Сюзън Ий
Ангелско нашествие (31)

31

След кратък разговор политикът напуска сепарето на воините. За мое облекчение не се запътва към мен, а минава напряко през клуба и като си проправя път, спира тук-там за поздрав. Изглежда е забравил за съществуването ми.

Всички го наблюдават. Хората край мен притихват. След малко започват да разговарят предпазливо, все едно се колебаят дали им е позволено. Воините на масата пият свъсени и безмълвни. Каквото и да им е казал политикът, не им е харесало.

Чакам разговорът да достигне пълните си децибели, преди отново да се заема със задачата си с албиноса. Вече знам, че съпротивата е тук и мисията ми става още по-неотложна.

Въпреки това се поколебавам край потока от момичета. Около албиноса има зона, забранена за жени. Пристъпя ли в нея, ще ми бъде трудно да остана незабелязана.

Ангелите, изглежда, предпочитат да общуват помежду си, вместо с жените. Независимо от положените усилията, дамите се приемат за модни аксесоари в тон с костюмите на ангелите.

Албиносът се обръща към мен. Разбирам какво отблъсква жените. Не става въпрос за пълната липса на пигмент, която сигурно би притеснила някои хора. В крайна сметка тези жени не отказват на мъже с перушина по гърба и кой знае още къде. Липсата на пигмент едва ли би ги извадила от равновесие. Но очите му… Щом ги виждам, разбирам защо хората странят от него.

Те са кървавочервени. Никога не съм виждала подобно нещо. Ирисите му са толкова големи, че изпълват почти целите процепи на очите. Приличат на пурпурни кълба, пронизани от бели стрели — миниатюрни мълнии, свистящи над море от кръв. От клепачите му се извиват дълги мигли с цвят на слонова кост, сякаш без тях очите му няма да са достатъчно забележителни.

Не мога да не го изгледам втренчено. Извръщам глава засрамено и забелязвам, че други хора също му хвърлят притеснени погледи. Останалите ангели, независимо от ужасяващата си агресия, изглеждат, сякаш са били създадени в рая. От друга страна, този прилича на същество от кошмарите на майка ми.

Общувала съм повече от обичайното с хора със смущаващ външен вид. Пейдж беше популярна в общността на инвалидите. Приятелката й Джудит е родена с недоразвити ръце и малки, деформирани длани. Алекс се клати, като ходи, и криви лицето си в болезнени гримаси, за да говори разбираемо, като междувременно отделя смущаващо количество слюнка. Уил страда от пълна парализа и се нуждае от помпа, за да диша.

Всички зяпаха и заобикаляха тези деца. Хората се отнасят с този албинос по същия начин. Когато някой от обкръжението на Пейдж преживееше твърде неприятен инцидент, тя събираше всички на тематично парти. Пиратски купон, маскарад със зомбита или пък увеселение, на което трябва да дойдеш веднага, независимо как си облечен. Последния път едно дете се появи по пижама и с четка за зъби в уста.

Те се шегуваха, кикотеха се и вътрешно знаеха, че заедно са по-силни. Пейдж беше тяхната клакьорка, съветничка и най-добра приятелка едновременно.

Албиносът явно се нуждае от някого като Пейдж в живота си. Леките нюанси в езика на тялото му подсказват, че е съвсем наясно как го зяпат и съдят за него по външния му вид. Раменете му са свити, долепил е ръце до тялото си, главата му е леко наклонена надолу, рядко вдига поглед. Стои встрани на групата, на място с по-приглушена светлина, където има по-голяма вероятност любопитните погледи да объркат кървавочервените му очи с тъмнокафяви.

Едва ли е трудно да събудиш предразсъдъците на ангелите, ако изглеждаш, сякаш току-що си излязъл от преизподнята.

Независимо от своята поза и уязвимост, албиносът несъмнено е воин. Всичко в него е внушително — от широките рамене и исполинския ръст до издутите мускули и огромните криле. Той е досущ като ангелите в сепарето. Досущ като Рафи.

Всеки член на тази група изглежда създаден да се сражава и завладява. Те засилват това впечатление с всяко уверено движение, всяко заповедно изречение, всеки сантиметър от пространството, което заемат.

Никога не бих забелязала, че албиносът се стеснява, ако не съм запозната с този тип неудобство.

При навлизането ми в забранения за хора периметър, той се обръща към мен. Поглеждам го право в очите, както бих сторила с всеки друг. Щом преживявам шока от извънземния му поглед, установявам, че ме преценява с умерено любопитство. Обикалям около него и му се усмихвам лъчезарно.

— Имате прекрасни мигли — леко завалям думите, опитвайки се да не прекалявам.

Той премигва изненадано с миглите си с цвят на слонова кост. Приближавам се и се спъвам достатъчно изкусно, за да разлея част от напитката си върху чисто белия му костюм.

— О, Господи! Толкова съжалявам! Не мога да повярвам, че го направих! — Вземам салфетка от масата и леко замазвам петното. — Позволете ми да ви помогна.

Е, поне ръцете ми не треперят. Не съм забравила за опасността. При никоя друга война в историята не сме дали толкова жертви, колкото във войната с тези ангели, а ето че разливам питието си върху един от тях. Планът ми не е от най-оригиналните, но на прима виста не съм в състояние да измисля нещо по-добро.

— Веднага ще се изпере, сигурна съм. — Бърборя като подпийнало момиче, каквото би трябвало да бъда. Всички край сепарето ни гледат мълчаливо.

Не съм го предвидила. Ако му е неудобно да го поглеждат скришно, сигурно мрази да бъде център на вниманието в глупава ситуация като тази.

Сграбчва китката ми и я отмества от костюма си. Хватката му е силна, но не достатъчно, за да ми причини болка. Без съмнение би счупил костта ми, само да поиска.

— Ще се оправя. — В тона му се усеща раздразнение. Това е поносимо. Ще преглътна раздразнението. Сигурно е добра душа, като изключим факта, че е част от отряда, засипал Земята с огън и жупел.

Той се понася към тоалетната, без да обръща внимание на погледите на ангелите и хората. Следвам го тихомълком. Колебая се дали да продължа да играя ролята на пияно момиче. Решавам да рискувам само ако някой отвлече вниманието му по пътя към тоалетната.

Никой не го спира дори за поздрав. Озъртам се за Рафи, но не го виждам наоколо. Дано не разчита да задържа албиноса в тоалетната, докато благоволи да се появи.

Ангелът влиза в тоалетната и Рафи тутакси се появява от сенките с червен конус и табела, на която пише „Временно не работи“. Оставя ги пред вратата и се шмугва след албиноса.

Колебая се какво да предприема. Дали да остана тук на пост? Ако вярвам безрезервно на Рафи, бих направила точно това.

Влизам в тоалетната. Разминавам се с трима мъже, които бързат да излязат навън. Единият припряно закопчава ципа на панталона си. Те са хора и едва ли се учудват защо един ангел ги е изгонил от тоалетната.

Застанал до вратата, Рафи наблюдава албиноса, който вижда отражението му в огледалото над умивалника. Албиносът изглежда предпазлив и притеснен.

— Здравей, Йосия — поздравява Рафи.

Йосия присвива кървавите си очи и се взира съсредоточено в Рафи.

Изведнъж изпада в шок, разпознал го е.

Обръща се и застава с лице към Рафи. Отказът да приеме факта се бори с объркване, радост и тревога. Нямах представа, че някой може да изпита всички тези неща едновременно, а още по-малко да ги изрази с лицето си.

Йосия си възвръща спокойното, хладнокръвно изражение, ала не без известни усилия.

— Познавам ли те? — пита.

— Аз съм, Йосия. — Рафи пристъпва към него.

Албиносът се отдръпва край мраморната плоча с умивалници.

— Не — поклаща той глава, но червените му очи говорят друго. — Не мисля, че те познавам.

Рафи изглежда объркан.

— Какво става, Йосия? Вярно, мина доста време…

— Доста време ли? — Йосия се подсмихва с неудобство и продължава да отстъпва назад, сякаш Рафи е болен от чума. — Да, може да се каже — белите му устни се опъват над белите му зъби в принудена усмивка. — Доста време. Странно, нали?

Наклонил глава, Рафи го гледа изпитателно.

— Виж — казва Йосия, — трябва да тръгвам. Недей… да излизаш с мен, става ли? Моля те. Моля те. Не мога да си позволя да ме виждат с… непознати — с усилие си поема въздух и прави решителна крачка към вратата.

Рафи го спира, поставяйки длан върху гърдите му.

— Не сме непознати, откакто те измъкнах от робските общежития, за да те обуча за войник.

Албиносът отскача от Рафи, сякаш допирът му го е опарил.

— Това беше друг живот в друг свят — вдишва неуверено. Речта му заглъхва до едва доловим шепот. — Не би трябвало да си тук. Твърде опасно е за теб.

— Наистина ли? — Рафи звучи отегчен.

Йосия се извърта и се връща при умивалниците.

— Много неща се промениха. Ситуацията се усложни. — Тонът му омеква, но очевидно се опитва да стои възможно най-далеч от Рафи.

— И се е усложнила дотолкова, че моите мъже да ме забравят?

Йосия влиза в една кабинка и пуска казанчето.

— О, никой не те е забравил. — Поради шума на течащата вода едва долавям думите му, а и сигурно никой извън тоалетната не го чува. — Напротив. Цялото гнездо говори за теб. — Влиза в друга кабинка и пак пуска водата. — На практика се води кампания против Рафаил.

Рафаил? Рафи ли има предвид?

— Защо? Кой би си правил труда?

Албиносът свива рамене.

— Аз съм просто войник. Не съм наясно с машинациите на архангелите. Но ако трябва да гадая… след като Гавраил беше застрелян…

— Има вакуум във властта. А кой е новият Вестител?

Йосия пуска водата в поредната кабинка.

— Никой. В безизходица сме. Всички бихме избрали Михаил, но той не иска. Харесва му да е генерал и не би се отказал от военните. Уриел, от друга страна, копнее за поста толкова силно, че буквално разресва перата ни с пръсти, за да спечели мнозинство.

— Това обяснява непрекъснатите гуляи и жените. Поел е по опасен път.

— Същевременно никой от нас не знае какво, за бога, се случва и защо, по дяволите, сме тук. Както обикновено, Гавраил не ни каза нищо. Знаеш, че обича да драматизира. Споделяше единствено нещата, които беше задължително да знаем. Дори и тогава имахме късмет, ако речта му не беше закодирана.

Рафи кима.

— И какво спира Уриел да получи така нужната му подкрепа?

Албиносът пуска поредното казанче. Посочва Рафи и под тътена на водата изрича негласно думата „ти“.

Рафи повдига вежда.

— Някои, разбира се, не искат Уриел да стане Вестител, защото има твърде близки връзки с Ада — продължава Йосия. — Непрекъснато повтаря, че посещенията на бездната са част от работата му, но кой знае какво се случва там, долу? Разбираш какво имам предвид.

Йосия се връща при първата кабинка и тоалетната се изпълва с грохота на поредното казанче.

— По-големият проблем на Уриел са твоите мъже. Всичките до един са упорити дръвници. Толкова са разгневени от изчезването ти, че са готови да те разкъсат на парчета със собствените си ръце, но няма да позволят някой външен да го направи. Настояват всички живи архангели да участваш в изборите за Вестител, включително и ти. Уриел не е успял да ги спечели на своя страна. Все още не.

— Тях?

Йосия затваря кървавочервените си очи.

— Знаеш, че не съм в положение да вземам страна, Рафаиле. Никога не съм бил и никога няма да бъда. Ще бъда късметлия, ако след всичко това не ме понижат в мияч на чинии. И бездруго едва се задържам в групата — признава той с отчаяние в гласа.

— Какво говорят за мен?

Тонът на Йосия омеква, сякаш му е неудобно да съобщи лоши новини.

— Че никой ангел не може да издържи толкова дълго време сам, щом не си се върнал досега, значи си мъртъв. Или си минал към другата страна.

— Че съм паднал? — пита Рафи. Един мускул на челюстта му потрепва, докато проскърцва със зъби.

— Според слуховете си извършил същия грях като Наблюдателите. Не си се върнал, защото няма да те допуснат обратно. Хитро си избегнал унижението и вечните мъчения, скалъпвайки историята как си спестил на Наблюдателите мъката да преследват собствените си деца. Всички нефилими, които в момента бродят по Земята, са доказателство, че така и не си се опитал да въдвориш ред.

— Какви нефилими?

— Сериозно ли говориш? — Йосия поглежда Рафи, сякаш е луд. — Те са навсякъде. Хората се страхуват да излизат нощем. Цялата прислуга разказва истории за наполовина изядени тела и нападения на нефилими.

Рафи премигва и за момент осмисля думите на Йосия.

— Това не са нефилими. Изобщо не приличат на тях.

— Звучат като нефилими. Ядат като нефилими. Тероризират като нефилими. Само ти и Наблюдателите знаете как би трябвало да изглеждат, а вие не сте съвсем надеждни свидетели.

— Виждал съм тези същества, не са нефилими.

— Каквито и да са, кълна се, че ще ти е по-лесно да ги изловиш до едно, отколкото да убедиш обществото в противното. Какво друго биха могли да бъдат?

Рафи ми хвърля бърз поглед и отговаря, вторачен в лъснатия под.

— Нямам представа. Ние ги наричаме „нисши демони“.

— Ние? — Йосия ме поглежда, ще ми се да бях невидима. — Ти и твоята човешка дъщеря? — В тона му се долавя колкото обвинение, толкова и разочарование.

— Няма нищо подобно. Господи, Йосия. Престани. Знаеш, че аз последен бих направил такова нещо. Не и след случилото се с моите наблюдатели, да не споменавам съпругите им. — В безсилието си Рафи започва да снове по мраморния под. — А и тук е крайно неподходящо да отправяш обвинения от този род.

— Доколкото ни е известно, никой не е прекрачил границата — уточнява Йосия. — Някои момчета твърдят, че са, но разправят още как в миналото са посипали дракони с вързани криле и ръце, та да бъде битката равностойна.

Албиносът пуска водата в поредната кабинка.

— От друга страна, ще ти бъде по-трудно да убедиш всички, че… знаеш какво. — Отново поглежда към мен. — Най-добре да спреш пропагандата срещу теб със собствена кампания, преди изобщо да обявиш завръщането си. Иначе рискуваш да те линчуват. Затова ти предлагам да си тръгнеш през най-близкия изход.

— Не мога. Трябва ми хирург.

Изненадан, Йосия повдига белите си вежди.

— Защо?

Рафи се взира в кървавочервените очи на Йосия. Не иска да изплюе камъчето. Хайде, Рафи. Нямаме време за деликатни психологически моменти. Давам си сметка колко е безсърдечно от моя страна, но някой може да влезе всеки момент, а още не сме го попитали за Пейдж. На път съм да отворя уста и да изтърся нещо, когато Рафи проговаря.

— Отрязаха ми крилете.

Сега е ред на Йосия да се втренчи в Рафи.

— Как?

— Отсечени са.

Изражението на албиноса въплъщава шок и ужас. Странно как тези наглед зли очи се изпълват със съжаление. Едва ли щеше да прояви по-голямо съпричастие, ако Рафи му беше доверил, че са го кастрирали, например. Йосия понечва да каже нещо, но затваря уста, явно преценил колко глупаво би прозвучало. Поглежда към сакото на Рафи и крилете, които се подават отзад, а после повдига очи към лицето му.

— Трябва ми някой, който да ги пришие обратно. Някой достатъчно добър, за да се движат отново.

Йосия му обръща гръб и се обляга на един умивалник.

— Не мога да ти помогна — в гласа му прозира колебание.

— Всичко се свежда до това да разпиташ и да ни срещнеш.

— Рафаиле, тук операции извършва само главният лекар.

— Чудесно. Значи задачата ти е проста.

— Главният лекар е Лейла.

Рафи поглежда към Йосия с надеждата да не е чул правилно.

— Само тя ли може да го направи? — Звучи уплашен.

— Да.

Рафи прокарва пръсти през косата си, сякаш иска да я отскубне.

— Вие двамата още ли…?

— Да — признава Йосия неохотно, почти засрамено.

— Ще съумееш ли да я придумаш?

— Знаеш, че не мога да си позволявам волности. — Албиносът крачи неспокойно.

— Не бих те молил, ако имах друг избор.

— Имаш друг избор. Те имат лекари.

— Това не е избор, Йосия. Ще го направиш ли?

Йосия въздиша тежко и преди да е изрекъл каквото и да било, вече съжалява.

— Ще видя какво ще успея да направя. Скрий се в някоя стая. Ще те намеря след два часа.

Рафи кима. Йосия се обръща да си тръгне. Отварям уста, притеснена, че Рафи е забравил за сестра ми.

— Йосия — изпреварва ме Рафи. — Знаеш ли нещо за отвличане на човешки деца?

Йосия се спира по средата на пътя. Профилът му е съвсем неподвижен. Прекадено неподвижен.

— Какви деца?

— Мисля, не знаеш какви. Не е нужно да ми обясняваш какво става. Интересува ме само къде ги държат.

— Нищо не знам по въпроса. — Още не ни е погледнал. Стои замръзнал в профил и говори на вратата.

Тоалетната се изпълва с джазова музика. В шума на увеселението се откроява откъслечен разговор, двама мъже се приближават към вратата, а после се отдалечават и репликите им отново се сливат с общия фон. Надписът, че тоалетната не работи, очевидно има ефект.

Йосия бутва вратата, обзет от нетърпение да излезе.