Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Инспектор Ерлендур (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Röddin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
sqnka (2020 г.)

Издание:

Автор: Арналдур Индридасон

Заглавие: Гласът

Преводач: Айгир Сверисон

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: исландски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: исландска

Печатница: „Инвестпрес“

Излязла от печат: 23.06.2017

Технически редактор: Симеон Айтов

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Людмила Стефанова

ISBN: 978-619-02-0042-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9756

История

  1. — Добавяне

24

Сега Стефания не беше толкова високомерна, колкото на първата им среща, когато Ерлендур се подразни от липсата на каквото и да било чувство по повод смъртта на брат й. Помисли си, че може би твърде прибързано си бе направил изводи за жената. Не познаваше добре нито нейната история, нито нея самата, за да си играе на съдник. Внезапно изпита угризения за думите, които й беше казал — че няма съвест. Не беше негова работа да съди другите, макар и постоянно да попадаше в тази ситуация. Всъщност той нищо не знаеше за тази жена, която пред очите му се бе превърнала в нещастно и самотно същество. Даде си сметка, че животът й не е бил ложе от рози, първо е била дете, живяло в сянката на брат си, после — подрастващо момиче без майка, и накрая — жена, която не се е отделяла от родителя си и по всяка вероятност е жертвала личния си живот заради него.

Измина дълго време в мълчание. И двамата бяха потънали в собствените си мисли. Вратата на стаичката стоеше отворена и Ерлендур излезе в коридора. Изведнъж му се прииска да провери дали отвън няма някой, който да послушва. Погледна към лошо осветения коридор, но не видя никого. Обърна се и погледна в другата посока — там цареше пълен мрак. Помисли си, че за да отиде някой там, би трябвало да мине покрай вратата на килерчето, а Ерлендур да не го е забелязал. Никой нямаше в коридора. Въпреки това, когато се върна в стаичката, все още изпитваше странното усещане, че не са сами долу в мазето. В коридора се долавяше същата миризма, която бе усетил при първото си идване — необяснима миризма на изгоряло. Не се чувстваше добре на това място. Гледката на трупа се бе заклещила в съзнанието му и колкото по-добре опознаваше историята на човека в костюма на Дядо Коледа, толкова по-отвратителна ставаше картината, която таеше в спомена си. Знаеше си, че никога не ще успее да се отърве от нея.

— Всичко наред ли е? — попита Стефания.

— Да, всичко е наред — отвърна Ерлендур. — Глупава идея. Стори ми се, че има някой в коридора. Дали да не сменим мястото? Да идем да изпием по едно кафе?

Тя огледа стаичката още веднъж, кимна и се изправи. Минаха мълчаливо по коридора, нагоре по стълбите, после през фоайето и влязоха в трапезарията, където Ерлендур поръча две кафета. Седнаха в единия край, по-далеч от чуждестранните туристи.

— Баща ми не би бил доволен от мен — каза Стефания. — Винаги ми е забранявал да говоря за семейството ни. Не понася никакво вмешателство в личния си живот.

— Здравето му добро ли е?

— За възрастта си е много свеж. Но не знам…

Думите й заглъхнаха.

— Няма личен живот, когато имаш работа с полицейско разследване — поясни Ерлендур. — Да не говорим пък, когато е извършено убийство.

— Започвам да разбирам това. Искахме да се отърсим от случилото се, все едно че изобщо не ни засяга, но, предполагам, никой не може да остане безразличен при тия ужасяващи обстоятелства. Мисля, че така стоят нещата.

— Ако съм те разбрал добре — каза Ерлендур, — то вие с баща ти сте прекъснали всякакъв контакт с Гвюдлойгур, но той се е промъквал нощем в къщата ви, без да го усетите. Какви са били намеренията му? Какво е правил? За какво е идвал?

— Никога не получих ясен отговор от него. Седеше час-два в стаята, без да мърда. Иначе щях да съм го усетила много по-рано. Правил го е не всяка нощ, но по няколко пъти в годината в продължение на много години. Веднъж, преди около две години, лежах и не можех да заспя, после, към четири часа бях задрямала и ми се стори, че чувам някакво пукане долу в стаята. Естествено, стреснах се. Стаята на баща ми е на долния етаж и държа вратата му отворена през цялата нощ. Помислих си, че той се опитва да ме повика. Отново чух пукането и реших, че е влязъл крадец в къщата. Промъкнах се надолу по стълбата. Вратата на стаята на баща ми си стоеше така, както я бях оставила. Щом стигнах до преддверието, видях някакъв човек да се стрелка по стълбата в посока към избата. Извиках му. За мой ужас той се спря на стълбището, обърна се и се качи нагоре.

Стефания млъкна, гледаше пред себе си и изглеждаше така, сякаш се бе пренесла на друго място и в друго време.

— Отначало помислих, че ще ме нападне — каза тя накрая. — Бях при вратата на кухнята и запалих осветлението. Тогава той се появи пред мен. Не бях го виждала лице в лице от много години, от времето, когато беше младеж, и ми отне известно време да осъзная, че пред мен стои брат ми.

— Ти как реагира? — попита Ерлендур.

— Изгубих и ума, и дума. Уплаших се, че може да е крадец, и си казах, че може би не е много умно да се разкрещя и че трябва веднага да се обадя в полицията. Цялата треперех от страх. Извиках неволно, когато запалих лампата и видях лицето му. Трябва да съм представлявала смешна гледка такава нервна и уплашена, защото той се разсмя.

— Не буди татко! — каза той и сложи пръст на устните си.

Жената не вярваше на очите си.

— Това ти ли си? — изпъшка тя.

Той беше много различен от този, когото помнеше. Много състарен. Имаше торбички под очите, тънките му устни бяха изгубили цвета си, косата му стърчеше във всички посоки. Гледаше я с безкрайно тъжни очи. Тя си припомни на колко години е той сега и си даде сметка, че изглежда много по-възрастен, отколкото всъщност беше.

— Какво правиш тук? — прошепна тя.

— Нищо — отвърна той. — Нищо не правя. Просто понякога ми се иска да се прибера у дома.

— Това беше единственото обяснение, което ми даде за това защо е идвал понякога у дома и е седял в стаята през нощта, без някой от нас да разбере — каза Стефания. — Понякога му се искало да се прибере вкъщи. Не знам какво искаше да каже с това. Дали беше свързано с детството, когато мама все още бе жива, или е имал предвид годините, преди да бутне баща ни по стълбите. Не знам. Може би самата къща е имала някакво значение за него, защото той никога не се сдоби с друг дом. Имаше си само мръсното килерче в мазето на този хотел.

— Трябва да се махнеш оттук — каза тя. — Той може да се събуди.

— Да, знам — отвърна той. — Как е той? Всичко наред ли е с него?

— Справя се отлично. Но се нуждае от постоянни грижи. Трябва да му се дава да яде, да го миеш и обличаш, да излизаш с него навън, да го настаняваш пред телевизора. Анимационните филмчета са му интересни.

— Нямаш представа колко зле се чувствах — каза той. — През всичките тия години. Не исках да стане така. Всичко това беше една огромна грешка.

— Да, именно — кимна тя.

— Никога не съм искал да ставам известен. Това си беше негова мечта. Единственото, което аз трябваше да направя, бе да му я изпълня.

Замълчаха.

— Пита ли понякога за мен?

— Не — каза тя. — Никога. Опитвала съм да го накарам да говори за теб, но той не иска дори да се споменава името ти.

— Все още ли ме мрази?

— Мисля, че това няма да му мине никога.

— Заради това, което съм. Не може да ме понася какъвто съм.

— Това си е нещо между вас…

— Знаеш, че бях готов да направя всичко за него.

— Да.

— Винаги.

— Да.

— Всичките изисквания, които ми поставяше… Безспирни упражнения. Концерти. Записи. Всичко това беше нещо, за което мечтаеше той, не аз. Когато беше доволен, всичко бе наред.

— Знам.

— Защо в такъв случай не може да ми прости? Защо не може да се помири с мен? Той ми липсва. Ще му кажеш ли това? Липсва ми времето, когато бяхме заедно. Когато пеех за него. Вие сте моето семейство.

— Ще опитам да говоря с него.

— Ще го направиш ли? Ще му кажеш ли, че ми липсва?

— Ще го направя.

— Той не ме понася заради това, което съм.

Стефания замълча.

— Може би вътрешно съм се бунтувал. Не знам. Опитвах се да скрия това, но не можех да бъда друго, освен това, което бях.

— Трябва да си вървиш вече — подкани го тя.

— Да.

Той се поколеба.

— Ти как си? — попита.

— Как да съм?

— Ти също ли ме мразиш?

— Трябва да си тръгваш. Той може да се събуди.

— Защото всичко е по моя вина. Положението, в което се намираш, това, че трябва да се грижиш за него. Ти би трябвало…

— Тръгвай!

— Прости ми.

— След като той е напуснал къщата след инцидента, какво се случи? — попита Ерлендур. — Беше изтрит, сякаш никога не го е имало, така ли?

— Малко или много. Знам, че от време на време татко слушаше плочите му. Не искаше аз да разбирам, но го знаех, виждах го понякога, като се приберях вкъщи от работа. Ту забравяше да прибере обложката, ту да махне плочата от грамофона. Рядко чувахме нещо за него. Един път преди много години прочетохме интервю с него в някакво списание. Говореше се за някогашните деца звезди. „Къде са те сега?“, беше заглавието, или нещо също толкова ужасно. От списанието го бяха открили и той като че ли бе готов да говори за миналата си слава. Не знам защо бе допуснал това. Нищо особено не бе казал в интервюто, освен че било приятно да привличаш вниманието на всички.

— Значи, някой си е спомнил за него. Не е бил напълно забравен.

— Винаги ще се намери някой да си спомни.

— В това списание не е говорил за тормоза в училище и за изискванията на баща си, за загубата на майка си и как надеждите, които баща ви несъмнено е подклаждал у него, са се изпарили и той е бил прогонен от дома си?

— Какво знаеш за тормоза в училище?

— Знаем, че е бил тормозен, защото са гледали на него като на нещо специално. Не е ли било така?

— Мисля си, че баща ми не е подклаждал никакви очаквания. Той е много здраво стъпил на земята човек, реалист. Не знам защо говориш така. За известно време изглеждаше, че брат ми ще стигне далеч в областта на пеенето, че ще пее в чужбина и ще събуди много по-голям интерес, отколкото тук, в малкото ни общество. Баща ми се постара да му обясни това, но и му каза, че за тази цел се изисква огромна работа, усърдие и способности и че не бива да лелее прекалени надежди. Не мисли баща ми за глупав.

— Не мисля нищо подобно! — отвърна Ерлендур.

— Добре.

— Гвюдлойгур никога ли не опита да се свърже с вас? Или вие с него? За цялото това време?

— Не. Мисля, че вече ти отговорих на този въпрос. Освен дето се е промъквал при нас от време на време, без да го усетим. Каза ми, че е правил това от години.

— И вие двамата не сте се опитвали да го откриете?

— Не, не сме.

— Отношенията между него и майка му топли ли бяха? — попита Ерлендур.

— Тя беше неговото слънце — каза Стефания.

— Смъртта й трябва да е била голям удар за него.

— За всички ни бе голям удар.

Стефания тежко въздъхна.

— Мисля, че нещо умря във всички нас, когато тя си отиде. Нещо, което ни правеше семейство. Не си давах сметка за това дълго време, но по-късно разбрах, че тя бе тази, която ни свързваше и крепеше. Майка ми и баща ми не бяха на едно мнение за Гвюдлойгур, караха се за начина на възпитание, ако това въобще можеше да се нарече „каране“. Тя искаше той да бъде такъв, какъвто е, какъвто сам иска да бъде, и макар да пееше добре, да не се обръща прекалено внимание на това.

Тя погледна Ерлендур.

— Според мен баща ни никога не е гледал на него като на дете, по-скоро като на някаква задача. Такава, каквато само той може да изпълни — да го оформи, да го създаде.

— А ти? Каква беше твоята позиция?

— Моята? За нея никога не са ме питали.

Замълчаха и се заслушаха в глъчката от салона. Гледаха как чужденците си говорят и се смеят. Ерлендур хвърли поглед на Стефания, която изглеждаше потънала в спомените си за прекършения семеен живот.

— Ти взе ли по някакъв начин участие в убийството на своя брат? — попита той.

Тя като че ли не чу какво я питат и той повтори въпроса си. Тя вдигна очи.

— По никакъв начин — отвърна тя. — Толкова бих искала сега да е жив, за да мога…

Стефания замлъкна.

— За да можеш какво? — попита Ерлендур.

— Не знам, може би за да поправя…

Тя млъкна отново.

— Всичко това беше толкова тъжно. Всичко. Започна с някакви дребни неща и взе да ескалира, да преминава собствените си граници, докато стана неконтролируемо. Не омаловажавам факта, че той бутна баща ни по стълбата. Но човек взема нечия страна и не прави нищо, за да промени позицията си. Предполагам, защото не му се иска. И времето минава, годините текат, докато не забравиш чувството, причината, която е в основата на всичко. Забравил си, неволно или нарочно, и онези възможности, които си имал, за да поправиш счупеното. И изведнъж се оказва твърде късно да промениш каквото и да е. Минаха всички тези години и…

Тя въздъхна тежко.

— Какво се случи след срещата ви там при кухнята?

— Говорих с татко. Той не искаше да знае нищо за Гюли и с това се приключи. Не му казах за нощните посещения на брат ми. Няколко пъти се опитах да го придумам да се помирят. Казах му, че съм срещнала случайно Гюли и че той иска да се види с него, но татко беше непреклонен.

— Брат ти върна ли се някога отново в къщата ви?

— Аз поне не знам за такова нещо.

Тя погледна Ерлендур.

— Това беше преди две години и бе последният път, когато го видях.