Арналдур Индридасон
Гласът (20)

19

Когато Ерлендур слезе отново във фоайето на хотела с намерението да отиде в кухнята, видя Марион Брием да стои при рецепцията. Беше с износено палто и шапка на главата, кокалестите му пръсти непрекъснато мърдаха. Ерлендур поздрави Марион и го поведе към трапезарията. Забеляза колко се бе състарил старият му шеф през годините след последната им среща, само очите му бяха останали будни и питащи. Марион не губи време в празни приказки, не повече от предния ден.

— Изглеждаш ужасно — рече той и седна. — Какво те яде толкова много?

Някъде изпод палтото му се появи пурета, последвана от кутийка кибрит.

— Тук със сигурност е забранено да се пуши — каза Ерлендур.

— Вече никъде не може да се пуши — отвърна Марион и запали пуретата. Изражението на Брием беше страдалческо. Кожата — посивяла, отпусната и сбръчкана. Около пуретата се присвиваха обезцветени устни. Ноктите на кокалестите пръсти, които отново посягаха към цигарата, след като дробовете поемеха своето, бяха побелели и безкръвни.

Макар познанството им да имаше дълга и богата на събития история, нещата помежду им никога не бяха съвсем наред. Марион дълги години беше началник на Ерлендур, също толкова време се опитваше да го научи на занаята на следователя. Ерлендур се оказа калпав ученик, несговорчив, не приемаше наставления, не понасяше никой по-високопоставен от него в онова старо време, както не понасяше началниците и днес. Това доста изнервяше Марион и двамата често стигаха до сблъсъци, но Марион знаеше също така, че трудно може да се намери по-добър следовател от Ерлендур, макар и само поради факта че не беше обвързан със семейство и съпътстващите това губивреме задължения. Не правеше друго, освен да работи. Същото се отнасяше и за Марион Брием — единак през целия си живот.

— Нещо ново покрай теб? — попита Марион и си дръпна от пуретата.

— Нищо — отвърна Ерлендур.

— Коледата зле ли ти се отразява?

— Никога не съм ги разбирал тези Коледи — отговори Ерлендур разсеяно и погледна към кухнята в очакване да види готварската шапка.

— Не си — каза Марион. — Прекалено много радост и щастие има в тях, струва ми се. Защо не си намериш жена? Не си толкова стар. Пълно е с жени, които биха се съгласили да се грижат за такова сърдито мрънкало като теб. Разбирам ги аз тия неща.

— Опитах го това вече — отвърна Ерлендур. — Какво откри за…?

— Имаш предвид жена ти ли?

Ерлендур изобщо нямаше намерение да води разговор за личния си живот.

— Защо не престанеш? — ядоса се той.

— Разбрах, че…

— Казах ти да престанеш — рече Ерлендур сърдито.

— Добре — отвърна Марион. — Не ми влиза в работата как си живееш твоя живот. Единственото, което знам, е, че самотата убива, бавно, но убива.

Марион замълча.

— Но все пак си имаш децата. Или не е така?

— Не можем ли просто да пропуснем тази част? — каза Ерлендур. — Ти си…

Не можа да продължи.

— Какво съм аз?

— Какво всъщност правиш тук? Не можа ли да се обадиш по телефона?

Марион погледна Ерлендур и нещо като усмивка се появи върху старческото му лице.

— Казаха ми, че спиш в хотела. Че не се прибираш вкъщи, дори на самата Коледа. Какво става с теб? Защо просто не се прибереш у дома?

Ерлендур не отговори.

— Толкова ли ти е писнало от самия теб?

— Не може ли да говорим за друго?

— Познавам това чувство. Да си уморен от самия себе си. От гадината, каквато се е случило да бъдеш и която не можеш да изкараш от главата си. Можеше да се откопчиш от нея за известно време, но тя се връща отново и същите стари глупости започват отново. Можеше да се опиташ да се спасиш с пиене. Да смениш обкръжението. Или да отседнеш в хотел, когато стане най-зле.

— Марион, остави ме на мира — примоли се Ерлендур.

— Този, който има плочи със записи на Гвюдлойгур Егилсон — Марион Брием внезапно заговори по същество, — спи върху злато.

— Защо казваш това?

— Днес тези плочи струват цяло състояние. Със сигурност не са много хората, които ги притежават или знаят нещо за тях, но запознатите са готови да платят невероятни суми. Плочите на Гвюдлойгур са истинска рядкост в света на колекционерите и са изключително търсени.

— Колко невероятни суми? Десетки хиляди?

— Могат да стигнат до стотици хиляди — поясни Марион Брием. — На парче.

— Стотици хиляди? Не говориш сериозно!

Ерлендур изправи гръб. Помисли си за Хенри Уапшот. Знаеше защо той бе дошъл в Исландия да търси Гвюдлойгур и неговите плочи. Не беше единствено почитта към момчето хорист това, което определяше интереса му и в което Уапшот искаше да го убеди. Сега Ерлендур осъзна защо британецът бе дал на Гвюдлойгур половин милион само с едната гола надежда.

— Според това, което успях да разбера, издадени са единствено тези две плочи със записи на момчето — каза Марион Брием. — Те са ценни не само заради невероятното пеене на детето, но и поради малкия им тираж. Малцина са онези, които притежават плочите.

— Пеенето няма ли някакво значение?

— Естествено, но качеството на музиката, майсторството на записания на плочата изпълнител имат по-малко значение от състоянието на самата плоча. Музиката може да бъде и лоша, но ако е правилният певец, с правилната плоча и правилната издателска къща в правилното време, то цената може да расте неограничено. Качеството на изкуството не стои на първо място.

— А с тиражираните плочи? Какво е станало с тях, знаеш ли?

— Не могат да се намерят. С времето плочите са се изгубили или просто са ги изхвърлили. Подобни неща се случват. Вероятно не е бил голям тиражът, може би само няколкостотин екземпляра. Причината плочите да са толкова скъпи е, че вероятно има няколко единични бройки в целия свят. За това допринася и фактът, че кариерата на момчето е била изключително кратка, издадени са само тези две плочи, в една и съща година. И доколкото разбрах, момчето е изгубило гласа си и след това никога повече не е пяло.

— Случило се е на концерт. Горкото дете — каза Ерлендур. — Наричат това „вълк“. Когато гласът започва да мутира.

— И ето че го намират убит много години след това.

— Ако стойността на плочите възлиза на стотици хиляди…?

— Да?

— Това не е ли достатъчна причина да бъде убит? Намерихме по един екземпляр от двете плочи в килерчето му. Всъщност нищо друго нямаше в стаята му.

— Значи, онзи, който го е намушкал, не е имал идея за стойността им — отбеляза Марион Брием.

— Иначе би ги откраднал, това ли имаш предвид?

— Що за екземпляри са тия плочи?

— Като нови са — обясни Ерлендур. — Нямат нито петънце, нито нещо измачкано по обложките и мисля, че не са били прослушвани досега…

Той погледна Марион Брием.

— Дали пък Гвюдлойгур не се е сдобил с целия тираж? — промълви той.

— Защо не — отвърна Марион.

— Намерихме при него ключове, за които не знаем откъде са. Къде ли би могъл да пази другите плочи?

— Не е задължително да е целият тираж — продължи Марион. — Може да е само част от него. Кой друг, освен самия хорист би трябвало да ги притежава?

— Не знам — каза Ерлендур. — В ареста държим колекционер, който е дошъл от Англия, за да се срещне с Гвюдлойгур. Чудновато старче, което се опита да се измъкне от нас и което доста си е падало по едновремешното момче хорист. Той е единственият, за когото знам, че има представа за стойността на плочите на Гвюдлойгур. Колекционира грамофонни плочи с момчета хористи.

— Да не е нещо сбъркан? — попита Марион Брием.

— Сигурдур Оли проверява това — каза Ерлендур. — Гвюдлойгур се е правил на Дядо Коледа тук в хотела — добави той.

Прозвуча така, сякаш „Дядо Коледа“ беше някаква щатна длъжност.

По сивото старческо лице на Марион премина ехидна усмивка.

— Намерихме бележка при Гвюдлойгур, на която пишеше „Хенри“ и часа 18:30, изглеждаше като че ли вече е имал среща, или е трябвало да се срещне с някого по това време. Хенри Уапшот каза, че се видял с него в шест и половина в деня преди убийството.

Ерлендур се замисли.

— За какво размишляваш? — попита Марион.

— Уапшот ми каза, че е платил на Гвюдлойгур половин милион крони само за да му докаже, че е сериозен по отношение на купуването на плочи. Или нещо подобно. Възможно е тези пари да са били в стаята му, когато е станало нападението.

— Искаш да кажеш, че някой е знаел за Уапшот и неговия бизнес с Гвюдлойгур ли?

— Може би.

— Друг колекционер?

— Вероятно. Не знам. Уапшот е странен. Усещам, че крие нещо от нас. Дали е нещо за него самия, или за Гвюдлойгур — не знам.

— И тия пари, естествено, ги нямаше, когато сте намерили тялото му.

— Именно.

— Трябва да тръгвам — каза Марион и се изправи. Ерлендур също стана. — И половин ден не издържам на крак — допълни Марион. — Умората направо ме убива. Как я кара твоето момиче?

— Ева ли? Не знам. Мисля, че не й е много добре.

— Може би трябва да си до нея на Коледа.

— Да, може би.

— А по въпроса за жените?

— Престани с този въпрос за жените! — рече Ерлендур и си помисли за Валгердур. Искаше му се да й се обади, но не му стискаше. Какво да й каже? С какво миналото му я засягаше? С какво неговият живот засягаше когото и да било? Глупост беше да я кани така на среща. Не знаеше какво го бе прихванало.

— Подразбрах, че си седял тук на една маса с жена — каза Марион. — Доколкото знам, такова нещо не се е случвало от години.

— Кой ти каза? — подскочи Ерлендур като ужилен.

— Каква е била тази жена? — попита Марион, без да му отговаря. — Казаха ми, че била хубава.

— Не беше никаква жена — изсъска Ерлендур и се отдалечи от масата.

Марион Брием го проследи с поглед, след което излезе от хотела с бавни стъпки и с усмивка на лицето.

Докато слизаше надолу към фоайето, Ерлендур си мислеше как по-учтиво да обвини главния готвач в кражба, но Марион насочи намеренията му към значително по-груб вариант. Когато отведе човека настрана в кухнята, у полицая не бе останало и капка съчувствие.

— Ти крадец ли си? — направо попита той. — И всички вие тука в кухнята? Крадете ли всичко, което не е завинтено за пода?

Главният готвач го гледаше зашеметен.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че Дядо Коледа може би е бил намушкан до смърт, защото е знаел за големите кражби в хотела. Може би е бил намушкан, защото е знаел кой стои зад тях. Може би си се промъкнал в дупката му долу в мазето и си го наръгал, за да не може той да изпее всичко. Как ти се струва тази версия? А и си го обрал междувременно.

Готвачът се опули срещу Ерлендур.

— Ти да не си се побъркал! — изстена той накрая.

— Крадеш ли от кухнята?

— С кого си говорил? Кой те е излъгал така жестоко? Някой от хотела ли?

— Взеха ли ти проба от слюнката?

— Кой ти каза това?

— Защо не даде да ти вземат проба?

— Взеха ми накрая. Ти си пълен идиот. Да вземаш проби от всички, които работят в хотела! За какво? Да ни правиш на глупаци! А сега идваш и ме наричаш крадец. Никога не съм взимал нещо повече от някоя зелка от тази кухня. Никога! Кой ти е наговорил всичко това?

— Ако Дядо Коледа е знаел нещо лошо за теб, ако е знаел, че си крадец, може да те е изнудвал да правиш разни неща за него. Като напр…

— Затваряй си устата! — изрева главният готвач. — Онзи сводник ли беше? Той ли те е излъгал?

Ерлендур си помисли, че готвачът ще му скочи отгоре. Беше се приближил толкова плътно до него, че лицата им почти се докосваха. Коминообразната му шапка са наклони напред.

— Скапаният сводник ли беше? — изсъска готвачът.

— Кой е сводникът?

— Управителят на хотела, тая скапана лоена топка — каза готвачът през стиснатите си зъби.

Мобилният телефон на Ерлендур започна да звъни в джоба му. Двамата с готвача се гледаха в очите и никой не искаше да отстъпи. Накрая Ерлендур извади телефона, а готвачът направи крачка назад, изпълнен с ярост.

Обаждаше се началникът на Техническия отдел.

— Открихме нещо в слюнката по презерватива — каза той, след като се представи.

— Да — отвърна Ерлендур. — Открихте ли на кого е?

— Не, това няма да стане скоро — допълни началникът. — Обаче направихме по-обстойна проверка на състава й и открихме следи от тютюн.

— Тютюн? Имаш предвид тютюн за пушене ли?

— Ами по-скоро нещо като дъвка — чу се гласът в телефона.

— Дъвка ли? Не разбирам.

— Химичният състав. Това някога се продаваше по магазинчетата за цигари, но не съм сигурен, че и сега се намира. Може би по лавките, нямам представа дали е разрешено да се продава вече. Трябва да проверим. Слага се направо зад устната или в тънка торбичка, трябва да си чувал за това.

Готвачът ритна вратичката на един шкаф и поток от псувни изригна от устата му.

— Говориш ми за тютюн за дъвчене — каза Ерлендур. — Има остатъци от тютюн за дъвчене в пробата от презерватива ли?

— Точно така — отвърна началникът.

— Какво означава това?

— Ами този, който е бил с Дядо Коледа, е използвал тютюн за дъвчене.

— И какво печелим от тази информация?

— Засега нищо. Помислих си просто, че ще искаш да го знаеш. Има и друго. Ти пита за кортизола в слюнката.

— Да.

— Не отчетохме големи количества, всъщност си беше съвсем в нормалните граници.

— Това какво ни казва? Всичко си е било напълно спокойно и нормално ли?

— Ако се открие голямо количество кортизол, това означава, че кръвното налягане се е повишило вследствие на някакво напрежение или емоционален стрес. Този, който е бил с портиера, е бил напълно спокоен през цялото време. Никакво напрежение. Никакви емоции. Смятал е, че не е имало от какво да се бои.

— Докато нещо не се е случило — каза Ерлендур.

— Да — повтори началникът. — Докато нещо не се е случило.

Пожелаха си довиждане и Ерлендур сложи телефона си обратно в джоба. Главният готвач стоеше и го гледаше втренчено.

— Знаеш ли някой в хотела да дъвче тютюн? — попита Ерлендур.

— Майната ти! — изрева готвачът.

Ерлендур въздъхна тежко и захлупи лице в дланите си. Разтърка уморено очи и внезапно в спомена му изплуваха почернелите от тютюн зъби на Хенри Уапшот.