Арналдур Индридасон
Гласът (1)

Най-после настъпи мигът. Завесата се вдигна и салонът се появи пред очите му. Стана му драго да види толкова народ, дошъл да го гледа, притеснението му изчезна начаса. Забеляза няколко деца от училището, както и учители, а ето там видя и директора, стори му се, че той му кимва окуражително. Познаваше обаче малцина от присъстващите. Всички тези хора бяха дошли да го слушат, да чуят прекрасния му глас, събудил интерес далеч зад каменистите брегове на страната.

Постепенно шумът заглъхна, очите на всички се впериха в него в мълчаливо очакване.

Видя баща си на първия ред, някъде в средата, седеше, кръстосал крака, на очите с дебели черни очила с кръгли рамки. Шапката му бе положена на коляното. Видя, че го гледа през стъклените лещи и му се усмихва благо. Това беше големият миг на живота им. Оттук насетне нищо нямаше да е същото.

Диригентът на хора вдигна ръце. Залата потъна в мълчание.

И той започна да пее със своя ясен и красив глас, за който баща му казваше, че бил ангелски.