Синтия Идън
Полунощен повелител (2)

Глава 2

Да, в живота си определено беше имала и по-лоши нощи. За щастие, не бяха много, но все пак ги имаше.

Тя се втренчи в задната част на сградата, защото — ама, разбира се, че как иначе? — от „Парадайз Фаунд“ не я бяха извели през главния вход. Да, докато вампът беше изхвърлен през предната, онази горила — охраната — я беше довлякъл до задната врата на клуба и я беше избутал във вонящата пресечка отзад.

— Изчезвай, госпожичке! — заповяда канарата и посочи с пръст, дебел като наденичка, по посока на сгъстяващия се мрак. — Това е последно предупреждение — лицето му, плашещо и грозно, беше напрегнато.

Ами да, когато те изхвърлят, сякаш си боклук, това си беше някакъв вид предупреждение.

— Предай на Найл, че аз няма да оставя това така! — извика Холи, макар че мъжът й беше обърнал гръб и затваряше вратата. — Аз няма да изчезна! Аз не…

Вратата се затръшна.

— … разговарям с никого — завърши тя и изръмжа от раздразнение.

Проклятие! Защо Найл се държеше така? Черноокото копеле, между другото, й беше длъжник. Нима тя не си беше държала устата затворена? Нима беше разказала на някого за онова, което той беше направил пред очите й?

Тя се обърна и безпомощно огледа пресечката. Да, точно там. Тя стоеше там и гледаше как Найл буквално опече човека. Пламъците бяха толкова горещи, че топлината им едва не обгори кожата й. Копелето, което умираше в мъки, беше убиец. Болен психопат с извратен ум, който се беше опитал да я убие. Холи не пророни дори сълза след кончината му. Само дето изобщо не успя да се избави от нощните кошмари.

И ето, тя отново беше тук. Върна се обратно на мястото, на което можеше да бъде убита. Холи направи няколко бавни крачки напред. Беше много трудно да се видят следите от бушуващия огън в края на пресечката при слабата светлина. Да, тя не плака над трупа. И не излезе пред камерата да разкаже. Не съобщи истината за убиеца — за това, че той беше силен демон. Защото след онова, на което беше свидетел, Холи разбра, че светът изобщо нямаше да е готов да узнае истината: че чудовища съществуваха.

О, да, те бяха истински. Силни. Опасни. Зли. И адски плашещи. Тя спря на ръба на черните петна. Това беше всичко, останало от живота на един демон.

Толкова много чудовища… Холи стисна юмруци. Някои от тях, като Карл например, не бяха лоши. Те бяха почти… нормални, като обикновените смъртни. И просто се опитваха да оцелеят в един враждебен и неуютен свят. Докато тъмата не заявеше правата си над тях.

Холи се наведе и настръхна — нощният въздух беше прекалено хладен. Беше късна пролет и трябваше да бъде по-топло, но градът беше превзет от студен въздушен фронт. Пръстите й докоснаха грапавия асфалт и проследиха донякъде черните линии.

„Той беше в главата ми. Контролираше ме. Превърна ме в марионетка.“ Макар тя да се противеше с всички сили. Имаше нощи, през които все още усещаше шепота на страха. Холи беше толкова уплашена. И толкова сигурна, че се взира в очите на смъртта. Дали и Карл беше усетил същото? За секунда, преди да бъде буквално изкормен от някакъв…

До ушите й достигна тих, шумолящ звук. Много тих. Сякаш някой беше отъркал дрехите си в една от стените, които я обкръжаваха. Тя бързо се изправи. Сърцето й туптеше с такава сила, че грохотът му отекваше в ушите й. Холи се завъртя и огледа пресечката с присвити очи, докато се опитваше да различи нещо в тъмнината.

— Има ли някого там?

Кожата по ръцете й настръхна, но тя не можеше да определи дали заради студения въздух, или от внезапния страх. Никой не й отговори и тя облиза пресъхналите си устни. Не беше сама. Усещаше го. Някой или нещо беше заедно с нея в тази пресечка. И я следеше, скрито в непрогледната тъмнина. Всичките й инстинкти крещяха, че трябва да се махне оттук колкото се може по-бързо. Но тя трябваше да се върне отново в „Парадайз Фаунд“. Имаше си причина. Затова не побягна, а остана на мястото си.

— Зная, че тук има някого.

Въздухът сякаш застина срещу нея. Холи направи крачка напред, надявайки се да изглежда много по-уверена, отколкото се чувстваше в момента. Тя мразеше тази воняща уличка. И това я плашеше, защото й напомняше за нейната собствена уязвимост.

„Тогава защо, по дяволите, стоиш тук в пълна тъмнина, след като прекрасно осъзнаваш, че някой те наблюдава!“

Гърдите я заболяха, когато си пое дълбоко дъх. За краткото си съществуване беше успяла да примами доста негодници да изпълзят от сенките. Беше се изправяла срещу крадци. Срещу дрогирани. Но това…

Някой я наблюдаваше.

Това беше различно. Добре, време беше да се маха оттук. И да зареже достойнството си, което беше загубила в клуба.

— Холи!

Тя издаде стреснат стон, когато някой почти изръмжа името й. О, боже! Тя се завъртя объркано и погледна към входа на уличката, където пъхнал ръце в джобовете на дълго, черно палто, стоеше мъж.

Найл.

Холи почти му се зарадва. Ах, по дяволите всичко! Тя се насочи към него, като почти тичаше. Освен това беше дяволски щастлива да го види. Понякога дяволът, когото познаваш, беше много по-безопасен от чудовището, което се криеше в мрака. Докато бързаше към него, тя забеляза, че демонът внимателно се вглежда зад гърба й. Дори й се стори, че застина за миг.

— Найл, какво…

— Холи, качвай се в колата!

Едва тогава видя черният джип, спрян до ъгъла. Зад автомобила се виждаше облак от лек бял пушек, който се издигаше към нощното небе.

Тъй като беше стигнала до клуба с такси, и тъй като нямаше никакво желание да се обажда и да чака на улицата за друго, Холи просто последва рязката заповед. Но нямаше как да не обърне глава през рамо още веднъж. От пресечката я наблюдаваха само тъмни сенки. Сенки и спомени за смърт.

 

 

Той беше усетил аромата на жената. Сладък и лек аромат, който се издигаше над миризмата на гниенето и изпражненията на паразитите, окупирали уличката.

За кратък миг успя да се озове близо до нея. Толкова близо, че можеше да я докосне. И да прокара пръсти по нежната кожа.

Достатъчно близо, за да разкъса бледата плът.

Звукът на затваряща се автомобилна врата проряза тишината на нощта. Последва още един. Проскърцаха гуми и това копеле — демонът — потегли.

Като взе и жената.

Интересно.

Найл обичаше смъртните жени. И обичаше да си играе с тях. Както и с безсмъртните.

Какво пък, явно между него и демона имаше нещо общо.

Като си подсвиркваше, мъжът излезе от гъстия мрак. Той щеше да изчака търпеливо, докато червенокоската сама се хвърлеше в ръцете му.

Понякога съдбата сама ти поднасяше желаното.

Той излезе на пресечката и подсвиркването му стана по-силно.

Такава хубава нощ. Жалко, че все още не беше убил. А днес беше просто идеална нощ за убиване.

Е, какво пък, може би беше време да открие нова плячка?

 

 

— Какво, по дяволите, правеше там? — изръмжа Найл, стиснал здраво волана. — Животът ли ти беше омръзнал?

— Какво! Послушай, приятел, нима ти не беше онзи, който така любезно ме изхвърли там? Аз нямах никакво желание да се озова на…

— Ти не беше сама — едва процеди през здраво стиснатите си зъби демонът.

— Аз бях… — Холи прекъсна думите си, след което въздъхна. Найл усети как красивите й очи го пронизаха. — Откъде знаеш?

Той рязко зави надясно и веднага се чу свистенето на гумите по асфалта.

— По дяволите, госпожичке, нима забрави кой съм аз?

След последната си демонстрация на същата тази забравена от Бога уличка? Де да можеше да изтрие всичко от главата си…

— Демон — въздъхна тя.

Найл кимна. Демон до мозъка на костите си, до последната капка кръв. Не, той не беше червенокож урод с рога и остра опашка, избягал от дълбините на Ада. И нито един демон не подхождаше на това описание, макар хората да си ги представяха точно такива. Освен това, демоните никога не са били слуги на дявола. Разбира се, някои доброволно бяха избрали този път, който водеше към вечното проклятие. А и самият Найл неведнъж беше пристъпвал тази черта.

На практика, демоните превъзхождаха смъртните. Бяха корави, бързи и надарени със сила, за която смъртните можеха само да мечтаят. Според слуховете някои демони произлизали от Падналите ангели, имали лош късмет чистите им и белоснежни задници да бъдат изритани от Рая. Найл не беше сигурен за истинския произход на неговия вид и изобщо не му пукаше, че не знае. Той живееше. Дишаше. И притежаваше достатъчно сила да разруши цял един квартал. Само това бяха фактите, които бяха от значение за него.

Улиците блестяха в светлината на фаровете от падналия дъжд. При преминаването на автомобила през локвите на всички страни хвърчаха пръски вода.

— Холи, ти си наясно с възможностите на демоните, нали? — Найл знаеше, че журналистката се опитваше да души за „Другите“ в Атланта. Тя беше разбрала за тях преди няколко месеца, когато по погрешка беше решила да направи сериен убиец свой информатор. Онази жена й беше разказала много, а после едва не беше станала причина за нейната смърт.

Би следвало да се очаква, че след като едва не стана жертва на маниака, Холи ще позабрави за известно време за работата си. И би трябвало да държи надалеч нослето си, обсипано с лунички, от света на демоните. Но, не. Тя ровеше, душеше и съдейки по онова, което Найл видя на местопрестъплението няколко часа по-рано, все така погрешно успяваше да подбере източниците си на информация. И сама си търсеше белята.

Иначе защо щеше да се озове в клуба му?

— Зная… нещичко.

Найл изкосо я погледна. Елегантните линии на лицето й ту се появяваха, ту изчезваха, осветени от уличните лампи.

Гласът й трепереше, но не от страх. А би трябвало да се страхува.

— Зная — тихо продължи тя — че всеки демон притежава способности. У някои са слаби…

— Както у твоето приятелче, Карл.

Проклятие! Той познаваше Карл. Беше виждал младежа на улицата и в „Парадайз Фаунд“. Трето ниво с много силно напрягане. Карл едва ли би могъл да бъде заплаха за някого.

И затова не виждаше смисъл в начина, по който го бяха нарязали на парчета. Ако Найл не беше сигурен, вероятно щеше да си мисли, че точно острите като бръснач нокти на някой шифтър бяха оръжието на убийството.

— А някои демони… — замислено завърши Холи — са много по-силни от останалите — последва пауза. — Като теб, например.

Найл спря на светофара, който светеше червено, и обърна глава към нея.

— Да, скъпа. Например, като мен.

В света на демоните съществуваше скала на силата им. От едно до десет. Всеки демон, който притежаваше сила между едно и три, беше по-силен от обикновен смъртен. Както всички демони, те притежаваха екстрасензорни способности, но не представляваха реална опасност за обществото. Онези, които притежаваха ниво от четири до седем бяха наистина неудобни. Те можеха да предизвикат пожар. Да контролират силата на вятъра. Дори да подслушват мислите на хората или да влизат в сънищата им. Но съществуваха и други — по-висок клас демони; демони, за който хората, ако знаеха, наистина биха се ужасили. Осмо ниво, девето и…

— Ти колко си силен, Найл?

Светофарът светна зелено. Найл се усмихна. Усмивка, за която знаеше, че е едновременно жестока и студена. След което натисна педала на газта.

— Достатъчно.

Десето ниво. В действителност дори по-високо, но той не обичаше да се хвали.

В миналото толкова мощни демони си бяха изработили определена… репутация. И именно благодарение на тях хората бяха разбрали значението на думата „обсебен“. Защото демоните от десето ниво можеха не само да чуват мислите на смъртните, но и да контролират тези нещастници. Напълно.

— Не ме е страх от теб.

Спокойно. И хладнокръвно. Но Найл чу, как ноктите на Холи нервно одраскаха кожената обшивка на вратата.

В главата й вече беше прониквал демон. Не, не проникнал, а нахлул. Беше си проправил път със сила в мислите й и я беше оставил напълно безпомощна.

Джипът започна да се тресе.

— Н-Найл?

Той рязко си пое дъх и тресенето спря. Завъртя волана надясно и спря пред уютния й дом. Едно леко движение на китката и двигателят на автомобила замлъкна. Демонът все още не я поглеждаше. Засега. И позволи на малката й лъжа да увисне във въздуха между тях. Секунда, втора…

— Знаеш ли, че чувам дори туптенето на сърцето ти — тихо каза той и започна да потропва с пръсти по волана в такт с пулса й.

Ритъмът на сърцето й се ускори.

— Шифтърите притежават обострено зрение, слух и нюх — едва успя да изрече Холи. — Демоните имат само страшни очи.

Страшни очи. Найл се обърна към нея. Той беше спрял на осветен участък на улицата и Холи лесно можеше да види лицето му. Както и мрака в очите му.

Повечето демони — включително и тези от най-високо ниво — използваха магия, за да скрият цвета на очите си. Те криеха черните си ириси. И черните еклери. Опитваха се да се слеят с хората, не да ги плашат.

Но на Найл не му пукаше. Той не се интересуваше, че погледът му правеше смъртните нервни. Отдавна го беше решил за себе си: ако не ти харесват очите ми — не гледай!

Е, добре де, и защото обожаваше да плаши хората. Нима това беше толкова лошо?

— Чувам туптенето на сърцето ти — тихо повтори той и погледна към Холи; към лицето, а после към врата й… там, където толкова отчаяно туптеше пулсът й. — Да, моите сетива не са толкова обострени, както у онези животни — никога не беше харесвал шифтърите. — Но затова пък са много по-силни от човешките.

И затова знаеше, че в онази уличка имаше още някого. Усети миризмата на пот. Чу звука на подметка, плъзнала се по метална кутия.

И разбра, че Холи Щорм е преследвана.

Найл стисна зъби. Ако някой причинеше вреда на тази червенокоска, то това определено щеше да бъде самият той.

Демонът повдигна очи и погледна право в нейните. Облиза устни и осъзна, че отново иска да я опита. Онова опитване в „Парадайз Фаунд“ не му беше достатъчно. Не, беше прекалено кратко, за да почувства някакво удовлетворение. Прокара върховете на пръстите си по скулата й. Толкова гладка кожа. Копринена. Нежна. Наклони се към нея и, проклет да е, ако тя също не се наклони към него. Не го очакваше. Но пък Холи го изненадваше още от самото начало. Палецът му се плъзна надолу към устните й, които леко се разтвориха и топлият й дъх погали пръстите му.

Двамата продължаваха да се гледат в очите.

— Холи Щорм — прошепна Найл — ти ме желаеш.

Тя трепна, но не се отдръпна.

Възбуденият му член се притисна към ципа на дънките. Лавандуловият й аромат — смесица от парфюм и мирис на жена — се усили и Найл го вдиша дълбоко.

— Ти ме желаеш — продължи той с нисък глас — но дяволски се страхуваш.

Демонът застина и зачака още една лъжа. Чакаше да чуе как се отронва от устните й. Но вместо това, Холи му се усмихна. Върху дясната й страна се появи познатата трапчинка и това накара сърцето му да запрепуска лудо.

— Разбира се, че се страхувам, Найл.

С едно натискане тънките й пръсти откопчаха предпазния колан. Чу се тихо из щракване, но тя не се опита да излезе от колата. Вместо това Холи съкрати разстоянието между тях, като остави между устните им едва няколко сантиметра.

— Знаейки кой си, щях да съм истинска глупачка, ако не бях дяволски уплашена.

Устните й трепереха, но гласът й звучеше уверено. Разбира се, че той я плашеше. Тя го беше видяла да убива. Да унищожава. Беше видяла…

Холи повдигна ръка и докосна лицето му. Членът на Найл потръпна.

— И аз наистина те желая — устните й едва доловимо докоснаха неговите.

Проклятие! Не беше достатъчно. Не, не беше…

Тя се отдръпна от него и хвана дръжката на вратата.

— Но само едното желание за мен не е достатъчно.

Вратата се отвори и в купето на автомобила нахлу хладния нощен въздух. Холи излезе от джипа и в полезрението на Найл останаха само страхотните й бедра.

О, толкова му се искаше да ги захапе. Просто да се впие в тях.

Изръмжа и отвори вратата със сила, с която едва не я изтръгна — толкова бързаше да излезе. А докато заобикаляше, Холи почти беше преполовила пътя до дома си.

— Холи!

Тя застина на място и вятърът разпиля косата й.

— Ти сама дойде при мен.

Холи нямаше нужда от припомняне, но обърна глава и го погледна право в очите.

— Но не за секс.

Което беше дяволски разочароващо за него. Тя гордо повдигна брадичка.

„Инатливка!“ — възхити се той.

— Ти много добре знаеш защо дойдох в „Парадайз Фаунд“.

Найл стисна ръце в юмруци.

— Стой по-далеч от света на „Другите“.

„За да не си навлечеш белята. Или не те убият.“

Другите демони нямаше да се церемонят, а вампирите не биха се поколебали да забият зъбите си. След което щеше да се наложи да довърши копелетата.

— Скъпа, аз не съм единственият убиец, който се разхожда в мрака. Бъди внимателна.

Това си беше чисто предупреждение. Холи преглътна.

— Кажи ми… ти познаваше ли го?

Младежът. Демонът глупак с прекалено мекия характер. Найл не отговори.

— Ти го познаваше — отвърна той и се замисли колко близка е била Холи с информатора си.

Тя изправи рамене.

— Карл беше добър чо…

— Демон.

— … и не заслужаваше такава смърт.

— Мнозина не заслужават начина, по който умират.

Просто факт. Найл беше виждал изнасилвачи, мирно умрели в съня си. И мили старици, нелепо загинали в улична престрелка. Животът не беше справедлив. Смъртта — също.

— Аз няма да забравя това.

Холи беше обкръжена от сенки. Мракът чакаше.

— И не трябва — рязко. Грубо. — Направи репортаж за смъртта му. Разкажи на хората, колко добър беше; спомняй си за него, когато си легнеш свита под одеялото, в опит да не мислиш за злото, което се разхожда по улиците — Найл въздъхна. — Но не се рови в причините за смъртта му.

Холи наклони леко глава наляво и светлината от улицата я освети.

— Защо това ми прозвуча като заповед?

— Защото беше заповед.

— Но аз не съм една от твоите марионетки, Найл. И не възнамерявам да следвам заповедите ти.

Съдейки по всичко, назряваше проблем.

— Нали разбираш, че мога да те принудя да го направиш? — Думите сами се изплъзнаха от устата му. Но бяха истина. Щяха да са му необходими само няколко минути, за да се концентрира. Щеше да проникне с лекота в съзнанието й и да я застави да се подчини…

— Това вече ми се е случвало. — Гласът на Холи трепереше от гняв. И не само гласът, а цялото й тяло. — Искаш да го направиш пак? Ами, давай! Но мисля, че ще разбереш, че не съм толкова безпомощна, колкото миналия път.

Споменът за онази нощ, когато съзнанието на Холи беше завладяно от инкуба, който по-късно се опита да я убие, увисна между двамата.

Найл знаеше, че наистина беше копеле. И никога не го беше отричал. Но за един кратък миг почти усети… срам.

По дяволите! Тази жена не му влияеше добре.

— Не прави така, че да ме принудиш да го направя.

Той нямаше да допусне смъртта на Холи да тежи на съвестта му. Проклятие! И защо изобщо трябваше да го е грижа? Той просто трябваше да влезе в съзнанието й и да изтрие спомените за мъртвия демон. Но в нея имаше нещо, което го караше да се колебае.

Холи беше привлякла вниманието му преди няколко месеца. Всъщност, той беше привлечен от нея още от момента, когато я видя за пръв път. Тя водеше някакъв репортаж на живо за някаква авария, станала на „Пичтри стрийт“, но всичко, за което той бе в състояние да мисли, бяха огнените й кичури.

Глупак! Приличаше на обсебен. Да, и беше точно такъв. Същата вечер прави секс с червенокоса. Свали една от онези, които се въртяха в клуба му. Той я чукаше, затворил очи, докато си представяше, че под него е журналистката от „Нюз Флаш Файф“. Безумие! Да, сигурно беше нещо наследствено. Не беше в състояние да се спре да мисли за нея. И постоянно да си мечтае. Дори започна да следи новините… А той мразеше местните новини. Но му харесваше да я гледа.

— Да не правя какво? — върна въпроса му Холи и Найл видя как потрепнаха възхитителните й гърди. — Защо просто не се опиташ да ме принудиш…

За кратък миг той съкрати разстоянието помежду им и пръстите му се сключиха здраво около ръцете й. И прекалено силно. Той я придърпа към гърдите си, като буквално я изпепеляваше с поглед.

— Това не е игра!

Дори след всичко, което се беше случило, тя не разбираше колко е уязвима. И колко лесно можеше да умре. Също като Джилиан. Доведената му сестра. Сестрата, която също беше демон и все пак притежаваше някаква сила, макар и малка. Сила, която се беше оказала недостатъчна, за да се справи с убийците, ловуващи през нощта.

— Аз няма да оставя тази история така.

Устните на Холи се присвиха без никакъв намек за трапчинка. Жалко!

— Аз ще открия кой уби Карл. Дойдох в „Парадайз Фаунд“, защото си мислех, че ще искаш да ми помогнеш.

— Сбъркала си.

И тъй като беше наясно, че това може да е последният му шанс и защото… добре де, защото много искаше да усети върху езика си сладкия й аромат, а и светлината на звездите създаваше определена атмосфера… Найл просто я целуна.

Устните на Холи бяха леко разтворени — тя тъкмо се канеше да направи демона на пух и прах, но — о! — какъв вкус само…

Найл нахлу в устата й. Настоятелно, с което изискваше ответна реакция. И отговорът й не закъсня. Тя разтвори устни и езикът й пресрещна неговия. Експлозията от чувствен глад го прониза така, сякаш в корема му се вряза юмрук. И без това възбуденият му член буквално се вдърви. Гърдите на Холи се притиснаха в тялото му и той усети как набъбналите й зърна се отъркваха в тениската му. Тя сложи длани върху ръцете му, обви пръсти около бицепсите му и стисна. Нямаше съпротивление. Не, Холи не го отблъскваше, не се опитваше да се измъкне… Беше се приближила колкото се може по-плътно към него. Също както и той към нея. Устните й — плътни и меки — бяха идеални срещу неговите. А езикът й…, ах, госпожицата прекрасно умееше да използва езика си. Знаеше как да погали. И как да поизмъчи. Как да го подлуди. Може би тази смъртна жена все пак нямаше да има нищо против да си поиграят? О, беше абсолютно…

Но Холи се освободи от устните му, отблъсна ръцете му и отстъпи крачка назад.

— Не!

В широко отворените й очи се чете желание. И ужас. Нищо ново! Доста често го беше виждал през живота си. Но въпреки всичко се напрегна. Не искаше тя да го гледа по този начин.

Пръстите й се стрелнаха към устните, сякаш за да изтрият вкуса му оттам и Найл присви очи.

— Мислиш… — започна Холи бавно, но после спря и преглътна. — Мислиш ли, че първо можеш да ме заплашваш, че ще изчукаш мозъка ми…, а след това и мен?

Найл не отговори. А и какво можеше да каже?

— Не! Аз не съм една от твоите курви, които се увъртат около демоните. Аз не искам набързичко да се изчукам с теб в тъмното просто заради тръпката, а след това да разказвам, че съм се чукала с чудовище.

Попадението беше абсолютно точно. Изглежда, че журналистката беше наясно с мотивите на смъртните жени, които посещаваха клуба му.

— Аз не искам да си играя…

— Не, Холи, искаш го.

Сърцето й все още туптеше прекалено бързо, зърната й бяха напрегнати, а скулите й — поруменели от желание. Тя наистина го желаеше. Него. Найл.

— Аз не смятам да си играя. — Холи отпусна ръце. — А да си свърша работата. И ще изясня какво се е случило с Карл. Със или без теб.

Той я измери с поглед. Колко жалко! Толкова им беше добре заедно. Сексът им щеше да бъде невероятен. В нея имаше толкова огън… Жалко! После поклати глава.

— Съжалявам, скъпа, но ще е без мен. — И направи единственото, на което беше способен. Обърна се и се отдалечи.

Но докато крачеше към автомобила си, усещаше погледа на Холи върху гърба си. Ръката му посегна към дръжката на вратата.

— Найл?

О, гласът на тази жена определено му въздействаше! Леката дрезгавина в него, когато произнасяше името му… Сякаш приласкаваше члена му.

Само че Найл не се обърна да я погледне. А отвори вратата.

— Трябва да те е грижа.

В гласа на жената се бяха появили железни нотки.

— Ти се правиш на копеле, но освен младеж, Карл беше и един от твоите. Ти трябва да…

Горчив смях се откъсна от устните на Найл. Той просто не успя да се въздържи. Обърна се и я погледна.

— Скъпа, нима забрави толкова бързо? Инкубът, който те беше хванал онази нощ, той също беше един от „моите“. А аз просто го изпепелих… и огънят беше толкова красив.

Холи трепна. Устните на Найл се извиха във вледеняваща душата усмивка.

— Аз убивам своите.

Инкубът не беше първият, нямаше да бъде и последният.

— Аз не водя кръстоносен поход, за да спасявам… особено пък смъртни, които са толкова глупави, че си пъхат носа там, където не им е работа.

— Ти си безсърдечен гад, Найл.

Не че не му го бяха казвали.

— Аз не смятам да се крия. И ще разбера какво се е случило…

Найл се качи в колата. Не можеше да остане повече с нея. Не и на открито — там, където всеки може да ги види.

Никога не се знаеше, кой може да те следи в този град.

Найл си имаше своите шпиони, но такива имаха и други СС, които желаеха да управляват Атланта.

СС… Свръхестествени същества, или, както вероятно би ги нарекла Холи — свръхестествени задници.

Той не погледна към нея, докато палеше двигателя. Не погледна назад и когато потегли. Много отдавна се беше научил да гледа само напред.

Бедната Холи Щорм. Той се опита да я предупреди.

Или тя щеше да намери смъртта си, или смъртта щеше да я намери.