни лешояда, чакащи поредната си жертва…

Конан яздеше по пътя, водещ на запад, към пустинята. С широка дъга заобиколи зловещата палмова горичка. Яздейки, измъкна от колана си един пръстен с прекрасен камък, който мигом заблестя на бледата светлина на звездите. Повдигна го и с възхищение започна да го разглежда. Златните монети тихо звънтяха в кожената кесия на кръста му.

— Интересно, какво щеше да направи, ако беше разбрала, че я познах още в първия миг? Нефертари и Юнгир хан! А за „Коралската звезда“ кой не е чувал! Аз навярно знам повече неща за нея, отколкото всички останали… Какво ли ще стане и когато разбере, че взех пръстена още докато връзвах ръцете на хана на улицата, след като го обезоръжих? Но имам голяма преднина…

И той подкара коня си в тръс към пустинята.