Синтия Идън
Полунощен повелител (1)

Глава 1

Да припаднеш в началото на живо включване по телевизионен канал изобщо не беше добра идея, освен ако не искаш кариерата ти стане на пух и прах още преди да е започнала.

Пръстите на Холи Щорм стиснаха микрофона с такава сила, че кокалчетата й побеляха, докато се опитваше да се овладее.

— Холи… — тя едва успя да чуе гласа на продуцента заради бързото си и шумно дишане.

По дяволите! Още миг — и кариерата й щеше да отиде на кино. Постара се да отмести поглед от тялото, за което знаеше, че не принадлежи на човек, и отново погледна в кръглия обектив на камерата.

— Аз… Аз съм… Х-Холи Щорм и предавам на живо от мястото, където е станало… — да, това определено си беше истинска касапница… — … зверското убийство.

И думата „зверско“ подхождаше най-добре, с оглед на това, че мъртвият буквално беше нарязан на парчета.

„Вземи се в ръце!“ — не спираше да си повтаря тя. Не можеше да си позволи да отстъпи пред обзелата я слабост точно в този момент. Холи преглътна с усилие и най-накрая успя да си поеме дълбоко дъх. Покашля се леко и отново заговори. Със спокоен и уверен глас; глас, който беше усъвършенствала много отдавна, още в колежа, на занятията по основи на общуването.

— Полицията не дава никаква информация… — Във всеки случай не даваха на нея. И това бе напълно обяснимо: двамата детективи, които събираха уликите — Колин Гит и Тод Брукс — не бяха в списъка й с приятели. — Но вашият покорен репортер не може да не си зададе въпроса: що за чудовище се разхожда по улиците на Атланта?

Отдясно дочу ръмжене. Очите й се стрелнаха по посока на звука и се срещнаха с яркия поглед на детектив Гит.

Да върви по дяволите! Тя повдигна брадичка.

— С вас беше Холи Щорм с пряко включване от мястото на убийството.

Обективът на камерата застина за момент, след което…

— Боже, Холи! Не ти ли се струва, че беше прекалено драматично? — измърмори Бен Блейк, докато сваляше камерата от рамото си. Върху главата му имаше шапка с емблемата на „Храбреците“ — любимия му бейзболен отбор на Атланта, която той носеше, независимо дали печеше слънце, или валеше дъжд; дали беше ден, или нощ. Страните му бяха покрити с тридневна брада.

— Драматичното е добро — отвърна Холи, наясно, че въпреки спокойствието в гласа й, сърцето й тупти лудо. — Истинската драма кара хората да забравят за битовите си проблеми и да се залепят за екраните в очакване на поредните новини.

— Добре ли си? — дочу се тихият, но вече без паника глас на продуцента. — Не всеки е в състояние да води подобен репортаж.

Раменете й се напрегнаха. Тя нямаше да позволи на никой да я изхвърли от това разследване. Последния път, когато Холи се сблъска с „Другите“ — свръхестествени същества, които се разхождаха по улиците на града и се преструваха на обикновени хора, като използваха защитна магия за прикритие — завърши с опърлените й коси, синини по цялото тяло и отровен привкус на страх върху езика.

Но тя не беше от онези, които се криеха от опасността. Какво пък… Факт номер едно: чудовищата действително съществуваха. Факт номер две: тези чудовища я плашеха до смърт. Факт номер три: ако искаше да продължи да работи в Атланта — в което Холи беше напълно сигурна — щеше да се наложи да се научи да си съжителства с тези създания, които се шляеха из улиците му.

— Добре съм, Мак.

Мак Артър Филипс беше ветеранът в новинарския екип. По-рано той беше лицето на „Нюз Флаш Файф“, но на шейсет и три години беше решил, че е настъпило време да насочи вниманието си към друга сфера, т.е. към продуцентството. Мак не изглеждаше на шейсет и три. Той ходеше четири пъти в седмицата на фитнес и поддържаше форма, за която всеки би му завидял, а черната му косата едва беше започнала да посивява.

Холи знаеше, че Мак е един от онези мъже, които говореха тихо, но биха смазали всеки, който се изпречеше на пътя им, само с няколко думи. Сигурно това беше останало у него от армията. От онези времена, когато беше воювал във Виетнам. Тя неведнъж беше слушала разкази за военните му подвизи.

— Не ме лъжи. — Гласът му все още беше тих, но под думите проблясваше стомана. — В един миг беше пребледняла като смъртник. Репортер, който припада пред камерата…

— … ще повиши рейтинга на канала си — усмихнато отсече Бен и подръпна козирката на бейзболката.

Холи му хвърли изпепеляващ поглед.

— Аха, направо си мечтая всички да ме знаят като „Припадащата девица от Нюз Флаш Файф“.

Ама че задник! Бен й харесваше, но понякога направо я вбесяваше.

Тя смръщи нос. По дяволите, можеше да се закълне, че още усеща миризмата на кръв.

— Е, ако не искаш да припаднеш, понеси дупето си натам и разбери от ченгетата какво става — изръмжа Мак.

Холи изскърца със зъби. Ченгетата вече бяха оповестили, че няма да правят изявления. Поне не и „официални“ такива. Но една жена трябваше да направи опит, нали? Тя бутна микрофона в ръцете на Бен с думите:

— Ще се върна след десет минути.

И много се надяваше да го направи с информация. Затова се завъртя на пети и спря поглед върху детективите, които разговаряха с полицай с униформа с напрегнати лица. После бързо се промуши под жълтата лента и се насочи към мъжете с надеждата да подслуша нещо…

— Госпожице Щорм, какво, по дяволите, си мислите, че правите? — пресрещна я Колин Гиг. Той не отместваше яркосините си очи от нея. Ръцете му бяха кръстосани пред гърди с доста впечатляваща мускулатура. — Това е местопрестъпление. — Гиг я хвана за рамото и я издърпа обратно към лентата, без да обръща внимание на протестните й думи. — Ако искахме репортерите да ни съсипят всички улики, нямаше да си правим труда да заграждаме с ленти.

Ама той това хилавичко заграждение ли имаше предвид? Гиг я избута под лентата, поклати глава и се намръщи.

— По дяволите, не си ли научи урока миналия път?

Да си научи урока ли? Ама тя какво, да не е на две годинки?

— Това, което научих миналия път, е… — започна тя и понижи глас, за да не бъде чута от някой друг — … че в града е пълно със смъртоносни тайни. — Холи посочи към трупа. — Изглежда, че се е появил ловец на демони.

Очите на Колин се разшириха от учудване.

— Какво?

Охо! Изглежда, че детективът не беше наясно с…

За по-малко от секунда Гит се наведе под лентата и се озова до нея. За толкова едър мъж той определено се движеше бързо.

— Какво каза току-що?

Холи облиза устни. Детективът я смущаваше ужасно; с тази негова мрачност и проблясващи зъби, които изглеждаха прекалено остри и…

— Тя каза, че жертвата не е човек — студеният, леко подигравателен глас накара всеки нерв в тялото на Холи да се напрегне. Не, по дяволите, не беше въз…

Двамата с Колин се обърнаха едновременно и се втренчиха в Найл Лайпен. Слънцето беше залязло и сумракът обгръщаше мъжа с тъмни сенки, които сякаш пълзяха и се обвиваха около високо, мускулесто тяло.

Найл се насочи към тях. Във всяко негово движение се усещаше едва сдържана сила. Лицето му, което според мнението на Холи болшинството жени биха сметнали за привлекателно — но не и според нея, разбира се, а според болшинството — не показваше никаква емоция. И ако трябваше да бъде искрена и честна, тя никога не беше забелязвала в него признаци на някаква емоционалност.

Черните му като смола коси бяха отметнати над челото, като излагаха на показ една идеална външност; във всеки случай поне от естетична гледна точка. Високи скули, ясно очертана брадичка, дълъг прав нос и устни, които така привличаха…

Не е за мен! Холи рязко отмести поглед към черните му очи; далеч от устните, които ни най-малко не я интересуваха. Трябваше да се съсредоточи върху очите му, защото точно те показваха истинската същност на човека. Или — в случая на Найл — неговата истинска същност на демон. Защото Найл Лайпен беше демон. Вероятно най-силният и най-опасният демон от всички, които беше срещала Холи, и тя нямаше намерение да забравя този факт. Както и това, че последният път, когато се бяха озовали заедно, тя бе сигурна в едно: той беше убил.

Очите на Найл се отместиха върху нещо зад гърба й. Холи проследи погледа му и видя да прибират трупа в черен найлонов чувал. Време беше.

— Госпожице Щорм, как успяхте толкова бързо да стигнете дотук? — Гласът му беше станал по-мрачен и настоятелен.

Веждите й полетяха нагоре. Какво намекваше този демон?

— Правех репортаж на две преки оттук и чух полицейските сирени. — Да, историята не беше кой знае какво, но в крайна сметка накрая се появи ексклузивна новина. Така тя се озова на местопрестъпление, което явно щеше да подхранва нощните й кошмари не само една седмица.

Не и сега! Не можеше да си позволи да го приеме прекалено лично в момента.

Но, по дяволите, защо точно него? Безобиден и приятен младеж, който определено не заслужаваше ужасната си смърт в мръсната пресечка до задния вход на някакъв стриптийз клуб.

— Шибана работа! — Колин направи крачка към Найл. — Познаваше ли жертвата?

— Хм… — Нито да, нито не.

Детективът стисна юмруци.

— Не си играй с мен, Найл. Ако беше видял какво са сторили с този нещастник…

— Видях.

Колин застина.

— Ти нали не си…

Найл се разсмя грубо и рязко. Погледът му отново се върна върху Холи.

— Не съм го убил. Направил го е някой, като нея.

Какво? Такъв като нея ли? Какво си…

— Ела с мен. Веднага! — Гиг насочи пръста си към нея. — Що се отнася до вас, госпожице Щорм, стойте по-далеч от местопрестъплението.

Найл я измери с бегъл поглед от главата до черните й сандали с тънки каишки и Холи потръпна. Опасен, но, по дяволите, толкова сексуален. Така, трябваше да се концентрира.

— Не можете да криете информация от медиите, детектив. Обществеността има право да знае…

Найл поклати глава.

— Все още ли повтаряш тази песен, Холи?

Холи, не госпожица Щорм. И гласът му се беше променил. Беше станал дрезгав. Грапав. Така разговаряше мъж в леглото. По голите й ръце пробягаха тръпки.

— Не зная…

— Ти знаеше, че е демон — устните на Найл трепнаха в усмивка, но погледът на бездушните му очи все така я пронизваше. — Той беше един от твоите информатори, нали?

Нямаше да отговори на въпроса му, макар демонът пред нея да беше прав. Карл Бронкс беше един от нейните информатори. Тя беше разговаряла с него много пъти. Млад, на малко повече от двадесет и пет години, с неизменната сърдечна усмивка и трапчинки на бузите.

Не! Не трябваше да допуска такива мисли…, че добродушният Карл беше човекът, когото бяха нарязали на парчета… Защото точно тези мисли едва не я бяха накарали да припадне пред камерата.

Найл пристъпи към нея и прокара външната част на дланта си по ледената кожа на ръката й.

— Не си толкова силна, за колкото се мислиш — прошепна той и дъхът му размърда косата до ухото й подобно на ласка. — Жалко.

Холи примигна, за да се избави от глупавите сълзи, които изпълниха очите й. Въпреки че тялото на младежа беше затворено в черния чувал, тя все още продължаваше да вижда окървавения му труп.

Найл поклати глава.

— Захапала си нещо, което не е за теб. Иди си вкъщи, Холи. Върни се в безопасния си свят — той отстъпи назад. — Остави на мен демоните и смъртта.

Мъжът не можеше по-ясно да я прати по дяволите. Холи гледаше как Найл се обърна и двамата с Колин се насочиха към полицейската кола.

О, да, много приятен начин да кажеш: „Разкарай се!“ Но, за съжаление на демона, тя не беше от онези, които покорно тръгваха натам, където им посочеха.

— Е, какво, май не получи история, а? — попита Бен и застана до нея.

Холи не отместваше очи от Найл, който спокойно се беше облегнал на синьо-белия полицейски автомобил.

— Засега — не.

— Нищо, ченгетата скоро ще дадат официално изявление. Така че, всичко е наред…

— Не, не е наред!

Животът на Карл беше важен. Той беше едно от добрите момчета…, е, добрите демони, и определено не заслужаваше такъв край. Проклятие, никой не заслужаваше такава смърт…

Карл й доверяваше тайните си и тя не смяташе да остава встрани от случая. Разбира се, помнеше основното правило: не си позволявай да приемаш всичко със сърцето си. Мантрата на всеки журналист. Но… прекалено късно. Това убийство прие много личен характер за нея. И тя сама щеше да се заеме с разследването му.

Найл и Колин разговаряха, устните им се движеха бързо, но тя беше прекалено далеч и не чуваше думите. След малко демонът кимна и се отдалечи. Колин явно беше бесен, защото лицето и тялото му бяха напрегнати. Найл невъзмутимо се отправи към сгъстяващите се сенки.

Хали беше наясно, че не може да очаква никаква помощ от ченгето. Но демонът… той беше съвсем друго нещо. Дишането й едва не спря, когато тялото й беше пронизано от възторга от простотата на решението.

— Холи… — в гласа на Бен се чуха нервни нотки; верен признак, че мъжът беше започнал да се вълнува. — За какво си мислиш?

— Мисля, че историята ми е вързана в кърпа — усмивката, която му хвърли, приличаше повече на озъбване. — По един или друг начин.

Дори ако за това се наложеше да влезе в бърлогата на дявола.

Всъщност тази идея не звучеше никак зле. Време беше да се потопи в мрака и да разбере какви тайни се криеха в него. В края на краищата тя беше журналист, а истинският журналист винаги стигаше до дъното на всяка история.

 

 

Симпатичната червенокоса жена беше влязла в неговия „Рай“ така, сякаш беше собственичка и господарка в него; брадичката — вирната, раменете — изправени, а едната й ръка докосваше бедрото. О, да, всичко говореше за сериозността на нейните намерения.

И докато я наблюдаваше, Найл Лайпен не можеше да спре да се пита… дали, когато се приближеше до нея, в невероятно зелените й очи ще проблесне страх?

Той знаеше, че преди последната им среща Холи не изпитваше страх. Но онази вечер, когато влезе в клуба му, който някои считаха за рай, а други смятаха за ад, в погледа й проблясваше страх. Разбира се, тя не позволи на страха си да я спре. А Найл толкова обичаше да се възползва от страха на жертвите си. И затова още преди месеци беше решил, че от журналистката щеше да се получи чудесна плячка.

Подпря лакти на бара, без да изпуска от поглед жената, която бавно прекосяваше „Парадайз Фаунд“. Тя се беше преоблякла. Тъмните панталони и модната блуза бяха изчезнали, заменени от къса черна рокля. Тъмният плат чудесно подчертаваше перлената бледност на кожата, която във вдлъбнатината между идеалните й гърди и горната част на бедрата леко розовееше.

Хм-м. Е, той всъщност не беше против. Страшно му допадаше идеята да целуне и оближе тези дълги крака. Прекалено лесно можеше да си представи колко приятно ще е усещането на гладката й кожа под устните и езика си.

Намръщи се. Жената явно умееше да се облича, което беше точка в нейна полза. Освен това, умееше чудесно да си намира неприятности. Още една важна точка за Холи.

— Проклятие! — Барманът не скри отвращението си. Найл изпитваше същото чувство към репортерите. Но не и към нея. — Какво, по дяволите, прави тя тук? — сърдито попита Марк.

Найл продължаваше да я наблюдава. Дясната й ръка стискаше малка черна чантичка и той беше готов да се обзаложи, че в нея има диктофон. Високите й токчета тракаха по пода и демонът чуваше всяка нейна крачка. Клубът — неговият втори дом — беше препълнен, което не можеше да не го радва. Въпреки това, всичките сетива на Найл, при това дяволски чувствителните му демонски сетива, бяха фокусирани върху Холи; все пак беше демон от десето ниво. Беше готов и да се обзаложи, че ако поиска, би могъл да почувства дори аромата й — лек, но наситен аромат с лавандулов привкус.

— Шефе, искаш ли да изритам задника й вън? — попита Марк. Дочу се звън на стъкло.

Устните на Найл се извиха в усмивка.

— Това не е нещото, което искам да се случи с дупето на дамата.

Не, той определено имаше други планове за Холи… и за нейното великолепно дупе.

Прекалено дълго се беше застоял без любовница. Почти месец. Защото беше прекалено зает да се занимава с убийци и смърт. И явно прекалено се беше увлякъл.

А сега по улиците се подвизаваше друго копеле. Ако загинеше още един демон…

Найл повдигна чашата до устните си и я пресуши с една голяма глътка. По гърлото му се разля приятна топлина, когато течността се плъзна по него.

— Не се тревожи за журналистката, Марк — въпреки че работеше в клуба отскоро, Марк вече беше наясно с основното: репортерите и ченгетата не бяха добре дошли в „Парадайз Фаунд“. — Аз сам ще се заема с нея.

О, да, и при това с голямо удоволствие.

Холи Щорм. Тя беше най-новият репортер на „Нюз Флаш Файф“. Умна. Находчива. И освен това красива — пълни устни, миниатюрно носле, високи скули.

Да, репортерката определено беше много секси. Но проблемът се състоеше в това, че жената беше просто една ходеща неприятност, защото знаеше прекалено много за тайния свят, който се криеше в мрака — светът на демоните.

Повечето хора не бяха наясно, че чудовищата, които им се явяваха в кошмарите нощем — вампири, шифтъри и всякакви други ужасии — в действителност бяха реални. Смъртните прекалено много се вълнуваха от проблемите на работното си място; притесняваха се да не бъдат ограбени от човека до тях или в хранителния магазин; да не им откраднат автомобила, когато спираха на светофар в съмнителна част на града или на паркинга. Те никога не се вглеждаха в света около тях. И ако само веднъж отвореха очи, веднага щяха да осъзнаят, че на Земята е много по-страшно, отколкото смятаха, и че някои от кошмарите им могат да бъдат дори прекалено истински.

За пръв път Холи се сблъска с реалността преди няколко месеца. За известно време тя дори обмисляше да оповести за откритието си в пряко предаване и така да го направи достояние на целия свят. Разбира се, плановете й се промениха, когато Найл пред очите й беше призовал адския пламък. В буквалния смисъл на думата.

В този миг погледите им се срещнаха. Зениците на Холи леко се разшириха. Бавната походка се превърна в бързи крачки, когато тя се насочи към него и… Един вампир прегради пътя й.

Найл започна да потропва с пръсти по бара. Живият мъртъв задник му беше препречил гледката. Той щеше да даде на кретена пет секунди, за да се махне, и след това…

Холи заобиколи кръвопиеца. Яркоалените й устни — в любимия цвят на Найл — се присвиха. Аха, значи тя не беше в настроение за…

Вампирът си позволи да я докосне, като я сграбчи за ръката. После я дръпна към гърдите си.

Найл застина. Вълната от ярост го изпълни и започна да търси излаз навън. Подът започна да трепери, когато демонът се насочи към двойката.

— Холи! — гласът му заглуши музиката, разговорите и фалшивия смях.

Вампирът — с бледна кожа и хлътнали очи — се обърна към него и…

— О, по дяволите! — Паразитът отблъсна Холи настрана и тя залитна на десетсантиметровите си токчета.

— Страхотно, ти, копе…

Мъжът оголи зъби и изръмжа.

Холи буквално зяпна от изненада и се олюля. Найл я хвана за китката — прекалено тънка според него — секунда преди тя да падне на земята.

Погледът й се спря върху демона.

О, да, имаше страх. Промъкваше се зад маската „Изобщо не ми пука“. Страх и… безпомощно любопитство. Смъртни! Толкова любопитни винаги. И винаги искаха да знаят какво се криеше в тъмнината. Но след като го откриеха, тутакси побягваха, безсилни да скрият ужаса си.

— Андре, тя е журналистка — почти измърка Найл, докато поглаждаше туптящата й вена с дългите си пръсти. Пулсът й, и без това бърз, моментално се ускори. — Нямаш нужда от такава плячка.

„Защото, тя е моя!“

— Журналистка? — прекалено острите зъби изчезнаха. — Мислех, че не позволяваш на такива като нея да се размотават тук.

Холи рязко си пое дъх. Опита се да издърпа ръката си от тази на Найл, но не успя. Опита втори път — пак неуспешно. След което изсумтя — звук, който не би трябвало да е секси, но беше точно такъв — и премести поглед към вампира.

— Това е обществено място, идиот. И съдейки по всичко, тук пускат всякакви. Дори мъртъвци.

— Аз не съм мъртъв — напрегна се Андре.

— Точно така — тя отново дръпна ръката си, но Найл само стисна китката й по-здраво. — Слушай, приятелче, ти…

Устните на вампа отново оголиха зъби, които човек нямаше друг начин да види, освен ако не е на път да се превърне в храна.

Найл неохотно пусна ръката на Холи, а после пристъпи напред и застана между нея и вампира.

— Андре, проблем ли има?

Не му пукаше, че кръвопиецът беше висок и едър. Найл беше по-висок. А последния път, когато беше изпитал страх пред вампир… е, ами всъщност, той никога не се беше страхувал от зъбатите чудовища.

Андре преглътна и леко настръхна.

— Аз… аз просто… — той нервно облиза устни. — Журналистите нямат място тук. Ти разбираш, че това е прекалено рисковано…

Вампирът повиши глас и двама шифтъра — пантери на съседната маса започнаха да им хвърлят изнервени погледи.

— Тя не е твой проблем. Забрави за нея.

— Ъ… Тя е тук, между другото — Холи почука с показалец Найл по гърба. — И тя с всяка минута все повече излиза от кожата си.

Последва още една серия от настойчиви почуквания по гърба на Найл, точно по гръбначния стълб. И без това присвитите очи на Андре се превърнаха в цепнатини. Страхът бе пометен от вълната на гнева.

— Изхвърли я оттук, Найл. Ако искаш вампирите да останат клиенти на този клуб, ще изхвърлиш тази кучка.

Почукването по гърба на Найл спря. А поради факта че вампът отново повиши глас, всички „Други“, които се намираха наоколо — а болшинството от посетителите не бяха обикновени смъртни — замряха.

Найл бавно поклати глава.

— Мисля, че си забравил нещо, вамп…

Той събра в юмрук кипналата черна енергия, която пулсираше под кожата му и… кръвопиецът полетя към противоположния ъгъл на бара и с приглушен вик се блъсна в стената. Китаристът изруга и отскочи, стиснал в ръце китарата си така, сякаш прегръщаше дете.

Внезапно настъпилата тишина беше оглушителна. Найл направи жест към бармана.

— Марк, налей ми още едно.

След което се обърна към вампира на пода, който се опитваше да се изправи.

— Да съм ти разрешил да ставаш? — този път почти не му се наложи да прилага усилия, за да захвърли отново кръвопиеца към стената. Просто си го помисли.

Да, усещането за могъщество и сила беше просто чудесно. Понякога, да бъдеш демон беше дяволски приятно. Да не говорим за това да си демон десето ниво — най-готиният негодник в това помещение. Найл тръгна напред като се наслаждаваше на отдръпването на тълпата пред него.

Вампирът започна да трепери. Страхотно! Той спря на крачка от лежащия до стената Андре.

— Първо — изръмжа той, — никога, ама никога, шибаняк такъв, не ми казвай какво да правя в моя клуб.

Кръвопиецът рязко кимна.

— Второ… — Ръцете на Найл се свиха в юмруци, докато той се стараеше да обуздае потока от сила, който се опитваше да се измъкне на свобода. Толкова много сила… о, такова изкушение, което толкова лесно можеше да бъде използвано. Дори прекалено лесно. Още една мисъл; просто само още една — въпрос на съсредоточаване — и вампът в краката му щеше наистина да е мъртъв.

„Ако използваш силата си прекалено често, ще изгубиш себе си“ — гласеше едно старо предупреждение. Едно от тези, които чуваш прекалено късно. Найл беше на двадесет и пет, когато срещна демон, който му беше равен по сила и мощ и когото се опита да предупреди, но… предупреждението му закъсня. Найл знаеше, че от много години е сред Падналите. Беше станал такъв в момента, когато уби за пръв път.

— Второ — повтори демонът със студен глас, който буквално проряза тишината като с нож, — ако смяташ, че ще се притесня за това дали вампирите идват, или не идват в клуба ми… — Върху устните на Найл се появи някакво подобие на усмивка, но веселието не се отрази в очите му. — То дяволски се заблуждаваш, вампир.

— С-съжалявам, Найл, аз…

Найл само се разсмя и му обърна гръб.

— Томас? — Охраната винаги беше някъде наблизо. — Изхвърли този вампирски задник навън.

Когато Томас пристъпи напред, звукът на китара проряза тишината. В този момент, като по команда, танците и пиянските закачки между Другите се подновиха.

Найл огледа клуба в търсене на плячката си и видя, че Холи го наблюдава. О, тези очи, червени къдрици и устни, които просто молеха за целувка! Той тръгна към нея, наясно, че всички наоколо все още ги зяпат. Нямаше право да показа слабост. Никога.

„Аз не съм слаб!“

Той беше най-силният демон в Атланта и не смяташе да дава повод „Другите“ да се съмняват в това. Свръхестествените същества не толерираха слабите, а ги убиваха.

Когато спря пред Холи, усети как го обгръща аромата на лавандула. Тя вдигна очи към неговите. И понеже не беше толкова висока и едва достигаше до рамото му, той заплашително се извиси над нея. Ето кой беше слабият. Както всички хора. Смъртни! Толкова беше лесно да ги нараниш. Или убиеш.

Найл вдигна ръка и я погали по лицето. Проклятие, беше толкова нежна. Наведе се към нея и изрече:

— Скъпа, аз те предупредих какво ще ти се случи, ако дойдеш отново в моя Рай.

Нямаше никакво съмнение, че думите му бяха чути и от „Другите“. Около бара имаше толкова много шифтъри, че нито един звук нямаше да бъде пропуснат. Проклетите им обострени сетива!

— К-какво искаш да кажеш? — Гласът на Холи излезе дрезгав, но дори и такъв, на Найл му хареса; дори прекалено много. Демонът лесно можеше да си представи как тя му шепне с този глас, сплели телата си върху омачканите завивки на леглото. Или стене до ухото му, по време на оргазъм.

Той обви с пръсти брадичката й. Приятна. И нежно закръглена. А тези устни… Долната беше малко по-пухкава от горната. Съвсем мъничко. И толкова червени. Тя леко ги разтвори.

В очакване?

Холи отстъпи крачка назад и поклати глава.

— Найл, не зная какво мислиш, че правиш…

Демонът просто я погледна в очите.

— Знаеш — той обви пръсти около нейните и я придърпа към тялото си. — Казах ти, когато последния път дойде в моя клуб…

Очите й станаха огромни.

— Найл…

О, да! Определено му харесваше начинът, по който тя произнасяше името му. Вкусваше го като въздишка. Устните му се приближиха към нейните.

— Ако искаш да се поразходиш в рая, ще се наложи да го направиш в компанията на дявола.

— Не, аз…

Найл я целуна. Устремено. Страстно. Нахлу с език между изкушаващите й устни и ги заклейми така, като изискваше демонът в него.

Вкусът на Холи напомняше на вино и колкото повече я опитваше, толкова повече я желаеше. Прегръдката му се стегна около нея. На практика, тя се беше гушнала в него така, че напрегнатите й зърна се притискаха в гърдите му. Възбуденият член на Найл започна да пулсира. Проклятие! Той беше възбуден още от момента, в който Холи влезе в клуба му.

Езикът му срещна нейния и тя го прие. Когато от устните й се откъсна протяжен стон, Найл я притисна още по-силно, и тя отвори уста в негласна покана. О, да, точно това е, което…

Но Холи се отдръпна. Дишането й беше накъсано, устните й блестяха.

Той искаше още. Найл се облиза, като се наслаждаваше на вкуса й върху езика си. Колко време щеше да бъде необходимо, за да я измъкне от тази рокля? Можеше да се закълне, че беше по силите му да я заведе в кабинета си, да я съблече и да я застави да стене от наслада за по-малко от две минути.

— Махни си ръцете от мен!

Върху перленобледите й страни бяха разцъфнали ярки розови петна. Холи преглътна. Един път. После още веднъж.

— Тук съм, за да говорим за Карл и…

Найл отпусна ръце. Имаше прекалено много очи и уши наоколо.

— Холи, ако не си тук, за да се чукаме, не ми губи напразно времето.

Тя изумено отвори уста.

— Какво?!

Демонът почти се усмихна. Почти. Все пак трябваше да поддържа имиджа си.

И благодарение на репортерката, трябваше да направи нещо с възбудения си член.

— Хората, които идват в „Парадайз Фаунд“, знаят правилата. Те идват тук, за да си поиграят… — Блондинката на съседната маса явно си прекарваше времето дяволски добре с вампира. — Или да станат нечия играчка.

Колко просто! Зелените й очи се присвиха.

— Един човек е мъртъв, Найл. Нужна ми е помощта ти!

Найл само вдигна ръка. И щракна с пръсти.

Холи трепна.

— Ти нали не…

Томас, който вече беше успял да се избави от вампа, застана до него.

— Шефе?

Този път Найл си позволи да се усмихне. Просто, ситуацията беше твърде забавна, а освен това лицето на журналистката беше порозовяло много сладко.

— Томас, направи ми услуга… — Найл направи пауза. Усещаше, че погледите на всички са приковани в него. Погледна за последен път към съблазнителната фигура на Холи, след което се обърна и заповяда: — Изхвърли оттук това симпатично дупе!