Сюзън Ий
Ангелско нашествие (5)

5

Пейдж отдавна изчезна в облаците, а аз продължавам да се озъртам наоколо и да търся майка си. Грижа ме е за нея обаче отношенията ни са по-сложни от обичайните между майка и дъщеря. Розовата обич, присъща за родител и дете, е белязана с черни прорези и опръскана с различни оттенъци на сивото.

От нея няма и следа. Пазарската количка лежи прекатурена настрани, а безполезното й съдържание е пръснато до камиона, където се бяхме скрили. Колебая се, преди да извикам.

— Мамо? — Всеки или всичко, което може да бъде привлечено от шум, вече би трябвало да е тук, наблюдавайки от сенките.

— Мамо!

На изоставената улица не помръдва нищо. Дори тихите наблюдатели зад тъмните прозорци на двата тротоара да са видели накъде се е запътила, никой не проявява желание да ми каже. Опитвам се да си спомня дали не съм видяла да я сграбчва друг ангел, но виждам само безжизнените крака на Пейдж, докато някой я повдига от количката. Каквото и да се бе случило около мен в онзи момент, нямаше да го забележа.

В цивилизования свят, където има закони, банки и супермаркети, е голям проблем да си параноичен шизофреник. Но в свят, където банди използват банките и супермаркетите като пунктове за измъчване, леката параноя е предимство. Въпреки това шизофренията остава проблем. Изобщо не е полезно да не различаваш реалността от фантазията.

Все пак има голям шанс мама да е офейкала, преди положението да стане твърде напечено. Сигурно се крие някъде, най-вероятно ме следва и ще се покаже, когато се почувства в безопасност.

Отново оглеждам околността. Виждам само сгради с тъмни стъкла и безполезни коли. Ако не бях прекарала седмици, надничайки скришом през един от онези тъмни прозорци, вероятно щях да повярвам, че съм последният човек на планетата. Сега знам, че някъде там, зад бетона и стоманата, има поне няколко чифта очи, чиито собственици обмислят дали си струва рискът да изскочат на улицата, за да плячкосат крилете на ангела, а и всяка друга част от тялото му, която могат да отрежат.

Според Джъстин — наш съсед допреди седмица — се разпространява слух за обявена награда за ангелски части. Разкъсването на ангелите на парчета се превръща в основа на нова икономика. Крилете носят най-голямата награда, но ръце, крака, скалпове и други по-деликатни части също носят прилична сума, успееш ли да докажеш ангелската им автентичност.

Тих стон прекъсва мисълта ми. Мускулите ми внезапно се напрягат, готови за поредната битка. Дали бандите пристигат?

Още едно приглушено стенание. Звукът не идва от постройките, а от пространството пред мен. Там е само кървящият ангел, проснат по очи.

Възможно ли е все още да е жив?

Според всички известни ми истории, ако отрежеш крилата на ангел, той ще умре. Навярно е като отрязана ръка на човек. Без грижи той просто би кървял до смърт.

Едва ли има твърде много начини да се сдобиеш с парче от тялото на ангел. Очаквам всеки момент улицата да се напълни с лешояди. Разумният ход е да избягам, докато все още е възможно.

Но той е жив и нищо чудно да знае къде са отнесли Пейдж. Изприпквам до него, а сърцето ми бие лудо, изпълнено с надежда.

Кръвта струи по гърба му и се събира в локва на асфалта. Обръщам го най-безцеремонно — не се и замислям, преди да го докосна. Макар и обезумяла, забелязвам неземната му красота, плавната извивка на гърдите му. Без синините и подутините лицето му, предполагам, ще е по класически ангелско.

Разтърсвам го. Той лежи неподвижно, като статуя на гръцко божество, на каквото прилича.

Зашлевявам го силно. Очите му потрепват и за миг ме забелязват. Боря се с паническия импулс да побягна.

— Къде отиват?

Той изстенва, клепачите му се отпускат. С все сила му удрям още една плесница.

— Кажи ми къде отиват. Къде я носят?

Част от мен мрази новата Пенрин, в която съм се превърнала. Мрази момичето, зашлевило умиращо създание. Натиквам тази част дълбоко в един тъмен ъгъл, откъдето да ми натяква друг път, когато Пейдж е вън от опасност.

Той изстенва отново и разбирам, че едва ли ще може да ми каже нищо, ако не спра кървенето му и не го отнеса на място, където вероятността бандите да му се нахвърлят и да го накълцат на малки трофеи е сравнително по-малка. Той трепери, сигурно изпада в дълбок шок. Обръщам го по корем и този път осъзнавам колко е лек.

Притичвам до преобърнатата количка на майка. Разравям купчината, търся парцали, за да го превържа. В дъното на количката е скрита аптечка за първа помощ. Колебая се само за секунда, преди да я взема. Не ми се ще да прахосвам ценни средства за първа помощ по ангел, обречен така или иначе да умре, но без крилете си той изглежда прекалено човешки, затова си позволявам да положа няколко стерилни марли върху прореза.

Обилието от кръв и мръсотия по гърба му ми пречи да видя колко тежки са раните му. Впрочем — все едно, стига да остане жив достатъчно дълго, за да ми каже къде са отнесли Пейдж. С всички сили стягам парцалените ивици около торса му, за да притисна раните. Не знам дали ще убиеш човек, ако стегнеш прекалено превръзките му, но от кръвозагуба положително се умира по-бързо, отколкото от почти всичко друго.

Докато работя, усещам погледите на невидими очи, приковани в гърба ми. Бандите навярно смятат, че режа трофеи. Сигурно преценяват каква е вероятността да се върнат другите ангели и дали имат време да изскочат, за да изтръгнат парчетата от ръцете ми. Наложително е да го превържа и да го отнеса оттук, преди да са събрали достатъчно смелост. В бързината го увивам като парцалена кукла.

Притичвам и вземам инвалидната количка на Пейдж. За ръста си той е удивително лек и да го преместя върху стола е далеч по-лесно, отколкото съм очаквала. Логично е, като се замисля. По-лесно е да летиш, ако тежиш двайсет килограма, а не двеста. Мисълта, че е по-силен и по-лек от хората, не ме настройва по-благосклонно към него.

Докато го повдигам и го поставям да седне, разигравам театър: пъшкам и залитам, сякаш е ужасно тежък. Искам наблюдателите да си мислят, че теглото му отговаря на външния му вид. Дано тогава да ме вземат за по-силна и издръжлива, отколкото изглеждам в недохраненото си, сто петдесет и седем сантиметрово тяло.

Дали по лицето на ангела не е на път да изгрее шеговита усмивка?

Все едно, то се изкривява в болезнена гримаса, когато го стоварвам върху стола. Твърде едър е, за да седне удобно, но ще се получи.

Бързо вземам копринените криле и ги увивам в проядено от молци одеяло от количката на майка. Снежнобелите пера са удивително меки, особено в сравнение с грубата завивка. Дори и в този миг на паника се изкушавам да погаля меката перушина. Ако оскубя перата и ги използвам като разменни монети, само едното крило вероятно би осигурило подслон и храна на трите ни за цяла година. При положение че успея да ни събера отново заедно.

Бързо увивам двете крила, без да се вълнувам особено дали прекършвам перата. Обмислям да оставя едното на улицата, за да отвлека вниманието на бандите и да ги насърча да се бият помежду си, вместо да ме преследват. Но крилата ми трябват прекалено много — те са единственият коз, с който бих придумала ангела да ми даде информация. Хващам меча за мое удивление той е лек колкото перата — и го пъхам безцеремонно в джоба на облегалката на инвалидния стол.

Втурвам се презглава по нощната улицата, бутайки го с всички сили.