Синтия Идън
Полунощен повелител (19)

Глава 19

Демоните и вампирите в „Парадайз Фаунд“ бяха натъпкани така, че приличаха на риби в консерва. Холи вървеше между тях без ни най-малко да им обръща внимание. С вирната брадичка, изправени рамене и убийствени токчета, които тракаха по пода.

Музиката беше оглушителна. Силна и с ритъм, който разгорещяваше кръвта. Толкова много тела. Толкова много енергия. Но тя искаше един конкретен мъж.

Там. На бара. Главата му беше наклонена, а силните му пръсти — увити около чаша с кехлибарена течност.

По тълпата се понесе шепот и Холи разбра, че я бяха забелязали. В света на демоните новините се разпространяваха много по-бързо, отколкото в света на смъртните.

Найл помръдна с глава и пресрещна погледа й. Върху лицето му нямаше изненада.

„Знаел е, че съм тук още в момента, в който прекрачих прага на клуба.“

Той гледаше към нея безизразно и спокойно. Маската отново беше върху лицето му. На демон, който не чувства нищо.

Но Холи не спря. Защото тя можеше да види през тази маска. И забеляза емоциите в очите му, които пламтяха с черен пламък.

Шепотът се засилваше, докато го приближаваше. Явно трябваше да го направи пред публика. Не беше в неин стил, но Найл беше свикнал точно с това. Затова спря на няколко крачки от него. Мъжът изглеждаше страхотно. Не, не страхотно, а направо великолепно. Никакъв намек за болезнена бледност. И ако вярваше на очите си, двата куршума явно изобщо не му се бяха отразили. Макар че със сигурност бяха скъсили живота й поне с няколко години.

Погледът на Найл се плъзна по нея, но не се спря върху гърдите й, чиято горна част беше на показ от дълбокото деколте, а на едва видимата рана на гърлото, превръзката на ръката и раната на хълбока, скрита под копринената блуза.

— Ти не трябва да си тук — дрезгаво изрече той.

Тя повдигна вежди.

— Мислех, че тук съм винаги добре дошла.

Ако демонът искаше да я разкара, нека го направи. Но тя не смяташе да си тръгва тихо и незабелязано. Трябваше да изясни отношенията си с Найл. И да му разкрие чувствата си.

— Ти си гадняр, Найл! Първо ми спаси живота, а после си тръгна, без дори да се обърнеш назад.

Найл бързо премигна. Нима го беше направил? Беше погледнал назад?

Чашата в ръката му се спука и той бавно и внимателно я постави на плота.

— Защо си тук, Холи? Случаят е приключен.

Явно трябваше да се разбира: и ние също!

О, не още; не и толкова скоро.

— Хората идват тук само по две причини… — започна барманът.

„Но аз не съм човек“ — искаше да отговори Холи. Сега тези правила нямаха никакво отношение към нея. И никога не бяха имали.

— Искаш да си поиграеш? — попита Найл.

Холи поклати глава.

— Игрите приключиха, демон.

Устните му се присвиха в тънка линия и той се изправи.

— Защо си тук тогава!

„За теб!“

Беше сигурна, че точно тези думи се четяха и в очите й.

Но Найл само поклати глава.

Това принуди Холи да съкрати разстоянието помежду им, да се повдигне на пръсти и да го целуне. С цялата страст, която бушуваше в тялото й и с цялата любов, разцъфнала в сърцето й.

Внезапен порив на вятъра разроши косата и погали сгорещената й кожа. Найл повдигна глава. Оглушителната музика заглъхна.

— Ела с мен!

До Ада и обратно, ако се наложи! О, я чакай, нима тя вече не беше ходила там!

Найл я хвана за ръката и я поведе към кабинета си. След като вратата зад тях се затвори, той обви ръце около нея и я притисна към себе си.

— Опитвам се да постъпя правилно — едва процеди той през стиснатите си зъби. — Нима не виждаш, любима? Поне един път в живота си искам да постъпя правилно.

Хм, душата на демона не беше чак толкова черна. Каквото и да си мислеха хората.

Да, изобщо не беше черна. Най-накрая Холи го виждаше съвсем ясно. Нейният демон. Нейният Найл. Просто… нейният.

Той се вгледа в очите й, стиснал здраво зъби.

— По дяволите, не… Холи, аз те предупредих! Това е прекалено опасно! Ти не можеш да ме принудиш да те обичам…

— Обичам те, Найл. Добър, лош… Всякакъв.

Той преглътна.

— Не трябва. Аз не съм… този, от когото имаш нужда.

— Ти си единственият, от когото имам нужда и когото желая. — Имаше само едно нещо, което можеше да я накара да си тръгне. Само едно. — Ти ме спаси. И не говоря само за последната случка.

Тя никога нямаше да забрави появата му в онази стая. Трябваше й само един поглед, за да разбере, че той ще бъде нейният спасител.

Може би винаги го е знаела…

— Ти ми показа коя съм всъщност. Накара ме да спра да се самозалъгвам.

Найл мълчеше.

— Искаш ли да остана с теб?

— Това, което искам, няма значение. — Ръцете му все още не бяха отпуснали захвата си около нея. — Ти трябва…

— Обичаш ли ме?

„Не ме принуждавай да те обичам!“

Само отговорът на този въпрос беше от значение. Ако той кажеше „не“, тя щеше да си тръгне и да вземе остатъците от потъпканата си гордост с нея. По дяволите, щеше да й бъде много трудно да изпълни решението му, защото щеше да скучае по него.

— Обичаш ли ме? — притисна го тя.

Маската върху лицето му се пропука. Устните на Найл завладяха нейните. Неистово горещо и страстно… така, както искаше Холи.

— Да, по дяволите! — изръмжа той срещу устните й. — Да.

Думите сякаш насила се изтръгнаха от него. Може би защото бяха истински. Но все пак Найл поклати глава и се отдръпна.

— Не мога да ти позволя да останеш. Този свят не е за теб и…

Свят на демони, шифтъри… и мрачни сенки, където винаги можеше да се крие нещо зло.

— Да, така е.

— Холи, опитвам се да постъпя правилно!

— Майната му на това „правилно“… — каза тя и усети как щастието я изпълва. — Аз те искам.

Тя знаеше, че животът й с Найл никак нямаше да е лесен; все пак характерът му не беше от най-леките.

Демон.

Но ако той останеше в леглото с нея, тя щеше да бъде най-щастливата жена на света.

Найл обви ръце около лицето й.

— Ти ме обичаш? — Той изглеждаше направо слисан.

— Повече от всичко на света.

Холи знаеше, че демонът се смяташе за недостоен за любов. Какво пък, Найл щеше да получи всичката любов, която се беше събрала в сърцето й.

— Искам това да не свършва… Искам завинаги да остана с теб.

Аха, ето това звучеше точно като взискателния демон, когото тя толкова добре познаваше и обичаше.

— Не съм очаквала друго.

А вечност с него — ако историите бяха верни и не послъгваха — щеше да бъде много, много дълго време. Но дори ако имаше отредено по-малко, тя щеше да се наслади на всяка минута. Всеки ден. И всяка нощ. Да, нощите им заедно определено щяха да я радват повече.

Ключалката на вратата зад тях щракна. Топлите ръце на Найл се плъзнаха под блузата и покриха гърдите й.

„Точно както го искам!“ — измърка Холи и се изви към любимия си демон.

Завинаги.

В светлина или мрак.

 

 

Детектив Колин Гит вървеше към ареста. Имаше още няколко въпроса, които искаше да зададе на Мишел Риджуей. И искаше да получи отговорите им, преди да се върне вкъщи и да си легне в леглото при Емили.

До килиите не се виждаше нито един полицай и Колин се напрегна. Това не беше добър знак. Втурна се напред… и видя Мишел. Тя лежеше на пода, а около врата й имаше омотан чаршаф.

Мамка му!

Той огледа килията, като отбеляза точното разположение на чаршафа. Единият му край беше увит около гърлото на жената, а другият — завързан за решетката.

Приличаше на самоубийство. Но само приличаше…

Гит изскърца със зъби.

Не, по дяволите, това със сигурност не беше самоубийство. Колин беше готов да се обзаложи на собствената си значка. Наоколо имаше прекалено много демони. Прекалено много от тия, които бяха способни да влязат в съзнанието на смъртен и да го манипулират.

Както беше сигурен и че никога няма да е в състояние да го докаже.

Проклятие!

Изглежда, че случаят на Ловеца на демони беше приключен.

 

 

Следващата вечер Найл седеше в клуба в очакване на своята журналистка. Тя беше обещала да дойде след последното излъчване на новините.

„И тя избра мен!“

Той все още се чувстваше разтърсен из основи, а да бъде доведен Найл до това състояние изобщо не беше лесно.

Нямаше да избързва събитията, а щеше да даде възможност на Холи постепенно да разбере какво означаваше да раздели живота си с него. И след това, когато тя беше готова, щеше да й обясни, че като казва „вечност“ има предвид точно това. За нищо на света нямаше да преживее дори ден без нея. Съществуваха способи животът да бъде продължен… и той щеше да й разкаже за тях. И да раздели с нея вечността.

В клуба влезе млада блондинка. Найл я следваше с поглед, изпълнен с любопитство. Не беше демон. А смъртна. Която не беше дошла тук заради забавлението.

Интересно.

Той погледна към часовника. Холи скоро щеше да е тук. След пет, максимум десет минути. А три минути след това, вече щеше да е гола в кабинета му.

— Търся вампир.

Той примигна и видя блондинката, която стоеше точно пред него. Ужасна прическа; къси, разрошени коси.

Найл махна с ръка към тълпата.

— Избери си.

Непознатата стисна ръце в юмруци.

— Казва се Лейн. Мимс Лейн. И копелето има навика да наранява жени.

Демонът я погледна в очите.

— Не съм го виждал.

Коя, по дяволите, беше тази жена?

Вратата на клуба се отвори и Холи влезе. Найл я забеляза над рамото на блондинката. Долови приятния й лавандулов аромат и се изправи.

Смъртната опря ръка върху гърдите му. Между дланта й и тениската му се притисна картонче.

— Не, виждал си го.

Тя махна ръката си и той хвана визитката. Жената беше ловец на глави.

Зад гърба на блондинката Холи си проправяше път към бара.

— И ако той е мъртъв, значи напразно си губя времето тук. — Нямаше никакво увъртане.

Когато Холи го забеляза, лицето й се озари от усмивка, а върху страните й се появиха любимите му трапчинки.

„Моят живот!“

Колко лесно се оказа всичко.

В дланта му визитката се превърна в купчинка пепел. Найл пристъпи встрани и протегна ръка към Холи.

— Мисля, че ще е по-добре да се върнете в… — какъв беше там адресът? — … Луизиана. Защото този вамп вече не може да бъде намерен тук.

Е, някои части от него все още можеше да се намират наоколо. Лейн беше нападнал отново. И момичето едва беше оживяло. Ченгетата не бяха успели да заловят извършителя, но демоните успяха.

Устните на жената се присвиха, но тя се обърна и се отдалечи.

Холи хвана ръката на Найл, погледна към непознатата и попита:

— Коя е тя?

Найл не смяташе да я лъже. Никога. Беше й разказал всичките си тайни в часовете преди разсъмване; за всяка черна постъпка в живота си. И тя все пак беше останала до него.

— Ловец на глави. Търси вампир…

— Лейн.

Той не беше споменал име, но що се отнасяше до Холи знаеше, че тя има дяволски добри информатори.

— Видях момичето. Кенеди. Поговорих с нея, когато отидох в болницата да навестя Ким…

— Ким се е събудила?

Той не беше чул за това, но…

— Да, будна е. Не помни абсолютно нищо за нападението. Лекарите не могат да си обяснят как е оцеляла, но смятат, че ще се възстанови напълно.

Това беше добре.

— Кенеди… тя не се е оказала такава късметлийка.

Защото беше смъртна.

— Аз… аз се обадих на доктор Дрейк и я помолих да я посети и да поговори с нея.

Умно. Емили щеше да помогне на момичето. Другите щяха да я помислят за луда, когато Кенеди започнеше да им разказва за мъжа с острите зъби и нокти. Но Емили щеше да разбере.

Да, доктор Чудовище щеше да помогне.

Както и на сина на Кинг.

— Той… Лейн е бил спрян, нали?

Не толкова въпрос, защото в гласа й прозираше прекалена увереност.

— Да.

— Това е добре. — В очите й проблесна разбиране. — Затворът определено не е в състояние да удържи някои хора.

И със сигурност не можеше да удържи вампир. Макар в този случай това да не беше от значение. Лейн беше престанал да бъде проблем.

Трябваше да се поинтересува за момичето. Найл беше успял да спре вампа, но прекалено късно. И сега съдбата на Кенеди висеше като товар върху раменете му. Той беше зарязал кръвопиеца, когато се втурна да спасява Холи. Нямаше достатъчно време, за да…

Холи просто кимна…

— Направил си това, което е трябвало…

И щеше да го направи отново.

— Видях какво е направил… — продължи тя. — Видях.

Никакво осъждане на действията му. Никакъв гняв. Само разбиране.

Сърцето му беше в ръцете й.

— Найл, ти не трябва да се сражаваш сам. Аз съм до теб.

Тя го гледаше без страх, отвращение или омерзение. Гледаше на него като на… обикновен човек. А тя знаеше; знаеше за всяка негова тъмна тайна и за всяко тъмно петно в душата му.

По дяволите… Заради нея той искаше да стане… по-добър.

Можеше и да се получи. Заради нея.

Усмивката бавно разцъфна върху лицето й. Усмивка, от която мозъкът му отказваше да функционира и се предаваше в плен на желанието.

Неговата жена. Тази, която нямаше да се уплаши и да избяга. Или да се пречупи, без значение колко сериозна беше опасността.

Жената, която застреля бившия си годеник. За да спаси него. И се опита да го защити с тялото си.

Един умен мъж никога нямаше да обърне гръб на такава жена, ако тя му се предложеше.

— Обичам те — прошепна Холи.

Найл знаеше, че се взира в своята слабост и в своята сила.

Сърцето му беше в нейните ръце.

Майната им на всички тия мисли за „правилното“. Холи го желаеше, той нея — също. Найл не можеше да си представи живота без нея. Беше готов да й даде всичко, което тя пожелаеше. Той щеше да я люби всяка нощ. И да й даде толкова любов и страст, колкото можеше да издържи; докато не започнеше да го моли да спре, а след това… да започне отначало. Той щеше да я защити. И да унищожи всеки, който се опита да я нарани.

Съдбата беше жестока кучка, но понякога… понякога дори и тя можеше да се смили над един демон.

Като му разреши да опита вкуса на истинския Рай.